Джон Каценбах
Психоаналитикът (13)

Тринадесета глава

Драсва поредно „X“ върху квадратче в календара, а сетне записва два телефонни номера на лист хартия. Първият е на детектив Ригинс от Транспортната полиция на Ню Йорк. На втория номер не е звънял от години и дори не е сигурен дали е все още актуален, но решава да опита. Телефонът е на доктор Уилям Луис. Преди четвърт век той обучи Рики и му направи психоанализа, преди докторът да получи сертификат за упражняване на професията. Това е нейна особеност: искаш ли да практикуваш, ти самият трябва да се подложиш на психоанализа. Сърдечният хирург не е принуден да оперира своето сърце, но психоаналитикът е длъжен да започне от себе си.

Двата телефонни номера, мисли си Рики, са два полюса на търсената от него помощ. Той не е убеден, че някой от двамата ще му помогне, но въпреки препоръката на Румпелщилцхен да не оповестява случая, вече не е сигурен, че ще може. Има нужда да поговори с някого. С кого? — това е въпросът.

Детективката вдига слушалката на второто позвъняване и излайва в нея:

— Ригинс.

— Детектив, обажда се доктор Фредерик Старкс. Може би ще си спомните, че преди седмица разговаряхме във връзка със смъртта на един от моите пациенти…

Следва кратка пауза не поради проблем с паметта, а от изненада.

— Разбира се, докторе. Изпратих ви копие от предсмъртната записка, която намерихме. Мисля, че тя изяснява напълно нещата. Какво ви притеснява сега?

— Дали бихте отделили малко време за разговор относно някои обстоятелства около смъртта на господин Цимерман?

— Какви например, докторе?

— Бих предпочел да не споделям по телефона.

Полицайката се засмива, сякаш чутото й доставя особено удоволствие.

— Това звучи ужасно мелодраматично, докторе. Но нека бъде по вашему. Тук ли ще дойдете?

— Предполагам, че имате помещение, където бихме могли да разговаряме необезпокоявани?

— Разбира се. Имаме едни отвратителни кутийки за разпити, в които изтръгваме признания от всякакви заподозрени за извършени престъпления. Горе-долу каквото вие правите в кабинета си, само че не толкова цивилизовано и със значително по-голяма бързина…

Рики спира такси на ъгъла и минава с него десет пресечки до ъгъла на „Медисън Авеню“ и Деветдесет и шеста улица. Мушва се в първия изпречил се пред очите му магазин — оказва се за дамски обувки — и прекарва там точно деветдесет секунди в разглеждане на изложените артикули и тайно наблюдение на светофара през витрината. Щом светва червено за посоката, от която е пристигнал, Рики бързо излиза, пресича улицата и спира второ такси. Казва на шофьора да го закара до Централна гара.

Там не е особено оживено като за обедно време през лятото. Постоянният човешки поток потъва като вода в пясък из многобройните коридори, които водят към пероните на влаковете от предградията или линиите на метрото. Хората заобикалят случайни бездомници, които пеят високо или си бъбрят нещо под нос, следват пътя си, без да поглеждат огромните жизнерадостни реклами, запълнили вътрешността на гарата с извънземна светлина. Рики се включва в общия поток, мъчи се да изглежда също така целеустремен като останалите участници в него. На такова място човек се опитва да не дава външен израз на вътрешната си несигурност и докторът се включва в парада на мотивираните, поставили си ясни цели люде, навлекли маската на стоманена решимост, която сигурно ги предпазва от останалите хора, така че всеки е нещо като изолиран емоционален остров, всеки за себе си, всеки с опора в собствената си същност, не дрейфува без посока, а устойчиво напредва, следва своето предварително набелязано направление. Рики на свой ред е вътрешно неориентиран, но се прави, че не е. Качва се на първия пристигнал влак, за да слезе на следващата спирка, да се изкачи в горещината на претъпканата улица и да спре поредното такси. Специално изчаква да се появи такси в южната посока — точно обратната на неговата. Кара шофьора да заобиколи зад първите сгради, като завие в пресечката и лавира между спрели за снабдяване на всякакви магазини камионетки, а той самият е вперил поглед през задното стъкло, за да види кой ще се появи зад гърба им.

Мисли си, че ако Румпелщилцхен, Върджил, Мерлин или който и да е подчинен на мъчителя му успее да го проследи и сега незабелязано, значи за него не остава абсолютно никаква възможност да се отърве. Най-накрая докторът се свива на седалката отзад и пътува мълчаливо до участъка на Деветдесет и шеста и Бродуей.

Ригинс става, когато го вижда да влиза в помещението на детективите. Тя има значително по-свеж вид, отколкото при първата им среща, макар одеянието й да не е много по-различно: моден тъмен панталон пада върху съвсем неуместните бели маратонки, светлосинята мъжка риза е с червена вратовръзка, вързана хлабаво на шията й. Вратовръзката е изкривена към кожения презраменен кобур, в който до лявата й гърда се е кротнал малък автоматичен пистолет. Твърде необичаен външен вид, казва си Рики. Детективката е подбрала някои елементи на женственост, за да неутрализира отчасти впечатлението за мъжественост, което създава видът й: сложила си е грим и явно използва някакъв парфюм. Косата й се спуска на дълги лениви вълни връз раменете, но маратонките говорят за експедитивност и енергичност.

Тя протяга ръка за крепко здрависване.

— Радвам се да ви видя, докторе, но признавам, че съм много изненадана. — И го оглежда с преценяващ поглед като шивач, който се мъчи да реши по какъв начин да натика нечия нескопосна фигура в супермодерен костюм.

— Благодаря ви, задето приехте… — започва Рики, но тя го спира:

— Видът ви е за никъде, докторе. Май приемате схватката на Цимерман с оня локомотив твърде присърце.

Той поклаща глава със слаба усмивка.

— Не мога да спя добре — признава Рики.

— Не думайте — отвръща Ригинс.

Посочва му някаква странична врата, която явно води към споменатите вече от нея стаи за разпит.

Тяхната се оказва зле осветено и неприятно помещение без никакво обзавеждане, само метална маса в центъра и три сгъваеми стола, също метални. Осветлението се осигурява от флуоресцентна тръба на тавана. Масата е облицована с линолеум, цял в драскотини и мастилени петна. Сеща се за собствения кабинет и най-вече за кушетката, за това как всеки предмет в стаята има своето значение за процеса на изповедта. Казва си още, че тази стая, гола и отвратителна като лунен пейзаж, е направо ужасяваща като място за изясняване на истини, но от друга страна, самите истини, които се изясняват в нея, са също така ужасяващи.

Ригинс, изглежда, забелязва преценяващия му поглед и казва:

— Перото за дизайн в общинския бюджет тази година е доста мижаво. Наложи ни се да се откажем от всички творби на Пикасо по стените, както и от стилните мебели — и сочи един от металните столове. — Разполагайте се, докторе, и ми кажете какво мъчи душата ви. — Детектив Ригинс се опитва да сдържи усмивката си. — Нали горе-долу с такава цел сте дошли?

— Горе-долу — отвръща Рики. — Макар да не ми е ясно какво толкова ви забавлява в цялата история.

Ригинс кима и отговаря с тон, в който отчасти, но не съвсем, спестява хапливата си шеговитост:

— Моля за извинение. Причината е в смяната на лицата. Обикновено тук не идват високопоставени и уважавани граждани от типа на ваша милост. Транспортната полиция се занимава главно с банални и грозни престъпления, основно обири и сбивания, бандитски истории. Бездомници започнат някаква крамола, тя прерасне в убийство. Какво ви е разтревожило чак толкова? Обещавам да се отнеса към проблема ви съвсем сериозно.

— Моето посещение очевидно ви развеселява…

— Това е от постоянния стрес. Да, признавам, така е. Забавно ми е.

— Вие нямате особено високо мнение за психиатрията, нали?

— Нямам. Брат ми страдаше от дълбока депресия и шизофрения. Обиколи всички градски медицински заведения, където всякакви доктори протакаха и протакаха болезнения му живот, без да помогнат ей толкова. Случаят с него ми създаде известно предубеждение. Но нека не зачекваме тази тема.

Рики се позамисля, после казва:

— Жена ми почина преди време от рак на яйчниците, но аз не намразих онкологията, която не успя да й помогне. Мразя самата болест.

Ригинс отново кима.

— Точка за вас — казва тя.

Рики не знае откъде да започне и решава, че Цимерман е повод също толкова подходящ, колкото всеки друг.

— Прочетох предсмъртната записка — казва той. — Честно казано, тонът не е никак характерен за моя пациент. Дали бихте споделили с мене къде точно я намерихте?

Ригинс свива рамене.

— Защо не. Открита бе върху възглавницата на леглото в собственото му жилище. Внимателно и акуратно сгъната, сложена така, че да не остане незабелязана.

— И кой я забеляза?

— Аз. След като разпитах свидетелите и разговарях с вас, след като приключих с писането, на следващия ден отидох в апартамента и първото нещо, което видях, беше тя.

— Майката на Цимерман… тя е инвалид…

— Тя бе толкова шокирана от първото ни телефонно позвъняване, че се наложи да повикам бърза помощ, за да я настанят за няколко дни в болница. Мисля, че в най-скоро време ще бъде изпратена в специализирано заведение. Братът урежда всичко това. По телефона от Калифорния. Оставам с впечатлението, че той не е особено впечатлен от събитията и не страда от излишно човеколюбие, поне що се отнася до собствената му майка.

— Значи майката е настанена в болница, а вие на следващия ден откривате записката?

— Точно така.

— С други думи, няма как да знаете със сигурност кога точно е оставена тя върху възглавницата, нали? Апартаментът е бил празен и без наблюдение доста време.

Детектив Ригинс се усмихва вяло.

— Е, сигурна съм, че Цимерман не я е оставил по-късно от два и половина следобед, защото горе-долу по това време се е опитал да вземе влака доста преди той да намали скоростта, което само по себе си е било ужасно хрумване.

— Всеки друг би могъл да го стори.

— Естествено. Стига да разсъждаваме като някой, който съзира заговори на всяка крачка. Който търси под вола теле. Докторе, този човек е бил нещастен и е решил да се отърве именно по този начин. Случват се такива работи.

— Тази бележка беше напечатана, нали? И не е подписана, освен ако не приемем отпечатаното име за подпис.

— Да, по тази точка сте прав.

— Написана е на компютър, предполагам.

— И в това сте прав, докторе. Започвате да ми приличате на детектив.

Рики се замисля.

— Чел съм някога, че пишещи машини може да се разпознаят по напечатания текст, че написаното на всяка се различава. Това отнася ли се за компютърните принтери?

Ригинс клати глава.

— Не.

Рики замълчава.

— Не разбирам нищо от компютри — признава той. — Никога не са ми били нужни в моята работа… — Хвърля поглед към детективката насреща си, която сякаш започва малко да се притеснява от насоката на разговора. — Но нали във всеки се запазва някъде вътре някаква следа от всяка написана дума?

— И тук сте прав. Обикновено може да се извади от твърдия диск. Разбирам накъде биете. Не съм проверявала личния му компютър, който видях там, за да се уверя, че записката е написана именно на него. Не съм проверявала и служебния. Някой скача под влака, а на възглавницата му намирам предсмъртна записка. Подобни дадености не подтикват към по-нататъшно любопитство или съмнения.

— А другият, служебният компютър… До него имат достъп много хора, нали?

— Положително е имал парола, с която да пази от другите собствените си файлове. Но казано най-кратко, да.

Рики кимва и остава известно време безмълвен.

Ригинс се върти неуверено на стола си, после подхваща:

— Споменахте за някакви „обстоятелства“ около тази смърт, които искате да обсъдим. Какви са те?

Рики поема дълбоко дъх, преди да отговори:

— Някакъв близък на бивш мой пациент ме заплашва — мене и мои близки — с неясно каква неприятност. До този момент са предприети поредица стъпки, целящи пълно съсипване на личния ми и професионалния живот. Те включват измислени обвинения в погазване на професионалната етика, изпразване на банковите ми сметки по електронен път, незаконни прониквания в дома ми, набъркване в личния ми живот, както и предложение да сложа край на живота си. Имам основания да смятам, че смъртта на Цимерман е част от цялата схема на тормоз, чиято жертва станах през последната седмица. Не вярвам, че се е самоубил.

Ригинс вдига вежди.

— Господи, доктор Старкс, май здравата сте загазили. Бивш пациент, казвате?

— Не. Дете на пациентка. Но коя е тя, още не мога да установя.

— И допускате, че човекът, който преследва вас, е накарал Цимерман да скочи под влака?

— Не го е накарал. Блъснал го е най-вероятно.

— Но там е било пълно с народ и никой не е забелязал подобно нещо.

— Липсата на очевидец не е доказателство, че не е извършено подобно деяние. Нали при наближаване на влака е съвсем нормално всички да гледат в посоката, от която той идва? Ако Цимерман е стоял зад тълпата, което очевидно е така, след като липсват преки очевидци, толкова ли трудно би било да го блъснат незабелязано на релсите?

— Не, докторе, никак не би било трудно. Никак. Сценарият, който описвате, не е нещо непознато за нас. През годините се е случвало на няколко пъти. Прав сте и за това, че хората винаги гледат към наближаващата композиция и така много неща остават незабелязани от тях. Но в нашия случай разполагаме с показанията на Лу-Ан, която казва, че е скочил, и макар тя да не е особено надежден свидетел, думите й все означават нещо. От друга страна, имаме предсмъртната записка на отчаян, обиден на света човек, който не може да понася собствената си майка и…

Рики клати глава.

— Сега вие изпадате в положението на човек, който търси оправдания. Нещо, в което обвинихте мене по-рано.

Тази забележка принуждава детектив Ригинс да се умълчи. Тя отправя продължителен поглед към Рики, преди да продължи:

— Докторе, струва ми се, че би следвало да разкажете всичко това на някого, който може да ви помогне.

— И кой ще е този човек? Вие сте полицейски детектив. Съобщавам ви за престъпления. Или поне за възможни престъпления. Не е ли редно да предприемете някакви действия?

— Искате ли да направите официално заявление?

Рики я зяпва.

— А трябва ли? Какво следва после?

— Предавам заявлението на моя пряк началник, който ще реши, че е писано от някой луд, и ще го пусне по рутинния път в полицейската машина, за да ви се обади след някой ден друг детектив, който ще се отнесе към вас с още по-голям скептицизъм от мен. Споделили ли сте с някого за другите неща, дето ми разказахте?

— Говорих с представители на банките, както и с асоциацията на психоаналитиците…

— Ако те преценят, че става дума за престъпни деяния, не се ли свързват с ФБР или щатските власти? Струва ми се, че би трябвало да говорите със специалист в градската полиция в областта на изнудванията и измамите. Ако пък аз бях на ваше място, мигом щях да наема частен детектив. И перфектен адвокат, защото може да се окаже, че имате нужда и от двамата.

— Как да направя това… да се свържа с градската полиция?

— Ще ви дам име и телефонен номер.

— Не смятате, че е във ваша компетенция… Във връзка със смъртта на Цимерман?

Въпросът кара детектив Ригинс да се замисли. През целия им разговор тя не е водила никакви бележки.

— Бих могла — отвръща предпазливо жената. — Трябва да го обмисля. Не е лесно да се отвори отново случай, след като му е сложен параф „приключен“.

— Но не е невъзможно.

— Трудно е, но не невъзможно.

— Не може ли да поискате санкцията на вашия началник… — пита Рики.

— Още не ми се ще да чукам на тази врата — отговаря Ригинс. — Щом съобщя на шефа за официално възникване на проблем, ще се задействат бюрократичните механизми. Смятам да поразровя малко на своя глава. Може би. Знаете ли какво, докторе, ще взема да поогледам едно-друго и ще ви се обадя. Най-малкото мога да проверя оня компютър в жилището на Цимерман. Възможно е във файла с предсмъртната записка да е отбелязан часът, в който е написана. Ще го свърша тая вечер или утре. Какво ще кажете?

— Отлично — казва Рики. — Довечера е по-добре от утре. Малко ме притиска времето. Това не пречи да ми дадете име и телефон на някого от градската полиция…

Разумно е. Детективката кимва. Рики чувства известно задоволство, че лековатият и донякъде подигравателен тон е изоставен, след като събеседничката му разбира, че съществува възможност да се е издънила. Дори подобна възможност да й се струва съвсем невероятна, в свят, в който всяко повишение или награда се свързват конкретно с постигнати професионални успехи, мисълта, че може да е проспала цяло убийство, като му е лепнала етикета „самоубийство“, е неприятна и плашеща.

— Ще чакам да ми позвъните при първата удобна за вас възможност — приключва докторът.

След което става с усещането, че току-що е отбелязал точка в своя полза. Не победна, но все пак достатъчна, за да се чувства не толкова самотен на този свят.

 

 

Рики взима такси до „Метрополитън Опера“, сградата сега е празна, като се изключат неколцина туристи и служители на охраната. Известно му е, че на стената между входовете към дамските и мъжките тоалетни има телефонни автомати. Преимуществото им е, че докато използва някой от тях, може да наблюдава цялото пространство наоколо за евентуална сянка, успяла да го проследи до операта. Съмнява се някой да се приближи дотолкова, че да види какъв номер набира.

Номерът на доктор Луис е сменен, както и можеше да се очаква. Свързват го с друг номер, чийто код е различен. Пуска в автомата почти всичките си монети, за да се свърже. Докато слуша сигналите, Рики си мисли, че доктор Луис трябва да е доста над седемдесет години и не е много сигурно, че ще му бъде от някаква полза. Но това е неговата единствена възможност да погледне на случващото се като страничен наблюдател и той е абсолютно задължен да я използва.

Чува поне осем продължителни сигнала, преди да прозвучи човешки глас.

— Ало?

— Доктор Луис, ако обичате.

— На телефона.

Рики не го е чувал от двайсет години, но гласът му го изпълва с неочаквана буря от чувства. Сякаш някаква стена се срутва в него, за да отприщи водопад от страхове, омраза, любов и негодувание, а той се бори да остане прав под неговия напор.

— Доктор Луис, обажда се доктор Фредерик Старкс…

Следва мълчание, сякаш тази телефонна среща след две десетилетия е потресла и двамата.

Пръв нарушава тишината доктор Луис:

— Е, по дяволите, каква приятна изненада. Радвам се да чуя гласа ти, Рики, след толкова много години. Направо съм поразен.

— Извинете, докторе, че така внезапно, но не знам към кого другиго да се обърна.

Отново кратко мълчание.

— Нещо лошо ли има, Рики?

— Да.

— И самоанализата не помага?

— Точно така. Надявах се да ми отделите малко от времето си.

— Вече не приемам — казва Луис. — Оттеглих се. Възраст, нали разбираш. И което е още по-лошо: остарявам все повече. Много взех да забравям.

— Ще ме приемете ли?

Старецът помълчава.

— Гласът ти звучи много напрегнато. Важно ли е? Много ли си объркан?

— В голяма опасност съм, а времето ми е крайно ограничено.

— Добре, добре.

Рики си представя усмивката на стария доктор.

— Звучи крайно интригуващо. И смяташ, че мога да ти бъда от полза?

— Не съм сигурен. Но би могло.

Старият психоаналитик бързо премисля.

— Казано от професионалист. Ще трябва да се разходиш чак дотук обаче — нямам кабинет в града.

— Къде е това „тук“? — пита Рики.

— Райнбек — казва доктор Луис и съобщава адреса. — Чудесно местенце за пенсионер, ако се абстрахираме от кучия студ през зимата. Но сега е идеално. Можеш да вземеш влака от гара Пенсилвания.

— Ако дойда днес следобед…

— Ще те приема по всяко време. Това е едно от малкото предимства на пенсионера. Никакъв притеснителен работен график. Вземи такси, като пристигнеш, и ще те чакам привечер.

 

 

Свива се в ъгъла чак най-отзад във вагона и прекарва целия път в зяпане през прозореца. Влакът се движи на север по поречието на Хъдсън и понякога толкова доближава водите й, че реката сякаш се плиска в релсите. Рики е зареял поглед в пространството, очарован от различните оттенъци на синьо и зелено, които отразява водната повърхност и които преминават почти в черно покрай самия бряг, а насред течението остават наситено яркосини. Платноходки порят водите на могъщата река, а от носовете им хвърчи пяна. От време на време грозен влекач пъпли в дълбокия фарватер. В далечината рязко се открояват Палисадите, зелено-кафяви скални колони, увенчани от тъмнозелени дървета. Китни къщи изпъстрят полята. Видът им е такъв, че е невъзможно дори да си представи човек вложените в тях капитали. При Уест Пойнт зърва за миг част от военната академия, кацнала на хълм над реката. Минава му през ум, че сивите сгради са също така безизразни и подредени, каквито са униформените редици на кадетите. Реката е широка и гладка като стъкло и той без усилие си представя изследователя отпреди пет столетия^[1], чието име носи. Наблюдава речната шир и не може да определи накъде отиват тези колосални маси: дали надолу към града и океана, или на север, тласкани от вълните и силата на земното въртене. Този незначителен феномен — да не може да определи с поглед накъде тече реката — леко го смущава.

Само неколцина пътници слизат в Райнбек и Рики се мотае известно време около гарата, като оглежда всеки поотделно с мисълта дали все пак някой не е успял да го проследи въпреки всички взети от него предпазни мерки. Вижда група колежанчета с дънки или къси панталони да се майтапят помежду си. Жена на средна възраст влачи три дечица, като се мъчи да прояви търпение към вироглаво русо момченце. Двама бизнесмени крачат забързани, лепнали вече мобифоните на ушите си. Никой от слезлите дори не поглежда към Рики, освен момченцето, което му прави физиономия, преди да се втурне нагоре по стълбите. Рики изчаква влакът да потегли в какофония от всякакви шумове, докато набира скорост. Убедил се, че няма друга жива душа, той се изкачва към фоайето. Гарата представлява стара тухлена сграда, подът е с плочки, които кънтят под стъпките му, а въздухът вътре е прохладен, за разлика от следобедната жега навън. Табела с червена стрелка в горния край съобщава: „Таксита“. Излязъл на открито, докторът забелязва самотна бяла трошка с надпис отстрани, несветещ знак на покрива и голяма вдлъбнатина над предния калник. Шофьорът е тръгнал вече да си върви, но забелязва Рики и рязко спира до тротоара.

— Ще се возиш ли, мой човек? — пита той.

— Да, ако обичате — отвръща Рики.

— Само аз останах. Тъкмо викам да си вървя, и те гледам как излизаш от вратата. Скачай вътре.

Рики се подчинява и съобщава на шофьора адреса.

— А, страхотни имоти са там — осведомява го мъжът, дава газ и гумите жално изсвистяват.

Пътят към къщата на стария психоаналитик представлява двулентово платно, което се вие през околността. Достолепни дъбове сплитат клони в плътен балдахин над макадамовата настилка, така че тънките струйки слаба светлина се прецеждат през него като брашно през сито, оставяйки сенки отляво и отдясно. Околният пейзаж е леко хълмист, досущ повърхност на леко развълнуван океан. Рики забелязва хергелета коне, а в далечината зад тях огромни, внушителни къщи. Разположените по-наблизо домове са старинни, повечето обшити с дъски, всичките с неголеми правоъгълни табели, от които всеки минувач може лесно да установи, че тази е построена 1778 година, а другата е издигната 1802-ра. Вижда пищни цветни градини и неколцина собственици по тениски, яхнали малки трактори-косачки. Цялата околна атмосфера говори за бягство от всекидневието. Сигурно повечето обитатели прекарват целия си делник в каменните дебри на Манхатън, за да печелят пари, власт, авторитет, а може би и трите заедно, а тук са домовете им за уикенди и лятно бягство, безумно скъпи, но с истински щурци през нощта.

Шофьорът забелязва изучаващия му поглед и отбелязва:

— Не е лошо, а? Някои от тия къщурки струват доста парички.

— Сигурно е невъзможно да се намери място в ресторант през уикендите? — отговаря му с въпрос докторът.

— През лятото и по празници е изключено, тука си прав. Само че не всички са градски птици. Има някои, които са пуснали корени по тия места. Точно колкото да не опустява напълно през делниците. Хубаво си е мястото. — Той забавя ход, а сетне рязко завива в някаква алейка. — Лошото е, че достъпът от града е твърде лесен. Но както и да е: Това е твоят адрес.

Къщата на доктор Луис се оказва старомодна, изцяло преустроена селска постройка, боядисана в ярко бяло и украсена с малка табела с надпис „1791“. В никакъв случай не е от вида на забелязаните пътьом мастодонти. Има увивни растения, огромно количество цветя край входа, както и малък басейн за рибки в края на двора. Отстрани е опънат хамак и са пръснати няколко градински стола с поизлющена бяла боя. Пред някогашния обор, очевидно използван днес като гараж, е паркирано старо синьо волво комби.

Таксито спира до него и Рики излиза на чакълестата алея. Изведнъж осъзнава с кристална яснота, че е с празни ръце. Не носи чанта и нито дребен подарък, нито обичайната бутилка средно скъпо бяло вино. Въздъхва дълбоко, обзет от противоречиви чувства. Не е точно страх, но нещо като гузно предчувствие на дете, изправено пред неизбежното задължение да съобщи на баща си за някаква своя простъпка. На Рики му идва да се присмее сам на себе си с ясното съзнание, че изпитваните от него чувства, напълнили краката му с олово, са нещо нормално: взаимоотношенията между психоаналитик и пациент са твърде сложни и многостранни. До голяма степен наподобяват връзката между родителския авторитет и беззащитно дете. Той знае, че тази особеност е от решаващо значение за самия процес на терапията, в хода на която аналитикът възприема различни образи и роли, всички преследващи една цел — вникване в проблемите. Но не са много терапевтите, казва си Рики, които упражняват така изразено своето влияние върху пациента. Ортопедът сигурно изобщо няма да си спомни конкретно коляно или бедрена става, оперирани преди много години, през които е преглеждал стотици други. Психотерапевтът обаче помни всичко или почти всичко. Човешкото съзнание е много по-комплицирано от едно коляно, макар в редица случаи не толкова функционално.

Пристъпва бавно напред, а очите му шарят по входната врата да запечатат всеки детайл. Ето още един ключов момент в психоанализата: докторът знае практически всичко за своя пациент, дори най-интимни подробности от сексуалния му живот, докато пациентът е в пълно неведение за личността и бита на своя лечител. Тази загадъчност възпроизвежда обичайните за живота и семейството отношения, а всяко навлизане в света на непознатото е свързано с емоционална възбуда и душевен трепет. Рики си казва: доктор Луис знае много за мене, но сега аз ще науча нещо за него, това променя нещата. От тази мисъл го облива пот.

Рики е все още на няколко крачки от входната врата, когато тя рязко се отваря. Първо чува гласа, а после съзира човека.

— На бас, че се чувстваш малко неудобно.

— Четете мислите ми — отвръща Рики, което е нещо като професионална шега.

Въведен е в кабинет, разположен непосредствено до входа на старинната къща. Погледът на новодошлия шари наоколо, предава подробности върху екрана на съзнанието. Рафтове с книги. Абажур „Тифани“. Персийски килим. Както и в други стари къщи от този вид, интериорът е в тъмни цветове и се откроява на безупречно белия фон на стените. Въздухът вътре не е застоял и жарък, а прохладен и свеж, сякаш прозорците са оставени отворени през цялата нощ, за да запазят в къщата спомена за нейната прохлада. Усеща се слаб аромат на люляк, а някъде откъм вътрешността на сградата се чуват звуци на кухненска дейност.

Доктор Луис е слабоват мъж, леко сгърбен в раменете, плешив и с агресивно щръкнали от ушите кичури косми, които му придават доста особен вид. Курдисал е очила на върха на носа си, така че почти не поглежда през тях. По ръцете му личат няколко старчески петна, а пръстите леко потръпват. Той се движи бавно и леко накуцва, докато се настанява на голямото кресло, тапицирано с червена кожа, и дава знак на Рики да заеме насрещното, малко по-скромно в размерите си. Рики потъва сред възглавниците му.

— Много ми е приятно да те видя, Рики, даже и след толкова много години. Колко са всъщност?

— Повече от десетилетие с положителност. Изглеждате добре, докторе.

Доктор Луис поклаща глава с усмивка.

— Може би не бива да започваме с толкова очевидна лъжа, макар че на моята възраст човек започва да я предпочита пред истината. Истината е всеки път толкова неприятна. Трябва ми нова тазобедрена става, нов пикочен мехур, нова простата, нови очи и уши, както и известно количество нови зъби. Не бих отказал и нови крака. Може би имам нужда от ново сърце, но това няма никакво значение, тъй като е ясно, че няма да получа нищо от изброеното. Бих могъл обаче да си позволя нова кола в гаража или нова водопроводна инсталация в къщата. Като си помисли човек, защо пък не. Но покривът е напълно в ред. — Почуква се по челото: — Моят също — и се засмива пак. — Сигурен съм, че не си ме издирил чак тук, за да научиш всички тия подробности от моето житие-битие. Забравил съм както професията, така и добрите си обноски. Ще ми правиш компания за вечеря, естествено, и съм наредил да се приготви стаята за гости за нощувка. А сега ще си държа устата затворена, нещо, което ние, хората от занаята, сме сигурни, че умеем много добре, и ще искам да разбера за какво съм ти притрябвал.

Рики мълчи известно време, понеже не знае как точно да започне. Гледа потъналия в креслото възрастен човек и изведнъж някаква струна у него се скъсва. Усеща как самоконтролът му рухва, а произнесените едва-едва думи само дето не му засядат в гърлото, но се изтръгват през разтрепераните устни:

— Мисля, че ми остава не повече от седмица живот.

Доктор Луис извива вежди.

— Болен ли си, Рики?

Той поклаща глава.

— Мисля, че ще се наложи сам да се убия.

Старият психоаналитик се навежда напред.

— Това е сериозен проблем — казва той.