Джон Каценбах
Психоаналитикът (1)

Първа глава

В годината, когато ще му се наложи да умре, той прекарва по-голямата част от петдесет и третия си рожден ден — както и повечето други дни — в изслушване на оплаквания от майки. Безумни майки, жестоки майки, предизвикателни майки. Мъртви майки, останали живи в съзнанието на своите деца. Живи майки, които децата им жадуват да убият. Особено господин Бишоп и госпожица Леви, както и наистина нещастният Роджър Цимерман, дето споделя апартамента си в горната част на Уест Енд, всяка своя будна минута — а също и минутите на ярките си сънища — с хипохондрична, властна и особено жлъчна жена, чиято едничка цел в живота явно е да смазва и най-немощния стремеж на своя единствен син към мъничко независимост. Тези тримата оползотворяват изцяло полагаемото им се време, за да леят убийствена отрова срещу жените, дето са им дали живот.

Мълчаливо изслушва мощните пристъпи на унищожителна омраза, само от време на време си позволява по някоя съвсем скромна забележка и в нито един момент не прави опит да пресече потока ненавист, който се лее откъм кушетката, дълбоко потиснал мечтата поне един от тях да си поеме дъх и да проследи първоизворите на гнева си, да различи същината му: ярост срещу самия себе си. Личният му опит и професионалната квалификация го учат, че в крайна сметка след години горчиви приказки в изкуствено изолирания свят на кабинетите за психоанализа всички те, дори клетият отчаян и увреден Роджър Цимерман, ще го разберат.

Но сега рожденият ден, който по най-непосредствен начин му напомня за неговата собствена тленност, го кара да си зададе въпроса дали му остава достатъчно време, за да дочака мига на примирение у някого от тях — целта и отплатата за професионалните му усилия. Неговият баща умря малко след като навърши петдесет и три години със съсипано от безразсъдно пушене и стрес сърце — тази мисъл го човърка тайно и отмъстително. И така, докато несимпатичният Роджър Цимерман уплътнява оставащите му няколко минути от последния сеанс за този ден с оплаквания и хленч, докторът е леко разсеян и не му обръща дължимото внимание. Ненадейно откъм чакалнята се носи едва доловимият троен звук на инсталирания от него там звънец.

Това е сигнал за пристигането на пореден пациент. Всеки нов посетител бива предупреждаван, преди да се яви за своя първи сеанс, че следва да оповестява появата си с две къси и едно продължително позвънявания. По този начин той се разграничава от всякакви търговски агенти, инкасатори, съседи или куриери, които биха могли най-неочаквано да го навестят.

Без да променя и най-малко положението на тялото си, той хвърля бегъл поглед към работния график, положен редом с голям часовник върху масичката до главата на пациента, но вън от неговото полезрение. Часът 18.00 е празен. Стрелките на часовника показват, че дотогава остават дванайсет минути, а Роджър Цимерман се размърдва на кушетката.

— Мислех, че винаги съм последен за деня.

Той не му отговаря.

— Никой не е идвал след мене, доколкото мога да си спомня. Нито веднъж. Да не сте променили графика, без да ме уведомите?

Той пак не отговаря.

— Не ми харесва идеята някой да идва след мене — заявява решително Цимерман. — Държа да бъда последен.

— Какво според вас ви кара да държите на това? — пита най-накрая той.

— По някакъв особен начин да си последен е като да си пръв — отвръща Цимерман с острота в гласа, която идва да покаже, че това е ясно и за последния идиот.

Той кима. Цимерман е споделил интригуващо и прецизно наблюдение. Но както, изглежда, е писано на клетника винаги да се случва, прави го тъкмо в края на сеанса си.

А не в началото, което би осигурило възможност да оползотворят петдесетте си минути с плодотворна дискусия.

— Опитайте да си спомните тази мисъл утре — съветва го той. — Бихме могли да започнем от нея. Опасявам се, че днешното ни време изтича.

Преди да се надигне, Цимерман се поколебава за миг.

— Утре ли? Ако не бъркам, утре е последният ден, преди да изчезнете за идиотския си отпуск както винаги през август всяка година. Каква ми е ползата тогава?

Той отново мълчи и въпросът увисва във въздуха. Цимерман шумно пуфти.

— Който и да се е довлякъл там, сигурно представлява по-голям интерес за вас от мене, нали? — отбелязва недоволно. Сетне сваля крака от кушетката и сяда, поглежда към доктора. — Не ми харесва, когато нещата се променят — заявява той. — Не, никак не ми харесва. — Хвърля му бърз поглед, докато се надига, разкършва рамене, а физиономията му се изкривява в неприятна гримаса. — Очаква се всеки път да бъде еднакво. Пристигам, лягам и започвам да говоря. Последен за деня всеки път. Именно така трябва да бъде. Никой не обича промените. — Той въздъхва, но този път по-скоро примирено, отколкото с яд. — Добре тогава. До утре. Последно посещение, преди да отпрашите за Париж, Кейп Код, Марс или накъдето ви видят очите и да ме зарежете тук съвсем сам. — Цимерман рязко се врътва и прекосява малкия кабинет в посока към изхода, без изобщо да погледне назад.

Той остава за миг неподвижен в креслото си, заслушан в стъпките на разгневения мъж, които отекват във външния коридор. Сетне бавно се надига, усетил тежестта на годините, сковали ставите и напрегнали мускулите му в течение на продължителния следобед, прекаран неподвижно до кушетката, и се насочва към втората врата — връзка с малката му чакалня. В известен смисъл жилището с неговия причудлив, особен дизайн, където е започнал да практикува преди много години, е уникално, това го бе подтикнало да наеме апартамента и да остане тук повече от четвърт столетие.

Вратите в кабинета му са три: една към вестибюла, преустроен от него в скромна чакалня; втора — директно към външната площадка, и трета, която води към малка кухня, дневна и спалня в останалата част от апартамента. Кабинетът му е нещо като личен остров с портали към останалите два свята. Той често го оприличава в представите си на ничия земя, връзка между две различни действителности. Това му харесва, защото е убеден, че отделянето на кабинета от гигантизма на останалия свят прави собствената му работа донякъде по-лека.

Представа няма кой от пациентите му се е довлякъл без предварително насрочен час. В момента не може да се сети за друг подобен случай в цялата си продължителна практика.

Нито пък си спомня за пациент, чието състояние да е до такава степен изострено, та да предизвика подобна неочаквана промяна в отношенията между психоаналитик и анализиран. Рутината е основният камък. Рутината и продължителността, с която се изливат думите в неприкосновената светая светих на този кабинет, в крайна сметка изграждат пътищата към взаимно разбирателство. Цимерман е прав в това отношение. Промяната е противопоказна. И той се запътва енергично към вратата с очакване и известно притеснение от мисълта, че някаква внезапно настъпила остра нужда ще наруши плавния ход на живота му, за който той все по-често си мисли, че е станал прекалено закостенял и предсказуем.

Отваря вратата към чакалнята и оглежда помещението.

То е празно.

Остава за миг объркан и с мисълта, че му се е причуло, но нали господин Цимерман също долови сигнала за присъствието на някой запознат с процедурата в съседното помещение.

— Ехо! — подвиква той, макар да е ясно, че в стаята няма кой да го чуе. Навъсен от изненадата, той нагласява очилата с метални рамки на носа си. — Гледай ти — чуди се на висок глас.

И тогава забелязва плика, оставен върху единствения стол, сложен тук за очакващия своя ред пореден пациент. Той бавно изпуска задържания въздух и поклаща глава с мисълта, че това е малко прекалено мелодраматично дори за пациенти като неговите.

Приближава се до стола и вдига плика. На него вижда отпечатано собственото си име.

— Що за история — отново произнася гласно той, вдигнал плика до челото си като Джони Карсън в ролята на Карнак Великолепни^[1] и учуден кой ли пациент може да го е оставил.

Никой от десетината редовни не подхожда за подобно изпълнение. Всички те предпочитат открито да се оплакват от множеството му — според тях — недостатъци и неумения, което, макар понякога да го дразни, си е част от процеса.

Отваря плика, вади от него две запълнени на пишеща машина страници. Прочита само първия ред:

„Благопожелания за петдесет и третия рожден ден, докторе. Честит първи ден от пътя към смъртта.“

Той поема дълбоко дъх. От застоялия въздух в апартамента му се завива свят и той протяга ръка към стената, за да запази равновесие.

Доктор Фредерик Старкс, специалист в областта на интроспекцията, живее сам в света на чужди спомени.

Отива до старинното писалище от кленово дърво, подарено му преди петнайсет години от неговата съпруга, и когато сяда, сякаш отново долавя далечния й глас. Разглажда върху плота двата листа от писмото. Сеща се, че повече от десетилетие не се е плашил от каквото и да било, а онова, което го стресна тогава, бе диагнозата, поставена от онколозите на жена му. И сега този отново усетен сух и кисел вкус в устата, това учестяване на сърдечния ритъм са му крайно неприятни.

Няколко секунди полага усилия да овладее бясното туптене и усеща как сърцето му постепенно се връща към нормалната си дейност. Обзема го остро чувство за самота и непоносима уязвимост.

Рики Старкс — той рядко допуска някой да се досети колко предпочита звученето на това съкращение от щастливите студентски години пред високопарното Фредерик — е човек на рутината, на усета за отговорност и ред. Той ги обича с постоянство, което е като религиозно чувство и несъмнено има нещо общо с маниакалността. Като налага благоразумие във всеки дребен детайл от своето всекидневие, той се стреми да остане недосегаем за хаоса и гнета, които пациентите му носят всеки ден със себе си. Физически не е внушителен мъж: не му достигат три-четири сантиметра до метър и осемдесет, тялото му е изпито, аскетично и той го укрепва с кратки обедни разходки всеки ден и упорит отказ да го гощава със сладки неща и сладолед, които тайно обожава.

Носи очила, което не е необичайно за човек на неговите години, но се гордее с факта, че определените му диоптри са незначителни. Гордее се също, че макар и оредяла, косата му продължава да расте силна като прерийна трева. Отдавна не пуши, а към случайна чаша вино посяга в много редки случаи, колкото да се приспи. Той е привикнал към самотата и рядко я нарушава с вечеря в ресторант или театър на Бродуей. Смята, че физическото и психическото му здраве са на висота. През повечето време се усеща значително по-млад от възрастта си. Но не може да се освободи от мисълта, че годината, в която навлиза, беше последната на баща му, и макар в това да няма капка логика, не вярва, че той самият ще изкара повече, защото подобна възможност му се вижда ако не непочтена, то поне несправедлива. И все пак си казва, докато се взира в писмото: „Рано ми е още. Не съм готов за смъртта“. После започва да чете бавно, изречение по изречение, а страхът прониква все по-дълбоко в неговото съзнание.

„Аз съществувам нейде в миналото ти. Ти съсипа целия ми живот. Може да не си спомняш как, защо или дори кога, но го направи. Докара мъка и болка във всяка секунда от моя живот. Унищожи го напълно. А сега аз възнамерявам да сторя същото с твоя.“

Рики Старкс отново поема дълбоко дъх. Той живее в изпълнен с фалшиви заплахи и неискрени обещания свят, но сега му става съвсем ясно, че написаното е напълно различно от бълнуванията, които слуша всеки ден.

„Отначало си мислех, че ще е най-добре просто да те убия и да въздам по този начин справедливост. После си дадох сметка, че това е прекалено елементарно. Ти си много лесна мишена, докторе. Денем не заключваш. От понеделник до петък се разхождаш по едно и също време на едно и също място. През уикендите се знае всяка твоя стъпка, включително до неделната утринна разходка за купуване на «Таймс», лученото хлебче и кафето с бадемов аромат, с две захарчета и без мляко, в модното кафене на две преки южно от дома ти. Прекалено лесно. Да те докопа и убие човек не е голяма работа. И предвид лекотата, с която може да бъде извършено, не съм убеден, че ще донесе очакваното удовлетворение.

Реших, че ще бъде много по-добре да се убиеш сам.“

Рики Старкс се размърдва в креслото. Той почти усеща жега да лъха от написаното като от запалени дърва в камина: пламъчета близват челото и бузите му. Устните му са сухи и той напразно прокарва език върху им.

„Сам да се убиеш, докторе.

Да скочиш от някой мост. Да си пръснеш мозъка с пистолет.

Да се хвърлиш пред автобус насред града. Или под мотриса в метрото. Да си пуснеш газта вкъщи. Да си намериш подходящ клон и да се обесиш на него. Изборът оставям изцяло на теб.

И това е най-добрата ти възможност.

Твоето самоубийство би било напълно уместно предвид конкретните особености на нашите отношения. Както и напълно задоволителен начин да изплатиш своя дълг към мене.

И така, ето каква е нашата игра: разполагаш точно с петнайсет денонощия, които започват в шест утре заран, за да откриеш кой съм. Ако успееш, просто публикувай името ми в една от платените колонки на първата страница на «Ню Йорк Таймс». Това е всичко: само публикувай името ми.

Ако не успееш… е, тогава идва веселата част. Ще забележиш, че вторият лист от това писмо съдържа имената на петдесет и двама твои близки. Тяхната възраст е от шест месеца на бебето на твоя далечна племенница до годините на чудака от Уолстрийт, капиталистическата акула, който е скучен и тъп като тебе самия. Ако не бъдеш в състояние да направиш спомената публикация, пред тебе остава следният избор: или убиваш себе си, или аз ще убия някого от тези невинни хора.

Съсипвам…

Каква прелюбопитна дума. Може да означава финансов крах. Или социален. Може също така да означава психологическо насилие.

Може да значи и убийство. Поблъскай си главата върху всичко това. Може да става дума за младеж или старец. За жена или мъж. Богат или беден.

Ще ти съобщя само, че е деяние, от чиито последици те — а и техните обични същества — не могат да се съвземат, без значение колко години ще прекарат в психоанализа.

И каквото и да е то, всяка оставаща секунда от всяка минута, която ти е отредена на този свят, ще прекараш със съзнанието, че ти и само ти си причина за всичко.

Освен ако, разбира се, не избереш по-благородния от двата подхода и свършиш със себе си, за да отървеш набелязаната от мене друга жертва.

Това е твоят избор: името ми или собственият ти некролог. В един и същ брой, разбира се.

За демонстрация на моите възможности и обхвата на плана днес влязох в малко общение с една от евентуалните жертви. Бих препоръчал да прекараш оставащите часове от тази вечер в усилия да издириш коя е тя и какво е съобщението. След това би могъл да се заемеш с непосредствената си задача още утре заран.

Разбира се, не очаквам, че може наистина да се добереш до моята самоличност.

Но за да ти покажа, че съм човек със състезателен дух, в течение на следващите петнайсет денонощия ще ти пускам по някое указание за вярната насока. Просто за да направя нещата по-интересни, макар умен и интуитивен тип като тебе да би разбрал, че и това писмо е пълно с подобни указания. Обаче ето ти един безплатен увод:

«Беше радост, светлина:

мама, татко и деца,

ала всичко отлетя

заедно с тате в нощта.»

Поезията не ми е силната страна.

Омразата е.

Можеш да зададеш три въпроса. На които се отговаря с «да» или «не», ако обичаш.

Методиката е същата: първа страница на «Ню Йорк Таймс».

Ще ти отговарям по избран от мене начин в рамките на двайсет и четири часа.

Желая ти късмет. Би могъл да оползотвориш част от времето си, като дадеш последни разпореждания във връзка със завещанието и погребението си. Кремирането винаги е за предпочитане пред сложните и натруфени разправии, свързани с традиционното погребение. Известно ми е как ненавиждаш черквите. Не мисля, че ще е разумно да търсиш помощта на полицията. Там най-вероятно ще ти се присмеят, а това няма да е много приятно за самочувствието ти. Да не говорим, че подобна стъпка може да ме ядоса допълнително, а ти и в настоящия момент не си наясно доколко стабилно е психическото ми равновесие. Бих могъл да реагирам спонтанно и по най-разнообразни зловещи начини.

Има едно нещо, в което трябва да бъдеш абсолютно убеден: яростта ми не познава граници.“

Писмото е подписано с главни букви: „РУМПЕЛЩИЛЦХЕН“^[2].

Рики Старкс се обляга вдървен в креслото, сякаш излъчваният от прочетените думи гняв го блъсва в лицето. Изправя се с усилие и отива до прозореца, за да го отвори със скърцане и да пусне в тишината на малкото помещение шумовете на града, понесени от неочакван полъх на юлския вятър, който обещава вечерна гръмотевична буря. Поема си дълбоко въздух, а погледът му се щура насам-натам в търсене на нещо, което би облекчило страданието от внезапната жега, обхванала цялото му тяло. Чува котешкия вой на полицейска сирена през няколко пресечки оттук, както и какофонията от автомобилни клаксони, която е част от атмосферата на Манхатън. Вдишва и издишва още няколко пъти, след което затваря прозореца, за да се изолира от звуците на нормалния градски живот.

Поглежда отново писмото.

Здравата съм загазил, казва си той. Но колко здраво, в момента не може да определи.

Усеща, че над него е виснала заплаха, но какви точно са нейните параметри, засега остава неясно. Доста му се ще да остави без внимание това писмо. Просто да откаже участие в играта, която не прилича много-много на игра. Сумти и доразвива тази мисъл. Цялото му образование и натрупан професионален опит говорят в полза на бездействието като най-правилна реакция срещу такова предизвикателство. Та нали психоаналитикът толкова често стига до извода, че премълчаването при най-провокационно и недопустимо поведение от страна на пациента се оказва най-правилният подход за установяване на психологическата мотивировка на подобно поведение. Надига се и прави две обиколки около бюрото подобно на куче, доловило непозната миризма.

При втората спира и отново се взира в писмото върху писалището.

Поклаща глава. Така няма да стане, разбира той. За миг усеща възхищение от изтънчения замисъл на непознатия. Рики си дава сметка, че заплахата „Ще те убия!“ би предизвикала у него досада и дори отегчение. В края на краищата е живял дълго и добре, така че перспективата да се ликвидира човек на неговите години не значи кой знае какво. Но ето, няма подобно нещо. Заплахата е много по-зловеща. Някой друг ще пострада, ако самият той остане бездеен. Някой невинен и по всяка вероятност млад, понеже младите са много по-уязвими.

Рики преглъща с усилие. Цял живот след това ще се обвинявам и ще прекарам остатъка от дните си в страдания.

По този пункт авторът на писмото е напълно прав.

Или да се самоубия. Усеща внезапна горчивина. Самоубийството би било антитеза на целия му житейски път, на всичко свято за него. Вероятно подписалият се с Румпелщилцхен е съвсем наясно по въпроса.

Изведнъж се чувства като изправен пред съд.

Отново тръгва да кръстосва кабинета си в усилие да вникне в писмото. Могъщ вътрешен глас го съветва да не обръща внимание, да забрави за това послание, да го отнесе към безпочвените фантасмагории, но не намира сили. Рики се обръща сам към себе си: фактът, че нещо не ти харесва, не оправдава игнорирането му.

Но той няма изобщо представа как трябва да реагира. Прекратява обиколките и отново сяда в креслото. Чиста лудост, казва си Рики. Но как добре е измислена, щом може да ме принуди да се забъркам в нея.

— Би следвало да се обадя в полицията — произнася на глас той.

И млъква. Какво ще им каже? Избира 911 и започва да обяснява на някой тъп и ограничен служител, че е получил заплашително писмо? За да чуе в отговор: „Е, и?“. Доколкото сам може да прецени, няма престъпление до настоящия момент. Освен ако приемем, че отправеното някому предложение да се самоубие представлява само по себе си престъпление. Изнудване? Какъв вид посегателство върху човешки живот би могло да се окаже всичко това? Минава му през ума да се консултира с адвокат, но всъщност създадената от посланието на Румпелщилцхен ситуация не представлява юридически казус. Отправено му е предизвикателство в позната за него област. Предлага му се игра на интуитивност и психологически построения. Става дума за страхове и емоции. Той отново поклаща глава и си казва: мога да играя на тази сцена.

— Какво ни е известно до настоящия момент? — задава на глас въпроса си в пустата стая.

Някой познава издълбоко навиците ми. Знае как допускам пациенти в кабинета. Знае кога прекъсвам за обяд. Какво правя през уикендите. Успял е да се добере до имената на всичките ми роднини. За това се иска акъл.

Знае рождената ми дата.

Отново поема дълбоко дъх. Проучил ме е.

Не съм си давал сметка за това, но някой ме е наблюдавал. Преценявал ме е. Някой е посветил време и усилия, за да изгради тази игра, без да ми оставя възможност за предприемане на контрамерки.

Езикът му е все така пресъхнал, а устните му са напукани. Внезапно изпитва силна жажда, но няма сили да напусне уединението на кабинета си, за да отиде в кухнята и да се напие с вода.

— Какво ли съм сторил, за да предизвикам у някого толкова силна омраза? — пита той.

Въпросът му действа като юмручен удар в стомаха. Рики знае, че предизвиква неприязън у мнозина „доброжелатели“ с убеждението си, че прави добро в своята мъничка професионална ниша със самия факт на проявеното разбиране и приемане на нечие съществуване. Но представата, че е възбудил подобна чудовищна ненавист у някого, е крайно обезпокоителна.

— Кой си ти? — пита той писмото.

Предприема бърз преглед на дългия списък пациенти назад през годините, но също така бързо си налага да спре. Знае, че в крайна сметка ще му се наложи да го стори, обаче това ще трябва да се направи систематизирано и методично, а в дадения момент още няма тази готовност.

Рики не смята, че е особено добре подготвен за ролята на полицай на самия себе си. Но сетне поклаща глава, защото не е съвсем така. В продължение на много години е бил нещо като детектив. Разликата е в естеството на разследваните от него деяния, както и в използваната методика. Добил известна увереност при тази мисъл, Рики Старкс отново заема мястото си зад бюрото, бърка в най-горното чекмедже отдясно и вади старо тефтерче за адреси и телефони, което е така разръфано, че страниците му са прихванати с ластиче. Като начало, казва си той, нека открием роднината, с когото се е свързал този човек. Той сигурно е някой бивш пациент, някой прекъснал без време анализа, за да потъне в обятията на депресията. Някой, който в продължение на години е таил почти психопатологична идея фикс в своето съзнание. Рики си казва, че при малко късмет и някой и друг намек от страна на съответния роднина ще успее да се добере до своя разочарован експациент. Мъчи се да се убеди сам, че авторът на това писмо — Румпелщилцхен — го моли всъщност за помощ. Сетне също така бързо отхвърля подобна недоносена идея. С тефтерчето в ръка Рики си спомня приказния герой, с чието име се подписва непознатият. Жесток гном с магическа сила, черна душа и бистър ум, който не е надхитрен, но губи по чиста случайност. Този спомен не го кара да се почувства по-добре.

Писмото сякаш пламти на бюрото пред него.

Той клати глава. Писмото крие много сведения, казва си Рики. Съпостави написаното в него с вече стореното от автора му и може би ще преполовиш пътя до истината.

И така той блъсва писмото настрана, за да се заеме с тефтерчето в търсене телефонния номер на първия от списъка с петдесет и две позиции. Навъсва се и започва да набира. През изтеклите десетилетия почти не е поддържал връзка със своите роднини и сега с основание допуска, че никой от тях няма да посрещне радушно перспективата за подновен контакт. Особено предвид неговото естество.