Мими Лат
Опасно съдружие (5)

5

Ребека изпрати на летището родителите си и майката на Райън, след което механично пое по обратния път към дома, опитвайки се да не плаче. Последните десетина дни се сливаха в съзнанието й като някакъв неясен кошмар. Все още не можеше да повярва, че Райън е мъртъв и няма да го види никога вече. Това й се струваше невъзможно. Непрекъснато очакваше да чуе гласа му, да зърне усмивката му, да усети прегръдката на силните му ръце. В такива мигове болката я пронизваше с огромна сила, спираше дъха й.

Бележката върху бюрото на Райън бе приета като доказателство за самоубийството му от всички — полиция, медии, колеги. Само тя остана на противоположното мнение, твърдо убедена, че тук не става въпрос нито за самоубийство, нито за нещастен случай. Колкото повече мислеше за безпокойството и безсънието на Райън през последните дни, толкова по-твърдо ставаше убеждението й в третата и единствена възможност — убийство.

Не сподели подозренията си с никого, тъй като разбираше до какво ще доведе това — до нова тревога за родителите й. Те тъй и тъй не бяха в състояние да направят каквото и да е, тогава защо да ги тревожи? А самата тя беше на ръба на нервната криза, но за състоянието й подозираше единствено Люси.

Отби колата в алеята, която водеше към къщата, и сърцето й се сви. За пръв път след изчезването на съпруга си щеше да спи сама тук. Почувства се безкрайно самотна; Райън й липсваше страшно много. Господи, нима от сега нататък ще бъде все така? Стисна клепачи, но сълзите потекоха по страните й.

С усилие прогони ужаса от душата си и слезе от колата. Трябваше й известно време, докато отключи вратата на дома си. Най-сетне успя, влезе в антрето и протегна ръка към електрическия ключ.

— О, господи!

В къщата цареше невъобразим хаос. Всичко беше обърнато наопаки. Осъзнала, че крадците може би все още са тук, Ребека усети как нервите й се опъват до скъсване. „Бягай!“ — изпищя някакъв пронизителен глас, но тялото й отказа да се помръдне.

Потисна писъка си, обърна се и хукна към къщата на съседите. Минаваше десет вечерта, но тя без колебание натисна бутона на звънеца.

— Кой е? — прозвуча разтревожен глас зад вратата, а окото на господин Олсън покри светлата дупчица на шпионката.

— Ребека Морланд, съседката ви — извика. — Моля ви, отворете!

— Госпожо Морланд? — Вратата се отвори и в процепа се появи разтревоженото лице на Олсън. — Какво се е случило?

— Нахлули са в къщата ми! — сграбчи ръката му тя. — Моля ви, позвънете в полицията! Да дойдат веднага, защото крадците може би все още са вътре!

 

 

Два часа по-късно полицаите приключиха огледа и се приготвиха да си тръгват. Ребека вдигна глава и с облекчение видя колата на Соловски и Уолтърс да спира пред входната врата. Нервите й все още бяха опънати, но се беше успокоила дотолкова, че да може да разсъждава.

— Благодаря, че дойдохте.

Заведе детективите в кухнята и ги представи на униформените полицаи от участъка Ван Найс.

Уолтърс хвърли поглед наоколо и поклати глава.

— Хубава бъркотия…

— Проникване с взлом, което явно има връзка със смъртта на мъжа ми — обясни Ребека. — По тази причина реших да ви повикам, а тези господа ще потвърдят всичко, което открих.

— Какво е положението? — попита детективът, обръщайки се към по-възрастния от двамата униформени полицаи — едър здравеняк с червеникава коса.

— Без съмнение взлом — отвърна онзи и опипа дръжката на палката си. — Върху задната врата има следи от насилствено проникване. Снехме отпечатъци, но не очаквам бог знае какво. Онези, които са били тук, са се погрижили да не оставят следи.

Колегата му — висок латиноамериканец, само кимна с глава.

— Това означава, че са били професионалисти — каза Ребека, местейки поглед от Соловски към Уолтърс и обратно. — Търсели са нещо съвсем конкретно, маскирайки се като обикновени крадци.

Уолтърс започна да крачи напред-назад, подрънквайки с ключовете в ръцете си.

— Какво липсва? — попита.

— Два фотоапарата, видеокасетофон, портативен телевизор и няколко бижута — отвърна латиноамериканецът. — Това е сигурно, поне засега…

— Лесно продаваеми вещи — сви рамене детективът. — Което ми говори, че става въпрос за обикновен обир.

— Все още не съм сигурна, че не липсва и нещо друго — възрази младата жена, докато механично събираше парчетата от някаква счупена ваза. — Трябва да прегледам всичко, едно по едно.

— А какво ви кара да мислите, че крадците са дошли с точно определена цел? — внимателно я изгледа Соловски.

— Чекмеджетата са преровени, личните ни документи са разхвърляни из цялата къща. Всеки един от тях е внимателно прегледан.

— Имате ли представа какво са търсили?

— Не съм сигурна — въздъхна тя, после колебливо добави: — Вижте, възнамерявах да ви се обадя… Но не успях, тъй като бях заета с погребението, роднините и всичко останало. — Замълча за момент, усетила погледите на всички присъстващи върху себе си, после събра кураж и продължи: — Дълго мислих и стигнах до единственото възможно заключение: онова, което стана на яхтата, не е самоубийство или нещастен случай. Някой е искал смъртта на мъжа ми!

Краткото мълчание след това изявление беше нарушено от Уолтърс:

— Всички знаем, че сте разстроена, госпожо Морланд. Но нищо тук не потвърждава вашите подозрения.

Ребека пристъпи към прозореца и надникна навън. Полицейските коли пред къщата бяха предизвикали любопитството на съседите и някои от тях се навъртаха наоколо. „Животът ми изведнъж се превърна в сапунена опера, която всички гледат след вечеря“ — помисли си с горчивина тя. После се извърна към детективите.

— Не е задължително да има доказателства. Някой обаче все пак би могъл да го подтикне към смъртта, като например му помогне да „скочи“ във водата, нали?

— Възможно е — кимна Соловски. — Но дори и в такива случаи съществуват косвени улики.

— Имате ли идея за мотивите на евентуалния извършител на подобен акт? — намеси се Уолтърс и черните му очи предизвикателно проблеснаха: — Дори само за един?

— Все още не — поклати глава Ребека. — Но оставам с такова чувство, защото…

— Госпожо, полицията не може да отделя сили и средства за разследване без доказателства! — прекъсна я детективът.

— Но…

— Вие сте юрист, госпожо Морланд. Да сте чували някога за присъда, издадена по чувство? — Той се извърна към униформените и леко намигна.

Ребека видя развеселените погледи, които си размениха полицаите, включително и жената. Тоя Уолтърс я правеше на глупачка, при това доста успешно.

— Не, разбира се — тръсна глава тя. — Искам да кажа само, че ако търсим достатъчно настойчиво, положително ще намерим и мотив.

— Може и да е права — подкрепи я детектив Соловски. — Крадците рядко се ровят в личните документи на жертвите си.

Уолтърс нищо не каза, но Ребека видя как лицето му окаменя. Очевидно не му стана приятно от забележката на партньорката му.

— Има и друго — побърза да добави. — Някой очевидно е наблюдавал къщата, тъй като моментът на нахлуването е избран много добре — след погребението и след като изпратих роднините. — Пое си дъх и продължи: — Тази вечер изпратих родителите си на летището и за пръв път след изчезването на Райън къщата остана празна. — Огледа лицата на присъстващите. — Не ви ли се струва, че тук има нещо?

— Не знам — сви рамене Уолтърс. — Крадците по правило влизат в празни къщи, а тази вечер вашата е била абсолютно тъмна.

— Нима не виждате връзката, за бога? — извика. — Съпругът ми е убит умишлено по съвсем конкретни причини! А тези, които са претърсили къщата ми тази вечер, са искали да бъдат сигурни, че не е оставил след себе си нищо компрометиращо! — Кръвта изведнъж се оттегли от лицето й. — Господи, компютъра! Как не се сетих по-рано? — Втурна се към вътрешността на къщата, следвана от останалите.

Наведе се над масата и включи компютъра, а сърцето й се качи в гърлото. Бързо влезе в главната директория.

— О, не! — промърмори. — Господи, не! — Скочи и се наведе над пръснатите по пода документи, после вдигна глава. — Няма ги! Нито файловете, нито разпечатките!

Бавно се изправи и скръсти ръце пред гърдите си.

— През последните три седмици от живота си мъжът ми всяка нощ работеше с компютъра — заяви. — Беше неспокоен и загрижен, не ми даваше никакви обяснения за това, което прави. Казваше, че се отнася за поверителни неща. — Гласът й стана по-уверен: — Някой е разбрал същността на това, върху което работи, и го е ликвидирал. А тази вечер се е отбил да прибере и компрометиращите материали. — Очите й се превърнаха в две блестящи звезди. — Сега вече вярвате ли ми?

 

 

— Може и да е права — промърмори Соловски, докато колата им бавно потегляше от алеята пред къщата на Морланд. — Кражбата е едно, но да изтриеш документацията в компютъра на жертвата — съвсем друго.

— Не бързай със заключенията! — сопна й се Уолтърс. — Нашата госпожа Морланд е изпаднала в истерия и не може да приеме факта, че мъжът й е скочил от яхтата, за да сложи край на живота си. Семейството на жертвата никога не признава за наличието на депресия. Винаги дрънкат едно и също: „Нищо му нямаше, причината трябва да се търси другаде“. — Гласът му иронично изтъня.

— Тогава как ще обясниш изчистването на паметта на компютъра? — попита Соловски.

— А какво доказва, че това изчистване е станало именно днес? — отвърна Уолтърс и даде десен мигач. — Ако са пипали компютъра, защо не са го оставили да работи? Цялата къща е обърната наопаки, но към компютъра крадците проявяват специално отношение и грижливо го изключват!

— Точно там е работата! — леко повиши тон колежката му. — Изключили са го, за да прикрият истинската причина за взлома, а всичко останало е само камуфлаж!

— Това не го приемам! — изръмжа той.

— Какво тогава е станало според теб? Ребека Морланд инсценира взлом, изтрива всички данни в компютъра и после заявява, че съпругът й е убит? — Помълча малко, после поклати глава. — Това е пълен абсурд!

— Ти какво? — ледено процеди Уолтърс. — Да не би да намекваш, че не зная какво правя?

— Не съм казала такова нещо!

— Виж какво! Бяхме приятели с твоя човек, затова ти позволявам известни волности. Но не си въобразявай, че ще ми се качиш на главата! Аз съм по-старши от теб и ще вършиш това, което ти заповядвам!

При споменаването на мъжа й тя застина. Защо Уолтърс се държеше така? Защо се правеше на началник?

— Добре — примирително въздъхна. — Но всеки има право на мнение, нали? — Хвърли поглед на часовника си и добави: — Трябва да се прибирам, би ли ме закарал до колата ми?

Той не отговори, натисна педала на газта, гумите на патрулната кола изсвистяха и тя бясно се понесе напред.

 

 

На другата сутрин, изправена зад програмиста, който правеше отчаяни опити да проникне в тайните на компютъра IBM на Райън, Ребека нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Човекът работеше вече няколко часа.

Най-накрая той вдигна глава и каза:

— Съжалявам, госпожо. Не мога да възстановя нищо от липсващата информация.

— Не може да бъде! — отчаяно прошепна тя. — Трябва да има някакъв начин!

— Опитах всичко, което зная…

Ребека отказваше да се примири.

— Да се обърна ли към друг специалист?

— Ваша воля — сви рамене програмистът. — Но след като аз не успях, едва ли ще успее и някой друг… Тези момчета са знаели какво вършат. — Изправи се и започна да си прибира нещата в голяма тъмносиня раница.

Тя мълчаливо му подаде чека и го изпрати до външната врата. Проследи с поглед отдалечаващата се кола. Какво да прави сега?

Райън работеше на компютъра по цяла нощ, но никога не сподели с какво точно се занимава. Когато за пръв път затъмни екрана на монитора при нейното влизане, тя се обиди и му го каза. А той отвърна, че става въпрос за изключително поверителна информация. Но от погледа му личеше, че нещата са далеч по-сериозни от обикновено.

За всичките тези седмици той забрави компютъра включен само веднъж, при това само за няколко минути. Ребека бе влязла в стаята да му поиска нещо и бе зърнала изписаната на екрана информация. Напрегна се, но единственото, което успя да си спомни, беше нещо свързано с чуждестранни банки…

Програмистът провери и нейния компютър, който бе монтиран на малка масичка в кухнята. Заключението му съвпадаше с нейното: никой не го беше докосвал. Това засили увереността й, че неизвестният крадец се е интересувал единствено от файловете на Райън. Спомни си за банковата книжка в куфарчето на мъжа си. Дали пък не са търсили точно нея? Дали тази книжка не е свързана с липсващата компютърна информация?

По странна ирония на съдбата вчера сутринта тя бе пъхнала книжката в ръчната си чантичка, възнамерявайки да я провери в банката емитент. Разбира се, че не успя да стори това, но сега книжката кротко си лежеше в чантичката.

Тревожеше се и от един друг въпрос: дали крадците са открили това, което са търсели? И ако не са, дали ще се върнат пак?