Мими Лат
Опасно съдружие (4)

4

Ребека замаяно приемаше и изпращаше доброжелателите, които се стичаха в къщата й като пълноводна река. Но времето летеше, а новини за Райън нямаше. Започна да я обзема отчаяние. В един момент видя детектив Соловски да слиза от спрялата на улицата кола, скочи и изтича да отвори вратата.

— Открихте ли го?

— Още не — поклати глава тя и прекрачи прага.

Раменете на Ребека се отпуснаха, в гласа й се появи гняв и отчаяние.

— Защо всичко става толкова бавно?

— Правим каквото можем, но океанът е голям — тихо отвърна другата жена. — В търсенето са включени катери, самолети и хеликоптери.

— Ами ако е успял да доплува до брега и сега лежи някъде там, напълно изтощен и безпомощен?

— Болниците са уведомени, а пътната полиция проверява крайбрежната ивица, особено местата със скали и пещери. — Окуражително й се усмихна: — В издирването са включени големи сили…

— Може би се е ударил при падането, може би е получил амнезия…

— И това е взето под внимание — увери я Соловски.

— От някой кораб може би са го забелязали — продължаваше младата жена, твърдо решена да намери логично обяснение за изчезването на Райън. — И може би вече са го прибрали…

— Уведомени са всички пристани.

— Очевидно това не е достатъчно! — изгуби търпение тя. Не я интересуваше дали говори грубо или не, просто искаше съпруга си.

— Разбирам какво изпитвате — тихо промълви другата жена.

— Трябва да го открият, трябва! — Гласът й потрепери, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Соловски кимна, пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Госпожо Морланд, сутринта отидох в службата на съпруга ви и говорих с неговите партньори… — Замълча за момент, търсейки най-подходящите думи, после тихо добави: — Открили са бележка, в която той пише, че възнамерява да се самоубие…

— Не! — Ребека застина, парализирана от острата болка, която изпита. — Аз го познавам най-добре, той никога не би се самоубил!

— В бележката пише, че…

— Не ме интересува какво пише, той никога не би сторил подобно нещо! — С усилие успя да прогони паниката си и добави: — Дайте да я видя!

— Прибрана е като улика, ще ви покажа фотокопие — отвърна детективката и извади лист от чантата си.

Ребека му хвърли един поглед и вдигна глава.

— Няма подпис! Откъде сте сигурни, че е писана от съпруга ми?

— Според двама от партньорите му — Джон Евънс и Брандън Тейлър, почеркът прилича на неговия.

— Какво означава „прилича“? Аз самата изобщо не съм убедена, че това е почеркът на Райън! — Вече почти крещеше: — А не ви ли се струва странно, че е оставил предсмъртно писмо в службата, а не у дома си? — Отново погледна написаното. — Настоявам тази бележка да бъде проверена от графолог и експерт по дактилоскопия!

— Вижте какво, госпожо Морланд…

— Изслушайте ме, детектив Соловски! — спря я с повелителен жест тя: — Вие не познавате нито мен, нито съпруга ми. Заедно сме вече три години и много се обичаме, напоследък дори правим опити да имаме дете…

— Съжалявам — прошепна Соловски.

Ребека продължи с блеснали очи и поруменели бузи, твърдо решена да обясни на тази полицайка, че Райън никога не би посегнал на живота си.

— Снощи на яхтата той ме попита дали не съм бременна, макар прекрасно да знаеше, че още е рано… Вие как мислите — дали един мъж, който очаква дете, ще скочи от някаква яхта, за да сложи край на живота си?

— Признавам, че това е малко вероятно, но все пак…

— Елате — прекъсна я. — Ще ви покажа стаята, която сме подготвили за бъдещото си дете.

Хвана я за ръката и я поведе към вратата в дъното на просторния хол. Искаше тази жена да бъде стопроцентово сигурна, че никой не е познавал Райън по-добре от нея.

Застана на прага на уютната стая със златистобели стени и изведнъж й се зави свят. Спомни си всички странности напоследък в поведението на Райън: мълчанието му, отчаянието в очите му. Нима действително е мислел да сложи край на живота си? Възможно ли е тя да е била толкова сляпа? Не! Той никога не би сторил подобно нещо! Всеки момент ще се появи у дома и кошмарът ще свърши!

— Много е приятна — промълви с леко притеснение Соловски, оглеждайки недовършената стая.

— Съпругът ми винаги е твърдял, че самоубийството е присъщо на страхливците. Баща му починал, когато е бил десетгодишен… Един ден се върнал от училище и открил майка си в безсъзнание. Неспособна да се пребори с мъката, тя се нагълтала с хапчета… Успели да я спасят, но постъпката й оставила дълбок отпечатък в съзнанието му. Никога не би постъпил по същия начин спрямо собственото си дете!

Соловски се обърна и се отправи към вратата. Проговори едва когато се озова в хола:

— Трябва да тръгвам… Ще ви се обадя веднага щом научим нещо ново.

Ребека я изпрати до изхода и безсилно се отпусна на близкия стол. Защо никой не разбира, че Райън не би посегнал на живота си? В това тя беше абсолютно убедена. Започна да й се струва, че зад тази история се крие нещо друго. Може би е отвлечен за откуп, може би всеки момент ще се получи съответното съобщение… Имаше и други възможности, но тя не искаше да мисли за тях. Възможности, които противоречаха на твърдото й убеждение, че съпругът й е все още жив…

Влезе в спалнята да смени дрехите си и забеляза куфарчето на Райън до вратата на гардероба. Явно го беше оставил тук, когато се е преобличал за приема. Ами ако вътре има и друга бележка, предназначена за нея? „Хайде, отвори го — рече си. — Докажи за последен път на себе си и на другите, че Райън никога не би се самоубил…“

Клекна пред куфарчето, положи го на пода и внимателно натисна ключалките. Нищо. Куфарчето беше заключено. Каква ли бе комбинацията? Почти всичките й познати използваха рождените си дати, защото те най-лесно се помнеха. Нагласи цифрите според рождената дата на Райън, но не се получи. Опита датата на сватбата им. Пак нищо. „Какво друго? — възбудено се запита тя. — Може би моят рожден ден?“ Завъртя цифрите на съответната комбинация и се чу меко изщракване. Стана й приятно, че мъжът й бе избрал нещо лично нейно. От вътрешността на куфарчето я лъхна миризма на кожа, примесена с аромата на неговия одеколон. Зави й се свят, изпита чувството, че Райън всеки момент ще я вземе в прегръдките си.

Успя да се овладее и започна да преглежда съдържанието на куфарчето. Няколко плика от дебела кафява хартия съдържаха материали, свързани с предизборната кампания на Тейлър. На дъното лежеше папка с надпис „Райън Морланд, лични“, пулсът й моментално се ускори. Вътре откри копие на писмо до някаква застрахователна компания с молба за различните видове застраховки, както и рекламни брошури. Преди няколко месеца й бе споменал, че иска да си направи застраховка „Живот“. Това стана след решението им да си имат бебе, но Ребека не го прие на сериозно.

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди тя обмисля евентуалните последици от това писмо. Не, не може да бъде… Въпреки контактите си със застрахователната компания Райън не би могъл да планира това, което се случи… Не би могъл да й стори подобно нещо, особено когато се надяваха на дете… Давайки си сметка как детективите ще възприемат тази информация, тя бързо премести папката в чекмеджето на скрина.

Въздъхна с облекчение, защото прощално писмо все пак нямаше. Пръстите й механично опипаха дъното на куфарчето, просто за всеки случай. Откри кибрит и няколко кламера, а после видя малката цепка горе вляво. Платът беше леко издут, сякаш Райън бе скрил нещо под него…

Пое дълбоко дъх и дръпна. В ръцете й се озова малка банкова книжка, в която бяха отбелязани няколко вноски на значителни суми, впоследствие изтеглени. Моментният баланс сочеше нула, а самата книжка беше открита преди около две години. На първата страница бе изписано името на титуляря на сметката, някой си Ърл Андърс. „Кой ли е този човек? — запита се Ребека. — И какво търси спестовната му книжка в куфарчето на Райън?“ След кратък размисъл книжката също отиде в чекмеджето на скрина при папката…

 

 

На разсъмване на втория ден от изчезването на Райън Морланд пилотът на един от полицейските хеликоптери засече някакъв плаващ обект във водите на залива Малибу. Присвил очи, той се опита да разбере дали става въпрос за човешко тяло, или някой тюлен е излязъл на сутрешна разходка. Крайбрежните скали и малките заливчета между тях тънеха в мрак, вълнението беше доста силно за този час на денонощието. Пилотът вдигна глава. Хоризонтът на изток едва просветляваше, но той знаеше, че видимостта скоро ще се подобри. Отново се концентрира върху плаващия предмет, после включи радиостанцията.

— Засякох някакъв обект.

— Координати? — пропука високоговорителят.

Пилотът съобщи исканите данни.

— Остани над обекта, ако е възможно. Веднага ще ти изпратя подкрепление.

— Разбрано.

 

 

Соловски гледаше към небето, очаквайки да зърне хеликоптера. Зад волана на служебната кола седеше Уолтърс, движеха се по крайбрежната магистрала към Малибу.

— Мислиш ли, че е той? — извърна се към партньора си тя.

— Да, трябва да е той. Две денонощия са достатъчно време, газовете са издигнали тялото на повърхността…

Тя се намръщи при представата за разлагащия се труп, после с въздишка изрече:

— Надявам се да съобщим на жена му, преди да го научи от телевизията.

— И аз. Макар че пресата често ни лишава от тази възможност.

Соловски си представи лицето на Ребека Морланд. Прекрасно знаеше какво ще изпита бедната жена. Отначало недоверие, после непоносима болка… Болка, която те оставя без дъх… Спомни си ужасния момент, в който разбра, че е изгубила съпруга си…

— Не чуваш ли какво те питам? — погледна я ядосано Уолтърс.

— Извинявай — тръсна глава тя.

— Как са децата?

— И двете са болни от грип — въздъхна Соловски. — Тъкмо се оправиха и ги пратих на училище и хоп — повтори ги… — Говореше някак разсеяно, пред очите й все още беше онази ужасна нощ, в която научи, че мъжът й е бил застрелян по време на служба.

— Аз съм голям несретник, защото нямам деца — подхвърли с тъжна усмивка колегата й.

— Не зная какво щях да правя без децата си — тихо промълви тя и отправи поглед към блесналата океанска шир. Дълбоко в себе си пожела на Ребека Морланд да си роди едно детенце, което ще й даде тъй търсената утеха.

Петнадесет минути по-късно вече се беше втренчила в трупа, или по-скоро в това, което бе останало от него. Носеше се върху вълните с лицето надолу, мъж от бялата раса; с руса коса… Неволно ахна, когато хората от медицинския екип го извадиха от водата. Беше подут и напълно обезобразен.

— Акулите са пирували — каза съдебният лекар и тъжно поклати глава.

— Тъй изглежда — обади се един от заместник-шерифите, изправил се до Уолтърс.

Соловски забеляза как лицето на партньора й позеленява.

— Опитайте се да попречите на членовете на семейството му да го видят — подхвърли лекарят.

— Непременно! — стисна устни Уолтърс.

 

 

В шест и половина сутринта Ребека вече беше станала и включила телевизора за сутрешните новини. Издирването на мъжа й се проточи цели два дни, но резултат все още нямаше. Господи! Имаше чувството, че ще се побърка от тревога.

В този момент изпитваше омраза към целия свят. Към полицията, която не правеше нищо особено, към Бреговата охрана, прекратила издирването заради мъглата, към капитана на яхтата, който бе заповядал да се насочат обратно към пристанището… Тези типове проявяваха загриженост за тъпите си лодки и хеликоптери, вместо да хвърлят всички усилия в издирването на съпруга й!

Гневът буквално я задушаваше. Новините свършиха, говорителката премина на метеорологичната прогноза. После изведнъж добави:

— Една новина, която пристигна току-що. В залива на Малибу е открит труп на удавник. По непотвърдени сведения това е изчезналият преди два дни адвокат Райън Морланд.

Ребека нададе пронизителен писък, хвана се за гърдите и се строполи на пода. Изминаха няколко дълги секунди преди да си даде сметка, че нечовешките звуци идват от нейната уста.

В стаята се втурна майка й.

— Какво стана?

Задушена от ридания, тя само махна с ръка към екрана.

— Райън… Той е… Той е…

— Бедното ми дете! — проплака майката и я притисна към себе си.

 

 

Върху бюрото на Пол Уърлингтън светна сигналният бутон. Той вдигна слушалката, разбра от секретарката кой го търси и бързо превключи на външна линия.

— Какво става?

— Току-що откриха трупа на Райън Морланд — прозвуча дрезгав мъжки глас насреща.

— Къде? — предпазливо попита той.

— В залива на Малибу.

— И?

— Според моя човек тялото е силно обезобразено. Доста трудно ще им бъде да установят дали Морланд е паднал от яхтата ви, или сам е скочил…

— Много добре.

Уърлингтън въздъхна с облекчение.

— Бих казал, че с прощалното писмо няма да е трудно да се докаже самоубийство…

— Отлично. Искам да продължаваш да ме осведомяваш за хода на събитията.

— Разбира се.

Уърлингтън остави слушалката, облегна се назад и огледа луксозния си кабинет, разположен на последния етаж на най-хубавата сграда в Нюпорт Бийч. Обзаведен в стил арт деко благодарение на оригиналните дървени панели и кристални огледала, които той лично бе купил от някакъв фалирал театър, този кабинет не слизаше от страниците на специализираните списания из цялата страна. А панорамната гледка му даваше възможност да вижда всички сгради, които притежаваше в този град. Непрекъснато растящата му строителна империя се простираше от Сан Диего до Сан Франциско, а скоро в нейните граници щяха да се влеят и нови терени, главно в Орегон и Вашингтон…

Рязко се наведе напред и натисна бутона за връзка със секретарката.

— Да ми докарат елдорадото!

Ставаше въпрос за колата, която обикновено караше лично, без шофьор.

— Веднага, сър.

Паркира пред хотел „Четири сезона“ в Нюпорт, остави колата в ръцете на пиколото и се отправи към специалния асансьор, който водеше директно до мансардния апартамент под покрива. Само допреди два дни беше убеден, че няма шансове срещу Брандън Тейлър в предстоящите избори. По тази причина бе променил тактиката си и бе организирал прием за набиране на средства за кампанията на Тейлър, предпочитайки да го превърне в свой приятел, а не в могъщ съперник. Но събитията се развиха по друг начин, в съвсем неочаквана посока…

Влезе в просторната дневна, боядисана в пастелни тонове, и кратко нареди:

— Сипи по едно питие, Клей.

Клей Дзалиън се славеше като един от най-опитните ръководители на политически кампании в щата. На устните му се появи любопитна усмивка.

— Какво става?

— Открили са тялото на Морланд — каза Уърлингтън. — За наше щастие всичко говори за самоубийство…

Клей напълни две чаши с бърбън и му подаде едната.

— Няма да е зле пресата да подхване тази версия — добави милионерът.

— Ще имам грижата — кимна Дзалиън.

— Фамилията на Брандън Тейлър винаги се е ползвала с авторитет, а и той самият се радва на политически услуги отвсякъде — продължи с усмивка Уърлингтън. — Това е главната причина кандидатурата му да се радва на толкова широка подкрепа.

— Също и репутацията му на способен юрист — подхвърли Клей.

— Репутацията е нещо измамно — намръщи се той. Всяка мисъл за Брандън Тейлър му вдигаше кръвното. Преди години, още в началото на кариерата му като строителен предприемач, Тейлър се оказа адвокат на продавача на един изключителен парцел и направи всичко възможно да осуети сделката. Уърлингтън не забрави това, но най-много го намрази заради пренебрежителното отношение.

Клей Дзалиън отпи глътка бърбън и вдигна глава.

— Така и не ми каза какво точно се случи по време на срещата ти с Морланд.

— Нищо особено. Поведението му беше напълно ирационално… Сега е по-важно да видим как ще действаме…

— Първата ни работа е да пуснем в действие фабриката за слухове. Както за Морланд, така и за Тейлър… Гласоподавателите ще се разколебаят и това веднага ще проличи от периодичните проучвания на общественото мнение. Тогава настъпва твоят миг: скачаш на ринга и енергично размахваш юмруци… Ако действаме бързо и точно, имаме голям шанс да изпреварим Тейлър, особено ако успееш да привлечеш някой и друг регионален лидер на партията.

Уърлингтън се замисли за ултраконсервативните членове на партията, които постоянно изтъкваха умереността на Тейлър. Всички те бяха обикновени страхливци, които изпитваха ужас от открития бой и евентуалното разцепление в партията. Но повечето от тези хора му бяха дали да разбере, че ако успее да разклати авторитета на Тейлър, те с готовност ще преминат на негова страна.

— Ако изиграем козовете си както трябва, проблеми с тях няма да имаме — отсече.

— А подхванат ли медиите смъртта на ръководителя на предизборния му щаб, положението ще претърпи драматична промяна — убедено добави Дзалиън и широко се усмихна.

— Да не говорим за най-силното оръжие, което все още не си пуснал в ход…

Уърлингтън също се усмихна и чукна чашата си в тази на Клей. Преди известно време беше решил да вложи в предизборната кампания тридесет милиона долара лични средства — пари, които трябва да му осигурят не само място в Сената, но и да послужат като трамплин към голямата цел — президентските избори.