Мими Лат
Опасно съдружие (33)

33

Ребека се беше разположила в кабинета на Даниел Блек, разговаряха за семейството му, за смъртта на баща му…

— А ти как се справяш? — попита най-сетне той.

— Добре. Притесняват ме единствено медиите. Имам чувството, че съм заобиколена от пълзящи гадини…

— Разбирам. Но скоро ще започне делото, а след него бързо ще те забравят в името на следващите скандали. Тогава вече ще получиш възможност да водиш нормален живот.

— Дали?

— Какво искаш да кажеш?

— Все още съм неспокойна, Даниел. Не всичко в тази история отговаря на логиката.

— Например какво? — присви очи той.

— Ами например химическата субстанция амитриптилин, която откриха при аутопсията. Не мога да си обясня наличието й в тялото на Райън. Наемен убиец като Ъруин не използва елавил, той предпочита пистолет или нож… Освен това продължава да отрича, че го е извършил…

— Да не би да му вярваш? — изненадано я изгледа Даниел.

— Не съм сигурна…

— Ребека, срещу Ъруин и Холмс е повдигнато официално обвинение за убийството на съпруга ти. И ние всеки момент ще внесем делото в съда. Единствената версия, по която все още работим, е проверката на миналото на Холмс, връзките му с организираната престъпност и корупцията в службата на шерифа.

— Имам чувството, че заключенията ви са малко прибързани и убиецът все още е на свобода.

В очите на Даниел се появи изненада, примесена с недоверие.

— И кой е той според теб?

— Все още не съм сигурна, но имам известни съмнения — отвърна тя. — Може би ще ти се стори смешно, но искам още веднъж да прегледам цялата документация по делото. Ако открия връзката, която имам предвид, ти ще бъдеш убеден, че разследването трябва да продължи. А ако не успея, обещавам да не ти говоря повече по този въпрос. Става ли?

— Не знам, Ребека — промърмори той и пръстите му започнаха да опипват ножа за разрязване на писма. — Уважавам предчувствията ти, но началниците ми положително ще намерят молбата ти за доста странна… Все още не са сигурни, че трябва да разследват сигналите за корупция, а и шерифът Куентин здравата ги притиска.

— Моля те, Даниел!

— Добре — предаде се с въздишка той. — Но обещай, че ще ме запознаеш с всички доказателства, които евентуално биха подкрепили подозренията ти. Защото би било прекалено опасно за теб, в случай че излезеш права.

 

 

След внимателен преглед на документацията, който й отне няколко напрегнати часа, Ребека откри две доста подозрителни неща. Отделила настрана една от снимките, направени в нощта на убийството, тя се колебаеше дали да я покаже на Даниел.

Реши, че все пак ще е по-добре да открие сигурни доказателства, а след това да го безпокои. После прибави към нея още няколко копия и ги сложи в чантата си. Каза си, че това са само копия, за да прогони чувството, че върши нещо нередно. След което се свърза с Даяна Уърлингтън в хотел „Риджънт Бевърли Уилшайър“. Тя беше отседнала там, защото съпругът й я беше помолил да напусне къщата в Нюпорт Бийч.

Надяваше се, че госпожа Уърлингтън ще й окаже съдействие, тъй като вече бе приела да сътрудничи на обвинението.

— Влезте — покани я Даяна.

Ребека беше шокирана от външния вид на тази жена. Беше облечена както винаги елегантно, но изглеждаше внезапно остаряла, с празни очи…

— Искам да погледнете едни снимки — започна направо.

— Разбира се.

Даяна Уърлингтън протегна ръка и пое първата снимка.

— Това сме двете с Катрин на борда на яхтата — установи тя.

— Вярно — кимна Ребека и посочи роклята на Катрин. — Имате ли представа какво е това?

Даяна вдигна снимката срещу светлината, присви очи, после поклати глава:

— Не. Прилича ми на някакво петно.

— Да сте го забелязали в началото на приема?

— Положително не. Тази рокля е дизайнерски уникат, няма начин да не съм му обърнала внимание, поне в началото на приема… Но после нещата доста се объркаха и… Не знам…

— Според вас тази снимка е направена след изчезването на мъжа ми, така ли?

— Ами… Масите зад Катрин са разчистени, фризурата й вече не е безупречна. Да, бих казала, че снимката е направена късно.

— Случайно да знаете как бих могла да се свържа с Тони, приятеля на Катрин?

— Знам само, че се казва Антъни Некосия и работи като сътрудник в някаква адвокатска кантора в Сенчъри Сити… — Замълча за момент, после попита: — Защо проявявате такъв интерес към Катрин?

— О, нищо конкретно. Просто се запитах как е съсипала такава прекрасна рокля… Помня колко много й се възхищавах в началото на приема.

Очите на другата жена се замъглиха, сякаш и тя си спомни за онази нощ.

— Всичко вървеше чудесно — промълви. — Но после… — Поклати глава и не се доизказа.

 

 

Тони Некосия остави слушалката и се облегна в удобното кожено кресло. Намираше се в кабинета си на тридесет и втория етаж на един небостъргач в центъра на Сенчъри Сити и току-що се бе съгласил да разговаря с Ребека Морланд. Жената щеше да го посети след половин час. Сведе поглед към документите, затрупали плота на ореховото бюро: молби, жалби, съдебни искове и още купища хартии, които са неизбежна част от работата на всеки адвокат по граждански дела.

Работеше в тази област повече от пет години, но неудовлетворението от първите стъпки все още не го беше напуснало. Възхищаваше се от преклонението на Катрин Денисън пред правото, на начина, по който тази жена се наслаждаваше на всеки един от хилядите детайли, свързани с него. За нея всяко дело беше като игра на покер с високи залози — планираше ходовете си с часове, а понякога и с дни, непрекъснато обмисляше стратегията.

От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Обичаше Катрин дълбоко и искрено, въпреки недостатъците й. Но в последно време беше започнал да се предава пред отчаянието, тъй като съзнаваше, че двамата нямат общо бъдеще и нещата никога няма да се променят. Нежеланието й да го представи на познатите си като близък приятел и любим говореше много… Тя никога не го третираше като равен на себе си, за нея кариерата беше всичко. Наистина беше от онези хора, за които се казва „женени за професията си“.

Когато станаха ясни подробностите от скандала, свързан с финансовото състояние на юридическата фирма, в сърцето на Тони бе потрепнала надеждата. Катрин може би най-сетне щеше да разбере, че не бива да залага всичко в името на кариерата си. Но не стана така. Вместо да отрезнее, тя се хвърли в работата с нови сили. Искаше на всяка цена да възстанови накърнената репутация на фирмата, да си възвърне изгубените клиенти… И той беше убеден, че ще успее, тъй като я познаваше достатъчно добре.

Замисли се за Ребека Морланд и тежката загуба, която я бе сполетяла. Какви въпроси желае да му зададе? Според това, което чу по телефона — и лични, и професионални. Част от тях несъмнено щяха да бъдат свързани с Катрин. Дали да им отговори искрено?

 

 

Ребека веднага усети нежеланието на Тони Некосия да говори за нощта, в която бе загинал Райън. Но после, след като му показа снимката на Катрин с изцапаната рокля, той постепенно започна да се отпуска.

Тя се стараеше да слуша, без да задава особено много въпроси.

— През въпросната нощ Катрин дойде при мен. Беше много късно — някъде към два. Разказа ми какво се е случило и остана, тъй като нямала желание да се прибира вкъщи. Аз бях доста изненадан…

— Защо? — попита Ребека.

— Не ми позволи да я придружа на приема на яхтата — сбърчи вежди Тони. — Винаги се е притеснявала от разликата в годините ни, вероятно се е страхувала да не изглежда смешна… Скарахме се. В един момент бях сигурен, че няма да я видя повече… Затова се изненадах.

— Разбирам — кимна посетителката. — Какво стана после?

— Пожела да вземе душ… В един момент влязох в банята и видях, че е захвърлила скъпата рокля на пода… — Погледът му за миг се спря на лицето й, после отново сведе очи. — Знаех колко струва тази рокля, затова се наведох да я вдигна. Тогава забелязах няколко петна на полата… Бяха мокри, като от вода…

Ребека възбудено се приведе напред.

— Продължавайте — промълви тя, тъй като Тони беше замълчал.

С леко притеснение той призна, че се готвел да влезе под душа при Катрин. Но в същия момент тя спряла водата и протегнала ръка към хавлията.

— Тогава видях дълбока драскотина от вътрешната страна на ръката й…

— Къде по-точно?

Тони вдигна ръка и показа мястото под лакътя си.

— Попитах я какво се е случило, разбира се — продължи. — Тя се смути, после ми обясни, че се е ударила в нещо остро на борда на яхтата. — Смръщи се. — Попитах дали е вдигнала ръка, тъй като по друг начин не може да се одраска точно на това място… Каза ми да не я разпитвам и смени темата. — Тони въздъхна, помълча малко, после добави: — От тогава насам все си мисля за тази драскотина…

— А видяхте ли роклята й след това?

— Не.

— Знаете ли къде Катрин си дава дрехите на химическо чистене?

— Да — кимна младият мъж и й продиктува един адрес. — Често ме моли да й прибирам дрехите оттам.

Ребека се замисли, после бавно вдигна глава.

— Вие с Катрин прекарвате много време заедно, включително и нощите, нали?

Тони тъжно поклати глава.

— Обикновено тя идва при мен, но рядко остава през цялата нощ. След като… — Лицето му леко поруменя. — Е, след като приключим… тя държи да се прибере, защото я чакала работа…

— Но вие също сте ходили при нея, нали? — попита тя. Когато той кимна, добави: — Случайно да сте надничали в шкафчето, в което си държи лекарствата?

— Да, разбира се.

— Да сте се натъквали там на лекарство, наречено елавил?

— Не си спомням. За какво се употребява?

— Това е антидепресант…

— Не. Катрин не е от хората, които биха вземали подобни лекарства.

— Много е важно! — умолително го погледна Ребека. — Бихте ли проверили дали това лекарство е сред нещата й?

Тони се замисли, после неохотно кимна с глава.

— Ще ми се обадите ли за резултата?

Той отново кимна.

Тя стана и тръгна към вратата. На прага спря и се извърна.

— Ще ви бъда много задължена, ако случайно разберете от коя аптека си купува лекарствата Катрин.

 

 

На следващата вечер Ребека вкара колата си на паркинга на една аптека, намираща се на булевард „Уилшайър“. Сутринта Тони се обади да й съобщи, че сред лекарствата на Катрин няма елавил, а после й продиктува адреса на аптеката. Ребека вече бе успяла да я посети.

Много добре знаеше, че фармацевтите нямат право да дават информация за своите клиенти без прокурорска заповед. Съмняваше се, че Даниел ще й осигури подобна заповед, затова предпочете да опита без нея. Избра един младеж, който заместваше аптекаря при обслужването на клиентите. Зае удобна позиция в дъното на аптеката и зачака. Десетина минути по-късно младежът най-сетне се освободи, тя му показа снимката на Катрин и бързо обясни за какво става въпрос.

— Ще ви бъда задължена, ако хвърлите едно око на този двуседмичен период — усмихна се тя.

— Госпожо, не съм сигурен, че мога да направя това — погледна я смутено младежът.

— Моля ви — настоя. — Много е важно!

Той продължаваше да се колебае и Ребека пусна в ход най-чаровната си усмивка.

— Ще ви бъда много благодарна!

— Добре — най-сетне отстъпи той. — Но ако шефът разбере, ще имам големи неприятности!

Сръчно запрехвърля картоните в продълговатата дървена кутия. След известно време спря, на устните му се появи усмивка.

— Май открих нещо — обяви. — На този картон пише, че сме изпълнили рецепта за елавил, издадена на някоя си Катрин Денисън.

Ребека присви очи и огледа картона. Датата беше един ден преди инцидента на „Майорка“. Предчувствието й излезе вярно!

— Благодарна съм ви! — прошепна тя, опитвайки се да запомни името на лекаря, предписал лекарството. После се обърна и излезе. Представи си лицето на Райън.

— Казах ти, че ще разбера какво ти се е случило! — промълви тя. — И вече съм на път да го осъществя, но все още не зная защо…

 

 

Катрин бързаше да приключи с документите, които й бяха необходими за важна среща. Чувстваше се напълно изтощена, най-вече от скандалните разкрития за поведението на Брандън. Няколко от най-големите им клиенти вече се бяха оттеглили. Но тя упорито отказваше да се поддаде на мрачните мисли и работеше все така неуморно.

Продължаваше да е убедена, че Джон Евънс е виновен за всички неприятности, струпали се върху фирмата. Спомни си деня, в който той се появи при тях. А по отношение на Брандън можеше да каже само едно: той очевидно бе уморен от тежките битки и не знаеше какво да прави. На политическите му амбиции бе сложен кръст, може би го чакаше и следствие. При всички случаи той скоро щеше да се оттегли, а това означаваше, че тя оставаше сама и трябваше да се бори като дявол, за да спаси това, което можеше да бъде спасено.

Секретарката съобщи, че на телефона е Даяна Уърлингтън. „Тъкмо навреме — въздъхна с облекчение. — Трябва ми малко почивка, все пак… Бедната ми Даяна. Живее на хотел! Този Пол Уърлингтън здравата я подреди!“

— Здравей, Даяна. Как я караш?

— Отвратително! — простена приятелката й. — Изгубих всичко, за което съм мечтала, чувствам се унизена!

— Я се стегни! Утре всичко ще бъде забравено, такъв е животът — успокои я Катрин. — Толкова хора успяват да се изправят на крака, особено когато имат пари… Ще станеш знаменитост, вероятно ще ти предложат да напишеш и книга.

— Дано да си права — въздъхна Даяна, после подхвърли: — Вчера имах едно любопитно посещение… Ребека Морланд.

— Така ли? — учуди се Катрин. — Какво искаше?

— Показа ми една твоя снимка… Направена е на яхтата в нощта, в която изчезна съпругът й. Странно, но се интересуваше от някакви петна по роклята ти…

Студени тръпки пробягаха по гърба на Катрин.

— А ти какво й каза?

— Нищо. Нямах никаква представа откъде са се появили тези петна. Ти имаш ли някакви спомени?

Въпреки обзелата я тревога съумя да отвърне с безразличие:

— Не помня за никакви петна върху роклята си. Може би филмчето е било дефектно.

— Това пък изобщо не ми мина през ума — засмя се Даяна.

— Все пак ти благодаря за информацията — подхвърли Катрин. — Сега ще ме извиниш, но имам работа. Утре ще ти позвъня.

Остави слушалката и се замисли. Какво ли бе намислила Морланд? Бързо стигна до заключението, че Ребека й е причинила не по-малко злини от онзи нещастник Джон Евънс. И двамата се бяха опитали да провалят плановете й, но на това трябваше да се сложи край. Нямаше никакво намерение да позволи на Ребека Морланд отново да обърка живота й.