Мими Лат
Опасно съдружие (32)

32

Ребека набра номера на детектив Соловски веднага след като се прибра в стаята на хотел „Сенчъри Плаза“. Разбраха се да вечерят заедно в апартамента на Соловски, след като тя сложи децата да си легнат, просто защото тогава можеха да си поговорят на спокойствие. Един час по-късно влезе в хотелския апартамент на Соловски и смаяно огледа отрупаната с храна масичка: супа, бифтеци, варени картофи с кръгчета лук, две огромни парчета шоколадова торта.

— Страхотно, нали? — попита с грейнали очи Соловски.

Настаниха се на масата. Ребека започна да разказва за последния развой на събитията.

— Какви тайни, господи! — поклати глава другата жена. — Парите май не гарантират щастие на тези, които ги притежават.

— Не, но правят нещастието им далеч по-удобно — усмихна се Ребека.

— Не знам какво е това, защото цял живот съм била на една полицейска заплата — въздъхна Соловски.

— Нима след всичко, което се случи в службата на шерифа, ти ще останеш на работа там?

— Да, ще остана. Баща ми беше ченге, мъжът ми — също. Умея единствено това… А и повечето колеги са честни хора.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Да, справяме се — отвърна на някакъв въпрос, после добави: — Тук е, сега ще се обади… — Подаде слушалката на Ребека и поясни: — Даниел Блек…

— Как е баща ти? — попита тя.

— Тази сутрин почина — отговори с въздишка Блек.

— О, съжалявам!

— И аз… Поне не се мъчи. Изобщо не дойде в съзнание… — Той тежко въздъхна и смени темата: — Говорих с Рой Конърс и научих за развоя на събитията. Ужасно съжалявам, че не бях там да ти помогна. Била си на ръба…

— Доста се бях поуплашила — призна Ребека. — За щастие си уведомил Джак, а аз успях да се свържа с него. Не знам какво щеше да стане, ако не беше той…

— Джак е страхотен. От Конърс разбрах, че си била ранена…

Тя ясно долови загрижеността в гласа му.

— Ще се оправя — рече. — Няколко охлузвания и нищо повече.

— Обърни внимание на рамото си — посъветва я Даниел, после се прокашля: — Много се обезпокоих за теб, особено след като разбрах, че някой е изтрил посланието ти.

Ребека усети, че иска да каже още нещо.

— Сега вече съм добре — увери го. — Нямаш представа колко съм ти благодарна, че ми повярва. Без твоята помощ този случай никога нямаше да бъде разплетен!

— Такава ми е работата. А ти прояви невероятна смелост… — Замълча, после подхвърли: — Сега нещата са под пълен контрол. Много ми се иска да се върна, но трябва да изчакам шивах… — Имаше предвид ритуалното еврейско погребение.

— Ще останеш там през всичките седем дни? — учуди се Ребека.

— Да.

— Бъди спокоен, тук всичко ще бъде наред. Погрижи се за семейството си. Как се справя майка ти?

— Горе-долу. Имам двама братя, една сестра и цял куп племенници. Всички са тук и мама е много доволна.

Ребека си представи майка му и се усмихна.

— Надявам се, че вече си по-добре — рече Даниел. — Ще ти позвъня веднага след като се прибера.

— Добре. Пази се!

Остави слушалката, обърна се към Соловски и с въздишка призна, че няма никакъв апетит.

— Толкова съм изтощена, че ще заспя на стола — промърмори. — Пък и кога друг път ще ми се случи да спя под охраната на двама специални агенти от ФБР?

— Права си — усмихна се тя. — Ще сложа храната в хладилника на барчето, което е отвън, в коридора. Ако огладнееш, просто го отвори.

— Много добре — отвърна на усмивката Ребека, после стана сериозна. — Искам, да ти благодаря, че ми повярва и рискува службата си, за да открием убийците на мъжа ми.

— Бих искала да направя и нещо повече — смутено отвърна жената детектив.

Ребека я прегърна, а тя още повече се смути.

 

 

На другия ден агент Конърс й съобщи за ареста на Максуел Холмс.

— Призна ли нещо?

— Отначало отричаше, но после клекна — поясни Конърс. — Все още продължава да твърди, че няма нищо общо с убийството на съпруга ви, тъй като не бил там по време на престъплението.

— Но вие едва ли му вярвате, нали?

— Разбира се, че не. Но Ъруин твърди абсолютно същото и това означава, че ще трябва да ги притиснем здравата, за да се доберем до истината.

— Холмс каза ли нещо за връзките си с шерифа?

— Отрича ги напълно и твърди, че не е оказвал натиск върху полицейски служители. — Презрително изсумтя: — Не му вярвам, разбира се. Този тип е страхотен лъжец. Но Даяна Уърлингтън и Виктор Ъруин са готови да свидетелстват срещу него, следователно нещата се свеждат до обвинението, което можем да му предявим. Няма да му се размине, не се тревожете.

— Надявам се — въздъхна Ребека.

— Разговаряхме и с Брандън Тейлър — добави Конърс. — В основни линии повтори това, което е казал на вас. Тоест — подозирал, че Холмс има пръст в убийството на мъжа ви, но се страхувал да се рови. Чувства се зле и иска да говори с вас. Казах му, че за момента сте в пълна изолация, но ако вие желаете…

— Нямам какво да му кажа! — отсече Ребека. — Ако беше проговорил навреме, съпругът ми щеше да е жив.

Остави слушалката и седна до прозореца, от който се разкриваше прекрасна гледка към двойната кула на Сенчъри Сити. На всеки етаж от този огромен небостъргач работеха хора, всеки потънал в своята малка вселена. И повечето от тях изобщо не се вълнуваха какво става наоколо. Дали ще й повярват, ако им обясни какво е преживяла през последните няколко месеца? Вероятно не. Никой не може да знае това, което не е изпитал на собствения си гръб.

Но нещата съвсем не бяха приключили. Макар и в ареста, убийците на Райън упорито отричаха връзка с престъплението и вероятно щеше да се стигне до процес. И тя ще трябва отново да преживее всичко това по време на показанията си пред съда.

Безпокоеше се от факта, че Ъруин упорито отказва да признае истината. Дори и след като му предложиха сделка, която, за голямо неудоволствие на Ребека, почти сигурно щеше да му върне свободата…

Стана и започна да обикаля из стаята. Защо продължава да страда? Очакваше да намери душевен покой, след като убийците на мъжа й попаднаха зад решетките. Но продължаваше да изпитва едно особено чувство — сякаш загадката около смъртта на Райън все още не беше разкрита.

 

 

Две седмици по-късно все още не беше в състояние да се отърси от това чувство. Напусна хотел „Сенчъри Плаза“ и се прибра у дома. По-голямата част от времето си използваше за разчистване и подреждане на документите, които щяха да дадат по-ясна представа за финансовото й състояние. Прехвърляше и нещата на Райън, опитвайки се да прецени кое трябва да задържи и кое да изхвърли.

Беше обещала на директорката на юридическата кантора да се върне на работа в средата на месеца — оставаше й по-малко от седмица. Затова беше помолила Люси да й донесе част от делата, върху които й предстоеше да работи.

— Очаквам с нетърпение да се върна на работа — каза й тя. — Но първо мисля да отскоча до Палм Спрингс, където поне два дни няма да правя нищо друго, освен да се излежавам на плажа… Искаш ли да дойдеш? Поемам всички разноски.

— Предложението ти е много примамливо, но не мога — отвърна Люси. — Предстоят ми финалите. Да не би да си говорила със застрахователната компания, че си толкова щедра?

— Да — кимна Ребека. — Съгласиха се да изплатят полицата.

— Прекрасно! — зарадва се приятелката й. — Значи ще си запазиш къщата!

— Не съм сигурна — замислено кимна тя. — Знаеш ли, във всички брошури, които дават съвети как да се справим с мъката, пише да не предприемаме важни стъпки към промяна, преди да е изтекла поне година… Но тази къща ми навява прекалено много спомени, затова май ще я продам.

— Жалко.

— Имам и съвсем практични причини за това решение — добави Ребека. — Заплатата ми в обществената кантора едва ще стигне да се издържам, да не говорим за майката на Райън, на която също трябва да изпращам пари.

— Ами неговата фирма? — вдигна глава Люси. — Оттам също трябва да получиш пари.

— Още не зная колко — въздъхна тя. — Брандън и Катрин обещаха бързо да изяснят дяловото участие на Райън, но все още няма резултати. Доволна съм, че поне пуснаха едно опровержение в печата. В него оневиняват Райън и заявяват, че злоупотребите във фирмата са дело единствено на Джон Евънс.

— Четох го. Беше редом с новината, че Брандън Тейлър и Пол Уърлингтън се отказват от участие в парламентарните избори.

— Нещата започват да идват на местата си — въздъхна Ребека. — Но аз няма да намеря покой, докато Холмс не бъде осъден за убийството на Райън!

— Разговаря ли с Даниел Блек?

— Да. Днес пак ще се видя с него. Искам лично да му благодаря за огромната помощ. И да го помоля да доведе нещата докрай, просто за да мога да живея. — Замълча, после замислено добави: — Каквото и да означава това…