Мими Лат
Опасно съдружие (28)

28

Изподрана и цялата в кръв, Ребека бавно се влачеше по стръмна и зле осветена алея. Очакваше всеки момент да чуе изсвирване на автомобилни гуми, чувстваше се като подгонено животно.

Дишаше тежко, рамото я болеше ужасно, лицето й се подуваше от удара. Дали да почука на някоя врата и да помоли да повикат полицията? Тази мисъл беше примамлива, но тя твърде добре помнеше както заплахите на високия мъж, така и писмото на Райън. Вече беше дълбоко убедена, че Холмс има свои хора в полицията, а може би и в прокуратурата. И ако реши да потърси помощ от властта, той непременно ще я открие. Едва сега започна да разбира отношението на детектив Уолтърс, който явно е един от хората на Холмс.

Мобифонът остана в колата й. Тя се замисли дали да не се върне там, но после разбра, че това е невъзможно, тъй като хората на Холмс със сигурност ще очакват подобен ход.

Най-сетне стигна до уличка, която издаваше признаци на живот. В дъното светеше рекламата на малък ресторант. Ребека предпазливо се насочи натам, огледа се и влезе. С облекчение видя, че високият слаб мъж не беше вътре, и попита за телефонен автомат.

Мъжът зад тезгяха посочи към тоалетните, после вдигна глава и смаяно я изгледа.

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре съм.

Набра номера на Даниел Блек и вкара шифъра на картата си. Отсреща отново се включи телефонният секретар, но тя окачи слушалката. Нямаше смисъл да му оставя съобщение, тъй като онези вероятно подслушваха и неговия телефон. За хора като тях явно нямаше невъзможни неща…

Чудеше се дали да не позвъни на Люси. Тялото й продължаваше да се разтърсва от тръпки. Предположи, че сигурно подслушват и нейния телефон. Даниел й бе споменал за някакъв свой следовател на име Джак. Но как да се свърже с него, след като не му знае фамилното име? Даде си сметка, че за момента най-важното е да намери място, където може да се измие и да възстанови силите си. Сигурно място. Но за целта й трябваха пари, а тя се страхуваше да използва кредитната си карта, която лесно можеше да бъде проследена. А друга нямаше, просто защото винаги бе смятала дебитните карти за прекалено опасни. Оставаше само едно — да рискува и да се промъкне в къщи, където имаше скрити малко пари.

Надяваше се, че хората на Холмс поне още час-два ще претърсват този район, а едва след това ще тръгнат към дома й. Ако през това време успее да стигне там и да си вземе парите, ще бъде в състояние да намери подслон в някой хотел, а сутринта Даниел ще прецени какво могат да направят. Разбира се, ако все още е жив…

 

 

Накара шофьора на таксито да я остави през няколко къщи от дома й, после му предложи двойно заплащане, за да я изчака. Той я изгледа недоверчиво и тя добави, че бяга от съпруг-грубиян. Помоли го да я почака поне двадесет минути с изгасени светлини. В крайна сметка човекът прие.

Реши да мине отзад, изтръпнала при мисълта, че може би я дебнат пред къщата. Спусна се в малка падинка, после започна да се катери по отсрещния бряг. От храсталаците, които покриваха полите на планината Санта Моника, се разнасяха тайнствени шумове. Нещо стържеше и поскърцваше, плющяха невидими криле. С облекчение си спомни, че тук е пълно с катерички, полски мишки и други дребни животни, преодоля отвращението си и продължи напред.

Всяка крачка й причиняваше болка, всяко движение я караше да стиска зъби. Ръцете и краката й бяха ожулени, брадичката й продължаваше да пулсира. Най-сетне стигна ниския зид, прехвърли се през него и предпазливо се отправи към терасата.

Безшумно се приближи към задната врата, затаи дъх и се ослуша. После завъртя ключа и бързо се надигна на пръсти, за да изключи алармата. Реши да не пали осветлението, така беше по-сигурно.

Напипа кутийка кибрит на кухненската маса, драсна една клечка и почти веднага откри фенерчето на един от рафтовете. Насочи лъча в краката си и предпазливо прекоси коридора, който водеше към спалнята. Непрекъснато се озърташе. Тук вече никога нямаше да се чувства в безопасност. Никога.

Дори с фенерчето не виждаше ясно къде стъпва. Къде ли беше пъхнала проклетите пари? Издърпа почти всички чекмеджета на скрина, към пода полетяха бельо и други дрехи.

В крайна сметка откри парите. Тъкмо си взе чисти джинси и една тениска, когато отвън се затръшна автомобилна врата и тя подскочи. Прозвуча входният звънец и няколко секунди по-късно топката на бравата се завъртя.

Обезумяла от ужас, Ребека грабна една тежка подпора за книги и замръзна на мястото си. Трябваше да намери кураж и да стовари подпората върху главата на неканения гост, който и да е той.

Звънецът издрънча още веднъж. Потта започна да се стича на студени вадички по гърба й. После до слуха й долетя потракване като от метал и тя разбра, че непознатият посетител е пуснал нещо в пощенския процеп на вратата. Стъпките му заглъхнаха, затръшна се автомобилна врата, изръмжа стартер. Светлините на фаровете описаха кръг по насрещната стена, после колата започна да се отдалечава.

Ребека тръгна към антрето с разтуптяно сърце, отпусна се на колене и започна да опипва мокета. Скоро между пръстите й прошумоля лист хартия. Разгъна го и насочи светлината на фенерчето към него.

„Трябва да говоря с вас. Обадете се на този телефон. Хуан“ Следваха няколко цифри.

Кой беше Хуан? Дали не беше още един капан?

 

 

Бяха минали повече от двадесет минути, когато се върна на мястото, където трябваше да я чака таксито. Колата я нямаше. После чу клаксон, обърна се и видя, че човекът бе паркирал малко по-надолу по улицата. Хукна натам, отвори задната врата и се отпусна на седалката. Струваше й се, че всеки момент ще припадне.

— Сега накъде, госпожо?

Тя се поколеба, усещайки погледа му в огледалото. Представи си как изглежда, после тръсна глава и реши въпреки всичко да отиде в хотел „Сенчъри Плаза“.

— Сигурна ли сте, че искате да влезете там в този вид? — със съчувствие я попита шофьорът. — Ще трябва да обясните, че вашият човек здравата ви е напердашил…

— Нищо — овладя се тя. — Но вие ще ме оставите на ъгъла. Вече имам резервация и ще използвам задния вход.

— Както кажете — кимна той, но от тона му личеше, че я взема за луда.

Ребека му плати обещаната двойна тарифа, прибави към нея щедър бакшиш и слезе. Изчака светлините на таксито да изчезнат зад ъгъла, после се насочи към булевард „Литъл Санта Моника“. Няколко пресечки по-нататък имаше малък мотел и тя реши да вземе стая там. Разбира се, под фалшиво име.

 

 

Изтече близо час от настаняването й в мотела. Вече бе успяла да измие и почисти раните и охлузванията по тялото си.

Опипа листчето между пръстите си и отново се запита кой е този Хуан. После си каза, че ако проведе разговора бързо, едва ли могат да я засекат.

— Bueno — прозвуча насреща мъжки глас и тя се сети за тъмнокосия латиноамериканец, който я бе наблюдавал на „Майорка“. Възможно ли бе да е той?

— Страхувам се, че съм доста зле с испанския — изрече тя, после се впусна в някаква объркана тирада от думи, които би трябвало да се доближават до диалекта, на който общуваха местните латиноамериканци.

Човекът насреща я помоли да спре. След кратка пауза се чу друг глас — любезен и спокоен. С него успяха да се разберат — ту на испански, ту на английски. Ребека се оказа права — Хуан наистина беше онова момче от яхтата на Уърлингтън, а длъжността му се оказа помощник-готвач. Именно той я беше следвал из цялата яхта във фаталната нощ. Сега каза, че разполага с важна информация, засягаща смъртта на съпруга й. Бил готов да я сподели срещу хиляда долара и предлагаше да се срещнат веднага.

„Дали не е нова клопка?“ — запита се със свито сърце Ребека и му отговори.

— Ще ви се обадя утре.

— Не, трябва да стане тази нощ — настоя Хуан.

Главата й се въртеше, раните я боляха ужасно. Но въпреки това си даде сметка, че разговорът се протака и има опасност да я засекат. Предложи да затворят и обеща след малко отново да го потърси. При втория разговор вече се беше овладяла.

— Защо вашата информация струва толкова пари?

Хуан поясни, че в онази нощ на кораба е имало човек, който вероятно е убил мъжа й.

Сърцето й ускори ритъма си. Ако тази информация се окажеше вярна, можеше да се превърне в ключ към цялата загадка.

— За съжаление имам само петстотин долара в себе си — въздъхна тя.

В слушалката се чуваше тежкото му дишане. Миг по-късно до слуха й долетя приглушен разговор на испански — очевидно той бе сложил ръка на мембраната.

— Седемстотин и петдесет — рече най-сетне младежът.

— Не мога! — извика Ребека. — Нямам карта за банкомат, а банките са затворени! Ако държите да се срещнем тази нощ, трябва да се задоволите с петстотин!

Отново последва приглушен разговор на испански. Тя си каза, че ако това е капан, заложен от кльощавия и компанията му, те едва ли щяха да се пазарят за някакви си двеста и петдесет долара.

— Добре — съгласи се най-накрая Хуан. — Братовчед ми ще ви обясни къде да се срещнем.

 

 

Максуел Холмс обикаляше из просторния хол. Беше толкова ядосан, че се опасяваше да не експлодира.

— Какво означава това? — извика той. — Как така си я изпуснал?

Виктор Ъруин — високият слаб мъж, стоеше пред него със зачервено от срам лице.

— Вече ти обясних, шефе — промърмори. — Изчезна, сякаш се стопи във въздуха…

— Идиоти! — избухна Холмс. — Пет човека, които се оказаха пълни идиоти! Двама с коли, други двама в микробуса, петият ръководи операцията… И какво се оказва? Позволяват на една жена да им се изплъзне! — Вените на шията му се издуха като корабни въжета. — Как е възможно това, да ви вземат мътните?!

— Не знам как стана, шефе — въздъхна кльощавият. — В един момент тя изглежда кротка и напълно предадена, тъй като съм я наказал по подходящ начин, но в следващия изведнъж скача от колата и започва да се търкаля по банкета. Трябваше ми малко време, за да направя кръг и да се върна на мястото, но тя вече беше изчезнала… Момчетата продължават да претърсват околността, но един господ знае накъде е хукнала.

— Къщата й?

— Съмнявам се, че ще се появи там, шефе. Но все пак пратих Кевин да провери… Колата й също е под наблюдение.

— Не мисли за нея! — сопна се Холмс. — Тя явно е по-умна от вас. Вместо това разпределяй хората си и ги прати на най-вероятните места, на които може да се появи. Например онази малка мексиканка от юридическата кантора.

— Вече сме сложили човек пред дома й — отвърна Ъруин.

Холмс все още не можеше да повярва в лошия си късмет. Всичко можеше да отиде по дяволите само защото някаква глупава кучка се прави на мъж! О, тя ще съжалява, горчиво ще съжалява, че не се вслуша в съветите му! В момента, в който тези типове я спипат (а те непременно ще я спипат), няма да има време дори да си каже молитвата!

— Взех дискетата — рече кльощавият и бръкна в джоба на якето си.

— Дай я! — протегна ръка Холмс.

— О, взех и още нещо — добави Ъруин. — Може да се окаже важно… — Пликът от шкафчето на Райън във фитнес центъра премина в ръцете на Холмс.

Домакинът бързо прегледа документите. Отначало не разбра нищо, после се ухили и доволно изръмжа.

— Това вече е нещо друго!

 

 

Ребека напусна мотела и се насочи към Сенчъри Сити. Избягваше уличните лампи, движеше се в сянката на дърветата и околните сгради. Ужасена от мисълта, че всеки момент ще я настигне някой с пистолет в ръка, постоянно се озърташе. Дали онзи кльощавият вече не бе по следите й?

Контузиите не й позволяваха да бърза. Стори й се, че измина цяла вечност, преди пред очите й най-сетне да се появи търговският център на Сенчъри Сити. Магазините бяха затворени, но фоайетата на киносалоните още светеха, работеха и няколко ресторанта. Общо взето, мястото беше зле осветено и почти пусто. Нервността й се засили, но се налагаше да прекоси малкия площад.

Продължаваше да се озърта, докато преминаваше през площада. Изведнъж усети погледа на някаква странно облечена жена и сърдито сбърчи вежди. Жената й обърна гръб, тя пак се озърна и усети как кожата й настръхва. Тази тук като нищо може да се окаже един от преследвачите й, а другите да са някъде отзад и да се правят на разсеяни… Ускори крачка, зави зад ъгъла и хлътна в сянката на голямо тропическо растение, поставено в саксия. Искаше да види дали жената няма да я последва…

„Държиш се глупаво — рече си след известно време. — Жената те зяпаше просто защото лицето ти е като на боксьор след тежък мач…“ Изчака още малко, после се насочи към ескалаторите, които водеха към подземния паркинг.

Постоянно се озърташе. Имаше чувството, че кльощавият всеки момент ще се появи отнякъде. Най-сетне се озова долу, сърцето блъскаше в гърлото й. Прекоси просторния паркинг, огледа се за последен път, после започна да изкачва рампата.

Озовала се навън, тя прекоси улицата и тичешком се насочи към развлекателния център на АБС. Този път не се огледа, а побърза да хлътне в следващия подземен паркинг. Тук се помещаваше театър „Шуберт“, останалата част от комплекса бе заета от два небостъргача с офиси, няколко ресторанта и кина. Обикновено центърът опустяваше малко след последното представление на театъра.

Огромният паркинг беше най-голямото покрито съоръжение в Южна Калифорния и стигаше чак до символа на Сенчъри Сити — двете кули-близнаци. По това време на нощта бетонният бункер изглеждаше напълно пуст и опасен. Ребека потръпна от напрежение, преодоля болките си и закрачи.

До слуха й достигна далечен вой на сирена, който бързо заглъхна. Ако някой я нападнеше тук, сигурно щяха да открият тялото й чак сутринта. Дочу стъпки, приклекна зад най-близката кола и затаи дъх.

Стъпките приближаваха. По гърба й отново се плъзна тънка струйка пот. „Господи, моля те, помогни ми! — отправи безмълвна молитва тя. — Дано това не се окаже онзи ужасен човек, или някой от съучастниците му!…“

Между колите се появиха двама младежи, облечени в дънки и кожени якета. Ребека разбра, че са се доближили до нея приклекнали, скрити зад редиците от коли. Дали работеха за кльощавия? Отвори уста и изпищя, макар да беше сигурна, че няма кой да я чуе…