Мими Лат
Опасно съдружие (27)

27

Ребека излезе с колата си на магистралата „Сан Диего“ и се насочи към прохода Сепълведа. Беше обзета от силно нервно напрежение. Надяваше се, че писмото на Райън ще даде на Даниел Блек достатъчно основания за пълно разследване на смъртта на мъжа й, при това такива, на които не могат да възразят нито от областната прокуратура, нито от полицията. Тя самата беше напълно убедена, че в това писмо има достатъчно мотиви за убийството на Райън — както за Холмс, така и за Брандън.

А по отношение на Уърлингтън възнамеряваше първо да види каква информация се съдържа в материалите, които Райън бе заключил в гардеробчето на фитнес центъра, а след това да преценява. Поколеба се дали да вземе тези материали преди срещата с Даниел, или след това. В крайна сметка реши да отиде първо при него. Изгаряше от нетърпение да му предаде дискетата с писмото, още повече че жилището му бе съвсем близо до магистралата.

Напусна еднопосочното движение по изхода Олимпик, няколко минути по-късно колата й се плъзна по една широка улица с три платна в Западен Лос Анджелис. Къщите от двете й страни бяха малки, в типично калифорнийски стил, характерен за тези места отпреди петдесетина години.

Бързо откри номера. Потърси черната акура на Даниел, но алеята беше пуста. До отсрещния тротоар беше паркиран сив микробус. Едва ли е вкарал колата си в гаража, съобрази Ребека. Повечето гаражи в този квартал бяха построени встрани от къщите. Тесни и неудобни, собствениците им рядко ги ползваха.

Слезе и натисна звънеца, просто за да бъде сигурна. Никой не отвори. В средата на вратата се виждаше тясна цепка за писма. Дали да не пусне дискетата в нея? Поколеба се само за миг, после поклати глава и се върна в колата. По-добре да го почака.

Седна и се замисли за това, което беше написал Райън. Изгаряше от нетърпение да предаде дискетата на човек, който ще знае какво да прави с нея.

Може би трябваше да отскочи до фитнес центъра, където съпругът й бе оставил документите, свързани с Уърлингтън. Отдавна трябваше да анулира членството му и да опразни шкафчето, но все не й достигаше време.

Гимнастическият салон беше на някакви си осем минути път. Би могла да отскочи дотам, а после отново да потърси Даниел. Ако пак го няма, ще пусне дискетата в процепа за писма на вратата му.

 

 

Мъжът в сивия микробус поддържаше контакт с шефа си.

— Седи си в колата — съобщи той.

— Сигурен ли си, че не пусна дискетата в кутията? — попита Максуел Холмс.

— Напълно — отвърна мъжът. — Виждам ясно всяко нейно движение. Искате ли да я отмъкнем?

— Да — отвърна му. — Но трябва да действате внимателно. От описанието ти на квартала стигам до заключението, че и най-малкият шум ще накара съседите да изскочат навън.

— Момент — прекъсна го мъжът. — Тя току-що запали мотора. Тръгна…

— По дяволите! — изруга Холмс. — Поне изтрихте ли онова тъпо послание?

— Не, натъкнахме се на известни трудности…

— Добре. Искам единият от вас да проникне в къщата и да го изтрие ръчно, а другият да продължава наблюдението. Виктор чака една пресечка по-нататък и е готов да я проследи. Той вече знае, че този път трябва да направи нещо повече от един неуспешен опит да я изтласка от пътя…

— Ще бъде изпълнено — отвърна човекът в микробуса.

Ребека излезе на Олимпийския булевард и насочи колата към Сенчъри Сити и Бевърли Хилс. Вдигна мобифона от съседната седалка и набра няколко цифри.

— Ребека! — изненада се Брандън. — Радвам се да те чуя.

— Може би няма да се радваш, когато чуеш за какво се обаждам — отвърна тя, изпитвайки леко съжаление, че не може да види лицето му в този момент. — Току-що открих едно писмо, което Райън е адресирал до мен.

— О, така ли?

— Винаги съм се възхищавала на брилянтния ти ум — рече тя, направи малка пауза и добави: — Но идеята да переш мръсни пари чрез банковата сметка на осигурителния фонд на фирмата си не е особено блестяща.

Ясно долови острото изсвирване на въздуха, прозвучало на другия край на линията.

— Ребека, къде се намираш? — попита той. — Трябва да поговорим!

— Късно е за разговори, Брандън — каза му, докато спираше на червен светофар. — Дадох ти шанс да ми разкажеш всичко, помниш ли? Но ти беше прекалено възбуден от тълпата, която те очакваше и която искаше да те поздрави като герой.

— Досещам се какво мислиш — овладя се възрастният мъж. — Но бих искал да ти обясня всичко. Моля те! Готов съм да дойда където кажеш!

Браво! Изправен пред опасността да изгуби не само кариерата, но и политическите си амбиции, Брандън се владееше великолепно, като опитен професионалист. Светлината се смени и тя натисна газта.

— Не е удобно да се срещам с теб — рече. Надяваше, че страда, че вижда как мечтите му потъват в калта.

— Ребека, моля те…

— Върви по дяволите! — кресна тя. — Първо ще отговориш на моите въпроси! — Не й беше нужно да го вижда, за да си представи смайването му от подобен език. Но в момента искаше само едно: да почувства гнева и омразата й. — Беше ли част от заговора на Максуел Холмс за убийството на мъжа ми, или просто остана безучастен, с надеждата Холмс да те отърве от проблемите?

— Нищо подобно, Ребека, повярвай ми! — рече Брандън. — Молих Райън да се държи настрана, предупреждавах го, че Холмс е опасен! Но той не ме послуша. Какво можех да направя?

— Можел си да се обърнеш към властите, както ти е предложил Райън! — хладно отсече Ребека.

— Това беше невъзможно — въздъхна той. — Нима не разбираш? Ако Райън не се беше намесил, всичко щеше да бъде наред. Но той реши да се прави на Господ Бог по отношение на мен, без да си дава сметка, че не може да се справи с човек като Холмс.

Обзе я бесен гняв. Този тип твърдеше, че Райън сам е виновен за смъртта си!

— Още от самото начало подозирах, че Холмс има нещо общо със смъртта на Райън — изрече Тейлър. — Но какъв смисъл имаше да ти казвам това? Най-много и ти да намериш смъртта си… — Гласът му стана по-тих, почти шепот: — А това не можех да си позволя, Ребека. Вероятно знаеш, че те обичам като собствена дъщеря!

— Спести ми тази част, Брандън — прекъсна го с решителен тон тя. — Никой в живота ми не ме е разочаровал повече от теб! Отвращаваш ме! — Замълча, после тихо добави: — Знаеш ли, ние с Райън те смятахме за Бог. Толкова много ти се възхищавахме, толкова много те уважавахме! — Горчиво се изсмя. — Колко сме били глупави, господи!

— Тези чувства винаги са били взаимни — отвърна Брандън, после загрижено добави: — Моля те, Ребека, не върши глупости, за които после ще съжаляваш!

— Не аз съм вършила глупостите до този момент, Брандън. За това, което става, трябва да благодариш само на себе си! — Прехапа устни, помълча за момент, после зададе следващия си въпрос: — Кой от твоите партньори във фирмата информира полицията, че Райън е откраднал служебни пари? Нали твърдиш, че не си казал на никого?

— Страхувам се, че това бях аз — притеснено се прокашля той.

— Защо го направи?

— Исках разследването да приключи. По този начин предпазвах и теб. Стигнах до заключението, че колкото по-дълго се точи следствието, толкова по-големи са шансовете ти да откриеш нещо… И стана точно така.

— Страхотно заключение, няма що! — процеди Ребека. — Чуй следващия ми въпрос: Джон ми каза, че не знае нищо за твоята сделка с Холмс. Той беше непоправим лъжец, но в случая му повярвах. Вероятно защото е знаел, че умира… Сега искам да чуя от теб, дали ми е казал истината!

— Да — тихо отвърна Брандън.

— А Катрин? И тя ли е вътре заедно с теб?

— Не. Катрин нямаше представа за моите действия.

— Тогава защо именно тя обвини Райън в кражба?

— Честно казано, не знам. Предполагам, защото Джон беше подправил документи и те насочваха подозренията към Райън, а не към самия него.

Ребека пресичаше Сенчъри Сити. Блесналите с многобройните си светлини небостъргачи от двете й страни приличаха на призраци.

— Но и ти си имал подозрения, че Джон е откраднал парите, нали?

— Да — призна той. — Но само на даден етап. После просто повярвах на Катрин, която беше категорична, че кражбата е дело на Райън.

— Без да си направиш труда сам да провериш как стоят нещата, така ли?

— Едва сега си давам сметка, че трябваше да го сторя — отвърна с въздишка той, после с леко колебание добави: — Слушай, Ребека… Който направи опит да замеси Холмс в убийството на Райън, все едно си подписва смъртната присъда. Нима съм толкова отвратителен само защото ми се иска да живея и да свърша нещо на този свят? С какво би помогнала на Райън моята, а и твоята смърт?

— За теб не знам, но аз не мога да живея с мисълта, че убиецът на мъжа ми се разхожда безнаказано — тихо отвърна тя.

— Правосъдието е абстрактно понятие, за разлика от реалния живот, където търсещите справедливост хора често намират смъртта си… — Той замълча, прочисти гърлото си и настойчиво продължи: — Говоря ти абсолютно откровено, Ребека. Нека се срещнем, моля те. Дължиш ми поне този шанс — да ти обясня всичко!

— Нищо не ти дължа! — отсече тя и прекъсна връзката. За миг изпита дълбоко удовлетворение от факта, че го беше победила в собствената му игра. После осъзна колко е горчива тази победа. Райън е мъртъв, а Брандън Тейлър, обзет от маниакални амбиции, не бе сторил нищо, за да предотврати тази смърт…

 

 

Няколко минути по-късно се насочи към паркинга на сградата с тухлена фасада, в която имаше гимнастическа зала и тенискортове. Очевидно тук идваха да поддържат формата си млади фирмени служители, живеещи в квартала.

Минаваше десет и половина и само в няколко прозореца светеха. Осъзна, че едва ли ще завари някого. Огледа се. На паркинга имаше няколко коли. Реши да провери входната врата и вкара колата си на едно от многото свободни места.

Изскочи навън и затича към сградата. Входната врата беше заключена и тя почука на стъклото. Може би вътре все още имаше някой, поне чистачките…

В същия момент на паркинга се появи друга кола и Ребека с надежда вдигна глава. Може би някой идваше да потренира и тя ще може да влезе вътре заедно с него. От колата слезе висок мъж, лицето му беше в сянка.

Зад гърба й се разнесе някакъв шум. Рязко се обърна и видя една млада жена, която излизаше. Започна да й обяснява, че си е забравила ключа, а в гардеробчето й има нещо, което на всяка цена трябва да прибере. Леко раздразнена, жената все пак й отключи входната врата, после се обърна и тръгна към колата си.

Щом се озова в сградата, Ребека хукна към съблекалнята. Зърна табелата с надпис „МЪЖЕ“, отвори вратата и бързо откри гардеробчето на Райън. Веднъж той беше казал, че най-сигурният начин да не забравяш комбинацията е да използваш едни и същи цифри навсякъде. Помоли се и тук да е спазил това правило, после започна да набира цифрите от ключалката на куфарчето.

Завъртя топката, вратичката проскърца и се отвори. Отвътре я лъхна познатият до болка аромат от одеколона на Райън, за миг й се зави свят. Тръсна глава, за да прогони напиращите сълзи.

Бръкна в сака, който лежеше на дъното на шкафчето, пръстите й веднага напипаха продълговат плик. Извади го, прочете съдържанието му и поклати глава. Ето от какво се е страхувал Уърлингтън. Но все още нищо не го свързваше с Холмс… Пусна плика в чантата си и тръгна към изхода.

Едва навън си даде сметка, че времето напредва и трябва час по-скоро да потегли към къщата на Даниел. Но в момента, в който понечи да отвори вратата на колата си, някой я сграбчи изотзад и притисна нещо студено и тежко в тила й.

— Нито дума! — изръмжа мъжки глас.

Ребека изпищя.

Главата й отскочи назад, широка длан запуши устата й.

— Още един писък и си мъртва, госпожо! Ясно ли ти е?

Въпреки ледените пипала на ужаса тя успя да кимне.

— Добре… Сега тръгваш към колата ми. Бавно…

„Движи се!“ — заповяда си тя.

— По-бързо! — изсъска мъжът, после силен ритник зад коляното едва не я повали.

Стигнаха. С едната си ръка мъжът отвори страничната врата, другата продължаваше да притиска пистолета в тила й.

Ребека трепереше, но умът й трескаво работеше. Дали да направи опит сега, още преди да я натика в колата си? Стисна зъби, събра всички сили и рязко се отдръпна.

— Помощ! — изкрещя. — Няма ли кой да ми помогне?

— Тъпа кучка! — изръмжа непознатият и стовари юмрук в брадичката й.

Ребека залитна, главата й рязко се отметна назад. Пред очите й се появиха разноцветни кръгове. „Не припадай!“ — заповяда си тя.

Мъжът отново я сграбчи, опря дулото на пистолета в слепоочието й и мрачно просъска:

— Още едно такова изпълнение и ще стрелям!

Челюстта й пулсираше, по брадичката й потече топла струйка кръв. Изведнъж си даде сметка, че е виждала този мъж. Той беше посетителят на Максуел Холмс от онази вечер.

Мъжът я натика на седалката, измести я вдясно и се настани до нея. Юмрукът му се стовари в гърба й.

— Мразя тъпите кучки!

Пистолетът остана притиснат в слепоочието й. Беше сигурна, че ако извика още веднъж, той ще натисне спусъка. Пронизвана от силни болки, Ребека неволно се запита дали са постъпили и с Райън така, преди да го хвърлят във водата. Направи усилие да преглътне парещата топка, която се надигаше от стомаха й.

— Слушай ме добре, защото няма да повтарям! — изръмжа мъжът. — Писнеш ли още веднъж, си мъртва! Ясно?

Задъхана, тя кимна.

— Отиваме при едни хора, които искат да говорят с теб — продължи нападателят. — Няма да ти сторя нищо лошо, ако не вършиш глупости. Това разбра ли го?

— Да — сподавено отвърна тя. — А ти за кого работиш — за Холмс, или за Уърлингтън?

— Млъквай! — изръмжа мъжът и натисна пистолета така, че тя неволно извика от болка.

Но въпреки болката бе твърдо решена да зададе въпроса, който я вълнуваше:

— Ти уби мъжа ми, нали?

Прозвуча не като въпрос, а като отчаян вопъл.

— Мъжът ти реши да поплува — излая онзи и отново притисна дулото в слепоочието й.

Беше потна, гадеше й се. В един момент усети, че тоя тип започва да губи търпение. Тя се вледени от страх.

— Ще бъдеш ли послушна, или не?

Осъзнала, че може да бъде убита още тук, Ребека изведнъж бе обзета от паника.

— Ще бъда — прошушна тя, а сълзите се търкулнаха по бузите й.

— Така ми харесваш. Покрили сме те от всички страни, няма смисъл да правиш глупости…

— Няма — кимна, питайки се какво означава това „сме“. Друга кола наблизо? Още участници в операцията по отвличането й?

— А сега ми дай дискетата! — изръмжа той.

Ребека застина от изненада. Откъде знаеха за дискетата? Вероятно са подслушвали телефона й… Беше допуснала грешка, сериозна грешка. Би трябвало да отчете факта, че противниците й съвсем не са аматьори. Може би вече са видели сметката и на Даниел Блек…

Изпита безкрайна самота. Никой не знаеше къде се намира и какво е открила. А хората, които бяха убили съпруга й, сега без съмнение щяха да затворят и нейната уста. Неохотно свали чантата от рамото си и подаде дискетата на мъжа. Вече се радваше, че е изпратила другата на родителите си.

— Дай и това — изръмжа непознатия, сочейки плика, който бе прибрала от гардеробчето на Райън.

Натика ги в джоба на якето си, после премести пистолета в другата си ръка, завъртя стартерния ключ и потегли. Ребека трескаво започна да обмисля положението. Беше твърдо решена да предприеме нещо в момента, в който стигнат някое по-добре осветено и по-оживено място. Не можеше да седи безучастно до тоя тип, който очевидно смяташе да я ликвидира в някой пущинак извън града.

Разтърка пулсиращата си челюст. Вероятно не беше счупена, иначе едва ли щеше да е в състояние да говори. Цялото тяло я болеше…

Непознатият шофираше с една ръка, с другата продължаваше да стиска пистолета, насочен право в гърдите на Ребека. Държеше го достатъчно ниско, за да не се забелязва отвън. Тя внимателно уви каишката на чантата около ръката си.

Започна да диша дълбоко и равномерно, опитвайки се да постигне максимална концентрация. Потта продължаваше да се стича по гърба й. Мъжът често се извръщаше и й хвърляше предупредителни погледи, особено когато спираха на светофарите. Побиваха я ледени тръпки. По дяволите, къде я водеше?!

След няколко минути той направи завой, включи се в лявото платно и пое към магистралата „Сан Диего“. Ребека разбра, че решителният момент наближава.

На входа на магистралата действаше автоматична бариера, която пропускаше колите една по една. Това означаваше, че човекът зад волана ще бъде принуден да спре, макар и само за няколко секунди. Той се обърна и отново й хвърли смразяващ поглед. После насочи вниманието си към светофара в очакване на зелена светлина. Кракът му беше на педала на газта. Сега е моментът, рече си Ребека и сграбчи ръчката за отваряне.

Вратата се отвори едновременно с острото изскърцване на спирачките. Ребека политна навън, в ушите й екна оглушителен гърмеж. Мъжът беше натиснал спусъка. В следващия миг вече беше на асфалта, рамото й бе пронизано от непоносима болка. Без да й обръща внимание, тя се напрегна и се претърколи върху банкета. Вече бе успяла да прецени, че той не може нито да спре, нито да отбие вдясно, без да предизвика катастрофа. А самата тя разполагаше с не повече от минута.

Помоли се на Господ изстрелите да привлекат вниманието на полицията, макар да знаеше, че не може да разчита на това — все пак се намираше в Лос Анджелис, където никой не може да се осланя на помощта на представителите на закона.

Усети пареща болка в ръката, която бе поела тежестта на падането. За щастие чантата й беше омекотила удара. Погледна надолу и видя, че кърви. Но раните й бяха от ожулване, а не от огнестрелно оръжие. Изхълца и се втурна надолу, немилостиво шибана от храсти и трънаци. Най-важното сега беше да изчезне, преди онзи тип да се е върнал…