Мими Лат
Опасно съдружие (20)

20

Новината за присвояването, което беше извършил Райън, се появи първо в пресата, а след това я подхванаха радиото и телевизията.

Ребека имаше чувството, че е попаднала в някакво странно увеселително влакче, разтърсвано от емоции. В един момент изпитваше дълбок срам и не смееше да гледа хората в очите, сигурна, че всички смятат съпруга й за обикновен крадец. В следващия я обземаше силен гняв, придружен от парливата решимост да опровергае тези обвинения. За жалост люшкането между двете състояния заплашваше да изцеди силите й докрай.

В крайна сметка стигна до решението да направи нещо, каквото и да е то. В противен случай имаше опасност да се парализира от бездействие и да обърне гръб на разследването.

Стана рано и потегли по магистралата за Марина дел Рей с надеждата да стигне до Манхатън Бийч преди обичайните сутрешни задръствания. Излезе на булевард „Кътлър“, после пое по панорамния път, по който най-бързо щеше да стигне до дома на Катрин. Дано да не я изпусне…

Между Марина дел Рей и Редондо Бийч се простираше дванадесеткилометрова ивица от прекрасни плажове, които бяха общинска собственост. Най-хубавите терени, разположени около Хермоза Бийч и Манхатън Бийч, вече струваха цели състояния, тъй като все повече градски жители искаха свое късче от красивата калифорнийска природа.

Лесно откри адреса на жилището й и натисна звънеца на модерна къща с изглед към морето, намираща се в района на Странд. Никой не отвори. Реши, че Катрин все още не е приключила с джогинга, и седна на ниската ограда встрани от бетонната пътечка, по която хората бягаха за здраве, караха велосипеди или ролкови кънки.

Утринният въздух беше все още хладен, а небето — покрито с облаци. Въпреки ранния час цареше доста голямо оживление. През няколко минути Ребека ставаше и енергично се раздвижваше, за да се стопли.

В далечината най-сетне се появиха двама души. Поне от разстояние жената й заприлича на партньорката на съпруга й. Няколко минути по-късно Катрин и придружителят й стигнаха до мястото, където седеше Ребека.

Катрин беше облечена в марков екип, русата й коса бе скрита под шапка с козирка.

Мъжът с нея наближаваше тридесетте — висок и слаб, с кестенява коса и открито лице. „Доста е привлекателен — призна в себе си Ребека. — Дали е гадже, или просто съсед на Катрин?“

— Здрасти! — подвикна тя.

Другата жена очевидно се изненада от появата й и за момент не беше в състояние да промълви нито дума. Вероятно това й се случваше за пръв път, отбеляза с горчива ирония Ребека.

— Аз съм Тони Некосия — рече високият мъж, усмихна се и й подаде ръка, очевидно решил да им помогне да излязат от неловкото положение.

— Приятно ми е — отвърна на усмивката му Ребека и пое ръката му.

— Случило ли се е нещо? — рязко попита Катрин.

— Да — кимна тя. — И бих желала да го обсъдим на спокойствие, далеч от всякакви офиси. — Очакваше, че след тези думи Катрин ще се извини пред партньора си в бягането и двете ще останат насаме.

Но другата жена измъкна снопче салфетки от джоба на анцуга си, попи потта от лицето си и кимна:

— Слушам те.

Ребека се поколеба, хвърли кос поглед към Тони и подхвърли:

— Не съм сигурна, че ще искаш и някой друг да го чуе…

— Нека аз преценя това — нетърпеливо махна с ръка тя.

Лишена от избор, Ребека сви рамене и започна:

— Открих някои не особено приятни неща за партньора ти Джон Евънс и реших, че трябва да ги чуеш… Според мен те хвърлят важна светлина върху кражбата във вашата фирма, особено след това, което се пише в медиите… — Замълча, предлагайки й последен шанс да запази поверителния характер на информацията.

Но другата жена само я изгледа и кимна:

— Продължавай.

„Е, хубаво — рече си Ребека. — След като на теб не ти пука, защо трябва да ми пука на мен?“

— Преди два дни се срещнах с бившата съпруга на Джон — обяви тя.

— Бивша съпруга? — повтори Катрин, а в големите й лешникови очи се появи изненада.

— Да — отвърна Ребека. — По неизвестни причини Джон не е искал да се знае за брака му. Във всеки случай бившата му съпруга, която се казва Синди Евънс, има доста сериозни оплаквания от него… След развода Джон задигнал всичките пари от продажбата на семейното жилище и все още й дължи петдесет хиляди долара.

— На твое място не бих приемала за чиста монета обвиненията на една бивша съпруга, Ребека. — Гласът на Катрин прозвуча нетърпеливо и рязко. — Такива жени обикновено имат стари сметки за разчистване.

Макар и изненадана от реакцията й, Ребека продължи да разказва — за страстта към хазарта на Джон, за вероятните му дългове.

— Според мен той има далеч по-основателен мотив за присвояване на пари от фирмата — заключи.

Седнала на бетонния парапет, Катрин развързваше връзките на маратонките си.

— Разполагаш ли с преки доказателства за всичко това? — попита.

— Не — призна тя. — Но никой не ми позволи пряк достъп до счетоводството на вашата фирма.

— Но аз не мога да обвиня партньора си в кражба просто ей така — щракна с пръсти Катрин. — За това са нужни доста повече доказателства от обвиненията на бившата му съпруга.

— Точно това е причината да съм тук — отвърна Ребека. — Надявам се ти да извършиш проверката, просто защото Райън е мъртъв и не може да се защити, а Брандън положително ще направи опит да прикрие племенника си.

— Май пропускам нещо — промърмори другата жена, свали шапката си и прекара пръсти през косата си. — Нали ти казах, че вече проверих нещата около липсващите суми? Резултатите от тази проверка ме задоволяват напълно. А на теб ти бяха показани всички документи, които доказват вината на съпруга ти.

— Момент! — спря я Ребека. — Вие с Брандън отказахте ревизия от независим експерт и аз бях принудена да се задоволя с това, което ми давате. Но във въпросните документи имаше доста задраскани редове и за опитен юрист като теб не е трудно да разбере, че вероятно става въпрос за подправяне.

— Едва ли някой е предполагал, че ще ме излъже толкова лесно! — гневно повиши тон Катрин. — Страхувам се, че не мога да направя нищо, без да получа доказателства за твоите твърдения!

Ребека се смая от това отношение.

— Нима не виждаш, че разкритията за Джон променят всичко? — попита. — Вероятно е дължал стотици хиляди на хора, които са готови на всичко, за да си получат парите обратно. От друга страна, няма никакви следи от парите, които мъжът ми уж е присвоил. Няма тайни банкови сметки, няма скъпи покупки. Стотици хиляди долари не могат да се изпарят във въздуха, просто ей така!

— Изобщо не възнамерявам да обсъждам с теб въпроса за местонахождението на тези пари! — отсече Катрин. — А що се отнася до Джон, той получава шестцифрена заплата и спокойно би могъл да си позволи да проиграе част от нея на комар, след като това му харесва. — Равнодушно повдигна рамене. — Но това не е моя работа.

— За бога, Катрин! — отчаяно извика другата жена. — Нима не разбираш, че ти соча логическата връзка между изчезналите средства и комарджийската слабост на Джон? Нима отказваш да приемеш, че той би могъл да убие Райън, за да прикрие кражбите си?

— Не става въпрос за обстоятелствата около смъртта на Райън! — твърдо отсече Катрин. — Отнася се за слухове и догадки, от които страда не само репутацията на фирмата, но и предизборната кампания на Брандън!

— Никакви избори и никакви репутации не могат да бъдат по-важни от доброто име на Райън и истината около смъртта му! — гневно извика Ребека. — Не може в името на някакви тънки сметки да оставиш убийците ненаказани! — Пое дълбоко дъх и отчаяно добави: — Нима няма да извършиш тази проверка, дори и само по морални съображения?

Тук за пръв път от началото на разговора се намеси Тони:

— Катрин, струва ми се, че Ребека повдига доста интересни въпроси. Не можеш ли да извършиш тази проверка без знанието на Джон?

Младата жена забеляза гневния поглед, който му хвърли Катрин. Явно не му позволяваше да се бърка в делата й. Но тази неочаквана помощ й даде нови сили.

— Наистина ще ти бъда благодарна, Катрин — умолително изрече.

Катрин помълча известно време, после неохотно кимна:

— Е, добре. Ще видя какво мога да направя. Разбира се, ако изобщо има какво да се прави.

— Само това искам от теб — усмихна се Ребека.

— Отивам да се преоблека, защото закъснявам за работа — сухо приключи разговора другата жена, обърна се и влезе в къщата.

Ребека се усмихна на Тони и махна с ръка за сбогом. Той й отвърна с окуражаващо намигване. „Какъв добър човек — рече си с въздишка тя. — Какво прави с жена като Катрин?“

 

 

В пет и половина следобед Ребека вече бе заела позиция пред кантората на „Тейлър, Денисън & Евънс“. Озадачена от нежеланието на Катрин да се разрови в пороците на партньора си, тя стигна до решението, че трябва да го стори сама. На седалката до нея имаше книжна торба със сандвичи, чипс, бонбони и термос с горещо и силно кафе.

Беше взела колата на Люси — една раздрънкана барака, но в нея имаше всички шансове да остане незабелязана от Джон.

Беше облякла един от старите екипи за бягане на Райън, топъл и удобен. Беше обула маратонки. Макар да смяташе, че я очаква досадно висене в колата, все пак реши, че трябва да е готова за всякакви изненади.

Черното порше на Джон най-сетне изскочи от подземния гараж на сградата. Видяла в каква дупка живее този човек, Ребека стигна до заключението, че част от комарджийските заеми са били използвани за тази скъпа кола, просто защото Джон Евънс държеше да изглежда преуспяващ адвокат в очите на околните. А ако изобщо се среща с жени (нещо, в което тя силно се съмняваше), той едва ли ги канеше в дома си.

Пропусна две-три коли между себе си и поршето, после натисна газта. Беше си сложила слънчеви очила — от онези, които променят цвета си в съответствие със силата на светлината и позволяват да се вижда почти в пълен мрак. Червената й коса бе скрита под шапка за бейзбол, а очуканата кола й даваше всички шансове да остане незабелязана.

Проследи Джон по Бевърли Драйв, после, след поредица от завои, излязоха на магистралата „Санта Моника“. Колата на Люси започна да издава странни шумове и тя мълчаливо се помоли на Бога Джон да не е тръгнал някъде надалеч. Изобщо не й се мислеше за разликата в мощността на двете коли.

Движението беше оживено. Джон непрекъснато шареше из различните платна на магистралата, шофирайки нервно, както винаги. Няколко минути по-късно рязко зави надясно и без никакво предупреждение се насочи към изхода за магистралата „Сан Диего“. Ребека го последва с цената на опасна маневра и гневно прехапа устни. Не понасяше шофьорите, които не си правят труда дори да дават мигач.

След известно време той напусна и тази магистрала, колата му се стрелна по локалното платно и спря пред „Холивуд Парк Казино“ — един клуб за картоиграчи в Ингълууд, където имаше ограничения върху залозите.

Ребека изчака десетина минути в колата си, после смъкна бейзболната шапка, навлече дълъг шлифер и се отправи към входа на заведението. Просторното помещение бе ярко осветено от неонови тръби, украсата му се състоеше от изкуствени палми в саксии. Тук нямаше нито игрални автомати, нито маси за рулетка или блек джек. Огромната зала бе запълнена от квадратни масички за карти, повечето от посетителите очевидно играеха покер.

Ребека внимателно заобиколи мястото, на което със свалено сако и навити ръкави на ризата се беше настанил Джон. Не го изпускаше от очи. Лицето му светеше от възбуда, ръцете му нетърпеливо се протягаха да поемат картите. По нищо не личеше, че се е преборил с комарджийската си страст.

В края на обиколката си по периферията на просторната зала откри и един ресторант. Полупразен, тъй като посетителите очевидно предпочитаха храната да им се сервира там, където играят. Тя се настани на бара, поръча кафе и някакъв пай. В залата беше по-интересно, но не можеше да рискува да бъде забелязана от Джон.

Няколко часа по-късно Джон най-сетне се появи на изхода. Възбудата бе изчезнала от лицето му и изглеждаше доста разстроен. След него излезе още някакъв тип и двамата започнаха да спорят. Пулсът на Ребека се ускори и тя бързо свали страничното стъкло на колата. Чу гласовете им, но не успя да различи думите. Джон очевидно се опитваше да убеди събеседника си в нещо.

Чудеше се дали това не е един от кредиторите му. Напрегна взор, опитвайки се да запомни чертите му. По-късно щеше да направи опит да го разпита, но сега най-важното беше да не изпусне Джон. Изчака го да влезе в колата си, преброи до двадесет и го последва. Той излезе на магистралата и пое по пътя към дома си.

Поршето зави в уличката, на която беше къщата му, а тя за миг си помисли да го остави и да се върне в клуба. Но колата на Люси едва ли щеше да издържи още едно пътешествие, даде си сметка тя и с въздишка изключи двигателя. Реши да остане още малко, просто за да се увери, че Джон е приключил с комарджийските си занимания за тази нощ.

На една пряка преди къщата поршето отново зави. Едва сега Ребека забеляза, че зад редицата къщи има още една тясна алея. Очевидно от нея се влизаше в гаражите. Насочи колата право напред и паркира през две къщи от входа на Джон. Реши да изчака, докато прозорците му светнат, а след това да се прибере.

Заслушана в радиото, изгуби представа за времето. Стреснато погледна часовника и установи, че стои тук вече десетина минути, а прозорците отсреща продължават да са тъмни. Странно, рече си тя. Освен ако Джон не е от хората, които от вратата скачат направо в леглото, без да си правят труда да включат осветлението. После я обзе тревога. Дали не е забелязал, че го следи, и е извъртял някакъв номер със задната алея? Но в това нямаше смисъл, особено ако е решил да си ляга.

Дали да мине по задната алея? Улицата пред нея беше почти неосветена и абсолютно пуста. В средата на седмицата хората си лягат рано.

Зае се да брои къщите от едната пресечка до другата просто за да изчисли коя поред е тази на Джон, гледана откъм задната алея. После бавно потегли. Тук цареше непрогледен мрак, сърцето й се сви, а кожата й настръхна. Мислеше да кара с изключени фарове, но това се оказа невъзможно.

Включи светлините и предпазливо пое напред. Къщата на Джон беше седмата поред. Щастливо число за комарджиите, рече си тя. Намали скоростта и извърна глава към двуетажната къщичка. Прозорците й бяха все така тъмни.

Вратата на гаража беше отворена и вътре проблясваше задницата на поршето. Значи Джон е тук. Но беше постъпил доста неразумно, оставяйки без надзор такава скъпа кола. Дали е бил толкова уморен, че не е пожелал да затвори вратата на гаража и да включи осветлението? Недоумението й нарастваше.

Малко преди да отмине й се стори, че чува някакъв звук. Смъкна стъклото, затаи дъх и напрегна слух. Звукът се повтори, протяжен като стенание. Потръпна от страх. „Махай се оттук!“ — прошепна вътрешният й глас. Но любопитството бавно взе връх и тя остана на мястото си.

Изчака няколко секунди, после отвори вратата и предпазливо се измъкна навън. Разтреперана, прекоси разстоянието до гаража. Стенанието се повтори. Отначало беше помислила, че е някоя котка, но сега вече не беше толкова сигурна.

Последните няколко метра измина тичешком, като оглеждаше пода и стените на гаража. Стенанията сякаш идваха изпод поршето или в близост до него. Очите й постепенно свикнаха с тъмнината, веднага след това до отворената врата на поршето забеляза проснатия човек, който се гърчеше и стенеше.

— О, господи!

Макар и вцепенена от ужас, Ребека бавно се промъкна напред. Беше Джон, целият облян в кръв. От устата му излитаха протяжни, гъргорещи звуци.

— Джон! — втурна се към него тя. — Какво се е случило? Аз съм, Ребека!…

Отговорът му беше напълно неразбираем. Тя изведнъж разбра, че той се дави от собствената си кръв, напрегна мускули и успя да го повдигне. Гърбът му опря в задното колело на поршето. С бързи движения Ребека смъкна горнището на анцуга си и го подложи под главата му.

Вече го виждаше по-ясно и стомахът й се сви. Той беше жестоко пребит. От устата му се стичаше тънка струйка кръв. Нима така постъпват с всички, които имат дългове на хазарт? Тя неволно потръпна. После се сети за проследяванията с цел грабеж, за които непрекъснато пишеха по вестниците. Може би и в случая е така…

— Веднага се връщам! — изправи се тя. — В колата имам мобифон, ще повикам помощ!

От гърлото му излетя клокочещ звук, но Ребека вече летеше към колата си. Отвори вратичката, грабна чантата си и с треперещи ръце измъкна мобифона. Трябваха й доста усилия, за да набере 911…