Мими Лат
Опасно съдружие (19)

19

Ребека погледна листчето в ръката си, после отново вдигна глава към неугледната двуетажна къща. Адресът беше същият, номерът съвпадаше. Беше изненадана, тъй като очакваше, че Джон ще живее на някое по-хубаво място. Но може би това беше от онези къщи, които само отвън изглеждат зле. Защото кварталът не беше лош — малко встрани от Олимпийския булевард, съвсем близо до Ла Чинега. Останалите къщи наоколо бяха спретнати и добре поддържани, с хубави градини.

Натисна звънеца и зачака. Дали хазартът няма пръст в занемарения външен вид на този дом, запита се тя, спомнила си разговора със Синди.

— Кой е? — извика някой отвътре, след като тя беше натиснала звънеца още два пъти.

Гласът несъмнено принадлежеше на Джон, но звучеше някак уплашено.

— Ребека Морланд — отговори тя.

Вратата рязко се отвори.

— Какво търсиш тук?

— Искам да говоря с теб!

— Май имаш лошия навик да се изтърсваш без предупреждение! Защо не използваш телефона да си уредиш среща като нормалните хора?

— Защото това, което се случи на мъжа ми, не беше нормално! — отвърна тя, после го отмести и влезе в антрето.

— Хей, какво си въобразяваш, че правиш? — извика Джон, после предпазливо надникна навън и огледа улицата.

— Очакваш ли някого?

— Да, не… — заекна той. — Всъщност това не е твоя работа!

Ребека направи няколко крачки навътре и изненадано спря. Обзавеждането в малката дневна сякаш бе дар от Армията на спасението: вместо пердета на прозорците бяха опънати спални чаршафи.

— Казвай за какво си дошла — неспокойно изрече Джон.

— Няма ли да ме поканиш да седна?

Той махна с ръка към един стол и повтори:

— Хайде, казвай защо си тук!

— Получих някои доста интересни сведения…

— Какви? — присви очи той.

— Първо, че преди време си бил женен…

— Как разбра? — леко поруменя той.

— О, имам си начини…

— Значи вече можеш да разбереш защо живея в тази дупка — горчиво въздъхна. — Трябваше да покривам огромни разходи, а разводът ме върна на нулата… И все още плащам като луд. — Започна да крачи напред-назад.

— Лъжеш. Стана така, че съвсем наскоро бях на гости на Синди, бившата ти жена…

Джон рязко се извъртя, на лицето му бе изписана тревога.

— Тя твърди, че й дължиш петдесет хиляди долара! Била принудена да обяви банкрут.

— Тази жена е…

— Каза още, че си отчаян комарджия, който дължи огромни суми на хора със съмнителна репутация! — прекъсна го с решителен тон Ребека. — От онези, които без колебание биха ти строшили капачките на коленете!

Лицето му стана мораво, по челото му избиха ситни капчици пот.

— Бившата ми жена ме мрази! Би казала всичко, за да ме очерни!

Ребека се изправи, гласът й прогърмя в тясното затворено помещение:

— Според мен ти си откраднал парите на фирмата! А след това си блъснал мъжа ми от онази яхта и си му приписал кражбата!

— Не! — извика той и разтърси глава. — Това не е истина!

— Защо го уби? Защото е разкрил далаверите ти, нали? Или защото се страхуваше, че не можеш да го обвиниш безнаказано?

— Това са пълни глупости! — гневно извика той.

— Толкова много ли мразеше Райън? — Гласът й изтъня, превръщайки се в писък.

— Ти си луда! Мъжът ти се самоуби, но ти просто не можеш да се примириш с този факт!

— Не! — Стрелна го с гневен поглед. — Ти си бил бесен на Райън, ревнувал си го! Синди твърди, че си планирал да поемеш делата на вуйчо си, за да печелиш тлъсти премии. Казал си й дори, че възнамеряваш да заемеш кабинета на Брандън. Но присъствието на Райън е пречело на плановете ти, нали? Затова ли го уби? — Пое си дъх и без да му дава възможност да реагира, бързо добави: — От колко време си планирал отстраняването на мъжа ми?

— Ребека, ти просто не се чуваш какво говориш! — Джон изправи рамене, очевидно успял да възвърне част от самообладанието си. — Според мен смъртта на съпруга ти се е отразила зле на душевното ти състояние.

— Нима ще отречеш, че мразеше Райън? — не му обърна внимание тя.

— Ненавиждах го и вече ти признах това! — гневно отвърна мъжът. — Той и Катрин ми пречеха да заема полагащото ми се място във фирмата на вуйчо! Но това съвсем не означава, че съм убивал когото и да било! — Енергично разтърси глава. — А ти се държиш като невменяема!

— Нима ще отречеш, че си комарджия? — извика Ребека.

— Не — сведе очи той. — Признавам, че на даден етап имах такъв проблем. Но сега всичко е под контрол.

— Тогава защо живееш в тази дупка?

— Вече ти казах — изплащам страшно много сметки… — Брадичката му се вирна, в гласа му се появи нотка на тържество: — Но съвсем скоро ще купя един страхотен апартамент на булевард „Уилшайър“!

— Вероятно с премиите от делата на Райън, нали?

— Все някой трябваше да поеме тези дела — присви очи Джон. — Но ти само си приказваш. Нямаш доказателства за нищо.

— Излъга ме за отношенията между Катрин и Райън, нали?

— Това ли била работата? — Насмешливо се усмихна той, тръсна глава и добави: — Не, скъпа. Казах ти истината.

Ребека изпита толкова силно желание да се нахвърли върху него, че чак се изплаши. Но умът й продължаваше да работи. Как и къде се вместваха далаверите на Джон в онова, което очевидно криеше Уърлингтън? Какво общо имаше между Джон и Холмс? Искаше й се да го попита, но се сдържа. Нещата бяха прекалено объркани.

— Би ли си тръгнала, ако обичаш? — насмешливо я изгледа Джон. — Нямам какво повече да ти кажа.

— Добре, ще си тръгна — стисна зъби тя. — Но пак ти повтарям, че ще разбера защо ме лъжеш и каква е истината за изчезналите от фирмата пари. Тогава наистина ще загазиш!

Обърна се, изтича към входната врата и с всичка сила я затръшна след себе си.

 

 

На другата сутрин, уморена и в отвратително настроение, Ребека се качи в колата си и напусна паркинга на банката „Сенчъри Хил“. Беше станала рано и след доста продължително ровене в семейните снимки най-сетне бе успяла да открие това, което й трябваше: фотография на хората от юридическата фирма, направена по време на някакъв пикник.

С тази фотография и с банковата книжка от куфарчето на Райън тя потегли за банката. Предварително подготвената й версия гласеше, че се опитва да открие един свой клиент, който си забравил книжката по време на служебен разговор между двамата.

Отговорът на банката беше точно такъв, какъвто се бе опасявала: те нямат право да дават информация за клиентите си без съдебно разрешение или нотариално заверено пълномощно.

Ребека показа снимката на един от банковите служители с молба да й каже дали притежателят на сметката е сред хората там, но човекът категорично отказа да й отговори.

Постепенно си даде сметка, че ще трябва да покаже книжката на партньорите във фирмата на мъжа си, но при тази мисъл кожата й моментално настръхна. Ако Джон бе замесен в кражбата, той категорично щеше да отрече, че има нещо общо с този документ. За момент обмисли, а после отхвърли идеята да поговори насаме с Брандън. Вече не вярваше на този човек. Не… Ще трябва да потърси друг начин, за да разкрие собственика на тази сметка…

 

 

Люси беше седнала на стъпалата и я чакаше. Помогна й да пренесат покупките и Ребека й разказа за това, което се беше случило в банката.

Влязоха в кухнята и се заеха да разпределят продуктите.

— Радвам се, че най-сетне започна да пазаруваш като хората — закачливо се усмихна приятелката й.

— Свърши ми кафето. — Сви рамене тя и хвърли поглед на часовника си. — Подранила си… Какво стана със Зои Олин? — След неуспешния си опит да говори със счетоводителката бе приела предложението на Люси да опита вместо нея.

— За съжаление пълен провал — унило поклати глава младата жена.

— Какво стана? — попита със свито сърце Ребека.

— Нищо. Просто не можах да говоря с нея.

— Не ти отвори, така ли?

— Не — поклати глава Люси, насочила цялото си внимание към кафемашината. — Няма я изобщо…

— Искаш да кажеш, че се е изнесла? — зяпна от изненада Ребека.

— Точно така — кимна приятелката й. — Преди два дни, посред нощ. Хазяинът й е бесен, защото не си е платила наема.

— Не разполагаме ли с някаква друга информация за нея? Банкова сметка, нов адрес?

— Не — рече Люси и й направи знак да й подаде кутията с кафе. — Според хазяина тя си плащала наема в брой и често закъснявала. По тази причина не бил особено обезпокоен. Направило му впечатление, че не излиза абсолютно никъде и през цялото време си стои в апартамента.

Изпитала чувството на боксьор, получил внезапен удар в слънчевия сплит, Ребека бавно се отпусна на близкия стол.

— По дяволите! Много се надявах, че Зои ще се съгласи да говори с нас.

— Знам — кимна Люси. — Питам се дали съдружниците не знаят новия й адрес? След като е в платен отпуск, трябва да й пращат чекове, нали?

— Така е — отвърна й и с въздишка добави: — Джон и преди не пожела да ни даде информация, а камо ли сега, след като го нарекох убиец…

— На хубави съдружници се е насадил Райън, няма що — кимна Люси и сложи чаши на масата.

— Правят всичко възможно да ми пречат.

— Позициите на Брандън и Джон са ясни, но какво ще кажеш за Катрин? Нали не те посрещна чак толкова зле?

— Като имам предвид характерчето й — даже много добре — отвърна с крива усмивка Ребека.

— Защо не опиташ още един разговор с нея?

— Може би ще го направя. Но ще я потърся у дома.

— Знаеш ли къде живее?

— Да, в Манхатън Бийч. Веднъж ходихме на вечеря у тях. Проблемът е там, че тази жена работи като луда и един бог знае по кое време се прибира.

Люси приключи с приготвянето на кафето и натисна копчето на машината.

— А защо не опиташ да я хванеш преди работа?

— Това е идея. Зная, че всяка сутрин тича. Ще стана рано и… — изведнъж млъкна и поклати глава.

— Не се притеснявай, нещата ще се оправят — усмихна й се ободрително приятелката й.

Ребека кимна, погледна часовника си и каза:

— Я по-добре да се залавяме за документите, които носиш.

— Между другото, Труди пита за теб. Не знам какво да й кажа.

— Изоставам с нещата, които й обещах да свърша. Но ти поне знаеш, че почти цялото си време използвам в търсенето на убиеца. — Прехапа устни, помълча малко, после добави: — Май ще е по-добре да й кажа да си търси друг юрист.

— Сигурна съм, че ще те разбере — въздъхна Люси. — Едва ли някой от колегите знае цялата история, но те четат вестници и имат представа какво ти е. — На устните й се появи усмивка. — Надпреварват се да ти пращат поздрави, щом разберат, че идвам да те видя.

— Предай им моите благодарности — промълви Ребека.

Чувстваше се ужасно, че е разочаровала Труди и клиентите си, но търсенето на истината относно смъртта на Райън беше далеч по-важно. Беше твърдо решена да открие убийците му и да ги предаде в ръцете на правосъдието. Нищо друго нямаше значение.

 

 

Макар да бе получила уверенията на детектив Соловски, че след като Уолтърс си изми ръцете по делото „Морланд“, тя ще продължи разследването сама, Ребека искаше да се свърже с нея и да й съобщи новите неща, които бе успяла да открие. Остави няколко послания в службата й, но тя не се обаждаше.

В крайна сметка реши да отиде до участъка просто защото не знаеше как другояче да се свърже с нея. Може би ще успее да я изведе за няколко минути навън, далеч от онзи навъсен тип Уолтърс. А дори и да не успее, Соловски все пак ще разбере, че трябва да поговорят. И може би ще й даде домашния си телефон или пък ще измисли нещо друго.

Паркира пред шерифската служба на Марина дел Рей и влезе в сградата. Отиде направо в общото помещение, където се намираше бюрото на Соловски.

— Какво желаете? — намръщено я изгледа Уолтърс.

По дяволите! Тоя тип беше тук, освен това дори не направи опит да се държи любезно!

— Бях наблизо и реших да намина — отвърна Ребека, обърна се към Соловски и добави: — Искате ли да изпием по едно кафе?

— Не мога — без да я погледне, промърмори жената детектив и продължи да пише.

Ребека остана изненадана от поведението й.

— Между другото, госпожо Морланд — изгледа я намръщено Уолтърс, — трябва да ви уведомя, че приключвам разследването на обстоятелствата около смъртта на съпруга ви.

— Страхувам се, че не ви разбирам — отвърна тя и отново погледна към Соловски, но жената упорито отказваше да вдигне глава. Усети, че нещо не е наред.

— Открихме мотива, който търсехме — злорадо я изгледа Уолтърс.

— Така ли? — попита със свито сърце.

— По всичко личи, че вие сте подбирали информацията, която споделихте с нас — поясни той. — Току-що научихме, че съпругът ви е бил заловен да отклонява средства от фирмата, а вие сте били в течение на тази информация още от самото начало. Но не си направихте труда да я споделите с нас.

— Ами… — За момент просто не знаеше какво да каже. Вече й стана ясно защо тези двамата я гледат като заразноболна. — Не я споделих, защото не повярвах на нито дума от нея. А сега вече съм сигурна, че Райън е станал жертва на шантаж, мога да ви кажа и името на човека, който го е направил. — После им разказа всичко, което бе научила от бившата съпруга на Джон Евънс.

Лицето на Уолтърс остана безизразно.

— Госпожо Морланд, може би ще се изненадате, но ние работим върху доста други неща извън следствието за смъртта на мъжа ви — хладно изрече той. — А след като получихме информация относно мотивите, които са го накарали да скочи в океана, ние сме длъжни да приключим това следствие с мнение за самоубийство!

— Не бива да го правите! — прошепна, усетила как тялото й се вледенява от ужас. — Моля ви! Нещата вече се изясняват! Защо поне не…

— Решението вече е взето, госпожо Морланд! — прекъсна я с вдигната ръка Уолтърс. — Следствието е приключено. Единственото, което можем да ви посъветваме, е да си намерите добър адвокат!

С тези думи детективът разтвори някаква папка.

— Моля ви! — простена Ребека, обръщайки се директно към Соловски. — Не правете това! Разполагам с нова информация, която променя всичко!…

— Съжалявам, госпожо Морланд — поклати глава тя. — Нищо не мога да направя. — После стана, взе някаква папка и напусна помещението.

Ребека гледаше след нея със зяпнала от изненада уста. Как да ги накара да я изслушат? Огледа се и видя очите на доста хора, приковани в нея. Нима всички я мислят за смахната?

Напусна участъка прегърбена, сякаш понесла целия враждебен свят върху раменете си. Партньорите на Райън бяха обещали да не споменават на никого за кражбата, но явно бяха нарушили дадената дума. И тримата? Или само един от тях?…