Мими Лат
Опасно съдружие (17)

17

Ребека покани Соловски в хола. Спомни си всички неща, които се бяха случили от последната им среща. Много се надяваше да чуе добри новини от нея.

— Случайно да сте открили онзи, който се опита да ме изблъска от пътя? — попита.

— Не можем да направим много, ако не знаем поне регистрационния номер на колата — поклати глава детективката, огледа се малко нервно и добави: — От Уолтърс научихте за графологичните и дактилоскопичните експертизи, нали?

— Не трябваше да звъня — призна с леко притеснение Ребека. — Но изгарях от нетърпение да науча резултатите.

— Това вече не е толкова важно. Забелязах, че хартията, върху която съпругът ви е написал прощалното си писмо, беше леко назъбена и поисках допълнителна експертиза. В лабораторията бе установено, че е рязана с ножица, но никой не може да каже дали това е станало преди или след написването на писмото. — Соловски се прокашля и добави: — Мина ми през ума, че мъжът ви едва ли е от хората, които ще напишат прощалното си писмо върху първото парче хартия, което им попадне пред очите.

Ребека се замисли, после кимна с глава.

— Райън беше прецизен човек и обичаше да си води записки на чист лист хартия или на нова страница от бележника си. Ако съпоставим нещата, неминуемо ще стигнем до доста интересни заключения. Първо, писмото му не носи подпис и дата, второ, написано е върху изрязан с ножица лист. За мен това означава само едно — това писмо е манипулирано, а може би и изцяло фалшиво!

— И аз мисля така — съгласи се другата жена, после се разходи из помещението, спирайки се пред различните фотографии в рамки. — Искам да си изясним няколко неща, госпожо Морланд. Когато партньорът ми чу, че на пресконференцията на Брандън Тейлър се споменава за застрахователната полица, той получи последното потвърждение на своята версия. Вече е стопроцентово убеден, че мъжът ви се е самоубил.

— Дори и след опита за покушение срещу мен?

— Той е на мнение, че това е ваша измислица, също като заплахите по телефона. — Соловски описа полукръг с ръка. — Съмнява се дори и в насилственото проникване у вас.

Младата жена усети как сърцето й се свива, после въздъхна и с леко притеснение каза:

— Съжалявам за застраховката… Не изпълних обещанието си да проверя как стоят нещата. Разбрах за нея едва няколко дни преди пресконференцията и трябваше веднага да ви уведомя.

— Станалото — станало — въздъхна детективката.

— И вие ли… — Усети как гърлото й се стяга. — И вие ли мислите като Уолтърс?

— Не. Според мен нещата стоят така, както ги обяснихте. Никак не ми харесва премеждието, което сте преживели на пътя. То ясно сочи, че се намирате в опасност.

Ребека замълча, очаквайки продължението. Напрежението се усили. Другата жена престана да се разхожда, застана пред нея и неочаквано заяви:

— Ако споменете пред някого това, което ще ви кажа сега, аз ще го отрека!

Напрежението и неудобството й моментално се прехвърлиха върху Ребека, която тихо промълви:

— Добре.

— Вие сте честен човек и аз ви вярвам. — Соловски замислено добави: — Смятам, че съпругът ви не се е самоубил, но не зная какво мога да направя…

Ребека замълча.

— Нещо става — намръщено продължи Соловски. — Уолтърс преднамерено не обръща внимание на онова, което се случва около вас след смъртта на мъжа ви.

— Нима намеквате, че го прави умишлено? — разшириха се очите на младата жена.

— Нищо не намеквам. Просто обръщам внимание на някои факти, но това да си остане между нас!

— Разбира се — побърза да се съгласи.

— Искам да кажа, че ако моят съпруг бе изчезнал от онази яхта, аз също бих притиснала съответните органи за по-пълно разследване… или бих го извършила сама.

— Значи вярвате на подозренията ми за умишлено убийство?

— Не знам — намръщено въздъхна събеседничката й. — Но някои неща просто не се връзват. Пак повтарям: все едно, че не сме разговаряли!

Предупреждението накара Ребека да потръпне. Поведението на Соловски потвърждаваше най-мрачните й подозрения — че някой има интерес да представи смъртта на Райън като самоубийство.

— Обещавам, че няма да кажа нито дума! — прошепна тя.

— Много добре.

Ребека се поколеба за момент, после вдигна глава.

— Бихте ли ми казали, съвсем неофициално, разбира се, къде бихте насочили вниманието си, ако вашият съпруг беше убит?

— Споменахте, че много хора са ви излъгали — погледна я за пръв път в очите детективката. — Най-вече съдружниците на мъжа ви. Аз се срещнах с онзи Джон Евънс, който отрича да ви е казвал за появата си в кантората в шест сутринта. Пред мен заяви, че е отишъл там веднага след акостирането на яхтата просто за да бъде на разположение на полицията. А за писмото твърди, че го е намерил малко преди да ни позвъни, някъде около осем.

Ребека усети как й се завива свят. Някой я беше предал. За лъжата на Джон Евънс бе разказала само на двамата детективи и… на Брандън Тейлър!

— Разбирам — промълви най-сетне. — А вие повярвахте ли на Джон?

— Не — тръсна глава Соловски. — След като е отишъл в кантората през нощта, би трябвало да открие писмото доста по-рано. А приказките, че е изчакал цели шест часа до началото на работното време, са си чисти глупости. В полицията винаги има дежурни.

Младата жена въздъхна с облекчение.

— Какво друго бихте направили на мое място?

— Бих се поразровила около онзи Пол Уърлингтън и намеренията му да участва в парламентарните избори. Бих проверила предчувствието си, разглеждайки го под друг ъгъл.

— Ще го направя — възбудено кимна Ребека. — Ще го направя, макар вече да съм го разглеждала под всякакви ъгли! — Замълча за миг, после добави: — Фактът, че ми вярвате, означава много за мен!

— Намирате се в отвратително положение — въздъхна гостенката, след това стана и се отправи към вратата. — Трябва да вървя… — Спря на прага, обърна се и тихо добави: — Издържам две деца, госпожо Морланд… Моля ви да не забравяте това. Една изпусната дума може да означава край на службата ми в полицията!

 

 

Ребека паркира на втора линия и нетърпеливо зачака. Глория Пауъл скоро се появи на входа на „Тейлър, Денисън и Евънс“, огледа се в двете посоки, после пое по Родео Драйв. Ребека изчака малко, тъй като искаше да бъде абсолютно сигурна, че няма да я забележат. После потегли, настигна жената малко преди пресечката на булевард „Уилшайър“ и леко натисна клаксона.

В първия момент Глория не й обърна внимание. Отново докосна клаксона, давайки си сметка, че ревностните ченгета на Бевърли Хилс вече са й записали номера и скоро ще й изпратят солидна глоба. Този път жената я видя и пристъпи към колата.

— Госпожо Морланд! — погледна я разтревожено. — Какво се е случило?

— Качвайте се — отвори й вратата тя. — И престанете с това „госпожо Морланд“!

— Извинете — смутено се усмихна жената, докато се настаняваше до нея. — Старите навици трудно се забравят…

Ребека кимна, включи на скорост и каза:

— Имам още няколко въпроса към вас и реших да ви спестя дългото пътуване с автобуса.

— Много мило от ваша страна, госпожо Мо… извинете, Ребека… Но няма смисъл да ме карате чак до дома. Можете да ме свалите на спирка „Греншоу“.

— Нищо не ми струва да ви закарам — усмихна се Ребека. — Сложете си колана.

— О, да, разбира се…

Металната закопчалка меко изщрака.

— Глория, искам да зная дали между Брандън Тейлър и Максуел Холмс съществуват по-тесни контакти… имам предвид извън тези, свързани с предизборната кампания на Брандън? Холмс клиент ли е на фирмата, приятел ли е на господин Тейлър?

— Доколкото съм осведомена, връзката им е само на политическа основа — отвърна Глория. — Но мога да проверя…

— Ще ви бъда много благодарна — кимна Ребека, спря на червен светофар и след кратка пауза попита: — А какви са отношенията на Джон Евънс с господин Холмс? Предлага ли му някакви юридически услуги?

— Не зная. Рядко се занимавам с ежедневните дела на господин Евънс. — В очите й се появи безпокойство: — Какво не е наред?

— Не съм сигурна. От доста време насам се опитвам да разговарям с хората, присъствали на яхтата в онази нощ, да открия дали някой не е забелязал нещо по-особено… Обърнах се и към Максуел Холмс, който ме покани в дома си… — Накратко разказа как почти се сблъска с Джон на паркинга, как той изобщо не я забеляза, тъй като бързаше към дома на Холмс.

— С изгасени светлини, така ли? — тихо попита Глория.

— Да.

— Странно, много странно…

— А аз не мисля така. Знаете ли, по време на разговора си с Джон го попитах за какво са спорили с Райън онази вечер на яхтата… Той би могъл да ми даде какъвто отговор пожелае, защото практически не бях чула нищо, освен че разговарят на висок тон… Но Джон категорично отрече да са спорили!

Очите на Глория широко се разтвориха.

— Но това… Това навежда на мисълта, че ви е излъгал!

— Точно така — кимна Ребека. — Въпросът е защо, ако наистина няма какво да крие!

Другата жена изглеждаше разтревожена и объркана.

— Това показва, че този човек може би лъже и за други неща — продължи Ребека. — Ето защо мисля, че е уместно да се запозная по-отблизо с неговото минало. Вие бихте ли могли да ми предоставите едно копие от личното му досие?

— Ще се опитам — кимна Глория, докосна с пръст устните си и замислено добави: — Знаете ли, може би трябва да поговорите с бившата му жена… Понякога бившите съпруги разполагат с доста интересна информация.

— Не знаех, че Джон е бил женен! — изненада се тя.

— Аз също, но стана така, че един-два пъти бях на телефона, когато се обаждаше Синди Евънс. Представяше се като бившата съпруга на Джон и звънеше за наша сметка.

Ребека хвърли бегъл поглед в страничното огледало и смени пътното платно.

— А разговаряхте ли с нея?

— Да, веднъж. Телефонистката няма право да приема разговори за наша сметка без разрешение и затова я прехвърли на мен. Тя ми се представи и каза, че ще почака, докато линията на Джон се освободи. Отидох лично да му кажа, че го търси Синди Евънс и той веднага се включи… — Глория си пое дълбоко дъх: — Още не бях напуснала кабинета му, когато го чух да крещи…

„Бившата съпруга със сигурност разполага с информация, въпросът е дали ще пожелае да я сподели“ — помисли си Ребека.

— А имате ли представа откъде се обади тази Синди?

Глория се замисли, после колебливо подхвърли:

— Май от Коста Меса, ако правилно съм запомнила информацията на телефонистката.

— А ще можете ли да откриете адреса или телефона й?

— Адресът не — поклати глава другата жена. — Но номера да, тъй като разговорите за наша сметка се включват в компютъра. Може би е позвънила от някой обществен телефон, но това вие сама ще разберете.

— Чудесно! — възкликна обнадеждена Ребека. — Нямате представа колко съм ви благодарна за помощта! И пак ви повтарям да бъдете спокойна — от мен никой нищо няма да научи!

— Бих искала да не е по този начин — въздъхна Глория. — Но аз държа на службата си и затова предпочитам шефовете ми да не знаят за нашите разговори.

— Няма да имате никакви проблеми! — увери я още веднъж. — Споменах само за липсата на писмото върху бюрото на Райън, но след като получих съгласието ви…

— Това не е проблем — кимна тя, после вдигна глава. — Между другото, направих справка за името, което ми дадохте… Беше Ърл Андърс, нали?

— Точно така.

— Не го открих никъде из архивите, следователно не е наш клиент. — Замълча за момент, после колебливо попита: — Какво ви кара да мислите, че е бил такъв?

— Всъщност нищо — прехапа устни Ребека. Даде си сметка, че единствената информация за този човек е името му върху банковата книжка, открита в куфарчето на Райън. Дали мъжът й не е имал и друг, таен живот? Не, тръсна глава тя. Това е изключено. Трябва да е нещо съвсем друго…

 

 

Измина разстоянието до Нюпорт Бийч още веднъж, твърдо решена да проникне на „Майорка“. Разбира се, капитанът, или онзи, който охранява яхтата, може би няма да я допусне на борда, без да поиска разрешението на Уърлингтън, но този риск беше неизбежен.

В средата на седмицата крайбрежната магистрала беше почти пуста, за разлика от предишния път, когато беше неделя. В началото на пролетта пръснатите покрай плажната ивица курортни градчета все още бяха празни. Отби на един пуст паркинг с размери на футболно игрище и влезе в малък офис. Искаше да получи информация за някоя фирма, която дава лодки под наем. Човекът зад гишето я посъветва да опита на отсрещната страна на залива, където все ще се намери някой младеж да я превози срещу няколко долара.

Паркира до един от пристаните и едва сега забеляза, че подстъпите към яхтите са препречени от висока мрежеста ограда с вратички към отделните трапове. Опита няколко от тях, но установи, че са заключени.

Тук имаше плавателни съдове от най-различен тип: яхти с високи мачти, поклащащи се на вятъра, моторници и круизери, покрити с брезент. Дебелите въжета, които ги прикрепяха към пристана, леко поскърцваха на вятъра. Това придаваше на околността една особена атмосфера на запуснатост. Тук-там се виждаха хора. Ребека прецени, че шансовете й са по-големи при някой самотен собственик, дошъл да постегне лодката си.

Бавно тръгна покрай телената мрежа и скоро откри това, което й трябваше. Някакъв младеж с разрошена от вятъра дълга руса коса миеше с маркуч палубата на един солиден двадесетметров круизер. Помаха с ръка и извика, младежът стреснато вдигна глава и й помаха в отговор.

— Мога ли да ви попитам нещо? — усмихна се тя.

— Разбира се — отвърна той, пусна маркуча и четката и пристъпи към оградата.

Ребека го изчака да се приближи, усмихна му се и попита:

— Искате ли да изкарате петдесет долара?

— Зависи — сви рамене младежът. — Какво трябва да направя?

— Искам да се добера до една яхта откъм морето, но нямам превоз.

— И какво ще правите там? — подозрително я изгледа той.

— Ще си поговоря с един човек — отвърна тя. — Направил бебе на една приятелка, знаете… И от тогава насам нито й се обажда, нито иска да я види. Просто ще му предам едно послание, нищо повече… Но не мога да мина по пристана, защото собствениците на разните му там яхти са богати и надути сноби, които не пускат никого да припари близо до тях… Надявам се, че разбирате какво искам да кажа…

В продължение на няколко секунди младежът внимателно оглеждаше лицето й, после кимна и се засмя.

— Става… Къде точно се намира тази яхта?

Ребека махна с ръка в посоката, която й трябваше.

— Ей там, пред една къща на Харбър Айлънд…

— Хубаво — кимна онзи. — Но парите предварително.

Десет минути по-късно, свита на дървената седалка на моторницата, Ребека горчиво съжали, че не си беше облякла някой по-дебел пуловер. Въпреки студа беше невероятно красиво. „Кога ли отново ще мога да се наслаждавам на неща, които винаги съм приемала като даденост“ — запита се тя.

Подминаха пристаните с рибарски гемии и се насочиха към частните кейове. Над тях се издигаха прекрасни къщи, повечето в средиземноморски стил, между които тук-там се виждаха жилища с най-модерна архитектура. Всяка разполагаше със свой частен пристан, до който се стигаше по красива алея, обикновено обградена от цветя и храсти.

Младежът се казваше Дърк и очевидно познаваше района много добре. Заобиколиха няколко полуостровчета, промушиха се под две-три елегантни мостчета и той махна с ръка.

— Това там е Харбър Айлънд… Знаете ли името на яхтата и пристана, на който е закотвена?

— Да — кимна Ребека. — Намира се на самия край на острова, казва се „Майорка“.

— Хей, госпожо! — разшири очи дългокосият. — Това не е яхта, а по-скоро презокеански лайнер!

— Доста е голяма — съгласи се тя.

След няколко минути вече бяха до борда на „Майорка“. Ребека неволно потръпна. За нея този плавателен съд представляваше мрачна заплаха, сякаш носеше отговорност за смъртта на съпруга й.

— Хей, има ли някой на борда? — извика високо Дърк още преди тя да успее да го спре.

Някакъв моряк подаде глава над парапета.

— Какво има?

— Докарах ви на гости една дама — обясни младежът. — Ще ми помогнете ли?

Секунда по-късно на борда на яхтата се появи втори моряк — един от онези, които й бяха помагали в търсенето на Райън през фаталната нощ. По очите му пролича, че веднага я позна.

— Здравейте — помаха му с ръка тя. — Може ли да се кача на борда?

Човекът нервно се огледа. Очевидно не знаеше как да постъпи.

— В момента капитан Хенри го няма — промърмори.

— Няма значение, бих искала да си поговоря с вас… — Усмихна му се. — Само пет минути?

Морякът се поколеба още малко, после кимна и изчезна. Миг по-късно се появи откъм пристана и спусна трапа. Пое въжето, което му подаваше Дърк, а Ребека въздъхна с облекчение.

— Нали ще ме почакаш? — извърна се тя към Дърк.

— Колко? — присви очи той.

— Не повече от половин час — отвърна тя, после побърза да добави: — Няма да съжаляваш…

— Добре.

Тя се обърна, хвана протегнатата ръка на моряка и леко стъпи на пристана. Вторият моряк пое въжето на Дърк и придърпа лодката към ниската задна палуба, предназначена за къпане и риболов.

Ребека изчака очите й да свикнат със слънцето, после изведнъж осъзна, че именно тук беше изчезнал Райън. Тялото й се разтърси, обзе я дълбоко чувство на самота, примесено с отчаяние.

— Добре ли сте?

Тръсна глава, за да прогони обзелото я чувство, и пое след младия мъж, който тръгна нагоре по стълбичката. Зърна голямата къща на хълма и с облекчение установи, че разстоянието дотам е доста голямо. Едва ли някой можеше да я забележи от верандата.

— Може ли да се скрием някъде на сянка? — попита тя.

Морякът я въведе в каюткомпанията. Това всъщност бе огромен салон, който сега й се стори някак пуст и празен.

— Аз съм Ребека Морланд — представи се тя. — Извинете, но в онази нощ бях толкова объркана, че не запомних името ви…

— Казвам се Боб — отвърна морякът. Стоеше сковано пред нея и очевидно никак не му беше приятно.

От полицейските рапорти Ребека знаеше, че нито един от членовете на екипажа не бе забелязал нищо особено. Някакъв моряк бе показал на Райън откъде се минава за долната палуба и толкоз.

— В онази нощ вие ли показахте на мъжа ми как се стига до долната палуба? — попита тя.

— Не — поклати глава Боб. — Хал му го показа.

— А той тук ли е? — погледна го умолително. — Бих искала да поговоря с него.

— Предполагам — сви рамене мъжът. — Ще ида да го потърся.

Няколко минути по-късно в салона се появи друг моряк, който притеснено й се усмихна.

— Здравейте, аз съм Хал.

Ребека топло му се усмихна и рече:

— Казват, че в нощта на нещастието вие сте показали на мъжа ми как се слиза до задната палуба.

— Така беше — кимна човекът и я погледна с ясните си кафяви очи.

— А помните ли къде се натъкнахте на него?

— Срещнах го в коридора, беше тръгнал към кърмата — отвърна младежът и натика юмруци в джобовете на белия си панталон. — Аз бях тръгнал в обратна посока, към носа.

„Това вероятно е станало броени минути след като Райън се раздели с мен“ — прецени Ребека, а на глас каза:

— Продължавайте, моля…

— Спря ме и попита дали оттам може да стигне до кърмата. Обясних му, че ако продължава в същата посока, скоро ще стигне до една врата в дъното на коридора.

— Имаше ли други хора наоколо?

— Не.

— Спомняте ли си колко беше часът?

— Малко преди поднасянето на храната.

— Нещо направи ли ви впечатление? Имам предвид походка, олюляване… Изобщо нещо, което да сочи, че мъжът ми е пийнал?

— Не — твърдо отговори морякът. — Беше си съвсем наред.

Очите й се разшириха. Най-сетне чу потвърждение на собствените си впечатления за поведението на Райън.

— А някой от детективите попита ли ви за състоянието на господин Морланд?

Хал се замисли, после поклати глава.

— Не, госпожо. Никой.

— Помните ли кой от двамата детективи ви разпитва? — попита с нарастващо вълнение Ребека.

— Мъжът, госпожо — отвърна без колебание той.

Настръхна. Онзи мръсник Уолтърс дори не си е направил труда да зададе на този човек един елементарен въпрос! А после е написал рапорта си по начин, който прикрива този очевиден пропуск!

— Тогава видяхте мъжа ми за последен път, така ли? — попита на глас тя.

— Да, госпожо.

— Доколкото разбирам, вие сте продължили пътя си по коридора… — подхвърли тя, изчака кимането му и добави: — Срещнахте ли някой друг, който да върви по стъпките на мъжа ми?

— Не.

— Може ли да се стигне до долната палуба и по друг път?

— Само откъм водата.

— Ясно — кимна тя. — А помните ли дали в онази нощ на борда е имало някой непоканен? Имам предвид човек, който нито е гост, нито е член на обслужващия персонал.

— Не помня такова нещо, госпожо. — Човекът помълча известно време, после добави: — Преди началото на приема на борда се появиха хора от някаква охранителна фирма и внимателно огледаха всичко.

— Така ли? — погледна го с интерес Ребека. — Знаете ли от кого са били изпратени?

— Не.

— Бихте ли ми показали точно откъде е минал мъжът ми в онази нощ? Искам да си припомня…

Хал замръзна на място.

— Само един поглед — примоли се. — Няма да ви отнеме и минута…

— Добре, госпожо — отстъпи с въздишка той.

Започнаха да се спускат по стълбите и Ребека усети как й прилошава. Какво си е мислил Райън в лабиринта на тези коридори? „Я се стегни! — заповяда си тя. — Трябва да мислиш само за непосредствените неща!“

Зад гърба й се разнесоха едва чути стъпки и тя рязко се обърна. Видя мургавото лице на млад латиноамериканец, който стреснато я погледна, а след миг колебание се обърна и изчезна в обратна посока.

— Кой беше този?

— О, това е Хуан, помощник на готвача — махна с ръка Хал. — По време на приема е бил в кухнята и едва ли е зърнал някого от гостите.

— Ясно — кимна Ребека, питайки се защо това момче бе тръгнало подир тях.

Пред вратата на пушалнята се поколеба. Не искаше да я видят от къщата на Уърлингтън, а и спомените й от това място все още бяха твърде болезнени. Целта на тази разходка беше просто да измери разстоянието от средната палуба и да прецени приблизително за колко време може да се стигне дотук.

— Мисля, че е достатъчно — извърна се тя към Хал. — Можем да се връщаме.

 

 

Семейство Уърлингтън се намираха в библиотеката с чаши за коктейл в ръце, гостуваше им Клей Дзалиън — новоназначеният главен координатор на предизборната кампания на Пол.

— Мисля, че шансовете ви са добри и с всеки изминат ден стават все по-добри — каза Клей и убедено поклати глава. — Цифрите показват, че скъсявате разстоянието между себе си и Брандън Тейлър. Негативните послания трябва да продължат и всичко ще бъде наред.

— А не трябва ли да използваме и позитивни? — попита Даяна, леко недоволна от телевизионните клипове, които разглеждаха в момента. — Може би е време да акцентираме върху намеренията на Пол по време на бъдещия мандат.

— Имаме достатъчно време и за това — отвърна Клей, пресегна се към сребърния поднос на масичката и пъхна в устата си една хапка с черен хайвер. — Много е вкусно! — промърмори той, преглътна и добави: — Вече ви казах, че идеята ми е да скъсим преднината на Тейлър с няколко процента. По този начин ще ги изнервим, а тежката артилерия зад него ще се замисли дали в крайна сметка Пол не е по-добрият кандидат.

— Все пак…

— Клей знае какво прави, скъпа — намеси се Уърлингтън.

Устните на Дзалиън се разтеглиха в доволна усмивка.

— На практика ние не можем и да мечтаем за по-добър пропагандатор от Ребека Морланд — подхвърли той. — Тя мъти водата на Тейлър по един наистина превъзходен начин! — Извърна се към Пол и добави: — Не разбирам защо не ми разрешаваш да подхвана по-здраво нейната теория за убийство. Мога да приготвя такива постановки, че Брандън Тейлър да изглежда като Джак Изкормвача в очите на обществеността!

— Не, това е нож с две остриета — поклати глава Уърлингтън. — Не искам война с Тейлър, особено сега, след като смъртта на Райън явно работи за мен.

— Това е така, нищо не може да се направи — доволно кимна Клей.

Даяна с мъка прикриваше отвращението, което изпитваше към този човек.

— Предпочитам да се придържам към версията за самоубийство — продължи Уърлингтън. — Тя ми се струва много добра: млад идеалист се отвращава от покровителя си и скача в морето, разкъсван от чувство за вина… Нека играем тази игра, докато тя ни носи полза?

Клей се извърна към Даяна, сякаш очакваше подкрепа от нея.

— Съгласна съм — нервно каза тя. — Не бива да придаваме прекалено голяма тежест на теорията за предумишлено убийство. Лично аз не виждам нищо лошо в идеята за нещастен случай.

— Но това не беше нещастен случай, а самоубийство! — натъртено рече Пол. — Точка по въпроса!

Даяна вдигна ръка към лицето си, подрънкването на гривните й беше единственият звук, нарушаващ внезапно настъпилата тишина.

— Ние с Пол сме твърдо убедени, че този млад адвокат сам сложи край на живота си — обърна се към Дзалиън тя.

— Ясно — кимна гостът, взе друга хапка и отпи от чашата си. — Между другото, открих един влиятелен член на партията, който не е особено очарован от Брандън Тейлър. Бихме могли да го привлечем на наша страна, въпреки че вие сте малко консервативни за вкуса му.

— Кой е той?

— Максуел Холмс — отвърна Клей.

Даяна усети как нещо я жегва, а по лицето й плъзва руменина. Дано Пол не забележи, примоли се мълчаливо тя.

— За какво ни е Холмс? — намръщено попита той.

— Доста влиятелни личности му дължат услуги — започна Дзалиън. — Не е лошо да го имаш за съюзник. Досегашните ми сведения за него са от втора ръка, но ако ми позволиш, с удоволствие ще го проуча по-отблизо.

— Зная, че участва в разни комисии — отвърна Уърлингтън. — Но не виждам с какво друго би могъл да ни е полезен.

— По собствените му твърдения той печели от сделки с недвижими имоти — подхвърли Клей. — Но аз съм чувал, че прави пари и от доста по-различни машинации.

Даяна слушаше със затаен дъх. Много й се искаше да се намеси и да каже на Пол да забрави за този човек, но не беше сигурна в гласа си. Беше се сближила с Холмс поради проклетата си сексуална незадоволеност, но сега ясно виждаше, че тази връзка може да разруши брака й. Колкото по-далеч стои Максуел от предизборната кампания на мъжа й, толкова по-добре!

Изчака известно време да се успокои, прочисти гърлото си и предпазливо подхвърли:

— Доколкото съм в течение, Максуел Холмс минава за умерен политик, а ние се нуждаем от най-консервативно настроените републиканци, поне засега… Да не забравяме, че доста от привържениците на Пол трудно биха приели човек като Холмс.

Съпругът й й хвърли един заинтригуван поглед и леко кимна с глава.

— Даяна е права. Нека не прибързваме, Холмс може да бъде използван на по-късен етап. Аз също мисля, че трябва да наблягаме на консерватизма. А когато си осигурим подкрепата на тази фракция в партията, вече можем да мислим и за маслиновото клонче, което уж сме готови да предложим на останалите фракции.

— Много добре — кимна Клей и се плесна по бедрото. — Този план ми се струва идеален.

Даяна с облекчение въздъхна и приближи чашата до устните си.

Икономът надникна през дискретно открехнатата врата и съобщи на Пол, че го търсят по телефона. Домакинът вдигна слушалката, послуша известно време и затвори.

— Защо не използваш телефона за разговорите, които споменахме? — извърна се към Дзалиън той. — Трябва да проверя нещо, няма да се бавя.

— Къде отиваш, скъпи? — пристъпи към него Даяна.

— На яхтата — отвърна Уърлингтън. — Има една работа, която не търпи отлагане.