Мими Лат
Опасно съдружие (16)

16

Ребека се събуди с разтуптяно сърце. Минаваше осем, лъчите на утринното слънце нахлуваха през прозореца на хола. Бе заспала в широкия стол с брезентово платно, който през топлите дни използваха в градината. Сигурно беше задрямала някъде на разсъмване, прецени тя и в главата й нахлуха спомените от предишната вечер.

След инцидента с черната лимузина, която се опита да я изтласка от пътя, тя отиде в полицейския участък на Ван Нийс и направи оплакване. После ги помоли да се свържат с детективите Соловски и Уолтърс от Марина дел Рей, които разследват смъртта на съпруга й.

Накрая, все още скована от ужас, тя позвъни в една частна охранителна фирма и помоли да изпратят кола пред дома й. Появи се младичък бодигард със стеснителна усмивка, който търпеливо я изчака да запали лампите из цялата къща и да провери стаите. А когато той си замина, Ребека установи, че не може да заспи, взе едно одеяло и се отпусна в широкия стол да чака утрото.

Непрекъснато се връщаше на отделни моменти от инцидента, мъчеше се да разбере кой се опитва да й причини зло, защо го прави. Запита се дали всъщност искат да я премахнат, или просто я предупреждават да прекрати опитите си да открие причините за смъртта на Райън. На практика това не беше толкова важно, тъй като тя вече не се страхуваше дали ще опитат отново, а кога ще го направят.

 

 

Брандън Тейлър се наслаждаваше на изключителното филе от риба тон, което му бяха сервирали в ресторант „Белведере“ на хотел „Пенинсула“ в Бевърли Хилс. В един момент зърна Максуел Холмс, появил се в заведението в компанията на двама известни търсачи на таланти, извини се на клиента, с когото обядваше, и се отправи към тримата мъже. Здрависаха се, после той леко кимна на Холмс и продължи пътя си към тоалетната.

Няколко минути по-късно в просторното мраморно преддверие на мъжката тоалетна се появи Холмс със самоуверена усмивка.

— Страхотно заведение, нали? — безгрижно подхвърли той.

Брандън не отговори, зает с тоалета си. Приглади косите си пред огледалото и едва тогава обърна внимание на новодошлия.

— Аз изпълних своята част от сделката, сега е твой ред — тихо, но настойчиво каза той.

Другият мъж хвърли поглед към огледалото, приглади мустаците си, опипа възела на вратовръзката си и кимна.

— Няма проблем. Ще получиш подкрепата, която ти обещах. Момчетата са на мнение, че изявлението ти пред представителите на печата по случая Морланд беше много добро.

— Благодаря — хладно отвърна Брандън.

— Е, трябва да вървя… — намигна му Холмс. — Ще се видим по-късно.

В продължение на още няколко мига Брандън остави горещата вода да тече върху ръцете му, сякаш искаше да измие не само тях, но и горчивия вкус в устата си.

 

 

Соловски за пореден път погледна часовника си и отново се запита къде се губи Уолтърс. Нямаше го вече няколко часа, а тя изгаряше от нетърпение да го запознае с последните новини около случая Морланд. Бяха й позвънили от полицейския участък във Ван Нийс, тя пък побърза да се свърже с Ребека Морланд. Беше твърдо убедена, че снощният инцидент на шосето заслужава внимание. По колата на Ребека имаше следи, които недвусмислено доказваха, че някой наистина се е опитал да я изтласка от пътя.

Когато колегата й най-сетне се появи, тя нетърпеливо му разказа за инцидента, отбелязан в рапорта на полицията от Ван Нийс.

— Тая Морланд май няма да престане да си измисля разни истории — въздъхна той и театрално вдигна очи към тавана.

— Не е така — сковано отвърна Соловски. — Госпожа Морланд е уплашена, а ченгетата от участъка са установили, че колата й наистина е блъскана.

— Което обаче едва ли означава, че е блъскана точно по начина, за който твърди Морланд, нали?

Жената замълча и изпитателно погледна партньора си. В нежеланието му да се занимава със случая Морланд прозираше нещо повече от обикновен инат.

— Огледай фактите още веднъж — меко настоя тя. — Нещата се усложняват. След смъртта на мъжа й някой прониква в къщата и изтрива паметта на компютъра. После й отправят заплахи по телефона, а сега имаме опит за убийство! — Гласът й неволно се повиши, въпреки твърдото й решение да говори спокойно и убедително. — Ако не се намесим, може би ще се стигне до нещо страшно, Уолтърс! Нима това няма да ти тежи на съвестта?

— Продължаваш да разсъждаваш погрешно! — изръмжа той. — Тази жена се чуди какво да измисли, за да ангажира вниманието ни със своята версия. А на практика имаме работа с един куп фобии и нищо повече! Действително може да свърши зле, но причина за това най-вероятно ще е самата тя! — Раменете му леко се повдигнаха. — Трябва да ти кажа, че Морланд май е за болница.

Детектив Соловски смаяно мълчеше. Не можеше да повярва на ушите си.

Лицето на Уолтърс се изопна, гласът му премина в поверителен шепот:

— Слушай, Соловски… Мисля, че вече е крайно време да прекратим това разследване. Казвам ти го за твое добро. Забрави за случая Морланд и толкоз!

Тя не успя да прикрие раздразнението си.

— Ти можеш да го забравиш! Но аз няма да си простя, ако нещо се случи с нея!

— А ще си простиш ли, ако кажеш сбогом на кариерата си? — предупредително я изгледа Уолтърс. — Кажи де! — Изчака няколко секунди, после се обърна и напусна стаята.

 

 

Катрин Денисън бавно се плъзна в горещата вода. Косата й бе намазана със специално масло, а след това увита и стегната в хавлиена кърпа. Лицето й бе основно почистено, горещата пара вече можеше да проникне дълбоко в порите на кожата.

— Чудесно е, нали? — промърмори Даяна, отпуснала се в единия край на широката вана за хидромасаж.

— Страхотно! — кимна Катрин.

Намираха се в „Трий Хаус“ — един от най-модерните фитнес центрове на Брентууд. Веднъж в месеца си позволяваше няколко часа почивка. Обикновено ги съгласуваше с програмата на Даяна Уърлингтън и двете се срещаха тук.

Днес си бяха платили за пълна програма: грижи за косата, маникюр, педикюр, хидромасаж и ръчен масаж на цялото тяло.

Обикновено разговаряха за незначителни неща, разменяха си последните клюки. Но днес Катрин бе твърдо решена да наруши това неписано правило.

Протегна се във ваната, пръстите на краката й докоснаха насрещната стена, а водата стигна почти до брадичката й.

— Пол взе ли решение относно намерението си да се кандидатира за Сената? — попита тя.

— Не ти ли казах? — отвърна Даяна с невинен поглед на зелените очи.

— Не — поклати глава Катрин, опитвайки се да прикрие неприятното чувство, което я обзе. Жената насреща прекрасно знаеше, че изобщо не е споменавала това.

— Пол няма интерес от предварително споразумение — съобщи й новината Даяна, леко поклащайки увитата си с кърпа глава. — Намира, че по някои основни въпроси Брандън е прекалено либерален. Убеден е, че трябва да се бори за това, в което вярва. — Тялото й леко се раздвижи в кипящата вода.

Удоволствието от хидромасажа се стопи. До този момент Катрин твърдо вярваше, че приятелката й е убедила мъжа си да не участва в изборите.

— Пол ще направи огромна грешка — мрачно поклати глава тя. — Поведението му ще разгневи хора с влияние в партията, ще ги накара да го мислят за предател. — Даде на другата жена достатъчно време да прецени тези думи, после добави: — Но, от друга страна, ако прояви търпение и здрав разум, той с положителност ще бъде печелившият кандидат на партията за следващите избори.

— Може би забравяш, че Пол също се радва на немалка подкрепа в партията — упорито вирна брадичка Даяна.

Катрин премълча. Стана й ясно, че тактиката на заплахи не действа, което означаваше, че трябва да я смени. Всичко в поведението й беше подчинено на една цел — да направи така, че Брандън да замине за Вашингтон.

— Я стига с тази политика — промърмори. — Дай да се отпуснем като хората… Кажи нещо за новата любов в живота си… Кой е щастливецът?

— Не мога да ти кажа — усмихна се приятелката й и започна да пляска с ръце във водата.

— Е, поне ми разкажи нещичко за него…

— Ами добре — сви рамене тя. — Притежава невероятна издръжливост. Може да кара с часове, без да се изпразни…

— Невероятно! — изви вежди Катрин. — Часове ли казваш? Трябва да е млад и здрав като Тони.

Другата жена само се усмихна.

Катрин внимателно я наблюдаваше. Долови някакво напрежение в тази усмивка, любопитството й се пробуди.

— Хайде, кажи кой е! — прошепна тя. — Ще пукна от любопитство!

— Не мога — поклати глава приятелката й.

Адвокатката знаеше, че лесно може да установи с кого се среща Даяна, а след това да използва тази информация срещу Пол. Но не й се искаше да го прави, тъй като щеше да нарани дълбоко приятелката си. В момента й трябваше нещо срещу самия Пол.

„Време е за нова маневра“ — рече си тя.

— Все си мисля за това, което веднъж ми каза… — започна. — Нали помниш? За липсата на интерес към секса от страна на Пол. Смятам, че има един начин да го промениш.

— Всичко съм опитала, можеш да ми повярваш — въздъхна Даяна. — Специална литература, съответните пособия от сексшоповете. Опитах и мръсните филмчета, но това само го ядосваше.

— Разбирам — кимна Катрин, потъна в престорен размисъл, после се наведе към ухото на приятелката си и прошепна: — Да не би да е обратен?

— Глупости! — вцепени се от възмущение тя. — Знаеш какво е отношението му към тези хора! Възпитан е твърде пуритански, за да ги понася!

Катрин наистина знаеше. Самата тя не споделяше ненавистта на Пол по отношение на хомосексуалистите, но нямаше нищо против да я използва за целите си.

— Тук възпитанието му няма нищо общо — поклати глава тя. — Може би просто има такива наклонности… Понякога най-големите пуритани са най-големите развратници!

— Не, не — продължаваше да клати глава Даяна. — Това е изключено!

— На твое място бих повдигнала този въпрос пред семейния лекар — подхвърли Катрин.

— Защо? — учудено я погледна другата жена.

— Може би ще ти даде някои интересни идеи.

— Едва ли…

— Мислех си и за нежеланието на Пол да имате деца — продължи упорито. — Ти каза, че причината не е от медицинско естество, но това ме навежда на мисълта, че може би има нещо в семейството му… Нещо, което децата му биха наследили…

— Няма такова нещо — тръсна глава Даяна. — Освен това Пол е осиновен и не знае нищо за истинските си родители. Забрави ли, че веднъж ти разказвах за това?

Катрин смътно си спомняше нещо подобно, но това беше преди години и не му бе обърнала кой знае какво внимание. „Дали пък Райън не е ровил точно в тази посока? — запита се тя. — И какво ли е открил?“

Вратата се отвори и на прага застана млада жена в бяла престилка.

— Госпожа Уърлингтън? — извика тя.

— Да? — надигна се Даяна.

— Търсят ви на телефона.

— Нали уж никой нямаше да ни безпокои тук? — намръщи се Катрин.

— Моите хора знаят това, но вероятно става въпрос за нещо спешно — отвърна Даяна и пое хавлията от ръцете на момичето. — Ще се върна веднага.

Недоволството на Катрин нарасна. Очевидно Пол Уърлингтън не възнамерява да се откаже от изборите и това си беше чист провал за нея. Разбира се, това не означаваше, че вече е победил Брандън. Сега трябва да открие нещо за Пол, за да може да го манипулира. Ако не направо от Даяна, от други източници. Кой знае, може пък да стане интересно, рече си с въздишка.

 

 

Скрита зад големите саксии с екзотични цветя във фоайето на хотел „Пенинсула“, Ребека видя Максуел Холмс да излиза от тоалетната и да се усмихва на една блондинка, която му махаше откъм прозореца.

— Хей, Максуел! — Гласът на блондинката беше леко дрезгав.

— Нямам време да ти обърна внимание, Доръти — махна й в отговор той. — Чакат ме едни хора.

— Ще те хвана по-късно — намигна му блондинката.

Дали слуховете за този човек са верни, запита се Ребека. Говореше се, че редовно урежда своите политически и делови партньори с по някоя изгряваща холивудска звезда. Според други твърдения този човек бил в състояние да уреди абсолютно всичко срещу тлъст хонорар.

Тя самата не го познаваше, но съпругът й на няколко пъти бе споменавал името му с дълбоко отвращение. Спомни си за онази фатална нощ на яхтата, когато Райън прекъсна танца по средата и я дръпна по-далеч от Холмс, който се бе появил на дансинга.

Но Максуел Холмс беше в списъка на хората, които възнамеряваше да разпита, и тя се замисли как може да стане това.

От тоалетната изскочи Брандън и забърза към ресторанта. Ребека беше готова и ловко му пресече пътя.

— О, Ребека! — промълви той с пребледняло лице. — Изплаши ме!

— Ти също ме изплаши с твоята пресконференция! — ледено процеди тя. — Искам просто да те попитам защо… Защо го направи, Брандън?

— Не е толкова просто за обяснение — въздъхна той, после докосна ръката й и поверително добави: — Виж какво, в ресторанта ме чака един клиент. Искаш ли да си поговорим по-късно?

— Не! — извика тя, без да се интересува, че ще я чуят. — Искам отговор веднага! Защо го направи?

Няколко души извърнаха глави към тях и Брандън очевидно се притесни.

— Дай ми поне възможност да обясня на клиента си, че е възникнало нещо спешно! — примоли се той. — После ще отидем в бара и ще си поговорим!

Тя го изгледа с присвити очи, после леко кимна.

— Добре, но побързай!

Обърна се и се отправи към бара.

След пет минути Брандън се присъедини към нея.

— Един „Краун Роял“ за мен и чаша червено вино за дамата — поръча на бармана той, очевидно запомнил какво пие Ребека.

— Благодаря, но предпочитам чаша газирана вода — отказа тя.

Брандън постави ръка на рамото й и леко я побутна към една от ъгловите масички, по-далеч от любопитните посетители на бара.

— Съжалявам, че трябваше да действам толкова публично — започна той в момента, в който се настаниха. — Но част от най-твърдите ми поддръжници настояха да се дистанцирам от твоите обвинения. — На лицето му се появи обичайната очарователна усмивка. — Сама разбираш, че не ми остави друг избор, нали?

Господи, този тип я обвинява! Ребека не успя да овладее гнева си и яростно просъска:

— И Максуел Холмс ли е сред твоите най-твърди поддръжници?

По шията му се появиха червени петна, очите му потъмняха.

— Не съм сигурен, че те разбирам…

— Аз пък мисля, че отлично ме разбираш — изгледа го Ребека. Изчака да им сервират напитките и продължи: — Може би действително мислиш, че съм неуравновесена и имам нужда от медицинска помощ, но някои други хора явно приемат обвиненията ми напълно сериозно. — Въздъхна и тихо добави: — Толкова сериозно, че снощи направиха опит да ме премахнат!

— Господи! — смаяно възкликна Брандън и хвана ръката й. — Какво се е случило?

Тя отмести ръката му и не отговори на въпроса му.

— Ти беше идол за Райън, дано живееш спокойно след това, което извърши. Но ако съм на твое място, ще повръщам всеки път, щом се погледна в огледалото — с тези думи Ребека дръпна ципа на чантата си, хвърли една десетдоларова банкнота на масата и напусна бара.

 

 

На другия ден следобед успя да хване Максуел Холмс. Гласът му в слушалката прозвуча приятелски. Тя обясни, че се опитва да говори с всички, които са присъствали на яхтата през онази фатална нощ, и много би искала да се срещне с него.

— Ще ви отнема не повече от десет-петнадесет минути — обеща тя.

— Добре, предлагам да дойдете в дома ми — съгласи се той, после продиктува адреса си в Тръсдейл Истейтс. — Довечера в седем?

— Ще дойда. Благодаря, че се съгласихте да се видим.

— Няма нищо.

Малко по-късно Ребека потегли по булевард „Сънсет“ и зави вляво по Дохени Роуд. След Лома Виста започна да се изкачва по тесния панорамен път към Тръсдейл Истейтс — един от хълмовете на Бевърли Хилс, застроен с разкошни къщи, от които се разкриваше прекрасна гледка към града.

Видя номера на дома на Холмс върху един от бетонните стълбове край пътя и отби. Къщата бе огромна, приличаше по-скоро на резиденция. Трудно беше да се определи архитектурният й стил главно защото външните й стени бяха покрити с пълзящи растения. Някъде беше чела, че Холмс е имал кратък брак с една от най-големите звезди на Холивуд, след което е предпочел да живее сам.

Спомни си погледите му на яхтата в онази нощ: надяваше се в къщата да има и други хора. Секретарка, иконом, изобщо някакви хора… Натисна звънеца, усещайки как я обзема леко притеснение.

Отвори самият Холмс. Беше облечен в тъмен костюм и яркосиня риза с отворена яка. Върху силно окосмените му гърди проблясваха няколко златни верижки. Ребека бе принудена да признае пред себе си, че макар и да не е неин тип, Максуел Холмс е наистина хубав мъж — висок, строен, загорял, с гъста коса и тъмни мустаци.

— В момента говоря по телефона — усмихна й се той и махна по посока на нещо, което приличаше на дневна. — Моля, настанявайте се…

Ребека бавно се разходи из просторното помещение, разглеждайки с интерес произведенията на изкуството в него. Бяха наистина редки, но не й харесаха особено. Тук имаше прекалено много саксии с растения — малки и големи, прибавени към картините на диви животни по стените, те превръщаха тази зала в нещо като джунгла.

Холмс най-сетне се появи.

— Моля за извинение, но водих международен разговор — усмихна се той. — Какво да ви предложа за пиене?

— Нищо, благодаря. Бих искала да премина направо върху целта на посещението си. Според полицията вие може би сте един от хората, които са слизали до пушалнята на яхтата през онази нощ. Вярно ли е това?

— Да — кимна той, а усмивката му разкри два реда бели зъби. — Не даваха да се пуши на друго място… — Пръстите му потупаха горното джобче на сакото, от което стърчаха краищата на две пури. — Отскачах до долу, за да дръпна няколко пъти… Пуша само вносни пури.

— Случайно не видяхте ли там съпруга ми?

— Само веднъж. Появи се тъкмо когато приключвах с пурата си. — На устните му отново се появи усмивка. — Разменихме си няколко думи.

Ребека усети как пулсът й се ускорява. Най-сетне се намери човек, който да признае, че е бил с мъжа й на долната палуба.

— Спомняте ли си какви точно бяха тези думи? — попита тя.

— Всъщност нищо особено — сви рамене домакинът. — За времето, за качеството на пурите ми…

— Ясно — кимна Ребека. — А случайно да си спомняте в колко часа стана това?

— Не, съжалявам. Бяхме на прием все пак. В такива случаи рядко поглеждам часовника си. — После потърка чело и добави: — Мисля, че беше преди да вечерям, ако тази информация може да ви бъде от полза. Нали имаше някакъв студен бюфет?

— Да — кимна тя. Спомни си, че забеляза отсъствието на Райън точно когато бяха започнали да сервират храната. Гърлото й изведнъж пресъхна. Холмс май ще се окаже последният човек, който е видял съпруга й жив.

Домакинът измъкна едната пура от джобчето си.

— Надявам се, че това не ви пречи… — Беше по-скоро забележка, отколкото въпрос.

Ребека поклати глава.

— Направи ли ви впечатление нещо за краткото време, през което сте били с мъжа ми? — зададе следващия си въпрос тя. — Да ви се е сторил разстроен, или нещо друго…

— Държеше се спокойно, бих казал необичайно тихо. Но преди това на няколко пъти го забелязах край бара. При прекомерната употреба на алкохол някои хора буйстват, а други стават кротки като агънца. — В ръката му се появи никелирано ножче за обрязване на пури.

На Ребека й омръзна да слуша за пиянството на Райън в онази нощ. Сключи ръце в скута си, прокашля се и попита:

— А имахте ли и друг разговор с мъжа ми, освен този на мястото за пушене?

Холмс бръкна в джоба си, извади тежка запалка „Дънхил“ от масивно злато и я поднесе към пурата си. Дръпна един-два пъти, после изви глава и изпусна облаче дим.

— Да — отвърна той. — На горната палуба, още в началото на приема. Доколкото си спомням, разменихме някои мисли за предварителните избори. Той искаше да бъда домакин на една официална вечеря в „Сенчъри Плаза“, на която трябваше да се набират средства за кампанията на Брандън. — Пръстите му замислено опипаха една от златните верижки под разтворената яка на ризата. — Отговорих, че за мен това ще бъде чест, и той остана доволен.

Ребека знаеше, че подкрепата на Холмс в подобни кампании е търсена от повечето политици, но силно се съмняваше, че Райън се е обърнал към него с подобна молба.

Усети как очите му одобрително я оглеждат, но не каза нищо.

— Мъжът ви не ви ли спомена, че сме разговаряли? — попита след известна пауза.

Тя реши да се включи в играта.

— Да, сега си спомням, че спомена нещо подобно…

Беше негов ред да я изгледа изпитателно.

— А какво точно ви каза?

Тонът, с който бе зададен въпросът, я накара да застане нащрек. Беше прекалено любопитен.

— Всъщност не помня… — отвърна тя. — Трябва да си помисля — изрече с усмивка. — Когато се концентрирам, всичко се връща в съзнанието ми.

— Какво значи „не помня“? — намръщено попита Холмс.

— Не се ли досещате? — изостави игривия тон Ребека. — Значи, че изобщо не вярвам във версията за самоубийството на Райън! Смятам, че някой го е убил, а след това се е постарал да представи нещата като нещастен случай! — Замълча за момент, сведе поглед към венчалния пръстен на дясната си ръка и тихо добави: — Значи, че ако някой ми помогне да открия убиеца, той може да разчита на дълбоката ми благодарност!

Холмс попипа мустаците си, а тя неволно потръпна под разсъбличащия му поглед.

— Всичко това ме кара да мисля, че все още не приемате фактите — отбеляза той.

— Наистина не ги приемам — призна тя. — Особено онези, които сочат, че става въпрос за самоубийство!

Мъжът остави пурата си в пепелника, взе ръката й и тихо промълви:

— Вие сте хубава жена… Едва ли ще ви бъде трудно да си намерите някой друг.

Ребека потръпна, опитвайки се да прикрие отвращението си.

Звънецът на входната врата пронизително издрънча.

— По дяволите! — намръщи се той, пусна ръката й и хвърли поглед на ръчния си часовник. После взе пурата си и вдигна глава. — Свършихме ли?

— Да — кимна тя. Искаше час по-скоро да се махне от този дом.

— Добре — кимна домакинът. — Ще ми направите ли една услуга?

— Зависи — погледна го с безпокойство.

Той махна с ръка по посока на френските прозорци.

— Оттук се излиза на верандата. Тръгнете наляво и заобиколете къщата. Сред храсталаците има една пътечка, която ще ви отведе право на улицата.

Странна молба, рече си Ребека, после сви рамене. Не виждаше какво й пречи да я изпълни. Стана и тръгна към верандата, умишлено притваряйки широкия прозорец след себе си. Спря на крачка от него и направи опит да улови звуците от просторния хол. Чу единствено приглушени гласове, затова след моментно колебание, лекичко побутна крилото на прозореца и надникна вътре. Успя да зърне фигурата на висок и слаб мъж, когото обаче не познаваше.

Отдръпна се и бавно тръгна да заобиколи къщата. Откри тясната, едва забележима пътечка сред храсталаците и изпита облекчение, когато най-сетне се озова на улицата.

Тръгна към джипа си, потънала в дълбок размисъл. Дали Холмс не искаше тя да види високия мъж, или обратното — той да не види нея? И защо? Седна зад волана, измъкна бележника си и записа в него регистрационния номер на колата, паркирана в съседство. От това едва ли щеше да излезе нещо, но тя искаше да разбере кой е посетителят на Холмс.

Потегли, но почти веднага удари спирачки. Зад ъгъла изскочи кола с изключени светлини и почти връхлетя върху нейната. Още един маниак, скръцна със зъби тя, после се вцепени от смайване. Зад волана на колата беше Джон Евънс!

Остана неподвижно на мястото си. Джон качи колата си на тротоара, изскочи навън и изтича към вратата на Холмс, без дори да си направи труда да заключи. Ребека се запита каква работа имаше Евънс с Холмс, после включи на скорост и бавно потегли.