Мими Лат
Опасно съдружие (12)

12

Ребека погледна скромната едноетажна постройка, в която се помещаваше районната юридическа кантора „Феърфакс“ и въздъхна. Нямаше желание да ходи там, защото знаеше, че колегите ще започнат да й поднасят съболезнования. Но това беше неизбежно: трябваше да си вземе чека с месечното възнаграждение и да поговори с директорката.

Първият човек, на когото се натъкна, беше Люси.

— Съобщих на колегите за бебето — прошепна й. — Нали не се сърдиш?

Тя поклати глава. След като хора като Уърлингтън знаят новината, нека я научат и колегите й.

Не след дълго се оказа заобиколена от няколко души, които се надпреварваха да й честитят. И изведнъж си даде сметка, че бременността променя ситуацията и нещата не й се струват толкова ужасни…

В крайна сметка директорката сложи край на суматохата, побутна Ребека пред себе си и я насочи към кабинета.

— Зная, че не ти достигат хора, Труди — каза Ребека, след като се настани на дивана. — Не искам да допринасям за задълбочаване на кризата, но още известно време няма да мога да се върна на работа. Смъртта на Райън ме изправя пред доста проблеми, които чакат разрешение.

— Не се безпокой — кимна с разбиране директорката. — Наистина не ни достигат хора, но все някак ще се оправим. Ти можеш да ползваш толкова отпуска, колкото ти е необходима. — Прочисти гърлото си и добави: — Освен това ние тук високо ценим начина, по който продължаваш да работиш с клиентите си, макар и от дома… Не всеки в твоето положение би си направил подобен труд.

— Не мога да зарежа хората само защото имам лични неприятности.

— И възнамеряваш да продължиш в същия дух, така ли?

— Надявам се — кимна младата жена. — Но се страхувам, че ще работя ден за ден, естествено, с помощта на Люси. — Не й беше лесно да каже това, което бе намислила, но тръсна глава и погледна Труди право в очите. — Ще те разбера, ако решиш да назначиш друг човек на мястото ми.

— Не искам да го правя — поклати глава тя. — Много съм доволна от твоята работа.

— Благодаря ти — усмихна се Ребека.

— Проблемите ни са другаде — изрече с въздишка Труди. — Субсидиите се бавят и скоро можем да се окажем без никакъв оперативен капитал. Правим опити да си намерим частни спонсори, но без особен успех. Щатските фондове за подпомагане на обществените юридически кантори също пресъхват.

— Нуждите нарастват, но средствата намаляват — тъжно кимна Ребека.

Напусна кабинета на директорката и отиде да прибере някои неща от бюрото си. Отрупаната с документи и папки задушна стаичка без прозорци приличаше по-скоро на килер за архиви, отколкото на кабинет на старши адвокат, но тя си я обичаше.

Появи се Люси с кашон в ръце. Ребека го пое и започна да го пълни с книги и лични вещи. В ръцете й попадна една снимка, бяха си я направили с Райън по време на сватбеното пътешествие до Хавайските острови. Бяха на брега, плътно притиснати един до друг. Слънцето беше позлатило тялото на Райън, самата тя приличаше на голяма розова мида с почти избеляла руса коса. Кожата й просто не понасяше слънцето. „Господи, колко бяхме щастливи“ — въздъхна тя и с усилие сдържа сълзите.

— Предполагам, че това е всичко — прошепна тя.

— Нещата ще се оправят, Ребека, сигурна съм в това — погледна я състрадателно Люси.

Този път сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Знам — прошепна и прегърна приятелката си. — Благодаря…

После бързо прекоси общото помещение, извика „довиждане“ на колегите си и излезе. Закле се отново да се върне тук, щом открие убиеца на мъжа си.

Реши, че трябва да поговори и с някой от обикновените служители в „Тейлър, Денисън и Евънс“. Секретарката на Райън например беше стара служителка в кантората, но Ребека така и не беше успяла да се запознае с нея. Запита се дали главната администраторка Глория Пауъл ще изрази желание да й помогне. Райън много я уважаваше, а доколкото можеше да се съди от думите му, уважението между тях е било взаимно.

Остана дълбоко трогната от съболезнователното писмо на Глория, която също беше дългогодишна служителка във фирмата. Лоялността вероятно щеше да й попречи да бъде откровена, но реши все пак да опита.

Преписа адреса от бележника на Райън и една вечер се отправи към жилищния комплекс „Болдуин Хилс“.

Щом позвъни на вратата на апартамента, Глория веднага отвори. На гладкото й мургаво лице се изписа тревога.

— Здравейте, госпожо Морланд.

Ребека не харесваше фирмената политика на „Тейлър, Денисън и Евънс“, която задължаваше всички служители да се обръщат официално помежду си.

— Наричайте ме Ребека — помоли.

— Ще се опитам — усмихна се Глория, придърпа пуловера си и отстъпи назад. — Моля, влезте…

За пръв път я виждаше в други дрехи, освен официална рокля или костюмче и обувки с високи токове. Така жената й се стори по-млада и по-жизнена.

— Извинете, че идвам без предупреждение, но исках да си поговорим някъде извън кантората — каза тя.

— Няма проблеми, госпожо Морланд… Извинете, Ребека. Разбирам ви много добре. Какво да ви предложа? Кафе, минерална вода?

Влязоха в хола.

— Черно кафе, моля — отвърна Ребека. Продължаваше да се чувства неудобно от безцеремонното си нахлуване в дома на тази жена. Когато домакинята я остави за малко сама, се опита да се убеди, че постъпва правилно.

Глория се върна с две чаши кафе и седна на дивана до нея. Ребека посочи снимките в ъгъла на ниската масичка и попита:

— Това вашите деца ли са?

— Да — гордо се усмихна тя. — Джъстин е по-голямата, в момента следва право. А Еверет завършва гимназия и голямата му мечта е да стане преподавател.

— Прекрасно — усмихна се Ребека, остави чашата върху масичката и погледна жената право в очите. — Искам да ви задам няколко въпроса, Глория… Същевременно обаче нямам желание да ви поставям в неудобно положение. Ще ви разбера, ако не можете или не желаете да ми отговаряте.

— Ценя това, което казвате — кимна домакинята и зае поизправена стойка. — Господин Морланд беше приятен човек, да се работи с него беше истинско удоволствие. Харесваше ми топлотата, с която говореше за майка си. Беше много горд, че е работила като секретарка, за да го издържа в университета.

Ребека се усмихна. Този факт явно бе спомогнал за установяване на близки отношения между Райън и Глория.

— Задайте си въпросите — добави домакинята. — С удоволствие ще ви отговоря, стига да мога.

— През последните седмици от живота си мъжът ми беше доста потиснат — започна с лека въздишка младата жена. — Отговаряше уклончиво на въпросите ми какво го тревожи. Кажете, ставаше ли нещо необичайно във фирмата по същото време?

— Според мен всички се изнервиха от предизборната кампания на господин Тейлър, най-вече съпругът ви. Проблеми възникваха всеки ден.

— Как мислите, останалите партньори от какво бяха изнервени — от кампанията, или от факта, че господин Тейлър напуска?

Жената прокара пръст по ръба на чашата си, после вдигна глава.

— По мое мнение госпожица Денисън и господин Евънс не бяха особено разтревожени от факта, че господин Тейлър напуска. Може и да греша, но работя с тях доста отдавна и мисля, че ги познавам добре. Тяхната главна грижа беше кой ще оглави фирмата след напускането на шефа.

— Отрази ли се борбата им за власт върху мъжа ми?

— Положително. Тя се отрази върху абсолютно всички. Знаете ли, в кантората постоянно имаше скандали, особено след… — Поклати глава и млъкна, очевидно уплашена от словоохотливостта си.

— След какво? — меко попита Ребека.

— Ох, не знам — закърши ръце тя. — Не съм сигурна, че трябва да говоря за това…

— Разбирам. Тревожите се за мястото си. Сега е моментът да кажа, че няма да ви цитирам без ваше съгласие.

Глория въздъхна и се предаде.

— Е, добре… Ще започна отначало. Преди появата на Евънс в кантората „Тейлър и Денисън“ се работеше много добре. Госпожица Денисън е твърде взискателна, но аз умея да се оправям с амбициозни адвокати като нея. Господин Тейлър е чудесен, съпругът ви също.

— А какво се промени след идването на Евънс?

— Всичко! — намръщи се тя.

— Как?

— Още от първия ден на появата си господин Евънс влезе в люта битка със съпруга ви за благоволението на господин Тейлър. Не искам да бъда крайна, но смятам, че господин Евънс бе готов на всичко, за да прогони от фирмата господин Морланд.

Ребека изтръпна: на всичко, дори на убийство?!

— В какво по-точно се изразяваше това?

— Преди всичко в злепоставяне по всички възможни начини — сви рамене Глория.

— Тейлър знаеше ли това?

— О, пред вуйчо си господин Евънс се държеше любезно с мъжа ви. Но зад гърба му…

Ребека беше изненадана. Знаеше, че Райън и Джон не се имаха много-много, но…

— Как се държеше съпругът ми?

— Обикновено не му обръщаше внимание. Но пред мен няколко пъти спомена, че господин Тейлър очевидно не забелязва как го манипулира Джон Евънс.

— А манипулираше ли го наистина?

— О, да. На всички е известно, че господин Тейлър не поддържа връзки със сестра си — майката на Джон, но никой не знае причините за това. Може би това беше и ключът към поведението на господин Евънс.

— А как изобщо се появи в кантората господин Евънс?

— Внезапно, без никакво предупреждение. Един ден се обади по телефона на господин Тейлър и каза, че му е племенник. — Глория поклати глава: — Помня, че след този разговор господин Тейлър беше много разстроен. Обърнете внимание — не ядосан, а разстроен. Нареди ми да отменя всичките му срещи — нещо, което никога не бе правил. После излезе, без да каже къде отива.

— И какво стана?

— Върна се късно следобед и едва тогава научихме, че сестра му е починала. Двамата с господин Морланд се затвориха в кабинета и не излязоха оттам в продължение на часове, като наредиха да не ги свързват с никого. След този разговор съпругът ви ми се стори загрижен и дори разстроен.

Младата жена се запита защо Райън никога не й бе разказал тази история.

— А след това господин Евънс дойде на работа във фирмата, така ли?

— Появи се след около седмица — кимна Глория. — Господин Тейлър го представи като новия партньор.

— Просто ей така? — изненадано я погледна Ребека.

— Да.

— Как реагира госпожица Денисън?

— Не беше много щастлива. В това съм сигурна.

— А мъжът ми?

— Не каза нищо, но си личеше, че също не е доволен.

— Ясно — замислено промълви Ребека. От време на време Райън се беше оплаквал от гафовете на Джон, но спираше дотам. А тя самата винаги беше мислила, че появата на този човек във фирмата е нещо като семейно задължение за Брандън.

— По-късно разбрах защо всички са толкова разстроени — продължи Глория. — Това стана, след като разгледах личното досие на господин Евънс. Оказа се, че е завършил задочно един от най-малко престижните юридически факултети с много нисък успех. Освен това — направи пауза — четири пъти се явявал на изпита пред Калифорнийската адвокатска колегия, докато успее да го издържи! В нашата фирма никога не е имало юрист с толкова слаба квалификация, да не говорим за съдружник.

Ребека се развесели от тази очевидна проява на снобизъм и попита:

— Какво друго научихте?

— За четири години трудов стаж господин Евънс сменил три адвокатски кантори, което също не говори добре за него. Но както и да е… Още от първия му работен ден при нас всичко се промени. Във фирмата се възцари едно особено напрежение, започнаха да се захлопват врати. Персоналът имаше много оплаквания от отношението му… — Глория направи малка пауза, после добави: — От такива неща човек си вади заключения за характера на околните, нали?

— Права сте — кимна гостенката, отпи глътка кафе и се замисли как всичко това се бе отразило върху поведението на Райън. После изведнъж попита: — Как мислите, Глория, според вас самоубил ли се е съпругът ми?

— Не — твърдо отговори тя. — И го казах на детективите. Той не беше от хората, които ще посегнат на живота си.

— И аз мисля така — промълви с облекчение Ребека. Най-сетне откри човек, който мислеше като нея. При това не кой да е, а една от най-близките сътруднички на Райън.

— Но да не забравяме за предсмъртното писмо — подхвърли Глория.

— Не съм убедена, че го е писал съпругът ми.

Жената срещу нея изненадано примигна.

— Нима твърдите, че някой е фалшифицирал почерка му?

— Все още чакам полицейската експертиза — отвърна Ребека, помълча за миг и попита: — Помните ли вечерта, в която стана всичко? Партньорите заедно ли тръгнаха за приема?

— Господин Тейлър не обича да ходи на приеми направо от работа, затова отскочи до дома си да се преоблече. Така постъпи и съпругът ви. — Глория леко се усмихна. — Но господин Евънс и госпожица Денисън се преоблякоха направо в кантората.

— Заедно ли тръгнаха?

— Не, тя тръгна малко преди него.

— Значи Джон последен е напуснал сградата, така ли?

— О, не. Обикновено аз съм тази, която си тръгва последна. Обичам да огледам всичко, преди да се прибера у дома.

Ребека усети как сърцето й ускорява ритъма си.

— А имате ли навик да хвърляте по едно око на адвокатските кабинети?

— Често го правя. Не че ги шпионирам, или нещо подобно. Просто става така, че мнозина забравят да занесат материалите за компютърна обработка в съответната зала и програмистите, които са нощна смяна, не могат да получат достъп до тях.

— А случайно да сте погледнали в кабинета на мъжа ми онази вечер?

— О, да. Всички си тръгнаха рано, имах достатъчно време да обиколя кабинетите.

— Не видяхте ли предсмъртното му писмо? — попита с разтуптяно сърце Ребека.

— Не — сви вежди Глория. — Къде казаха, че са го открили? Върху бюрото му?

— Да.

— Странно. Сигурна съм, че ако на бюрото е имало такова писмо, аз щях да го видя!

— Сега разбирате ли защо се съмнявам в автентичността на това писмо? — напрегнато изрече Ребека.

— Много странно — повтори Глория и прехапа устни. — Никой не ме попита за него… Нито съдружниците, нито детективите…

— Имате ли нещо против, ако спомена този факт пред Соловски и Уолтърс?

— Не, разбира се. Ако ме бяха питали, и сама щях да им го съобщя.

Младата жена се поколеба за миг, после продължи:

— Знаете ли нещо за тази история с липсващите служебни пари. Глория?

Другата жена замръзна на мястото си и малко сковано кимна с глава.

— Да.

— А знаете ли, че съдружниците обвиняват Райън?

— Да.

— Какво мислите по въпроса?

— Чух, че разполагали с доказателства. Но въпреки това ми е трудно да го повярвам. Господин Морланд просто не беше такъв човек.

Ребека беше готова да я разцелува.

— А чували ли сте, че някой от счетоводния отдел му помагал да присвои тези пари?

— Да.

„Дали Глория знае, че Джон Евънс отказа да ми съобщи името на този човек?“ — запита се тя. Колебанието й продължи само секунда, после с преднамерено небрежен тон подхвърли:

— Името нещо все ми се изплъзва…

— Зои Олин — поясни Глория.

— Да, така беше… — С мъка преглътна. — Доколкото ми е известно, Зои е в неплатен отпуск до изясняването на нещата.

— Да, така е.

— Вие разговаряхте ли с нея?

— Не. Господин Евънс и госпожица Денисън имаха грижата за това.

Ребека си пое дълбоко дъх.

— Бихте ли ми дали адреса или телефона на Зои? — попита. — Много бих искала да се свържа с нея.

— Не съм много сигурна, че мога — очевидно се притесни жената. — Съчувствам ви за нещастието, но…

— Ясно, разбирам — кимна с въздишка Ребека. — Ще ви бъда много благодарна, ако ми се обадите в случай, че си спомните още нещо във връзка с тази история.

— Разбира се — кимна Глория. От лицето й се излъчваше честност и сила и събеседничката й изпита огромно уважение към нея. Малцина в нейното положение биха изразили желание да помогнат.

Извади от чантата си лист хартия и написа телефона си.

— Заповядайте. Зная, че имате номера в службата си, но бих искала да го имате и тук, просто за всеки случай… Моля ви, обадете се, ако си спомните още нещо.

— Непременно — обеща с усмивка Глория.

 

 

Телефонът звънеше. Ребека захвърли ключа от входната врата на масичката в антрето и изтича да вдигне слушалката.

— Да, моля.

— Ребека Морланд? — Гласът беше непознат и звучеше така, сякаш идваше отдалеч.

— Аз съм. Кой се обажда?

— Това няма значение. Чуйте добре какво ще ви кажа: престанете да безпокоите хората със смешните си подозрения относно смъртта на съпруга ви! Предупреждавам ви, че ако продължавате в този дух, горчиво ще съжалявате!

Сърцето заблъска в гърдите й като парен чук, коленете й се подкосиха.

— Но кой сте вие? — прошепна и безсилно се отпусна на близкия стол.

— Няма значение кой съм. Ако не прекратите всичко това, ще свършите точно като мъжа си! — Слушалката насреща с трясък се затвори, Ребека неволно подскочи от оглушителното пропукване.

Разтреперана, тя се запита кой би могъл да бъде този човек. Очевидно някой се изнервяше от разследването й. Проникване с взлом в къщата, изчистване паметта на компютъра, преследващи я коли, заплахи по телефона… „Господи, какво ли още ме чака?“ — с ужас се запита тя.