Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pursuit of Justice, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
Издание:
Мими Лат. Опасно съдружие
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 1999
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-8009-81-1
История
- —Добавяне
10
В началото на следващата седмица Ребека позвъни в кабинета на Джон. Секретарката съобщи, че в момента той е на зъболекар в Бевърли Хилс. Реши да го изчака там, тъй като това й даваше възможност да поговори с него насаме. Очевидно изненадан да я види, Джон все пак я покани да повърви с него по обратния път до кантората.
— Чакам документите за липсващите пари — напомни му тя, докато подтичваше край него. Сякаш за да компенсира ниския си ръст, той крачеше с бързината на маратонец.
— Още се обработват — отвърна й. — Но скоро ще бъдат готови.
— Дано…
— Това ли е причината за внезапното ти желание да ме видиш?
— Не. — Тя преглътна и добави: — Забеляза ли нещо необичайно в поведението на мъжа ми преди смъртта му?
— Да. Беше в лошо настроение, сякаш нещо го тревожеше.
— Попита ли го какво е това?
— Не — поклати глава Джон.
— Защо?
— Сигурно знаеш, че двамата не бяхме особено близки… — започна Джон, очевидно търсейки подходящите думи. — Прецених, че ако има нещо да ми казва, той сам ще го стори… — Извърна се да я погледне, в очите му имаше странно напрежение. — Но ти беше негова жена, вероятно е споделял с теб.
— Нищо важно — поклати глава Ребека.
Тялото му леко се вдърви, краката отново го понесоха напред.
— Картинката е ясна — промърмори. — Райън е разбрал, че кражбите му рано или късно ще бъдат разкрити.
Тя потръпна от негодувание, но се овладя. Спряха пред червения светофар на ъгъла.
— Не се ли засегна, когато Брандън предпочете да привлече Райън в предизборния си щаб? — попита го направо.
— Напротив, дори ми стана приятно — отвърна Джон и очите му сякаш още повече се приближиха едно до друго. — С нетърпение чаках да заминат за Вашингтон.
— Защо? — изненадано го погледна тя.
— За да мога най-сетне да поема фирмата в ръцете си.
Интересно. Винаги бе мислила, че след евентуалното преместване на Брандън във Вашингтон фирмата ще бъде управлявана от Катрин. Светофарът светна зелено и те прекосиха улицата.
— Научих, че ти си открил бележката, която полицията окачестви като „предсмъртно писмо“ — подхвърли. — Как стана това?
— Май не съм сигурен, че разбирам въпроса ти — погледна я раздразнено Джон.
Тя му отговори с невинна усмивка. Не искаше той да остава с впечатлението, че го подозира в нещо.
— Искам да кажа, ти влезе в кабинета на Райън специално да потърсиш нещо подобно, така ли?
Той се отпусна.
— Бях много разстроен от изчезването на Райън. Откровено ще ти кажа, че повечето от присъстващите на яхтата бяха убедени в самоубийството му. Затова реших да хвърля едно око в кабинета му. Писмото беше на бюрото.
— В плик, адресиран до някого?
— Не — поклати глава той. — Един обикновен лист хартия, поставен върху плота.
Ребека усети по гърба си студени тръпки. Райън никога не би оставил по подобен начин писмо с толкова важно съдържание. Обяснението на Джон звучеше прекалено хладно, прекалено лишено от емоции, особено за човек като съпруга й.
— Имаше ли и други служители във фирмата по това време? — попита тя.
— Не — отвърна след леко колебание той. — Бях пръв.
— Колко беше часът?
Джон потърка брадичка, сякаш се опитваше да си спомни.
— Някъде към шест.
Отговорът му я накара да трепне от изненада. Във входящата книга беше записан точният час на появата му в сградата — 1.43 след полунощ. Защо лъжеше? Хвърли му кратък, изпълнен с напрежение поглед, опасявайки се, че може да се е издала. Но той с нищо не показа, че е забелязал реакцията й. Тя пресилено се усмихна и шеговито подхвърли:
— Не съм допускала, че можеш да станеш толкова рано…
— Рядко ми се случва — отвърна на усмивката й той. — Но през онази нощ изобщо не успях да заспя.
— Какво направи, след като откри писмото?
— Изчаках да стане осем и се обадих на шерифа — малко сковано отвърна той.
Ребека направи кратка пауза, макар че вече беше обмислила следващия си въпрос.
— Пристигнал си в шест, а си се обадил в осем. Защо?
— Откъде да знам? — рязко отвърна той, после се овладя и смекчи тона си: — Предполагам, че съм се съобразил с нормалното работно време. — Сви вежди и внимателно я погледна. — Но защо ми задаваш всички тези въпроси, Ребека?
— Просто се опитвам да разбера какво е станало — отвърна с невинна усмивка тя, но си отбеляза да бъде по-внимателна. Джон явно криеше нещо, въпросът беше как да разбере какво. — Много ти благодаря за отзивчивостта.
— Няма нищо, но мисля, че трябва да спрем дотук — отсече той.
Ребека пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.
— Вие с Райън спорихте за нещо на яхтата. Ще ми кажеш ли за какво?
— Как пък стигна до подобно заключение? — навъсено я изгледа.
— Бях отскочила до бара за една сода, а когато се върнах, вие разговаряхте на висок глас и изобщо не ме забелязахте.
— Грешиш — тръсна глава Джон. — Изобщо не сме спорили.
Втора лъжа.
— Не зная защо не ми казваш истината, Джон — хладно го изгледа тя. — Но ти обещавам, че ще разбера.
После се обърна и бързо се отдалечи.
По-късно през деня, все под въздействието на срещата си с Джон, Ребека се качи в колата и потегли към участъка на шерифа в Марина дел Рей. Посрещна я един любезен помощник-шериф, който бързо я заведе в кабинета на детектив Соловски.
— Госпожо Морланд! — скочи на крака детективката и неволно събори една чаша, която за щастие се оказа празна.
— Бях наблизо и реших да се отбия — обясни Ребека. Не искаше да се разкрива пред тази жена.
— Моля, седнете — покани я на стола си Соловски, а самата тя се отпусна на ръба на бюрото.
От съседното бюро сдържано й кимна детектив Уолтърс и попита:
— С какво можем да ви помогнем?
— Исках да разбера как върви разследването — отвърна посетителката и се отпусна на стола.
Той се облегна назад, сключи ръце зад тила си и отвърна:
— Току-що получихме резултатите от аутопсията на съпруга ви.
— И? — приведе се напред Ребека.
— В кръвта му е открита висока алкохолна концентрация. Толкова висока, че ако се е намирал зад волана на колата си, положително е щял да попадне в ареста.
Сърцето й се сви. Май наистина ще се окаже, че само тя не е забелязала състоянието на съпруга си. Но вътре в себе си продължаваше да вярва, че през онази фатална нощ Райън не беше пиян. Определената от закона граница за допустим алкохол в кръвта от 0,8 промила се достига само с две чаши вино. За трите им години съвместен живот нито веднъж не бе видяла мъжа си пиян.
— Нещо друго? Рани по тялото, белези?
— Госпожо, съпругът ви е престоял във водата цели два дни. Тялото му е било обект на внимание от страна на акули и други хищни риби, да не говорим, че се е блъскало в скалите. Ако говорим за белези, трябва да кажем, че с белези беше покрит всеки квадратен сантиметър от него.
Ребека потръпна. Представата, че Райън е бил нападнат от акула, я накара да се помоли на Бога да е бил мъртъв.
Уолтърс вдигна някакъв лист.
— Тук пише следното: „Съдебният патолог не намира нищо, което да противоречи на начина, по който е настъпила смъртта“.
— Прободни или огнестрелни рани? — попита тя, успяла да се пребори с гаденето.
— Не, госпожо — отвърна с нотка на нетърпение в гласа детективът. — Нищо не сочи, че съпругът ви е умрял при подозрителни обстоятелства.
От гърдите на Ребека излетя тежка въздишка.
— Вижте какво — започна Уолтърс. — Не се познаваме отблизо, но все пак ще си позволя да ви дам един съвет. Съпругът ви е мъртъв и не можете да го върнете. Години наред се сблъсквам с хора, които сами си причиняват мъка. Най-разумното в случая е да се примирите.
— Не мога — въздъхна тя.
Той изправи гръб, в гласа му се появи металическа нотка.
— Разполагаме с предсмъртно писмо, с резултатите от аутопсията, с показанията на един куп свидетели, които твърдят, че съпругът ви е бил в дълбока депресия. От всичко това следва, че господин Морланд сам е сложил край на живота си.
— Аз познавам Райън доста по-добре както от партньорите му, така и от гостите на онази яхта! — повиши тон жената. — Той никога не би посегнал на живота си! Особено в момент, в който се надяваше, че съм бременна. Което, между другото, се оказа вярно. Нима моето мнение не струва нищо за вас? — Погледът й се местеше от Уолтърс на Соловски и обратно.
— Струва, разбира се — отвърна с усмивка детективката. — Поздравявам ви за бебето.
— Благодаря.
— Въпреки добрата новина трябва да ви кажа, че роднините на самоубийците винаги казват едно и също… — обади се Уолтърс. — Знаем го от опит.
— И какво е това нещо? — раздразнено го изгледа Ребека.
— Че техният съпруг, майка, брат, дете, никога не би посегнал на живота си. За всички е трудно да възприемат този факт.
— Както вече ви казах, аз се опитвам да си припомня всичко, случило се през последните седмици от живота на Райън — отвърна тя, успяла да овладее раздразнението си. — Във фаталната нощ той каза нещо, което едва сега разбрах.
— Какво е то, госпожо?
— Че политиката е далеч по-мръсен бизнес, отколкото си е представял. И още: ужасил се, като разбрал докъде може да стигне човек, обладан от политически амбиции.
— И вие разбрахте какво е имал предвид? — недоверчиво я изгледа детективът.
— Не съм напълно сигурна — призна с въздишка тя. — Но човекът, за когото говореше Райън, със сигурност е бил на яхтата. Затова съм тук, имам нужда от помощта ви.
— Предполага ли това, че трябва да привикаме един по един всичките двеста души, които са били на яхтата, и да ги питаме докъде биха стигнали, за да постигнат политическите си цели? — иронично попита Уолтърс.
— Зная, че звучи не особено… — започна Ребека.
— Имате ли нещо по-конкретно предвид, госпожо Морланд? — прекъсна я Соловски и хвърли кос, осъдителен поглед към партньора си. — Нещо, за което да се заловим?
Младата жена забеляза гневния поглед, с който й отвърна Уолтърс, но изпита благодарност към жената детектив, която очевидно разбираше значението на това, което се говори.
— Не съм много сигурна — отвърна. — Току-що научих, че като член на предизборния щаб на Брандън Тейлър съпругът ми е получил задачата да проучи Пол Уърлингтън — един от потенциалните съперници на Тейлър за номинацията на Републиканската партия. — Отметна кичур коса от лицето си и продължи: — Вероятно Райън е открил нещо нелицеприятно за Уърлингтън и по тази причина е бил отстранен.
Уолтърс скочи на крака, столът му пронизително изскърца по линолеума.
— Ама вие какво?! — гневно извика той. — Нима предлагате да насочим вниманието си към уважаван гражданин като Пол Уърлингтън, който плаща високи данъци и осигурява работа на хиляди хора? И какво да го попитаме? Вие ли убихте Райън Морланд, за да си осигурите място в Сената? Моля ви, стига толкова!
— Елате — дръпна я за ръкава Соловски. — Нека влезем в онзи кабинет насреща, днес капитанът едва ли ще се връща повече.
Тримата се отделиха в затвореното помещение, по-далеч от любопитните погледи на останалите служители, и Ребека гневно повиши глас:
— Като юрист знам, че прекомерните амбиции, алчността и сладострастието винаги са били основните мотиви за най-тежкото престъпление — убийството. Това с пълна сила важи за хората по върховете на властта, да не говорим, че Уърлингтън може би наистина има какво да крие!
— Госпожо, няма смисъл да ни изнасяте лекции за психологията на престъпленията! — високомерно я изгледа Уолтърс. — Ние всеки ден работим с такива хора.
Тя се запита какво ли може да сломи упоритостта на този намръщен детектив.
— Не забравяйте, че разбиха къщата ми и изтриха всички файлове от компютъра на Райън — напомни му. — Отделно от това имам съмнения, че някои от хората, присъствали на онази яхта, умишлено ме излъгаха.
— Разкажете ни по-подробно за това — усмихна й се насърчително Соловски.
Младата жена започна да описва лъжите на Джон за часа на появата му в кантората след изчезването на Райън, за отричането на очевидния факт, че във фаталната нощ между него и съпруга й бе възникнал спор. Спомена и за подозренията си по отношение на Катрин.
— Вижте какво, госпожо — изгледа я пренебрежително детективът. — В състояние на шок хората често забравят най-елементарни неща. Може би господин Евънс е спорил със съпруга ви и се чувства виновен. По тази причина несъзнателно е изтрил от паметта си спомена за този спор. Но това не го превръща в убиец, нали? Госпожица Денисън също не е убийца само защото вие се съмнявате в думите й. — На устните му се появи покровителствена усмивка. — Трябва да ни се доверите, госпожо. Ние сме професионалисти и мога спокойно да заявя, че в случая с мъжа ви не виждаме нищо задкулисно.
— Но аз вече ви обясних причините, поради които Райън не би се самоубил — тръсна глава Ребека. Започна да ги изброява отново, но от изражението на мъжа срещу себе си разбра, че говори на тухлена стена. Лицето й почервеня от гняв, гласът й изтъня: — Не разбирам защо отказвате да разследвате вероятността някой да е искал смъртта на съпруга ми!
— Глен — намеси се Соловски и докосна ръката на партньора си. — Искам да ти кажа две думи насаме.
— Сега ли? — ядосано се дръпна той.
— Да, сега. Моля те.
Очите на детектива се преместиха от едната жена към другата, гласът му потрепери от нетърпение:
— Ще се върнем след минута, госпожо Морланд.
Тя се отпусна на стола, цялото й тяло трепереше. Можеше да разбере нежеланието на партньорите на мъжа й да обсъждат смъртта му с нея, но отказът на детектив Уолтърс дори да изслуша подозренията й беше нещо съвсем друго. Тя обаче нямаше никакво намерение да се предава.
— Не си справедлив, Глен — рече Нанси, след като придърпа партньора си в най-отдалечения ъгъл на общото помещение. — Тази жена изгуби съпруга си едва преди три седмици, а на всичкото отгоре е и бременна. В разсъжденията й има доста интересни факти и наблюдения, които не е зле да проверим.
— Нищо няма да проверяваме! — тръсна глава той.
— Така ли? — Най-сетне изгуби търпение тя и сложи ръце на кръста си. — Тогава аз сама ще се заема с това!
— Прекрасна идея! — изгледа я подигравателно. — Нима ти си жената, която вечно се оплаква от недостиг на време, която не може да обърне внимание нито на децата си, нито на себе си? Жената, която вечно закъснява за работа и идва полузаспала?
Соловски бе толкова изненадана от злобното му избухване, че за момент остана безмълвна.
— Ако имаш излишно време, по-добре се заеми с купищата дела, които задръстват бюрото ти — продължи той. — Някои от тях не са пипани от седмици, а може би и от месеци!
— Ще стигна и до тях — увери го тя.
Уолтърс махна с ръка към кабинета, в който чакаше Ребека.
— Отпрати я, аз имам по-важна работа. — Понечи да се отдалечи, после рязко се извърна. — На твое място бих я попитал дали има застраховка „Живот“. Залагам хиляда долара, че мъжът й има такава, но с клауза за невалидност в случай на самоубийство!
— Сигурен ли си? — учудено вдигна вежди Соловски.
— Абсолютно. Ако е убийство, застраховката трябва да се изплати. Гарантирам ти, че зад настойчивостта й се крие такъв мотив.
— Дори да има такава клауза в полицата му, тя не доказва нищо — напомни му.
— Питай я, после пак ще говорим.
Ребека Морланд седеше в кабинета на капитана сковано изправена. Сякаш се бе приготвила отново да се сблъска с безчувствеността на Уолтърс.
За краткото време след смъртта на съпруга й доста се беше променила. На яхтата през онази нощ, макар и да плачеше, тя беше свежа и хубава. Сега беше друга — отслабнала, напрегната и някак повехнала. Разкошната й червена коса бе изгубила блясъка си, зелените й очи сякаш се бяха обезцветили. Бременните жени обикновено преливат от жизненост, но при Ребека не беше така — сякаш някой бе изключил вътрешното й излъчване.
Соловски отново си спомни какво бе изпитала при смъртта на съпруга си. Изминаха месеци преди да се примири, че той никога повече няма да се върне у дома.
— Трябва да ви се извиня от името на партньора си — меко промълви. — Но той има далеч по-голям опит от мен и наистина е убеден, че разследването трябва да приключи.
— Разбирам — сковано отвърна Ребека.
— Това обаче не означава да ни забравите — добави детективката. — Обадете се в момента, в който откриете нещо важно. Веднага ще направим съответните проверки и може би…
Очите на младата жена се спряха върху лицето й.
— Надявам се, че обработвате поне отпечатъците от проникването в дома ми — каза.
— Да. Ще се свържа с вас в момента, в който получим някакъв резултат.
— А автентичността на предсмъртното писмо?
Соловски се поколеба. Уолтърс бе казал, че проверката на писмото е излишна, но тя беше убедена, че госпожа Морланд заслужава поне съвестно разследване.
— Възнамерявам да го изпратя в лабораторията — кимна тя, а в себе си се помоли колегата й да не разбере за това.
— Можете ли да проверите версията на Джон Евънс?
— Ще се опитам. Но не мога да ви обещая…
Осъзнала, че не бива да притиска жената срещу себе си, Ребека въздъхна, стана и протегна ръка.
— Благодаря, детектив Соловски. Високо ценя помощта ви.
— Няма нищо.
Гледаше как младата жена взема чантичката си и тръгва към вратата, после изведнъж се сети, че не я беше попитала за застраховката.
— Госпожо Морланд?
— Да? — обърна се тя.
— Забравих да ви попитам дали съпругът ви е оставил застраховка „Живот“.
Върху лицето на Ребека се появи объркано изражение, сякаш някой й бе ударил плесник.
— Не съм сигурна — промълви. — Защо питате?
— Стандартна процедура — отвърна Соловски и тръгна да я изпрати до изхода. — Ще ви помоля да проверите книжата си и да ни уведомите.
Уолтърс я чакаше зад бюрото си.
— Не искам да губиш ценно време в проверка на налудничавите идеи на тази жена! — насочи един молив към гърдите й той. — Ясно?
— Няма проблеми — отвърна му с пресилена усмивка и отвори една от папките върху бюрото си. Не можеше да разбере защо партньорът й е толкова категоричен по отношение на това разследване.
Ребека се прибра у дома. В продължение на часове се бе ровила в библиотеката на Юридическия факултет, търсейки прецеденти по едно от делата, с които се занимаваше. Сега искаше да провери личните си книжа. След взлома изпитваше подчертана нервност, особено когато оставаше сама в този дом. Все й се струваше, че отново ще завари нещо ужасно, не можеше да се отърве от чувството, че в нейно отсъствие някой се е промъкнал вътре и я дебне…
Посещението при детективите й се отрази зле. Освен това днес особено остро усещаше липсата на Райън. Тялото я болеше от желанието да го докосне, да се притисне до него. На моменти болката беше толкова остра, че й се приискваше да се свие в леглото и да не помръдне.
„Престани! — заповяда си тя. — Райън не би одобрил слабостта ти, би искал да продължиш, да се бориш за него.“ А се налагаше да мисли и за бебето си. Търсенето на истината трябваше да продължи, независимо от вътрешните й терзания!
В списъка на неотложните неща фигурираше и един разговор с Брандън. Седна на дивана, подви крака под себе си и набра номера на кантората.
Изминаха цели три минути, преди гласът му да прозвучи:
— Извинявай, Ребека, но тук е истинска лудница!
Беше наистина напрегнат и уморен.
— Ти извинявай, че те безпокоя — отвърна тя. — Но просто не зная към кого да се обърна… Разполагаш ли с две минути?
— За теб винаги — шумно въздъхна той.
— Благодаря… В деня на изчезването си Райън трябваше да получи заплата, но Джон заяви, че фирмата няма да ми даде пари, преди да се уточнят нещата около липсващите средства. Аз самата все още съм в неплатен отпуск, а сметките се трупат…
— Предполагам разбираш, че ние трябва да знаем какво е останало от парите, които е взел Райън, нали? — отговори й с въпрос Брандън.
— Ако изобщо ги е взел — напомни му тя. — До този момент не съм открила нито някаква тайна банкова сметка, нито документ, че държи касетка в някой трезор. — Веднага изпита чувство на вина, тъй като това не беше вярно. Банкова сметка имаше, независимо от факта, че балансът в нея беше нула. Друг беше въпросът, че Ребека не знаеше на кого принадлежи тази сметка. Все още не бе проверила това. Може би щеше да се окаже, че е на някой клиент… „Ако наистина мислиш така, защо не се обърнеш към властите с официално запитване?“ — обади се някакъв глас в съзнанието й. Но на Брандън каза: — Нямам представа къде и какво да търся…
— Разбирам — отвърна той, а тя търпеливо го изчака да продължи: — Виж какво, скъпа… Ако ти трябват пари за покриване на разходите, аз ще ти дам на заем.
— Много мило от твоя страна, Брандън. Но аз искам да знам какво е положението на Райън като ваш съдружник. Между другото, никъде не открих копие от този договор.
— Няма проблеми. Ще ти го пратя по куриер.
— Благодаря. Джон обещава да ми изпрати извлечение от счетоводството ви, за да съм наясно с липсващите суми, но само обещава… Би било по-уместно да направим пълна ревизия, особено след като сте решили да си удържате всичко, което дължите на мъжа ми.
— Не навлизаш ли в прекалено технически подробности, Ребека? — попита с леко нетърпение Тейлър. — Мисля, че все пак сме приятели.
Не й хареса тактиката му да я притисне, да я принуди да мине в защита.
— Приятели сме. Но аз съм в затруднено положение. Знаеш, че те уважавам, Брандън, но не ме бива много в сметките. Затова бих искала всичко да бъде проверено от независим експерт.
Той помълча няколко секунди, после каза:
— Представям си какво изживяваш, скъпа… Но не забравяй, че и аз изгубих близък човек в лицето на Райън, а сега на всичкото отгоре трябва да му търся и заместник… Той ръководеше хиляди неща, свързани с предизборната ми кампания, междувременно прехвърляше текущите си дела на един от младите адвокати във фирмата… Всичко това също легна върху плещите ми.
Ребека внезапно пожела да изкрещи, да му каже, че пет пари не дава за проблемите му. Но вместо това промълви:
— Зная, че си затрупан с работа.
Чу как столът му проскърца, а в гласа му долови открито нетърпение.
— Виж какво, дай ми две седмици и всичко ще се оправи. Междувременно ще наредя на Джон да ти предостави необходимите документи. А за да те избавя от временните финансови затруднения, ще ти изпратя един личен чек, който да покрие заплатата на Райън.
— Не искам чека ти! — повиши тон, раздразнена от явните му опити да я манипулира. — Искам да задвижиш нещата и да кажеш на Джон да престане да ми пречи! Предстоят ми неотложни решения, част от които са свързани с финанси. — Понечи да му каже за бременността си, но навреме се овладя. Не искаше да й помага от съжаление. — Просто не мога да разбера защо фирмата не желае да ми изплати заплатата на Райън, това е всичко.
Гласът му доверително се снижи.
— Ще ми позволиш ли да бъда откровен?
— Разбира се.
— Много добре… Виж какво, Ребека… Ще ми направиш голяма услуга, ако приемеш чек от личната ми сметка. От момента, в който обявих, че се кандидатирам за Сената, Джон и Катрин се хванаха гуша за гуша. Всеки от тях се надява да оглави фирмата след моето напускане. По тази причина не искам точно в такъв момент да правим сметки, да изчисляваме кой на кого и колко дължи…
Ребека въздъхна. Май щеше да е най-добре, ако за момента отстъпи.
— Добре — рече. — Предполагам, че имаш право… Но не искам подаяния!
— Не бих си позволил нещо, което да засегне достойнството ти! Райън ми беше като син, а и ти си ми скъпа, Ребека… С удоволствие ще ти помогна.
Тя прехапа устни. След като Райън му е бил като син, защо, по дяволите, продължава да се съмнява в него?
— Обещавам, че ще се заема лично с нещата в мига, в който остана малко по-свободен — продължаваше Брандън. — Междувременно ще наредя на Джон да ти оказва пълно съдействие. Очаквай да ти позвъни още утре сутринта.
Младата жена разбра защо този човек е толкова добър във воденето на преговори. Той беше в състояние да говори безкрай, докато опонентът му най-сетне отстъпи.
— Много добре — отвърна тя. — Между другото, говорил ли си с полицията за продължаване на разследването?
— Не съм. Вече ти казах, че съм претрупан с работа. Но това не означава, че не съм мислил по този въпрос. И стигнах до заключението, че не бива да говорим за предумишлено убийство поне докато не открием неоспорими доказателства за това.
Смаяна от тези думи, Ребека почти изгуби дар слово.
— Нима не искаш да открием истината? — промълви.
— Искам, разбира се. Но в момента имаме само твоите подозрения, които наливат вода в мелницата на Пол Уърлингтън. Той манипулира личната ти трагедия за своя изгода, а ти не искаш това, нали?
Ребека долови предупреждението в тези думи. Брандън Тейлър няма да позволи на никого да обърка предизборната му кампания. Прииска й се да изкрещи. Райън е мъртъв, но този човек насреща мисли единствено за бъдещето си в шибаната политика!
— В случая става въпрос за по-важни неща от едни парламентарни избори — глухо промълви тя.
— Не вярвам, че наистина си убедена в това, Ребека — с леден тон отвърна той. Усети се и побърза да добави: — Мисли за Райън, за това, към което се стремеше той… За него тази кампания беше много важна, беше всичко! — Помълча за миг, после изрече: — Двамата с него работехме в тясно сътрудничество, крояхме планове за това, което трябва да свършим във Вашингтон. Нима ще позволиш най-красивите му мечти да умрат заедно с него?
— Разбира се, че не! — ядосано отвърна, скочи от дивана и напрегнато закрачи. — Но ако получа помощ от службата на шерифа, аз с положителност ще открия отговорите на част от въпросите, които ме измъчват. Нима ти няма да поискаш наказание за Пол Уърлингтън, ако се окаже, че именно той е премахнал Райън?
— Несъмнено, скъпа, несъмнено… — промърмори Брандън. — Но голите обвинения и доказателствата са две различни неща. Не забравяй, че недоказаните публични обвинения могат да ти донесат огромни неприятности.
Тя обаче не беше склонна да се вслушва в подобни предупреждения. Беше твърдо решена да вдига шум — навсякъде и с пълно гърло, докато най-сетне й обърнат внимание. Поне това дължеше на Райън.
— Ще си помисля върху думите ти, Брандън — отвърна. — Но предварително ти казвам, че те не ми харесват!
— Точно това искам, момичето ми… Помисли си, хубавичко си помисли. Познавам те добре, Ребека. И зная, че не си само красива и чувствителна, но и умна.
Нищо подобно, рече си тя, докато затваряше телефона. И отново разбра, че е сама срещу най-големия кошмар в живота си.