Ребека Уинтърс
Осъден на любов (9)

Девета глава

Андреа слагаше продуктите в хладилника, когато Люк се върна в кухнята, захвърляйки кърпата на плота. Тя вдигна очи и видя странния му поглед. Не беше разгневен, но криеше нещо. Изразът на лицето му бе неразгадаем като надпис с египетски йероглифи.

— Права си, Андреа — спокойно каза той. — Чък има да ми каже нещо жизненоважно и се страхувам, че остатъка от вечерта ще прекарам с него. Ще те закарам до вас.

Без да дава повече обяснения, той я изчака да се приготви. Минаха през задната врата до колата му. Поради неизвестна причина той не искаше Андреа и Чък да се срещнат. Не си казаха нищо през целия път до църквата. Люк беше потънал в мислите си.

Когато анализираше връзката си с Люк, Андреа винаги стигаше до извода, че той я държи настрани от живота си. Никога не й беше казвал, че я обича. Тя осъзна, че се самозалъгва, като вярва, че може да стане негова съпруга.

Стигнаха до дома й и Люк я изпрати до вратата. Андреа вече беше намерила ключовете си и отвори вратата. Тишината беше толкова потискаща, че единствената й мисъл беше да изчезне от погледа му и да се скрие далеч от него.

— Лека нощ! — беше всичко, което каза, преди да прекрачи прага.

Слава богу, беше на приземния етаж и нямаше да се изкачват по стълби. За нейна изненада Люк й препречи пътя и неочаквано я сграбчи. Той я вдигна високо и една от обувките й падна. Силата му я изуми. Андреа извика леко и се хвана за рамото му, за да не падне.

— Люк! Какво правиш? Свали ме долу! Чък чака…

— Чък ми каза, че те е нарекъл Ерин по погрешка. Вярно ли е? — Той я разтърси леко.

— Дали го е направил, или не, няма значение. Пусни ме!

Тя видя, че изразът на лицето му беше непреклонен.

— Докато не получа отговор, ще си останеш така.

— Добре, добре. Да. Спомена името й.

— И както обикновено, ти си събра нещата. Сега имаш възможност да ме разпиташ за Ерин.

— Не съм любопитна. Не искам да те разпитвам.

— По дяволите!

— Люк — извика тя, излязла от търпение, — свали ме долу!

— Не!

Сърцето й туптеше като на изплашена птичка.

— Мисля, че е някоя, която си познавал, преди да отидеш в затвора.

Той затвори очи в потвърждение.

— Какво още искаш да знаеш за нея?

Андреа безуспешно се опита да се отскубне от прегръдката му.

— От това, което чух от Чък, предполагам, че двамата сте били… близки.

— Тогава предположението ти е погрешно. Тя е вдовицата на пилота, за който ти казах. Дамата, която се появи последния ден на процеса. Тя ме търси и се опитва да ме види, откакто съм излязъл от затвора. И затова Чък смята, че се възползвам от положението, но дяволски греши. Вярваш ли ми?

— Само ти и Господ знаете истината — каза тя и сърцето й се сви.

— Да не би да ми казваш, че същата жена, която вярваше в мен през цялото това време, сега е заслепена от ревност и не ми вярва?

— Ревност!?

— Нали това е думата?

— Не!

— Много добре. Мога да те държа в това положение цяла нощ и да се наслаждавам на гледката.

— Добре. Какво искаш да призная?

— Простата истина.

— Ще ти хареса ли, ако научиш, че докато съм се срещала с теб, съм се срещала и с някой друг? — попита тя в отчаянието си.

— А срещала ли си се?

— Люк!

— Виж, става дума за доверие!

— За теб е лесно да ми вярваш, защото знаеш къде съм, какво правя и кого виждам всяка минута от деня и нощта. Докато аз не знам нищо за теб.

— Това значи ли, че искаш да научиш?

— Ако предварително знаех за Ерин, може би сега нямаше да вися във въздуха.

— Съвсем ясно си спомням, че ти казах за нея.

— Но не спомена името й. Можеше да е всяка.

— Приписваш ми забележителна сексуална мощ — опашки жени, влизащи и излизащи от къщата ми. Ревността ти определено няма граници.

— Не е нужно да ме кориш. Достатъчно добре осъзнавам недостатъците си.

— Добре, Андреа, какво още искаш да знаеш? Сега имаш възможност.

— Кой е Чък?

— Не позна ли гласа му?

— Да не е някой от мъжете, които срещнах онази вечер на летището?

— Опитай пак.

— Не мога. Не познавам никой, който да те познава.

Той я свали на пода и продължи да я притиска към себе си с една ръка, като с другата приглаждаше косата й.

— Познаваш го — прошепна той до устните й. — Ще се сетиш около три сутринта. Сега трябва да тръгвам. Чък не е търпелив човек. Ако те целуна, както ме молиш с очи, може да не се върна тази нощ у дома.

— Да те моля…

Андреа залитна към него, когато той я пусна. Люк я прихвана и я целуна по челото.

— Пасторе, и ти искаш да продължим оттам, откъдето спряхме, не по-малко от мен. Но и двамата трябва да почакаме до утре.

Лукас се завъртя и си тръгна веднага. Андреа нямаше време да му каже, че няма да дойде на тренировка утре, защото трябва да отслужи сватбената церемония на дъщерята на Ради Ормсби — Бони. После трябваше да присъства на вечеря и прием в хотел в центъра на Албакърки.

Андреа разкри самоличността на Чък малко преди сватбата на следващия ден. Чък беше умалително от Чарлс. А Чарлс Рич беше адвокатът на Люк. Червенокосият жилав мъж, който така отчаяно се бореше в името на клиента си.

Ставаше нещо твърде важно. Не можеше да е просто съвпадение обаждането на Чък точно след завръщането на Люк от Ню Йорк. Повече от всичко на света Андреа искаше да намери Люк и да поговорят. Но вместо това трябваше да сдържи любопитството си и да се приготви за свещената церемония на бракосъчетанието.

След като всичко приключи, Андреа отиде право в офиса да се преоблече. Пред вратата я чакаше навъсен Мат. Тя го покани и затвори след него.

— Хей! Какво става? Защо си така мрачен? — попита тя, докато събличаше одеждите си. — Очаквам да видя усмивка два дни преди състезанието.

— Кейси не дойде на тренировка този следобед. Люк отиде до тях да види какво става. Преди няколко минути видях съседа им и той каза, че бащата на Кейси пристига тази сутрин в града.

— Кейси не го е виждал повече от година. Мога да си представя колко е развълнуван.

— Да… — Мат удряше юмрук в дланта си. — Проблемът е, че когато идва, Кейси се разстройва. Това посещение ще го извади от релсите.

Андреа се съгласи мълчаливо. Кейси и Рич бяха най-добрите играчи. Когато Кейси не дойдеше, винаги се усещаше. Не й се мислеше какво ще стане, ако не участва в състезанието. Но семейството беше много по-важно. Никой не можеше да оспорва нуждата на Кейси да прекара толкова време с баща си, колкото искаше и беше възможно.

От това, което беше разбрала, бащата на Кейси се беше развел с майка му и се бе преместил в щата Вашингтон. Кейси се опитваше да не страда от липсата му и се преструваше, че всичко е наред. Но Андреа повече от всеки друг разбираше защо Кейси копнее за баща си. Съчувстваше му.

— Радвам се, че Люк е отишъл. Ако Кейси има нужда от някого, то това е Люк.

Мат я погледна остро.

— Ти си влюбена в него, нали?

Андреа не можеше да излъже.

— Да… Много!

— Ще се омъжиш ли за него?

— Мат!

Той вдигна рамене.

— Какво толкова казах? Всички се обзалагат, че ще се омъжиш преди края на годината.

Андреа наведе глава. Тя и Мат бяха твърде близки, за да крие от него.

— Първо, на дамата още не й е предложено. Второ, Люк не е вярващ.

Той наведе глава.

— Не могат ли пасторите да се женят за… безбожници?

— Могат. Но да се започне съвместен живот с различни възгледи е доста трудно. Аз съм пастор, посветен на църквата си. Ще ми трябва силен мъж, за да е наред всичко в живота ми.

— Люк като че ли се оправя доста добре.

Тъга обагри усмивката й.

— Когато излезе от затвора, нямаше къде да отиде, а имаше нужда от близост, докато се съвземе. И той го прави сега.

— Значи смяташ, че ще се премести скоро. — В гласа му прозвуча тревога.

Андреа кимна. Времето на заблужденията беше отминало.

— Сигурна съм.

— Какво ще правиш, когато си отиде?

Това беше въпрос, на който не можеше да отговори.

— Мат, ако чуеш нещо за Кейси, обади ми се вкъщи по-късно довечера, след като се върна от сватбената вечеря.

— Добре.

— Ако не се обадиш, ще се видим утре на тренировка. Тази ще бъде последната.

— Затова няма да тренираме. Люк каза, че е по-важно да поговорим за стратегията и да се подготвим психически.

— Той е бил капитан на волейболния отбор в своя колеж. Мисля, че има няколко коза, които ще ни каже в последната минута.

Мат стоеше вече на вратата, когато рече:

— Иска ми се да остане в енорията. Никога не сме имали лидер като него.

— Така е — прошепна Андреа.

Докато разсъждаваше през първите дни на процеса, тя си каза, че наистина не е срещала мъж като него. Лукас Хейстингс бе променил живота й завинаги.

— Андреа? — Тя погледна Мат и видя състрадание в очите му. — Съжалявам, ако не върви между вас. Лично аз смятам, че сте чудесна двойка.

Не трябваше да го казва. Мига, в който той напусна офиса, тя се разрида безутешно. Трябваше да се гримира отново, преди да тръгне за приема.

Вечерята и приемът бяха чудесни. Андреа и Пол се разхождаха между гостите и разговаряха с младоженеца и булката. Тя остана толкова, колкото изискваше благоприличието. Беше нетърпелива да се върне вкъщи и да чуе новини за Кейси.

Едва-що се прибра и телефонът звънна. Беше Люк. Сърцето й заигра от радост.

— Липсваше ни на тренировката днес. Децата ми казаха къде си. Сватбата е много добро извинение да стоиш далеч от мен — каза той раздразнено. — Ела утре, пак ще поговорим с отбора.

Тя потъна в един от кухненските столове и облегна чело на стената в отчаяние. Глупаво се беше надявала, че ще иска да я види още тази вечер.

— Мат ми каза, че си искал да ни кажеш няколко думи преди състезанието утре. Каза ми също, че и Кейси не е дошъл. Разбра ли нещо за него и баща му?

След кратка пауза Люк каза:

— Готова ли си да го чуеш?

— Какво?

— Баща му отива на пътешествие със салове по Колорадо тази седмица. Най-неочаквано поканил Кейси да го придружи.

— О, Люк! Това е чудесно!

— Като изключим факта, че заминава утре сутринта. Ако Кейси отиде с него, няма да може да играе на турнира.

Тя стана, стисна слушалката и започна да се разхожда нервно из кухнята.

— Не може ли баща му да изчака един ден?

— Срещала ли си го някога?

— Не.

Тя чу въздишка на отвращение от другия край на линията.

— Кейси е отчаян. Иска да отиде с баща си, но не желае да предаде отбора.

— Как може баща му да прави така?

— Страхувам се, че твърде лесно. Според майката на Кейси това е неговият начин на действие. Прави каквото иска и когато иска.

— Можем ли да променим нещо?

— Може и да можем. Зависи от решението на Кейси.

— Има ли нещо, заради което да не отиде на това пътуване?

— Не знам. Кейси вече не е дете. Разбира нещата. Този път може да реши да не му играе по свирката.

— Като че ли говориш от собствен опит.

— Така е. Най-сетне разбрах дядо си. И въпреки че го обичах, не бях сляп за егоистичните мотиви, с които направляваше живота ми, мотиви, които не разбирах и не одобрявах.

Андреа вече знаеше това. Люк беше най-великодушният човек.

— Благодарна съм, че си тук, с него, Люк. Той има страшна нужда от някой като теб. Точно сега.

— Това, от което има нужда, е баща.

— Защо никога не приемаш комплименти?

— Наистина ли те интересува? — Той толкова бързо й отвърна, че тя не можа да намери думи, за да му отговори.

— Аз… Аз се интересувам от всеки, който прави нещо добро, за да помогне на другите, а ако не успее, упорства. Хората трябва да вярват повече в себе си.

— Така говори пастор Майърс. Искам да чуя какво мисли Андреа.

Ръката й стисна още по-здраво слушалката.

— Говориш така, сякаш съм две различни личности, а аз не съм…

— Тогава излиза, че се интересуваш от мен толкова, колкото от всеки друг в енорията ти.

— Разбира се.

— Това значи ли, че Нед Стивънс, например, те е целувал наскоро.

Дори по телефона Люк можеше да я накара да се изчерви.

— Не си забавен, Люк.

— Не мога да не се съглася с теб — каза той неочаквано. — Още нещо. След състезанието в сряда искам да дойдеш у нас.

— За колко време? — Тя най-после зададе въпроса, който я измъчваше. В зависимост от отговора му щеше да знае какво да прави. Всяка връзка, различна от брак с Люк, беше невъзможна. Ако й предлагаше временна връзка, тя нямаше друг избор, освен да се премести в друга енория, дори в друг щат. Нямаше да може да понесе да живее в същия град с него. Щеше да е твърде мъчително.

Последва кратка пауза.

— За цялата проклета нощ!

С тези думи той я накара да следва плана, който се въртеше в главата й от известно време. Така за нея въпросът вече беше приключен.

— Люк, заминавам след турнира. — Той не каза нищо и тя заговори бързо. — Както ти казах, когато ходихме в Санта Фе, не съм ходила на почивка повече от две години.

— Ще дойда с теб.

Андреа не можеше да понесе повече това.

— Не е възможно! — Мъчеше се да остане спокойна.

— Защо?

— Защото това пътуване е комбинация от удоволствие и работа.

— Какво трябва да кажа сега?

Тя потръпна от гнева в гласа му.

— Заминавам с още няколко пастори от Оукланд, които са ми приятели.

— Къде?

— За Аляска.

— За колко време, по дяволите!

Очите й се присвиха от болка при думите му.

— Зависи.

— Престани да се правиш на потайна, Андреа!

Беше на езика й да му напомни, че и той винаги е бил потаен. Но да превърне разговора им в спор беше безсмислено и само щеше да влоши нещата още повече.

— Възнамерявам да се преместя в друга енория. — Това щеше да стане поне пет години по-рано, отколкото първоначално беше запланувала.

След една безкрайна минута той каза:

— Мислех, че тази енория е твоят дом.

— Временно. Църквата очаква да се местим от време на време. Това ни дава нови сили и ни прави по-добри в работата. Служих тук две години и сега е време да отида другаде. Имам добра възможност да работя в друга насока. Не искам да я пропусна.

— Трябва да е нещо изключително, за да напуснеш децата след две години. Да не говорим за Пол и цялата енория, която те обича.

Люк удари точно там, където болеше най-много. Тази вечер трябваше да напише две писма за оттегляне. Едното за енорията, другото за Пол…

— Защо бързаш? И защо тази седмица? — Въпросите му валяха като картечен огън.

— Защото това не се случва често и трябва да реша веднага. — За щастие договорът й с църквата изискваше само тридесетдневен срок за предупреждение. Ако не можеше да има Люк, тя трябваше да започне нов живот някъде другаде, където нямаше да има никакъв шанс да се срещне с него.

— Каква е тази възможност, която ти предлага същото щастие, което имаш тук, в Албакърки.

— Нещо различно. На вода.

— Моля!?

Тя овлажни устните си.

— Църквата се намира на лодка, която посещава всички дървари и рибари в отдалечените краища на Аляска. Мнозинството от семействата, които съставят тези лагери, рядко идват в големите градове. Така че църквата отива при тях. Това е нов начин на служене на хората и той ми харесва.

Тя едва разпозна гласа, който й отвърна:

— Тези лагери са пълни с мъже, които нямат угризения на съвестта и скачат в леглото с първата срещната жена. Работата ти ще те сблъска с хора, пред които затворниците в Ред Блъф ще изглеждат като светци.

Тя прочисти гърлото си.

— Ако е толкова лошо, колкото го представяш, тогава църквата нямаше да има енория там.

— Нещо ми подсказва, че аз съм причината да направиш този безумен скок. Защитаваш ме пред света, но така или иначе ще си остана един бивш затворник и това е нещо, което не можеш да преглътнеш.

— Не, Люк! — извика тя отчаяно. — Не мога да допусна да мислиш така! — За една секунда тя реши да каже истината. — Ако искаш да знаеш истината…

— Запази баналностите си за тези, които ще им повярват — прекъсна я той грубо. — Преди да направиш нещо толкова ужасно, което ще разруши спокойствието на цялата енория, нека да те уверя, че щом волейболното първенство мине, ще изчезна от живота ти и ще те оставя недокосната, както те намерих. Ще се видим на тренировка, пасторе!

Причерня й, като чу как той затвори слушалката.