Ребека Уинтърс
Осъден на любов (7)

Седма глава

Андреа подреждаше кърпите и чиниите в новото жилище на Хърб Уилсън, когато чу гласове, идващи откъм външната врата. Тя погледна часовника си. Може би Пол и Хърб бяха пристигнали. Андреа отиде в другата стая и почти се блъсна в Кейси и Мат, които носеха голям телевизор. Те я поздравиха весело.

— Кой го дава?

— Аз.

Андреа се обърна. В този момент Люк влизаше в стаята, облечен във волейболния си екип. Той носеше стол, облечен в тъмна кожа. Очите им се срещнаха, но желанието, което тя видя снощи, беше изчезнало.

— Добро утро, пасторе.

— Добро утро — отвърна тя тихо.

Начинът, по който я поздрави, ясно показваше, че той няма повече тайни намерения да я съблазнява. Снощи те стигнаха до задънена улица. Люк я познаваше вече достатъчно добре, за да знае, че тя няма да се люби с него, без да са женени. Така че той или щеше да се ожени за нея, или щеше да я остави на мира.

Андреа усещаше, че този момент наближава, но това не й помагаше. Кой би предположил, че привличането между тях ще стане толкова голямо за някакви си пет седмици. Те не искаха да бъдат заедно, без да са се пожелали истински. Нямаше смисъл да се залъгва — тя беше безумно влюбена в Люк и искаше да бъде негова, негова, негова…

— Хърб няма да повярва, като види какво си донесъл. Заради артрита си не излиза много и предполагам, че телевизорът ще му достави голямо удоволствие. Къде намери отворен магазин толкова рано сутринта?

— Никъде. Телевизорът седи в кабинета ми от близо година. Реших, че трябва да отиде там, където ще бъде по-полезен.

— Много мило от твоя страна — каза тя искрено.

— О, не! Имам още два телевизора вкъщи.

Андреа се замисли защо Люк никога не приема комплимент, защо винаги омаловажава всяко добро нещо, което прави. Докато тя се опитваше да постави едно от чекмеджетата на мястото му, той й извика от коридора:

— Тренировката започва в девет. Опитай се да дойдеш навреме.

Забележката му я вбеси така, че й се искаше да запрати чекмеджето с приборите по него.

Хърб Уилсън, Пол и няколко жени от църквата пристигнаха минути, след като Люк си беше тръгнал с момчетата. Андреа свърши работата си в кухнята и отиде да ги поздрави. Те се възхитиха от щедростта на Люк. Благодарение на него сега Хърб имаше кресло и френска масичка за кафе с купчина списания на нея.

Марго Слоун беше сред жените, които дойдоха с Пол от църквата. Тя мина покрай Андреа, отивайки в кухнята, и каза тихо, така че другите да не чуят:

— Как събра всичко това?

— Много хора направиха дарения — каза Андреа спокойно и добави: — Мисля, че Лукас Хейстингс даде мебелите за хола.

Шокираното изражение на Марго едва не накара Андреа да избухне в смях.

— Чудя се дали е платил за тях.

— Случайно ми казаха, че всичко е лично негово.

Очите на Марго Слоун светнаха.

— Аха! Всички забелязаха колко близки сте станали. Ако бях на твое място, щях да внимавам с кого се събирам. Щях много да внимавам!

— Не ме заплашвайте, госпожо Слоун. Иначе ще отнеса въпроса до Църковния Съвет. Лукас Хейстингс има право да се върне в обществото и докато е в енорията, всички ще му помагат.

— Ще видим…

Андреа беше така вбесена, че беше способна на физическо насилие в този момент. Тя се извини и отиде при Пол.

— Връщам се в църквата за тренировката по волейбол.

— Как върви?

— Няма да ни познаеш!

Пол потри доволно длани.

— Състезанието беше главната тема снощи на вечерята. Мълчах си за Люк. Не рискувах да ни отмъкнат треньора.

— Децата няма да го понесат — усмихна се Андреа, усещайки, че част от гнева й се изпарява. Ако някога пак се заговореше с Марго Слоун, то нямаше да е скоро. — Ще се видим в църквата. Трябва да поговорим за финансовото положение, преди да дойде ревизорът.

— Пасторе — прекъсна ги Хърб, — исках да ти благодаря за всичко, което направи.

— Няма за какво. Аз също съм получавала помощ от църквата. Кажи ни, ако можем да направим още нещо за теб.

Тя им каза довиждане и забърза към колата си. Забележката на Люк още звучеше в ушите й. Искаше да го изненада поне веднъж. Ако побързаше, щеше да успее да стигне навреме. Оказа се, че е закъсняла само няколко минути, и успя да влезе за загрявката. Люк й хвърли само един продължителен поглед и започна с изтощителните упражнения.

Андреа вече не се разминаваше с топката. Научи се как да я забива в мрежата. Лайза също не се страхуваше и смело подаваше. Състезанието беше само след десет дни и благодарение на Люк имаха някакви шансове.

Единственият проблем беше отсъствието на Бетси Слоун. Не беше идвала на тренировки последната седмица. Никой не го казваше, но всички знаеха, че вината е на Марго, не на Бетси. Бедното момиче не можеше да направи нищо с такава майка.

След тренировката Андреа заключи екипа в шкафчето си и тръгна към офиса. Люк я последва и когато двамата влязоха вътре, затвори вратата. Искаше й се да не го прави. Не беше добра идея да бъдат насаме в една стая.

— Искам само няколко минути да поговорим, пасторе. Успокой се. Няма да направя нищо друго.

— Тогава трябва да съм направила нещо на тренировката — пошегува се тя, опитвайки се да намали напрежението между тях.

— Не, поне доколкото съм видял. Бързо схващаш и напредваш. С всяка тренировка ставаш все по-опасен противник. Това е точен цитат от Мат — който изглежда те обожава.

— Добре, че си тръгнахте от Хърб тогава, иначе Мат щеше да промени мнението си за мен.

Изражението му помръкна.

— Какво е станало?

Андреа скръсти ръце и се подпря на бюрото.

— Скарах се с Марго Слоун.

— Заради мен.

— Люк, трябва да знаеш, че Марго никога не ме е приемала като пастор. Смята, че една жена не може да бъде пастор и ме намрази от деня, в който дойдох. Винаги, когато може да посочи грешките ми и да ме унижи пред цялата енория, го прави. Досега оставях всичко да минава покрай мен, но да те използва срещу мен, е нещо съвсем различно и аз няма да го допусна.

Ръцете му обхванаха раменете й и той я накара да го погледне в очите.

— Ако не си забелязала, аз съм достатъчно голям, за да се грижа сам за себе си. Ти си тази, която има нужда от закрила. Ако състезанието не беше толкова близо, щях да изляза от живота ти веднага, но децата разчитат на мен.

Сериозно ли говореше? Щеше ли да си тръгне, ако не беше състезанието? Какво щеше да стане после?

— Не ти го казах, за да си тръгнеш — извика тя ужасена, без да съзнава, че е сграбчила ризата му. — Единствената причина, поради която го направих, е да не се изненадаш, ако Марго се опита да ти създаде неприятности. Не искам да пострадаш. Тя…

— Единственият начин да ме нарани, е чрез теб. Бъди спокойна. Ще мирувам, докато минат игрите. Всъщност дойдох да поговорим за това.

— Какво има?

Сърцето й замря.

— Няма аз да водя тренировките следващата седмица. Говорих с Рич. Ще ме замества. Ще се върна навреме поне за три тренировки.

Тя пусна ризата му.

— Това има ли нещо общо с работата ти?

Той се поколеба.

— Не — поклати глава Люк. Ръцете му за миг стиснаха нейните, но веднага ги пуснаха.

Запазвайки тайната си, той я държеше настрани от себе си. Андреа трябваше вече да свикне със затворения му характер, но болката, която изпита, беше непоносима. Той никога нямаше да разбере какво й струваше да задържи сълзите си и да му се усмихне мило.

— Ще се постараем да не те изложим. Успех, каквото и да имаш да правиш.

— Андреа…

Тя се обърна с надежда, че ще й каже какво става.

— Ще се видим след седмица.

Сърцето й се сви, когато той си тръгна. Беше сигурна, че Люк искаше да й каже, но се отказа. Защо?

Андреа често беше чувала израза „да живее като в мъгла“, но не знаеше за какво точно се отнася, докато не й се наложи да живее една седмица без Люк. Отчаянието й от живота и празнотата я плашеха. Всеки път, когато телефонът звъннеше, в офиса й или вкъщи, тя очакваше да чуе неговия глас.

Следващият петък вечер, когато се върна от болничните си посещения, видя колата на Дорис, паркирана на тротоара. Андреа спря точно зад нея и двете едновременно излязоха от колите.

— Дорис! Каква изненада! Откога ме чакаш?

— Около час.

— Страшно съжалявам! Защо не ми каза, преди да тръгна за болницата? Можехме да си определим среща.

— Защото стана, след като ти тръгна, и аз реших, че трябва да знаеш, дори да чакам до полунощ.

Люк? Андреа изведнъж се почувства замаяна.

— Л-лоша новина ли е?

— Лукас Хейстингс не е ранен или мъртъв. — Дорис четеше мислите й. — Нека да отидем у вас и ще ти кажа всичко.

Мейбъл беше притиснала лице на прозореца, докато двете вървяха по алеята. Андреа се престори, че не я вижда и отключи вратата. След като запали лампите, тя покани Дорис да седне.

— Мисля, че имаш нужда от стол.

— Не. Когато съм нервна, трябва да стоя права. Казвай!

Дорис въздъхна.

— С една дума — Марго Слоун.

— Трябваше да се сетя.

— О, Андреа! Още нищо не знаеш!

— Тя иска да се отърве от мен.

— Тя ще се опита да го направи — тайнствено отговори Дорис.

Андреа спря да се разхожда.

— Кажи ми какво знаеш.

— Източникът ми е сто процента сигурен.

Те се спогледаха.

— Бетси?

Дорис кимна.

— Както знаеш, понякога тя гледа децата в петък вечер, когато Грег го няма и майка ми е заета. Тази вечер, когато дойде, беше много разстроена. Не й трябваше много да си каже всичко.

— Знам, че беше потисната, когато Марго не й разреши да идва на тренировки.

— Много по-лошо, Андреа. Марго е попълнила петиция до главната църковна управа, за да поиска отстраняването и отнемането на правата ти като духовно лице. Завинаги.

— Какво!?

— Между другото тя го замисля отдавна. Когато ти и Пол разрешихте на Лукас Хейстингс да води тренировките, сложихте меч в ръката й. Освен това е видяла колата ти пред дома на Люк онази нощ и си е направила изводи. — Андреа беше твърде ужасена, за да говори. — Едно от нещата, в които те обвинява, е груба небрежност — планиране на младежки излет с бивш затворник и излагане на риск живота на децата.

— Тя осъзнава ли, че така обвинява и Пол? — Гневът на Андреа беше наистина голям.

— Тя си мисли, че той е в пълна безопасност като старши пастор и че ти ще го отнесеш. Иска да си разчисти сметките.

— Нищо свято ли няма за нея?

— Мисля, че е смахната. Но е опасна и действа по всички фронтове. Отиде право в Църковния Съвет да информира, че човекът, който тренира отбора ни, има съдебно досие. Опитва се да го отстрани преди състезанието.

— Няма да й позволя да го направи!

— Това не е най-лошото. Настоява за пълно разследване на миналото ти.

Андреа застина.

— Толкова много ли ме мрази?

— Не теб лично.

— Странно… По време на следването си мислех, че мъжете няма да ме приемат като духовник… — Гласът й се прекърши и тя погледна Дорис. — Още нещо ли има?

Приятелката й кимна.

— Марго е разбрала, че си била в затвора на мястото на Пол преди няколко месеца и чрез Мейбъл е научила, че ти и Люк сте били в добри отношения още при събирането на групата за подпомагане миналия месец. Ще използва и това, за да изкара, че сте се спогодили с него дълго, преди той да излезе от затвора.

Спогодили! Ако Марго се бе добрала до охраната, която беше свидетел на сцената в затвора, щеше да го запомни до края на живота си.

— Изненадана съм, че Бетси е била толкова открита.

— Тя се страхува, Андреа. Усеща, че нещо не е наред с майка й, а баща й не смее да гъкне. Исках да знаеш, за да бъдеш подготвена.

— През целия си живот съм търсила истински приятел. Човек, на когото мога да вярвам, и този човек си ти, Дорис.

— Какво ще правиш?

— Ще обсъдя всичко с Пол.

— Добре. Колкото по-рано, толкова по-добре. Ще тръгвам. Обади ми се, ако има нещо, дори и посред нощ.

— Може да съжаляваш за това си предложение.

Щом Дорис си отиде, Андреа се втурна в кухнята и се обади на Пол.

— Слава богу, че си още там — каза тя в мига, в който той вдигна телефона.

— Андреа?

— Да. Трябва да поговорим. Ако е възможно, сега.

— Добре. С какво мога да ти помогна?

— Дълго е.

— Имаме цяла нощ.

— Благословен да си — прошепна тя. Сълзи се стичаха по лицето й. — Дорис ме чакаше пред нас, когато се прибирах от болницата. Бетси Слоун е отишла да гледа децата тази вечер, тя… Тя казала… че… че… — Избухна в ридания.

— Андреа?

След като се овладя, тя му обясни, като не скри нищо, включително и факта, че е влюбена в Люк.

— Толкова съм объркана. Не знам какво да правя.

— Не съм учуден, скъпа моя. В петдесетгодишния си живот съм видял и по-лоши неща. Всичко ще се оправи. Помни, че Марго Слоун създаваше проблеми, много преди да дойдеш. Всеки ще ти го каже. И не се тревожи, никой няма да вземе насериозно действията й.

— Надявам се. Най-много ме е страх, че ще наклевети Люк. Няма да е честно. Особено след всичко, което преживя, и всичко, което направи за енорията.

— Вярно е. Дори и да отиде толкова далеч, че да подаде петиция до Църковния Съвет, нищо няма да направи. Люк е платил за престъплението си. Всичко е свършило. Марго няма да постигне нищо. Повярвай ми. Тя е идеален пример за „буря в чаша вода“.

— Вярвам ти, но…

— Не й позволявай да те плаши. Тя точно това иска. Покажи й каква си. Един ден ще се умори и ще избере друга жертва.

Дълго след като Андреа пожела на Пол лека нощ, лежа в леглото и мисли за съветите му. Смяташе да ги последва. Любовта й към Люк правеше всички други съображения незначителни.

Люк го нямаше вече от пет дни — сякаш цяла вечност. Андреа се чудеше как ще издържи до края на седмицата, когато той щеше да се върне. Дали раздялата е била също толкова тежка и за него…