След това, което се случи в неделя вечерта, тя тържествено си обеща никога вече да не остава насаме с него. Затова обедини ангажиментите си за две седмици в една. Андреа не можеше съвсем да избегне да го вижда заради тренировките, но всеки път успяваше да си тръгне десет-петнадесет минути по-рано. Така Люк не можеше да я заговори или да направи нещо друго. С течение на времето страховете й, че той може да я злепостави пред децата, се оказаха безпочвени. Поведението му беше безупречно.

Опитът на Хейстингс като волейболист беше безспорен и децата благоговееха пред него. Както и самата Андреа. Тя правеше всичко възможно да не го показва, но беше трудно, ако не и невъзможно, да остане безразлична.

Люк имаше много качества. Неговият състезателен дух зарази всички в отбора. Той успя да ги убеди, че ако идват редовно на тренировки, следват неговия режим и поддържат форма, имат съвсем реални шансове да спечелят.

Съботата наближи и Андреа започна да мисли, че вече няма от какво да се бои. Люк нито веднъж не беше престъпил чертата, що се отнася до това, което беше се случило преди. Той не беше направил нито един опит да я види. Тя нямаше представа какво прави, когато не тренира, и си казваше, че не иска да знае, което, разбира се, беше лъжа. Изгаряше от любопитство за всяка подробност, свързана с него. Особено що се отнасяше до жените… Мъж като Люк не можеше да страда от липса на женско внимание и очарователна компания. Андреа не се съмняваше, че е с различни жени всяка вечер. Когато тя се хвърли върху него в затвора, той просто направи това, което всеки нормален мъж би направил — възползва се от положението. Но изглежда желанията му се бяха охладили. Въпреки че първоначално се беше усъмнила в намеренията му, когато дойде в църквата, беше очевидно, че треньорската работа му доставя удоволствие. Андреа не си правеше илюзии, че той наистина възнамерява да стане пълноправен член на енорията, но вероятно веднага щом първенството свършеше, щеше да си намери ново предизвикателство и живота й щеше да се върне в предишните си рамки.

Проблемът беше, че тя вече не си представяше живота без него. Той беше успял да смути сърцето й по време на процеса и с всеки изминал ден заемаше все по-сигурно място в него. И ако тя не внимаваше, Лукас Хейстингс можеше да я направи нещастна за цял живот.

Андреа паркира пред църквата в студената съботна утрин. Рич, Дуейн, Кейси и Мат се отделиха от другите деца, събрани на стълбите, и забързаха към колата й. Тя изпитваше особена симпатия към Мат. Майка му беше алкохоличка и той трябваше от дете да се справя с този проблем. Бяха станали добри приятели с Андреа. Беше насреща винаги, когато той имаше нужда да поговори с някого. Когато вкъщи ставаше нетърпимо, Мат спеше у Андреа. Той отвори предната врата и влезе. Другите седнаха отзад.

— Помислихме, че няма да дойдеш.

Тя погледна Мат престорено сърдито.

— Да съм те подвеждала някога?

— Не знам, трябва да помисля…

— Кой ще закара останалите деца?

— Ами Милърови вече взеха една част, а пастор Йейтс ще вземе останалите. Заключва църквата. Ще закъснеем. Да тръгваме!

— Мислех, че не сте толкова запалени по боулинга. Май някои се оплакаха вчера на тренировката.

— Да — каза Кейси, — но Люк уговори с пастор Йейтс да ни повози със самолет.

— Със самолет!?

— Не знаете ли, че той е пилот?

— Лукас Хейстингс пилот!?

— Да — извикаха те едновременно. — Има собствен самолет и ще летим с него един по един над града — обясни Ричи.

— Но ще закъснеем и всички ще ни изпреварят — промърмори Мат.

— Само минутка. Веднага се връщам.

Тя изскочи от колата и изтича към Пол, който тръгваше с останалите деца. Той й се усмихна, като я видя.

— Не можем да си пожелаем по-хубав ден за летене, нали?

Денят беше чудесен, независимо от ниските температури. Безоблачното синьо небе беше само за полети.

— Да — промърмори тя, но не й беше до времето. — Пол, нямах представа, че плановете са променени.

— Опитах се да се свържа с теб няколко пъти снощи и тази сутрин, но те нямаше. Знаеш, че децата не бяха възхитени да ходят на боулинг. Люк само спомена, че ще ги вземе със самолета и всичко беше решено. Андреа — промърмори той, — той лети от шестнадесетата си година. Не допускай съдебното му досие да те подведе. Да не мислиш, че ще рискува живота на децата?

— Не, разбира се, че не — поклати глава тя. — Изненадана съм, че е толкова загрижен за децата.

Ако не беше нужно да закара момчетата, Андреа щеше да се върне веднага, защото се страхуваше — страхуваше се, че колкото повече време прекарва с Люк, толкава по-значим ставаше той за нея.

— Мисля, че е чудесен жест от негова страна. Той има усет при общуването с децата. Те се привързват към него веднага. Отдавна имаме нужда от някой като Люк.

Андреа не мислеше, че църквата може да задържи вниманието му за дълго. Почувства се странно натъжена. Сякаш щеше да загуби много близък човек.

Думите на Пол я преследваха през целия път до малкото летище на Албакърки. Тя не обърна почти никакво внимание на момчетата. Люк беше обяснил на Рич как да стигнат до хангара и Андреа го намери лесно.

Когато пристигнаха при другите, разбраха, че Люк лети с Лайза. Едно момче, което вече беше летяло, не можеше да спре да се хвали, че Люк му е дал да управлява самолета за малко.

Докато децата нетърпеливо чакаха реда си, Андреа откри, че Бетси Слоун не е между тях. Дали Марго не я беше пуснала? Андреа нямаше много време да мисли, защото синьо-бялата машина кацна. Очите й се заковаха в Люк. Беше седнал в пилотската кабина, със слънчеви очила и слушалки на главата. С нищо не показа, че я е забелязал.

Едно по едно децата се качваха в самолета. Когато дойде ред на Пол, повечето вече бяха решили да взимат уроци по летене. Ако Люк беше искал да ги спечели, той беше избрал най-добрия начин. Бедната енория никога нямаше да е същата. Нито Андреа!

Пол се радваше като дете, когато се показа от вратата на самолета и й извика:

— Андреа, твой ред е!

Пулсът й се учести и стомахът й се сви от страх и вълнение.

— А не! Летяла съм само с боинг 727.

— Страхливка! Страхливка! — завикаха децата.

Пол й намигна.

— Щом на мен, старецът, ми хареса, значи е нещо, което не бива да се пропуска.

Люк много добре знаеше защо тя се бави, а последното нещо, което Андреа искаше, беше той да разбере колко власт има над нея, колко силно я привлича — и физически, и душевно. Всеки път, когато бяха заедно, тя откриваше нещо ново в него, което я очароваше. Колкото повече го опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че той не би могъл да измами клиентите си.

— Хайде! — подкани я Мат. — Фантастично е.

— По дяволите! Качвам се! — каза тя през рамо и тръгна към самолета.

Уютната обстановка вътре й подейства добре след часовете, прекарани на студа. Люк се усмихна топло, докато тя сядаше до него и закопчаваше коланите.

— Добре дошла на борда.

Тонът му показа, че я бе чакал с нетърпение.

— Искам да те предупредя, че никога не съм летяла с безмоторен самолет. — Тя се опита да прикрие приповдигнатия си дух.

— Усещането е страхотно — и е доста близко до това, което изпитваме, когато се прегръщаме.

Лицето й пламна и тя отклони поглед.

— Мислиш едностранчиво…

— Също като теб.

Прелъстителната му усмивка я наелектризира. Отчаяна, тя се опита да смени темата, но в този момент той започна да говори с контролната кула.

Плъзнаха се към пистата. Трябваше да изчакат няколко самолета, докато дойде техния ред. След като излетяха, Андреа се почувства така, сякаш стомахът й се обръщаше наопаки. Едва когато набраха височина, тя се осмели да погледне през илюминатора. Замисли се за Лукас Хейстингс. Как е могъл да издържи шест месеца в затвора, след като е изпитал такава невероятна свобода?

— Споменът за тези моменти ми помогна да запазя разсъдъка си в затвора.

— Трябва да е било ужасно — каза тя, шокирана от начина, по който мислите им бяха свързани. Андреа внимателно разглеждаше града долу ниско.

— Кажи ми — започна той тихо, — как можа да прозреш истината в този маскараден процес?

Въпросът му прозвуча неочаквано за нея. Но тя знаеше, че Люк не прави и не казва нищо без причина. Искаше й се да свали тъмните му очила и да надзърне в очите му.

— Сигурна съм, че в залата е имало и други, които са усетили, че обвинителният акт е бил твърде изпипан, за да отговаря на истинския живот. Той е толкова сложен и объркан! Изискването беше ние — съдебните заседатели, да претеглим внимателно всяко доказателство и обвинението да е извън всяко съмнение. Трябва да признаеш, че добре се бяха погрижили да те натопят.

— И само защото пастор Андреа има добро сърце, повярва в мен. Така ли?

— Надявах се, че адвокатът ти ще успее да намери нещо и да обърка обвинението. Целият съдебен състав се надяваше на това, но нямаше нищо, което да използваме в твоя защита. Това ми напомни за едно преживяване в миналото, което ме накара да се съмнявам във вината ти.

— Какво преживяване? Знаеш толкова за мен, а аз едва сега започвам да научавам нещо за личния ти живот.

Тя се загледа в уредите, без да разбира за какво служат.

— Беше отдавна… Не е важно.

— С други думи, още не си готова да говориш за това. Кажи ми тогава, винаги ли си живяла в Албакърки?

— Не.

В тишината се чуваше само бученето на двигателите. Андреа седеше и гледаше през прозореца.

Най-сетне Люк проговори:

— Не ми се доверяваш, защото съм бил в затвора ли?

— Разбира се, че не.

— Знам, че не си безразлична към мен. Така че, ако това, което току-що каза, е истина, тогава трябва да сметна, че в миналото ти има нещо, което не можеш да забравиш.

Андреа беше безпомощна срещу неговата проницателност. Без съмнение Люк беше страдал жестоко тези шест месеца.

— Живея в Албакърки от две години. Преди това живеех в Калифорния.

— Семейството ти още ли е там?

— Нямам представа. — Обърканият поглед на Люк я накара да продължи: — Знам много малко за родителите си. Само, че са живели в Оукланд, Калифорния, когато съм се родила. Според социалната служителка, запозната с моя случай, родителите на майка ми се отрекли от нея, когато разбрали, че е бременна. Приятелят й избягал и тя трябвало да разчита на щатската агенция да й помогне да се справи с бременността. След като съм се родила, ме изоставила, защото не могла да понесе отговорността, а и нямала финансова поддръжка.

Той обърна глава към нея.

— Ами осиновителите ти?

— Никога не съм била осиновявана. Живях в няколко семейства поред.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Повечето от тях бяха много добри с мен. Но когато бях на около шестнадесет, „баща“ ми загуби работата си и бях изпратена да живея при други „родители“.

— Продължавай!

— Харесвах ги, но разведеният им син започна да ми досажда, когато ги нямаше вкъщи. Първия път, когато се опита да ме докосне, се уплаших и направих всичко възможно да стоя далеч от него. Но той продължи да се навърта и да си намира поводи да ме види, когато бях сама. Накрая избягах.

— Какво стана после?

— Полицията ме прибра, а социалната служителка повдигна обвинение. Беше кошмарно. Никой не ми вярваше. Синът им излъга и родителите му го подкрепиха. Имаха репутацията на отлични осиновители.

— Мисля, че си представям останалото — каза Люк с отвращение.

— Бях обвинена в опит за съблазняване, което беше пълна лъжа… От малка съм получавала отлични бележки и винаги в края на срока съм била награждавана. Повечето от времето ми минаваше в учене и домакинска работа. Не беше възможно да направя всички неща, в които ме обвиняваха. Просто не знаех за тях. Сега разбирам, че са защитавали сина си. Вероятно той и преди е вършил такива работи. Но тогава бях само на шестнадесет и не ми беше ясно. Беше ужасно. Лепнаха ми етикет лъжкиня. И въпреки че социалната служителка ме измъкна от това семейство, имах усещането, че и тя не ми повярва.

— Благодари на Бога, че е била достатъчно добронамерена да направи и това.

— В този момент се чувствах напълно самотна. Никой не ми вярваше и никой не застана на моя страна. Абсолютно никой! По време на твоя процес, докато обвинението продължаваше да представя доказателства, си спомних за всичко това. През цялото време следях реакциите на партньорите ти и си помислих, че може да са нагласили нещата така, че да те изкарат виновен, също както и мен навремето. Предполагам, че затова съм се усъмнила във вината ти. Причината беше, че нямаше неоспорими доказателства и съдът…

— Андреа! — прекъсна я той, но тя не можеше да спре.

— Много мислих за теб през онези седмици. Дори те споменах в молитвите си. Разбирам защо съм те вбесила толкова с идването си в затвора. Сигурно си ме взел за лицемерка — идвам в затвора да те заклеймя, от една страна, а от друга, да те поучавам. Но бих искала да знаеш, че независимо дали си виновен, или не, не исках да страдаш повече. Не исках да изживееш самотата и изолацията, които аз някога изживях.

Люк хвана ръката й. Тя го гледаше учудено, докато той я приближи към устните си и целуна пламенно дланта й. Топлина се разля из всяка клетка на тялото й. Андреа неволно въздъхна, което накара Люк да се обърне.

— Най-сетне чух истината. Ще ми отговориш ли на още един въпрос? Какво мислиш за мен сега? Реши ли дали съм виновен, или невинен?

— Само ти и Господ знаете истината.

Последва още една пауза.

— Ако ти кажа, че съм виновен, това ще промени ли нещо?

Тялото й се парализира от ужас. Да не би да й казваше, че е сгрешила? Тя обърна глава.

— Зададох ти въпрос — подкани я той с настойчивост, която не беше усетила преди.

— Не сме в съда, Люк. Ти вече плати дълга си към обществото. Не съм твой съдник и никога не съм искала да бъда. Приключихме с този въпрос.

Той поклати глава.

— Много добре знаеш за какво говоря. За нещо съвсем различно. Нещо лично. Между мен и теб. И никой друг.

— Страхувам се, че не знам какво имаш предвид — опита се да се измъкне тя, печелейки време. Искаше ли той връзка с нея, така както тя я искаше? И ако е така, каква и за колко време? Андреа знаеше, че ако му принадлежи, трябва да бъде завинаги.

Люк въздъхна рязко.

— Давам ти време до довечера да решиш и да ми дадеш отговор.

— Страхувам се, че съм заета. Имам покана за вечеря. — Тя погледна часовника си. — Не трябва ли да се връщаме? Всички ще се тревожат, че сме се забавили толкова.

— Само кажи и ще те върна — съгласи се той студено.

От забележката Андреа разбра, че вината да стоят толкова дълго във въздуха бе нейна. Тя понечи да каже нещо в свое оправдание, но трябваше да замълчи, защото той се свърза с контролната кула.

— Дръж се! — предупреди я, преди да започнат да се спускат.

Тя сграбчи дръжките на седалката и не можа да потисне учудването си, като видя как земята сякаш се устремява към тях. Чак когато кацнаха, Андреа забеляза, че това не е летището, откъдето бяха излетели. Тя се обърна към Люк разтревожена.

— Това не е…

— Е, ако не е, ние сме в голяма беда.

— Люк, знаеш, че се тревожа! Къде сме?

Той не каза нищо, докато не спряха пред непознатите хангари.

— Санта Фе.

— Какво!?

Той свали слушалките и разкопча коланите на седалката си. Стомахът й се обърна, когато ръцете му се плъзнаха, за да разкопчеят нейните. Лицата им се приближиха. Андреа вдъхна изтънчения мирис на одеколона му.

— Кога за последен път си била тук?

— Никога. Исках да дойда, но нещо все ме възпрепятстваше.

— Добре. — Той си открадна една целувка от полуотворените й устни.

— Люк! — извика тя замаяна. — Не можем да останем тук. Ами децата? Пол? Всички ни чакат!

— Пол вече се разбра с някои от родителите да дойдат да си вземат децата.

Очите й се разшириха от изненада.

— Но аз трябва да се приготвя за вечерята.

— Не се притеснявай. — Чарът на неговата усмивка я покри като мъгла. — Няма да пропуснеш вечерята. Имам наум един малък ресторант.

Може би това беше най-вълнуващото нещо, което й се беше случвало. Андреа беше по яке, джинси и лека блуза, с коса, прихваната с шнола. Това не беше облекло за мястото, което мъж с неговите пари и вкус посещаваше. Но той също беше облечен в джинси, късо тъмнокафяво кожено яке и виненочервен пуловер. Дрехите само подчертаваха стегнатата му фигура. Изглеждаше като мъжа от мечтите на всяка жена — със сигурност от нейните.

— Сериозно, Люк. Църковният съвет ще се събере на вечеря. Аз и Пол трябва да присъстваме.

— Пол ще те извини. Когато му казах за намеренията си, той се съгласи. Време е да си починеш. Работиш твърде много и не знаеш кога да спреш.

— Ти ме отвлече!

— Щеше ли да дойдеш иначе?

— Знаеш, че не. Събота е един от най-тежките ни дни.

Можеше да си спести думите. Той вече се беше обърнал и слизаше от самолета. Когато Андреа се появи на вратата, Люк каза:

— Винаги първо поставям условията, а после преговарям. Важи и в случаите, когато имам работа с упорита жена. — Той разтвори ръце: — Скачай!

Тя искаше да скочи в прегръдките му. Много искаше. И точно това я плашеше. Вместо това рече:

— Предпочитам да сляза по нормалния начин.

След целувката Андреа държеше да спазва дистанция.

— Предполагам, че си не по-малко гладна и жадна от мен. Ей там има закусвалня, където можем да хапнем. После ще вземем такси и ще отидем в града.

В мига, в който тя стъпи на земята, Люк я прегърна нежно през кръста. И… не я пусна до края на деня.

Часовете, които прекараха заедно, бяха прекрасни. Те се разхождаха из магазините и художествените галерии на интересния старинен град, който все още пазеше следите на испано-индианския стил в архитектурата. Люк й разказа много неща за предисторическото индианско селце Тива, от което беше произлязъл днешният град Санта Фе. Той задоволи любопитството на Андреа и я заведе в местния етнографски музей. И след това трябваше да настоява да си тръгнат, за да имат време да вечерят, преди да се върнат в Албакърки.

Мексиканската кухня ги изненада с пикантността си. Храната беше възбуждаща и изтънчена и не приличаше на тексаско-мексиканските бързи закуски, които беше яла. Андреа беше така погълната от кавалера си, че можеше да яде и дървени трици, и пак да им се наслаждава. Люк се смееше, шегуваше се, спореше… В очите му се четеше нетърпение и очакване. Сигурно броеше минутите, когато щяха да останат сами. Бяха седнали в сепаре със свещи и малък оркестър наблизо. За първи път от много време насам Андреа се почувства наистина жива, забравила за грижите и притесненията, които призванието й създаваше. Беше нетърпелива да научи всичко за него.

— Няма много за казване и не е интересно. Когато бях момче, родителите и по-големия ми брат загинаха при автомобилна катастрофа. Дядо ми, който беше вдовец, бе решил да изживее наново живота си чрез мен. Той имаше разрешително за пилот и насърчи интереса ми към летенето — всъщност купи ми самолет, преди да навърша двадесет години. Бях много разглезен. Изпрати ме на Изток, за да науча всичко за изкуството да правиш пари. Когато умря, аз наследих завидно състояние в недвижими имоти в родния си град на възраст, на която повечето хора едва започват да се изкачват по служебната стълбица.

Нямало нищо за казване!? Андреа искаше да му зададе хиляди въпроси. Но те бяха повече свързани с чувствата, отколкото с фактите, а Лукас Хейстингс беше може би най-потайната личност, която беше срещала. И най-интригуващата. Тя искаше тази вечер да продължи безкрай.

Когато стана време да се връщат на летището, Андреа разбра колко отчаяна е била Пепеляшка, когато часовникът е ударил дванадесет, принуждавайки я да напусне принца, преди магията да се развали.

Люк говори много малко по обратния път. Явно му беше нужна пълна концентрация, за да лети нощем. Андреа също мълчеше. Беше твърде смаяна от силата на привличането между тях, за да каже каквото и да било. Тя просто се наслаждаваше на тези последни безценни минути, преди всичко да свърши.

С приближаването си до Албакърки Люк все повече и повече се затваряше в себе си. Все по-често той обръщаше сериозното си лице към нея. Андреа не знаеше какво става и това я изнервяше.

Закопчавайки ципа на якето си до горе, тя каза:

— Благодаря ти за чудесното прекарване. Никога не съм се забавлявала така. Става късно и трябва да вървя. Колата ми е ей там, няма нужда да ме изпращаш.

— Има!

Същата ръка, която нежно беше галила нейната цяла вечер, сега я хвана в желязна си прегръдка. Пулсът й се ускори, когато Люк я помъкна през вратата на хангара. Андреа извади ключовете за колата от джоба на якето и отключи вратата. Люк пак беше застанал така, че й пречеше да влезе. Тя го погледна изненадано.

— Имаше предостатъчно време, за да решиш. Чакам.

Андреа знаеше чудесно какво има предвид той, за да се преструва.

— Имам да свърша много работа преди службата утре сутринта. Не можем ли да го обсъдим следващата седмица след някоя от тренировките.

— Въпросът, който ти зададох, изисква само да или не. Не дисертация.

Тя искаше да му каже, че след тази вечер не иска повече да се разделят, че той значи всичко за нея, целия свят, животът й, че нямаше значение дали е прекарал двадесет години зад решетките. Но Люк беше интелигентен и опитен мъж и Андреа мислеше, че само си играе с нея, докато се върне в своя свят — твърде отдалечен в йерархията от нейния.

— Мълчанието ти е красноречиво. Значи пасторът не прави това, на което учи другите.

— Не! — извика тя уплашено, че я е разбрал погрешно. — Ако се водех от затворническото ти досие, щях да кажа на Пол да те отпрати още миналата събота.

Люк повдигна брадичката, за да види по-добре очите й. Той се вгледа продължително в тях.

— Тогава защо се колебаеш?

Андреа трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да не целуне ръката, която галеше лицето й.

— Църквата е моят живот.

— Мислех, че непознатите са добре дошли там.

— Да. Остани колкото искаш. Докато се преместиш — добави тя тихо.

Пръстите му се свиха.

— Местя ли се някъде?

— Не знам. Ще се местиш ли наистина? — Очите й го умоляваха. — Предстои ти да вземеш важни решения. Как смяташ да живееш занапред? Какво ще правиш сега, като не можеш да бъдеш брокер? Ето причина, поради която можеш да заминеш.

Това я тревожеше най-много — че един ден той ще си отиде.

— Вярно е, че в живота ми настъпиха промени…

Андреа потръпна от болка при думите му. Това не беше отговорът, който искаше и имаше нужда да чуе. Нима можеше да се надява? Те нямаха нищо, което да ги свързва трайно. Освен всичко останало той не беше вярващ, докато тя беше ръкоположен пастор. Не се интересуваше от друга връзка, освен от женитба, но дали Люк се интересуваше от това? Мъж, който беше останал неженен толкова време, едва ли се интересуваше.

А и дори да искаше да се ожени, дали щеше да иска жена-пастор? Андреа анализираше ситуацията не за първи път и стигна до извода, че между тях не можеше да съществува истинска връзка. Просто нямаше надежда. Да продължи да го вижда, щеше да й причинява постоянна болка.

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя настоятелно.

— Няма да преча на задълженията ти.

Ръката му се плъзна настрани и тя влезе в колата си. В страничното огледало Андреа видя как фигурата на Люк се отдалечава и изпита странното чувство, че е загубила нещо много скъпо. Какво ставаше с нея?

Към следващата част или към съдържанието

Ребека Уинтърс Осъден на любов (5)

Метаданни

Данни

Осъден на любов

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета глава

Ребека Уинтърс
Осъден на любов (5)