Ребека Уинтърс
Осъден на любов (4)

Четвърта глава

Андреа огледа деветте души, събрани в дневната. Барбара и майка й не бяха дошли все още. Лукас Хейстингс също.

Като имаше предвид колко обича да я изненадва, тя предполагаше, че може изобщо да не дойде. Мъж, който беше прекарал шест месеца в затвора, беше способен на всичко. Андреа жестоко негодуваше срещу този натрапник в живота й.

Бедата беше, че нямаше кого да обвини, освен себе си. Тя беше виновна за всичко. Целия следобед стомахът й се свиваше, щом си помислеше за предстоящата вечер. Всеки път, когато на вратата се звъннеше, тялото й се обливаше в пот. За пореден път погледна часовника.

— Седем без десет. Очаквам още няколко души да дойдат, но явно ще закъснеят. Да пуснем филма, за да можем после да поговорим за него. Казва се „Отиграване на кризисни състояния“. Взех го от един професор по психология в Оукланд. Не съм виждала по-добро разглеждане на въпроса и мисля, че цялата енория трябва да види филма.

— Мога ли да помогна — предложи Нед Стивънс с широка усмивка и загаси лампите, когато Андреа включи видеото.

Той беше един от мъжете, за които Дорис беше споменала, че се интересуват от Андреа. Това не беше първото събиране, на което той присъстваше. Беше дошъл по-рано, като изяви желание да помогне да подредят сгъваемите столове, заети от църквата. Това я караше да смята, че Дорис е права.

Нед беше разведен — съпругата му го беше напуснала. Той беше фармацевт по професия и се бе преместил в енорията с двете си малки деца. Андреа не беше срещала по-мил човек от него. Но не изпитваше никакви чувства към този мъж и не можеше да допусне други отношения, освен като между пастор и вярващ.

Тъкмо беше седнала на дивана, когато на вратата се позвъни. Тя стана нервно и тръгна да отвори, но Нед я изпревари. Вместо Лукас Хейстингс в стаята влетя Мейбъл. Андреа беше на ръба на нервната криза от напрежение и се подпря на стената, за да се съвземе.

Досега Мейбъл не беше идвала на неделните събирания, което значеше, че Марго Слоун е била доста заета с телефона. Андреа благослови тъмнината и скри лице в ръцете си, чудейки се как да се справи с положението.

Въпреки че филмът предлагаше решения на най-разнообразни проблеми, в него нямаше дори намек за справяне с тип като Лукас Хейстингс. Андреа сериозно се замисли дали да не отпрати гостите си за останалата част от вечерта и да отиде да спи у Дорис.

— Телефонът звъни — извикаха едновременно няколко души от групата.

Смутена, че е потънала така в мислите си, тя благодари и отиде в кухнята да вдигне. Андреа можеше да си позволи само един телефон и той се намираше там, където й беше най-удобно да говори, да закусва и да си пише едновременно.

Поколеба се за миг, преди да вдигне слушалката, уплашена, че може да чуе гласа на Хейстингс. Беше Барбара, която каза, че майка й е твърде уморена, за да дойде на събирането. Андреа я увери, че всичко е наред и че ще мине по някое време през седмицата да я види.

За момент се успокои и се почувства в безопасност. Остави вратата между кухнята и дневната отворена. Вече беше сигурна, че Лукас няма да дойде, защото вече беше доста късно. Но грешеше. Изневиделица две силни ръце я хванаха за кръста и я задържаха.

— Съжалявам, че закъснях — прошепна той в мрака. Нарочно или не, устните му докоснаха бузата й. — Влязох, докато говореше по телефона.

Няколко души, включително Нед и Мейбъл, се обърнаха към тях. Андреа не можеше да повярва, че някой може да се държи толкова дръзко. Но тялото й вече отговори на докосването му и тя се намрази заради възбудата, която изпитваше при най-малкия контакт с него.

— Никога не си съжалявал за нищо в живота си — промърмори тя ядосано, толкова гневна на себе си, колкото и на него.

Без да се интересува какво ще кажат другите, тя се освободи от прегръдката му. Той не я задържа и това я изненада. Имаше няколко свободни стола пред телевизора, но Лукас избра този до Нед. Андреа предполагаше, че столът е запазен за нея. Намръщената физиономия на Нед го потвърди. А арогантната усмивка на Лукас Хейстингс говореше, че добре осъзнава какво е направил. Андреа отново се опря на стената. Този път успя да потисне гнева си. Лукас Хейстингс живееше по собствени закони и нямаше да спре пред нищо, за да получи това, което си бе наумил.

Хейстингс я шокираше всеки път. Ядосваше се, че не може да предвиди поведението му и да тушира поне някой негов ход. Какво я беше подтикнало да го спаси от охраната в затвора? Как бе могла да направи нещо толкова безразсъдно?

Щом филмът свърши, Нед стана и запали осветлението, но обичайната му топла усмивка беше изчезнала. Едва ли бе пропуснал да забележи интимната прегръдка между нея и Лукас Хейстингс. Сцената несъмнено беше довела до погрешни изводи и разпространението на новината беше въпрос на часове.

Андреа би дала всичко, за да изчезне от стаята. Търсейки изход, тя махна на Диана Майлс да й помогне със закуските. Те нарязаха домашния шоколадов сладкиш с орехи и го сложиха в чинии с топки сладолед. Помоли Диана да сервира. Когато вече нямаше извинение да стои в кухнята, Андреа се върна в дневната, носейки поднос с чаши, който остави на масичката за кафе, така че всеки да може да си вземе. Тя взе една чаша за себе си и седна възможно най-далеч от Хейстингс. Опитваше се да игнорира присъствието му и да се включи в разговора, който се водеше около нея. Едва-що беше седнала и Мелани Хол, една от редовните посетителки на събиранията, каза:

— Хайде, пасторе, чакаме те. Люк се притеснява и иска да го представиш. Според него ти си го вдъхновила да дойде при нас в църквата.

Андреа се задави и разля водата по розовия велурен стол, който бе заела от Мейбъл.

Срамежлив! Ама че майтап! Тя не смееше да вдигне поглед от страх да не си изпусне нервите.

— Мисля, че пасторът се страхува да не ме засегне… — Уж тихите му думи прокънтяха в неловката тишина. Андреа вдигна глава, но той беше се обърнал и не можа да види изражението му. — Проблемът е, че прекарах шест месеца във федералния затвор в Ред Блъф по обвинение в измама.

Откровената му декларация привлече вниманието на всички. Включително и на Андреа. Тя очакваше Хейстингс да каже на всички, че не е виновен, но той не го направи. Възхищаваше му се, че каза истината, без да опита да се защити, и в същото време сякаш нещо в нея се сви като цвете, което вече слънцето не огрява. Може би щеше да признае, че наистина е нарушил закона.

— Но ти си платил дълга си и вече всичко е зад теб, нали? — намеси се Арнолд Лемс.

Арнолд беше принуден да обяви банкрут преди няколко години. Сега си беше намерил нова работа и се мъчеше да се разплати с кредиторите. Но това нямаше да стане нито бързо, нито лесно.

Хейстингс се премести по-напред със сгъваемия си стол.

— Никога няма да забравя това, което преживях в затвора. Да, аз излежах присъдата си и бих искал да се върна в обществото и да уредя живота си наново. — Думите му звучаха напълно сериозно. Андреа се заслуша в чудесния тембър на гласа му. — От дете помня една песен. Беше: „Когато бях в затвора, ти дойде да ме видиш“. Бях я забравил, но когато пастор Майърс дойде в Ред Блъф, си я спомних. — Андреа го погледна невярващо. За момент си помисли, че те са сами в стаята. — Бях се разбрал с охраната и след проповедта говорих с нея. Страхувам се обаче, че казах някои неща, които не трябваше да казвам. Всъщност поведението ми беше толкова лошо, че спокойно можех да бъда преместен в друг затвор. — Той я погледна. — Никога няма да забравя какво направи пастор Майърс за мен. Тя ме утеши в най-тежкия час. — Вълни топлина заляха тялото на Андреа, като си спомни интимния характер на утешението. — Ще ви учуди ли, ако ви кажа, че никой не е правил подобно нещо за мен?

Сълзи напираха в очите й. В стаята беше тихо. Явно и другите бяха развълнувани от думите му. Те звучаха толкова искрено, че Андреа не вярваше на ушите си.

— Не ме учудва — промърмори Арнолд със задавен глас. — Изобщо Андреа има златно сърце.

Мелани въздъхна, изразявайки чувствата на цялата група. Както винаги, изключение правеше Мейбъл, която изглеждаше толкова сериозна, че беше трудно да се каже какво мисли.

— Люк, всички разбрахме за миналото ти. Какви са плановете ти за бъдещето?

Андреа не смееше да си признае, че искаше да чуе отговора точно на този въпрос.

— Повечето хора не знаят, че щом веднъж си обвинен в такъв род престъпление, Борсовият Съвет за Сигурност те отстранява от работа за пет години.

— Значи сега си безработен? — попита Диана.

— Точно така.

— Трудно е да си намериш работа, когато хората знаят, че си бил в затвора, нали? — злорадо предположи Мейбъл.

Андреа се ядоса от липсата на такт у нея. Тя не беше в състояние да изпита състрадание и разбиране към друго човешко същество.

Люк остро изгледа старата дама.

— Още не знам отговора на този въпрос, но имам някои планове.

— Магазинът до нас има нужда от касиер — намеси се Ради Ормсби, страстна почитателка на бейзболиста Лу Герик. — Разбирам, че не е много подходящо за теб, но все е нещо, щом си без пари.

Думите й отприщиха порой предложения и скоро всеки, дори и Нед, имаше идея къде Лукас би могъл да намери работа. Те, разбира се, не можеха да знаят, че той има неограничен източник на доходи.

— Ценя предложенията ви — каза Лукас и погледът му обходи събралите се — и ако никой от плановете ми не се осъществи, ще ви кажа.

— Пастор Майърс е помогнала на много хора в енорията ни да си намерят работа — каза Арнолд. — Тя ме насочи към работата, на която съм сега, и ме препоръча.

Люк вдигна глава и погледна Андреа. Той умееше да омагьосва публиката си. Топлият й отклик беше съвсем естествен.

— Тя и пастор Йейтс вече направиха достатъчно. Може би някои от вас не знаят, но аз съм новият треньор на волейболния отбор.

Мейбъл го изгледа, като че ли беше извънземен.

— Имаш ли необходимата квалификация?

— Освен, че играех всеки ден в затвора, съм бил и капитан на университетските отбори по волейбол и бейзбол в Принстън.

Изведнъж Андреа скочи и започна да събира чашите и чиниите. Тя си даде сметка, че до тази вечер е познавала само една малка част от Лукас Хейстингс — като връх на айсберг, който едва-едва се подава над водата. Беглият поглед към мистериозните дълбини под повърхността я очарова и смути.

Нед я последва в кухнята.

— Другите се готвят да си тръгват. Бих искал да остана да помогна. Имаш ли нещо против?

Андреа очакваше такова предложение от негова страна. Тъкмо се канеше да му каже, че лична връзка между пастор и вярващ е невъзможна, когато видя Люк на две крачки зад Нед да носи още чаши и салфетки.

— Уредих си среща с пастора още в църквата — каза Люк с мила усмивка.

Андреа беше ужасена от дързостта му. Със сигурност това не можеше да бъде същият мъж, който само преди минути я беше убеждавал в чувствителността и уязвимостта си.

— Друг път тогава — промърмори Нед посърнал и излезе от кухнята.

Андреа тръгна след него, за да му обясни, но в момента, в който влезе в дневната, всички се втурнаха да й благодарят за вечерта и докато й пожелаят лека нощ, Нед вече беше изчезнал.

— Най-сетне сами! — каза Люк иззад гърба й. — Мислех си, че никога няма да си отидат.

Андреа се обърна рязко. Движенията й бяха нервни и несръчни, докато преместваше леките мебели по местата им. Той беше толкова близо — непредвидим, привлекателен и предизвикателен… Изглеждаше така, сякаш шестте месеца затвор не бяха навредили ни най-малко на интелигентността и силата му. Физическото му присъствие беше толкова осезаемо, че Андреа трябваше всеки миг да си напомня кой е и какво беше направил.

— Това е твърде нелюбезна забележка, като се има предвид как току-що спечели симпатията им с няколко добре подбрани изречения.

— Истината не се нуждае от повече — каза той с делови тон. — Нека да изясним нещо. Намирам членовете на енорията честни, загрижени и благочестиви хора и с нетърпение очаквам да ги опозная по-добре. Но не тази вечер.

Андреа сграбчи един от сгъваемите столове и го отнесе в килерчето, което използваше за склад. Той й отвори вратата. Когато остави стола до стената, тя разбра, че е направила грешка. Голяма грешка. Щом се обърна да излезе, Хейстингс блокира изхода.

— Нямаш представа колко дълго чаках този момент.

Игривостта беше изчезнала от гласа му. Пулсът на Андреа се усили. Тя разбираше за какво говори той. От момента, в който го видя миналата седмица, искаше да я целуне.

— Радвам се да науча, че в затвора сте имали духовно прояснение, господин Хейстингс.

Дяволитата му усмивка я ядоса. Тя беше хваната в собствения си дом като в капан от мъж, който измъкваше от нея физически отговори, които променяха представата й за самата нея. Караше я да осъзнава, че е жена от плът и кръв, с желания и страсти. Караше я да жадува неща, които беше пропуснала, преживявания, с които отдавна се бе простила… И той го знаеше. С това негово шесто чувство…

— Последния път, когато бяхме заедно, те чух да ми казваш „Люк, скъпи!“.

— И двамата знаем защо го направих.

— Допускам, че жестът ти не беше само проява на алтруизъм.

— Не мисля така.

— Защо? Защото не искаш да си признаеш, че ме желаеш толкова, колкото и аз теб? Не си го признаваш заради работата ти или заради миналото ми? Или по малко и от двете? — Тя отстъпи назад в килера. — Защо не се върна в затвора? Да не би, защото си се страхувала, че същото нещо може да се повтори?

Тя изсъска през зъби:

— Затворническата служба е работа на Пол.

— Така и трябва да бъде. Мъжка наказателна институция не е място за жена като теб. Въпреки че много исках да те видя отново, мислех, че съм те изплашил прекалено и няма да се върнеш.

— В момента ме плашиш, без дори да си ме докоснал.

Очите му се присвиха.

— Това беше най-голямата ми грешка. Че те докоснах.

Тя нервно пъхна ръце в джобовете си.

— Не виждам какво постигаме с този разговор.

— Не съм съгласен. По време на процеса, ден след ден, се опознавахме и…

— Това е абсурд!

Но той продължи да говори:

— Още в началото разбрах, че обвинението е нагласено и вероятно ще загубя делото. Затова започнах да си мисля за теб — че си говорим, че те прегръщам, че те докосвам. Но не бях подготвен за това, което стана, когато моят чернокос ангел се появи в затвора и ме прие в обятията си с целувка, за която всеки истински мъж би дал живота си.

Андреа се задушаваше от думите му, а той сякаш четеше мислите й. Не смееше да го признае, но Люк беше описал собствените й чувства, собствените й реакции по превъзходен начин.

— Мисля, че затворът е разрушил чувството ти за преценка на събитията.

— Напротив. Изясни ми много неща.

— Ако настояваш да говорим за това, имаш ли нещо против да го направим в дневната, а не тук в килера. Аз… Аз страдам от клаустрофобия.

— Ако страдаше от клаустрофобия, нямаше да дойдеш в затвора, където вратите се заключват зад гърба ти на всеки метър.

Мисълта му работеше бързо.

— Какво искате от мен, господин Хейстингс?

— Люк. И знаеш какво искам.

— Разбира се, в живота ти има друга жена…

— Имаше няколко, но никоя не е оставила траен спомен. И със сигурност никоя не е направила това, което направи ти.

Коментарът му можеше да се тълкува по много начини.

— Ами младата дама на процеса? — попита тя, преди да успее да спре.

Изражението на лицето му се промени.

— Тя е съпруга на мой много близък приятел, който загина в самолетна катастрофа преди няколко години. Към нея изпитвам само приятелски чувства. Не бъркай двете неща. Това, което изпитвам към теб, е различно.

— Страхувам се, че постъпих необмислено и смутих усамотението ти.

— Имаш предвид самотния ми ад. Ти си загадка за мен, пасторе. Гласува срещу мен на процеса, а после ме спаси в затвора.

— Ако имаше неприятности с охраната, аз щях да съм виновна. Ти страда достатъчно. Не исках да ти причинявам повече болка.

— Кажи ми, ти ли беше съдебният заседател, който задържа гласуването? Толкова дълго се бавихте, че започнах да се чудя дали все пак няма някаква надежда.

— Страхувам се, че това е вътрешна информация и…

Очите му просветнаха.

— Ти си била! Знаех го.

Андреа не можа да го отрече.

— Доказателствата срещу теб бяха твърде много и твърде едностранни. Не можех да си представя човек с твоя интелект и познаване на борсата да направи детски грешки. Но в края на краищата нямах друг избор, освен да гласувам за осъждането ти.

След дълга пауза той каза:

— Благодаря ти за откровеността.

Лицето й пламна:

— Но поведението ти в затвора ме накара да се съмнявам в невинността ти. И колкото по-дълго ме държиш в този килер, толкова повече се убеждавам, че съдът е гласувал правилно.

Тихият му смях я възбуди. Тя болезнено усети сексапила му.

— Щом чувствата ти към мен са такива, няма значение дали ще направя това, което искам, или не. Мога само да прибавя още една черна точка в досието си.

— Стойте далеч от мен, господин Хейстингс!

Беше страшно да се чувства така с него — извън контрол. Страхуваше се, че може да я принуди да направи всичко, без дори да я докосне.

— Искай каквото ти дойде на ум, но не и това.

— Господин Хейстингс, аз съм пастор.

— Ти си жена, която е пастор по стечение на обстоятелствата.

Може и да беше прав! Андреа отхвърли бързо мисълта и реши да смени тактиката.

— Ако ти дам каквото искаш, ще си отидеш ли и ще обещаеш ли да ме оставиш на мира?

— Как мога да обещая такова нещо, като ще се видим и утре, и на тренировки, и…

— Мога да те отзова като треньор с едно телефонно обаждане.

— Направи го и със сигурност ще разочароваш децата и ще загубиш всички шансове на първенството. Но пак няма да се отървеш от мен, защото смятам да стана пълноправен член на енорията. Ще се виждаме на репетициите на хора, в учебните групи, на неделната служба. Списъкът е безкраен.

— Защо? Та ти дори не вярваш в Бога.

— Вярвам в теб! Моето спасение е в твоите ръце.

— Спасение?!

— Посещението ти в затвора дойде в най-трудния за мен момент. Не мога да забравя такова нещо.

Гласът му беше тих и Андреа се изплаши. Не от него, а от собствените си чувства.

— Ако ме докоснеш, ще викам. Мейбъл ще чуе и ще извика полицията. Ще се върнеш в затвора, преди нощта да е изтекла.

— Ще рискувам.

Той се приближи към нея. Андреа отстъпи назад и се притисна в дрехите, които висяха в килера.

— Люк, престани! — Дишането й беше станало тежко, гласът й дрезгав. — Не сме деца, за бога!

— О-о-о — промърмори той, приближавайки се. Ръцете му я обгърнаха и я притеглиха до него. — Да… Ще те целуна Андреа Майърс и ако искаш да ми докажеш, че има Бог, и ти ще ме целунеш. Ще ме целунеш, защото искаш. Защото не може да не ме целунеш.

— Ще съжа…

Но остатъкът от заплахата й се превърна в стон при допира на устните му. Беше точно като преди. Само че този път нямаше свидетели, нямаше кой да каже на Лукас Хейстингс да се връща в килията си. Нямаше нищо и никой, който да спаси Андреа да не бъде хвърлена в морето на страстта.

— Започвам да вярвам, че някой е чул молитвите ми — прошепна Люк, докато целуваше лицето й.

Телата им бяха толкова идеално прилепнали, че Андреа изпитваше физическа болка. Беше необходима цялата й воля, за да се отдръпне от него. Чувствата, които той събуждаше, я задушаваха и заплашваха да пометат остатъка от благоразумието й като цунами.

— Не искам да те пусна.

Но тя се отскубна и избяга в дневната. Андреа стоеше с гръб към него.

— Сега, като получи това, което искаше, моля те, иди си и ме остави, за бога!

— Ако си мислиш, че това може да ме задоволи, тогава не знаеш нищо за мъжете.

— Нито ти за жените! — обърна се тя към него. Ръцете й бяха свити в юмруци. — Да се задоволиш с първата застанала на пътя ти жена след шестмесечно лишение не е… — Тя спря вбесена от подигравателната усмивка на устните му.

— Съгласен съм, че нещата бяха малко възбуждащи в килера. Но нека бъдем честни, Андреа, ние само се целунахме. Ти също беше част от това, нали? — Той скъси разстоянието между тях и я целуна по устните, като че ли имаше право да я докосва, където и когато си поиска. — Когато реша да се задоволя, ще го усетиш, защото ще си с мен.

— Фантазиите ще ти навлекат сериозни неприятности — предупреди го тя ледено.

— Вече имам неприятности и ти си причината. — Гласът му беше нисък и опасно тих. — Запомни, че ти си тази, която прекрачи дяволската територия. Отговорността е твоя, пасторе! Знам, че си в същото състояние, в което съм и аз, така че няма да ти пожелая лека нощ. Сънят няма да дойде. И при двама ни.