Ребека Уинтърс
Осъден на любов (2)

Втора глава

Септемврийската сесия на църковния съвет най-сетне щеше да приключи. Бяха се събрали да обсъдят църковния календар. И въпреки това някои важни въпроси останаха нерешени.

— Може ли да поговорим? — помоли Пол.

Андреа кимна и се подпря на бюрото му.

— Знам за какво искаш да говорим. И мен ме притеснява заминаването на Рей. Според теб кой може да води тренировките вместо него? Шефът на компанията го иска в Калифорния веднага след Деня на благодарността. Нямаме много време да търсим подходящ заместник.

— Не знам. Да пуснем обява. Тренировките са веднъж седмично. Може някой от гимназистите да ги води. Ще намерим, не се безпокой. Рич Грийн ще замества, докато дойде постоянен треньор. Но не те извиках за това. — Той се наведе. Очите му пламтяха радостно.

— Как можеш да си щастлив при всички тези проблеми?

— Получих писмо от Брет и Сюзън. Искат да отида в Токио да видя децата. Изпратили са ми и билет.

— Пол, това е чудесно! Кога заминаваш?

— Ако замина, ще е след две седмици и ще остана две.

— Какво значи „ако“?

— Не искам да те оставям сама. Трябва да намерим нов треньор, а имаме работа и с онзи предприемач.

Усмивката на Андреа се стопи.

— Да не би да се опитваш любезно да ми кажеш, че не съм в състояние да се справя с работата без теб?

— Много добре знаеш, че не. Ще се чувствам виновен, ако те оставя сама с толкова проблеми и отида да почивам.

— Според теб как се чувствах аз, като те оставих сам и трябваше да отида в съда за десет дни? Сега мога да ти се издължа. — Андреа му се усмихна. — Стягай багажа. Аз ще се погрижа за всичко. И се обади на Брет. Време е децата най-сетне да се видят със своя чудесен дядо.

— Благодаря ти, Андреа. Това и ще направя.

Следващите две седмици отлетяха в указания и подготовка за заминаването. Дори по пътя до летището обсъждаха служебни въпроси. Когато Андреа паркираше, Пол се обърна към нея.

— Сигурен съм, че ти казах, но в случай, че си забравила, е написано на календара. Следващата неделя следобед е наш ред да изнесем проповед в затвора в Ред Блъф.

Ред Блъф! Лукас Хейстингс излежаваше присъдата си там. Последните два месеца Андреа почти беше успяла да забрави за него и за процеса.

— Пол, никога не съм изнасяла проповед в затвор.

— Е, все някога ще трябва да го направиш. Няма нищо страшно. Проповед като всяка друга.

Андреа си представи как се изправя пред мъжете в затвора и се изплаши.

— Остави ли проповедта, за да я разуча преди неделя?

— Откога аз и ти си разменяме проповедите? Това е твое задължение. — Той излезе от колата, отвори задната врата и взе куфара си. — Не ме изпращай, има още поне един час до полета.

— Но, Пол…

— Довиждане, скъпа моя Андреа. Благодаря ти много, че ме докара. Ще последвам твоя съвет и ще се наслаждавам на почивката. Щом ти си тук, няма за какво да се тревожа. Бог да те благослови. Ще се видим след две седмици.

Масивната му фигура потъна в тълпата. Прииска й се Пол да бе заминал след седмица и да не й се налагаше да води службата в затвора. Имаше вероятност Лукас Хейстингс да бъде сред присъстващите. Разбира се, Андреа можеше да се обади в ордена и да помоли някой да я замести. Но идеята не й хареса. Не бе свикнала да бяга от задълженията си. Освен това знаеше, че Пол разчита на нея, и ако разбереше, че се е уплашила, щеше да се разочарова. Главно мъже-духовници посещаваха мъжките затвори. Така че Пол й гласуваше голямо доверие, като я пращаше на свое място. Това значеше, че той има пълна вяра в способностите й. Не можеше да го подведе.

Андреа прекара остатъка от седмицата в разговори с предприемачи. Най-сетне откри един, който й вдъхна доверие и който й предложи прилична цена за ремонта на църквата. Едва й остана време да подготви проповедта си за службата в затвора. Но въпреки заетостта й, мисълта, че ще види Лукас Хейстингс, не й даваше покой.

Съдията беше казал, че ще го освободят след шест месеца при добро поведение. Интересно дали беше вярващ? Според думите на Пол много малък процент затворници посещавали църковните служби. Така че шансът да види Лукас Хейстингс сред посетителите беше твърде малък. И все пак… Ако го видеше сред другите, дали щеше да разпознае в нейно лице един от съдебните заседатели, пратили го в затвора? Бяха минали почти три месеца от онзи ужасен ден и той вероятно нямаше да свърже жената в свещеническо облекло с една от трите съдебни заседателки на процеса.

В неделя Андреа вече бе престанала да се притеснява. Щом службата в църквата й свърши, тя хапна набързо и потегли към Ред Блъф — малко селце на около дванадесет километра от Албакърки. По пътя си припомни думите, които щеше да каже от амвона. Надяваше се да достигнат до сърцата на затворниците и да им вдъхнат сили.

Охраната на входа провери самоличността й и я придружи до малкия параклис на първия етаж. Пол й беше казал, че затворниците имат собствен хор и тя го чу да пее, когато наближиха вратите. Дванадесетина затворници във военни панталони и бели ризи с къси ръкави репетираха около пианото. Появяването й естествено предизвика изумление.

Надзирателят я отведе в малката стаичка до параклиса. Вътре имаше само маса и два стола. След като надзирателят излезе и затвори вратата след себе си, Андреа отвори куфарчето. Първо облече свещеническите си одежди, после извади другите неща, от които имаше нужда за службата. Беше почти два часът. Тя отиде в параклиса и сложи единия сгъваем стол до вратата. Върху него остави копия от проповедта и някои брошури, за да могат тези, които пожелаят, да си вземат на излизане. На масичката пред амвона подреди всичко необходимо за богослужението. После се представи на хора и на пианиста и ги помоли да открият и закрият службата с химни. Те се съгласиха, удостоявайки я с нескрит интерес. Освен на посещение при свой близък, жена в затвор бе наистина рядка гледка. Особено жена-пастор.

Точно в два около двадесетина мъже на различна възраст влязоха в параклиса и заеха местата си. Андреа беше сигурна, че ще познае Лукас Хейстингс, но не го забеляза сред новопристигналите.

Въздъхна с облекчение и кимна на хора да започнат. По време на службата Андреа се успокои напълно. Тъкмо беше привършила да чете молитвите, когато охраната пусна няколко закъснели вярващи да влязат. Те тихо седнаха отзад и се заслушаха.

Андреа не беше преполовила проповедта, в която се говореше за малките прояви на добрина и мястото им в затвора, когато забеляза този, за който се надяваше да не дойде. Нямаше друг затворник с такива поразителни черти…

За миг тя се смути и трябваше да направи усилие, за да се концентрира и да продължи.

— Помнете, че когато ви освободят и се върнете в обществото, тези жестове на милосърдие могат да бъдат насочени към хора, които са по-нещастни от вас и това ще бъде оценено високо. Светът е пълен с мъка. Ближните ви имат нужда от вас и от вашата помощ. На изхода оставих някои материали на духовни теми. Ако ви интересува, можете да вземете и да ги прочетете.

След като даде благословия, хорът запя химн и затворниците започнаха да излизат един по един. Лукас Хейстингс тръгна с тях. Очевидно не я беше познал. Няколко затворници дойдоха да стиснат ръката й и да й благодарят за хубавата проповед.

Просълзен двадесетинагодишен младеж изчака храма да се опразни и помоли да поговорят насаме. Андреа го покани в стаичката. Щом останаха сами, той се разрида и я помоли да се свърже с майка му, да я увери, че се опитва да се поправи и се надява един ден тя да му прости. Съжали го и си записа адреса на майка му, обещавайки да й пише. Той горещо й благодари и си тръгна.

Андреа свали одеждите си, нетърпелива да се върне в Албакърки. Дойде й много да види Лукас Хейстингс сред такова обкръжение. Беше тежък ден и нервното напрежение си казваше думата.

Когато се върна в параклиса да събере нещата си, неочаквано Лукас Хейстингс й препречи пътя. Дъхът й спря и тя замръзна на място.

— Пастор Майърс? — Характерният му глас, който не можеше да сбърка с никой друг, разкъса тишината. — Може ли да поговорим?

Андреа не го беше виждала в други дрехи, освен в безупречните му скъпи костюми. Не беше подготвена да го види в прилепналите затворнически панталони и риза, които подчертаваха мускулестите му гърди и крака. Наболата брада, покриваща челюстта и горната устна допълваше окаяния му вид. Погледът й пробяга по косата му. Беше станала по-дълга. На свой ред той също я изучаваше. Възхитеният му поглед бавно се плъзна по извивките на тялото й, по дългите крака и финото лице. Гореща вълна заля Андреа, но в момента, в който оценяващите му тъмносиви очи се преместиха на лицето й, те се присвиха и потъмняха като абанос. Но внезапно лицето му застина в безизразната маска, която помнеше от процеса при произнасянето на присъдата.

— Ти!? — прошепна той с презрение.

Все пак я беше познал. Леко разтреперана, тя направи стъпка назад и се препъна в един от столовете.

— Господин Хейстингс! — успя да промълви, преди устата му да се изкриви в подигравателна усмивка.

— По време на онзи съдебен фарс те наблюдавах внимателно, но не си спомням никакъв белег за духовнически сан. Да смятам ли, че докато съм излежавал присъдата си, ти си била ръкоположена?

Андреа се бореше да запази самообладание. Не й достигаше въздух.

— Бях ръкоположена за пастор преди повече от две години, но не нося никакви отличителни белези, когато не съм по църковни дела.

— А може би е трябвало. Могло е да ти даде божествено прозрение — изръмжа мрачно той и скръсти ръце на гърдите си. — Какво те води в най-веселото кътче на Ню Мексико? Да не си решила да дойдеш да видиш какво прави презряната част на човечеството?

— Църковни проповеди винаги са се отслужвали тук веднъж седмично и днес просто беше мой ред.

Погледът му се плъзна високомерно по лицето и тялото й, възпламенявайки по странен начин сетивата й.

— Е, ако целта е да обърнеш в правата вяра по-голям брой хора, идеята да те изпратят в затвор, пълен с мъже, които биха убили само за да зърнат жена, е направо гениална. Изненадан съм, че още няма признаци за масови безредици.

Андреа не беше готова за разговор с Хейстингс и за секунди той проби защитата й, като я извади от равновесие. Тя се почувства уязвима и безпомощна. Запристъпва смутено от крак на крак и заобяснява:

— Тук съм на мястото на Пол Йейтс. Той е старши пастор в моята църква, но в момента е вън от страната.

Хейстингс отметна глава и гневният му смях прокънтя в приемната. Надзирателят, който седеше отвън, мигновено се обърна да види какво става.

— Страхувам се, че не умееш да лъжеш. Ти си първата жена-пастор, която стъпва зад тези стени, откакто съм тук. Още повече чу присъдата и знаеш, че съм тук. Трябва ли да се лаская, че си решила да видиш последствията от едно неправомерно съдебно решение? Да не би да си искала да провериш дали съм жив и да успокоиш съвестта си? Подозирам, че съм първият, когото си изпратила в затвора!

— Имате погрешна представа за нещата, господин Хейстингс. Да, знаех, че сте тук, и допуснах, че може да се появите на службата, но причината да дойда беше желанието ми да помогна на някои затворници да се приобщят към Бога и да намерят малко утеха.

— Което е толкова вероятно да стане в затвора, колкото ти да станеш папа!

Коленете й се подкосиха. Но тя упорито продължи да отстоява позициите си.

— Има моменти в живота на човека, когато той има нужда от духовна утеха.

Докато тя говореше, очите му изучаваха устните й, оставяйки я с впечатлението, че думите й изобщо не достигат до неговото съзнание.

— Баналностите толкова ти отиват! Трудно е човек да повярва, че не си се родила с духовен сан. Нека да изясним нещо, пасторе. Ако имаше Бог, със сигурност нямаше да съм тук.

До двадесетата си година Андреа мислеше по същия начин. Особено, когато се събуди в болничната стая, без да може да помръдне. Тя не допускаше, че враждебно настроеният мъж срещу нея някога ще се заинтересува от миналото й. Той едва ли щеше да иска да чуе нещо свързано с нейния живот. В следващия момент Хейстингс тихичко каза нещо, което я накара да изтръпне.

— Какво? Нима няма да ми изнесеш нова проповед? Нима няма да ме укориш за моята безбожност?

— Има ли смисъл?

— Много добре знаеш, че няма да има! — избухна той.

— Тогава защо дойдохте на проповедта?

— За да дам още едно доказателство за доброто си поведение. Защо иначе?

— Бихте ли ме извинили, господин Хейстингс, трябва да си прибера нещата от параклиса.

— Да не би да се страхуваш да останеш насаме с истински жив престъпник?

— Никога не съм мислила за вас като за престъпник!

Очите му проблеснаха предизвикателно.

— Значи признаваш, че си мислила за мен?

— Трудно е да се забрави вашия случай. Не е ежедневие…

— Ти изпрати невинен човек в затвора! — грубо я прекъсна той.

Андреа затвори очи. Той все още поддържаше тезата за своята невинност! Сегашното му изявление я смути още по-силно, отколкото в съдебната зала преди три месеца.

— Заседателите направиха всичко възможно да претеглят всяко доказателство.

— И предполагаш, че това ще ме накара да се чувствам по-добре. — Приближи се, но тя не се отдръпна. Беше като хипнотизирана. — Защо?

Неприкритата му горчивина унищожи и малкото останало й самообладание. Тя изпита силно съжаление, че не е намерила някой да я замести.

— Вижте, господин Хейстингс, дали вярвате, или не, си е ваша работа, но аз доста се измъчвах и…

— Разбира се! Цели четири часа, доколкото си спомням!

— Не ми давате възможност да довърша — упрекна го тя.

Но отново не й беше позволено да довърши, защото той повдигна брадичката й и се вгледа изпитателно в нея. Щом усети ръцете му да я докосват, Андреа онемя. Близостта му я обърка и смути. Не виждаше нищо друго, освен устните му, само на милиметри от нейните.

— Кажи ми, пасторе! — прошепна той тихо и санът й прозвуча отблъскващо за самата нея. — Имало ли е някога момент, в който си се страхувала душата ти да не отиде в ада? Момент, в който да си усещала безсмислието на живота? Имало ли е страдание, което да накара това красиво лице да се сгърчи в отчаяние?

Изпитваща жестока болка, Андреа искаше да изкрещи: „Да!“. Беше го изпитвала много по-често, отколкото той можеше да си представи. Но устните й отказаха да се подчинят — може би заради нещастното изражение на пребледнялото му лице.

— Имало ли е? — настоя той. В следващия момент ръката му я сграбчи и разтърси.

Тя знаеше, че тази реакция е отдушник на гнева срещу несправедливостта, извършена срещу него и му прощаваше. Но надзирателят навън беше нащрек и Андреа видя ръката му да откопчава кобура. Тя предвиди какво би могло да стане и разбра, че всичко в този миг зависи от нея. Събитията можеха да се развият по непредсказуем начин. Несъзнателно бе провокирала Лукас Хейстингс да избухне. Но охраната щеше да изтълкува действията му като акт на насилие. Андреа не би допуснала той да страда повече. Импровизирайки, тя извика достатъчно високо, за да чуе пазачът:

— Люк, скъпи, знам, каза ми да не идвам, но не можах да издържа!

След тези страстни думи тя притисна устни към неговите и обгърна врата му с ръце. Надяваше се да измами охраната. Можеше само да се моли Лукас Хейстингс да я разбере правилно и да не я отблъсне. Страховете й не траяха дълго. Почти веднага ръцете му се плъзнаха под дрехата й и я притиснаха плътно до здравото му тяло. Слабият стон на изненада му позволи да задълбочи целувката. Опасявайки се да не провали нещата, тя продължи да го целува. Въпреки че така рискуваше да забрави къде е и защо е дошла. Вкусът на устата му и допирът на наболата му брада разляха тръпки на възбуда по тялото й. Шокирана от волността му и от собствената си реакция, Андреа откъсна устните си от неговите и погледна към надзирателя. За щастие горещата им прегръдка го беше спряла. Той стоеше и ги гледаше с интерес.

Останала без сили, тя се опита да се освободи от мощната прегръдка на Хейстингс.

— Вече можеш да ме пуснеш.

Той се засмя иронично и отвърна:

— Няма начин! — Очите му й се сториха бездънно дълбоки и потайни. — Още не… — За миг Андреа си помисли, че този мъж би могъл да бъде обвинен във всяко земно прегрешение. — Не и докато не ми кажеш защо дойде да ме видиш и защо ме спасяваш от охраната.

— Вече ти казах. Дойдох на мястото на Пол, защото той ме помоли. — Андреа се почувства не само разкъсвана от чувствата си, но и от болезнения допир на бедрата му, докосващи нейните и бясното биене на сърцето му срещу дланите й. Стискайки зъби, тя прошепна: — Не мисля, че беше добра идея.

— Шокирах ли те, като се възползвах от това, което сама предложи? Забрави ли, че освен затворник съм и мъж. Трябва да признаеш, че си го търсеше. — Той се изсмя тихо и продължи: — Секундата, в която вдъхнах парфюма ти и усетих устните ти срещу моите, забравих за духовническия ти сан и си те представих без… дрехи.

— Как смееш да ми говориш така?

— Смея, защото ти се нахвърли върху мен. — Тихият му смях прозвуча демонично.

И, преди Андреа да успее да се освободи, той отново я целуна. Но този път бавно и прелъстително. Тя се опита да не му отвърне, но направи само безплоден опит да охлади страстта му. Най-лошото беше, че усети как желание обхваща тялото й, нещо, което не й се бе случвало дори и с Марк. Не бе в състояние да се бори със самата себе си. Целувката му не й остави никаква възможност за избор. Когато най-сетне Андреа успя да се отдръпне, той докосна кожата на врата й с небръснатата си буза и промърмори в ухото й:

— Да не би вече да си решила, че не си струва да ме спасяваш, дори в името на безценния ти Господ? Само трябва да кажеш на надзирателя какво стана всъщност и… Той ще се погрижи да не съм наоколо, когато ни посещават жени-пастори, достатъчно глупави да се мотаят на тази дяволска територия.

Като че ли охраната дочу част от разговора и се провикна от вратата.

— Времето изтече, Хейстингс. Връщай се в килията си!

Андреа не можеше да повярва, че най-сетне я пусна. Лукас притисна лицето й в силните си длани и го повдигна нагоре. Андреа срещна погледа му и забеляза тайнствените пламъци, които горяха в него.

— Благодаря за посещението. Може би не си имала предвид такава среща, но ти ми подари мечта, която искам да се превърне в действителност.

Без да помоли за разрешение, той отново наведе глава и притисна устни до нейните. Глух стон се изтръгна от гърлото й. Той се усмихна разбиращо и прекара палец по устните й.

— И аз се чувствам така. Сега изчезвай. Иди си вкъщи, където ще бъдеш в безопасност от големи лоши вълци като мен.

Дяволската му усмивка беше последното нещо, което тя видя, преди той да напусне стаята. Андреа се почувства замаяна и потърси опора в стола зад себе си. Когато се успокои, тя събра нещата си и напусна параклиса.

Не си спомняше как прекоси приемната и стигна до колата. Пътува като насън до Албакърки. Знаеше, че е съгрешила по начин, който я ужасяваше.

Лукас Хейстингс беше признат за виновен в случай, който другите съдии смятаха за ясен. Днес неговото поведение трябваше да я накара да мисли, че все пак е гласувала правилно. Плашеше я арогантността му. Може би основната й грешка бе, че не усети истинската му същност още в съдебната зала? Този въпрос вероятно щеше да остане без отговор, но поне нямаше вече да види Лукас Хейстингс. Андреа нямаше да каже на никой какво се случи в Ред Блъф. Дори и на Пол. С времето случилото се щеше да избледнее от паметта й, а тя щеше да промени начина си на мислене. От сега нататък Пол нямаше да има повод да казва, че сърцето управлява разума й. Вярваше, че го е надживяла.