Лин Ериксън
Отвъд залеза (9)

Девета глава

Лицето на жреца бе оцветено на черно-бели зигзагообразни линии. Той ръкомахаше. Джули знаеше, че прави магия и се уплаши.

Огледа се, обзета от паника, с надеждата, че някой ще спре жреца, преди той да й е навредил, ала наоколо нямаше жива душа, само непрогледен мрак, наподобяващ безкраен тунел. Жрецът се усмихна и размърда устни. Казваше нещо, но тя не го разбираше, колкото и да се напрягаше. Сетне лицето му сякаш се разцепи, настана олелия и Джули се събуди стъписана.

— Махай мръсните си ръце от мен! — чу тя как някой изкрещя пресипнало. — Негодници…

Пак се чу шум, нещо падна, някой затрополи с нозе, заруга ядно.

— Докоснеш ли ме и с пръст, моят адвокат ще те нареди така, че свят ще ти се завие!

Джули тръсна глава, за да се разсъни. Гласът й бе познат. Обаче не бе на Брейди или на Бен. В рамката на вратата се появи тъмна сянка.

— Джули!

— Какво става? — попита тя сънено.

— И аз не знам, но стой тук, докато разбера.

Джули вече бе седнала и се взираше в мрака. Чу някакъв звук — някой драсна клечка кибрит и различи в съседното помещение Бен. В светлината на клечката брадата му изглеждаше зловеща.

— Кой тук е шефът! — провикна се пак познатият глас.

Бен изруга — клечката кибрит го бе парнала по пръстите, запали друга и, обхванал я в шепи, се запъти към двора, както бе само по джинси.

— Дай ми го! — пак някъде съвсем наблизо отекна крясък. — Това е фотоапарат „Никон“, струва цели хиляда и двеста долара!

Не, Джули нямаше намерение да стои там, докато навън цареше такава олелия. Къде ли беше Брейди? Навлече припряно дрехата от еленова кожа, намести я и излезе във външното помещение, осветено от трепкащото сияние на огъня в двора. Кой знае защо, я обзе страх, сякаш с пристигането на този непознат се бе случило нещо ужасно.

— Виж ти кой бил тук! — чу тя възклицанието на Бен. — Нашето приятелче Гари Филипс.

Сърцето й се сви.

— Наистина ли! — ахна Джули и се приближи към него. — Какво ще правим сега? И бездруго не ни приемат…

— Първото, което ще направим — отвърна той и я погледна, за да я успокои, — е да слезем долу и да видим какво става.

На долната тераса, където бе централният площад на селището, бе накладен огромен огън — явно заради внезапната поява на неканения гост Филипс. Около огъня се бяха насъбрали смътни силуети, чуваха се сърдити гласове и приглушени викове. От всички къщи наоколо се показваха сънени хора, които наблюдаваха какво става и си шепнеха. Някъде се разплака пеленаче, ала веднага го успокоиха.

— Ела, май се налага да слезем долу — подкани я Бен.

Тя забърза подире му, като внимаваше да не се спъне в тъмното. Но ги последваха малцина от индианците. Повечето се тълпяха пред вратите с формата на буквата „Т“ и шепнеха уплашено. Огънят бе висок и ярък и хвърляше танцуващи отблясъци върху потните лица. Брейди излезе от трепкащия мрак и дойде при Джули.

— Онзи, репортерът! — поясни едва чуто.

— Знам, чух го.

— Ама вие кои сте, дявол ви взел? — екна пак гласът на Филипс. — Толкова ли не разбирате какво ви казвам? Какво става тук?

Бен тръгна право към гласа, като си проправяше път през индианците, които сякаш изобщо не го забелязваха.

— Хайде, успокой се, Филипс! — каза му той. — Млъкни поне за малко.

— А, ти ли си? Танър ли се казваше? Кои са тия…

— Млъкни най-после, Филипс! — нареди му Бен. — Индианците не знаят английски.

— Ела, госпожице Джули — рече Брейди и я хвана за ръката. — Имам чувството, че нашият сърцат бледолик има нужда от малко помощ.

Тайоша стоеше невъзмутимо край огъня. Лицето му бе посърнало, без шарени линии по него, косата му се спускаше по раменете. Неколцина младежи бяха хванали Филипс за китките, а той се дърпаше като обезумял, с лъскаво от пот и уплаха лице.

— Хайде, Филипс, озапти се! — рече му Бен.

— Кажи им, Танър, да ме пуснат…

— Съжалявам, обаче нито аз говоря техния език, нито те — моя. Чудя се защо изобщо ти обръщат внимание. Нас не ни и поглеждат.

— Стига си ми дрънкал небивалици! Кажи им на тия маймуни да ме пуснат и да си ми върнат фотоапарата!

— Обясних ти вече, за тях аз не съществувам. Не мога да им кажа нищо.

— Затова пък аз мога — рече Брейди и се приближи. Дълго не сваля поглед от репортера, сетне допълни: — Да им кажа ли, че сте безопасен, господин Филипс? Никак не обичам да лъжа.

— И ти си същият ненормалник като тях — изсумтя репортерът.

— И така да е — отметна глава Брейди. — Какво сте направили, Филипс, та сте ги ядосали толкова?

— Нищо! Честен кръст! Само щракнах няколко снимки. Открих това място, което вие криехте от мен…

Брейди се засмя.

— Не сме го крили. И ние изобщо не знаехме за съществуването му.

В този момент Тайоша пристъпи напред и сочейки Филипс, каза нещо на Брейди. Джули виждаше, че бе разгневен и сърдит и го разбираше напълно. Брейди отговори на жреца, като повтори няколко пъти една и съща дума от наречието на племето хопи — „икваци“, което ще рече „приятел“. Тайоша заговори отново. Филипс премести поглед от жреца към Брейди и сетне отново към жреца. Лицето му бе плувнало в пот, в черните му очички проблясваха страх и неприкрито любопитство.

— Кои, по дяволите, са тия тук? — изшушука той на Бен. — Някакво театро ли разиграват?

— Не е театро, Филипс. По всичко личи, че това е съвсем истинско първобитно племе. Доколкото мога да съдя, живеят още в каменната епоха.

— Я не се занасяй, Танър! По-скоро ще повярвам в летящи чинии!

— Вярвай, в каквото си щеш — сви рамене Бен.

Джули видя как репортерът се мъчи да осмисли чутото, в очите му се мярна алчност. Тя настръхна и дръпна Бен за ръката.

— Трябва да го разкараме оттук.

— Съмнявам се, че е по силите ми — отвърна той тихо.

Брейди се извърна към тях.

— Както виждам, фотографските ви напъни са разбунили духовете.

— Щракнах само две-три снимки — изпелтечи Гари Филипс. — Чудо голямо!

— Заради светкавицата е. Опитали сте се да откраднете силата на Бащата Слънце. Не е бивало да го правите, бледолики.

Гари прихна в презрителен смях.

— И таз добра, да съм откраднел силата на Бащата Слънце! На друг ги разправяй тия измишльотини!

— Не са измишльотини, поне за тях — възрази Брейди.

— Кажи им, че се извинявам.

— Каквото и да им кажа, за тях вие не съществувате.

— Добре де, щом не съществувам, как така съм откраднал силата на Бащата Слънце?

— Не вие, а вашият фотоапарат.

— Ами тогава го вземи. Поговори с онова приятелче, техния вожд.

Брейди опита. Джули видя как той накланя глава към Тайоша и, ръкомахайки, му казва нещо. Накрая Тайоша явно се видя в чудо и кимна на мъжете, хванали Филипс, които моментално го пуснаха, дръпнаха се и си погледнаха стъписано дланите. Джули нямаше представа какво според тях бяха държали, но явно бяха уплашени. Сляха се с множеството в мрака, което чакаше указания от Тайоша.

— Тия тук са откачени до един — изсумтя Филипс. — Какво ще правим сега, приятелю? — обърна се той към Брейди.

— Не съм ви никакъв приятел! — тросна се Брейди. — И внимавайте какви ги вършите, господин Филипс, че като нищо ще ви набучат на кол и ще ви опекат на слънцето, та да ви оглозгат мравките. Хайде, елате да прекарате нощта при нас. По-точно онова, което е останало от нощта.

В озарената от далечния огън тъма те се изкачиха в къщата. Филипс следваше Джули по петите, а тя го чуваше как пухти задъхано подире й и усещаше, че от притеснение вони на пот.

— Ей, госпожице Хейдън, какъв е тоя цирк, дето го разигравате? — попита по едно време той.

— Това не е цирк — отвърна тя хладно. — Това е селище. Техен дом.

— Няма що, страхотно селище! — подсвирна репортерът.

— Те вероятно ще кажат същото за Ню Йорк — възрази Джули.

Брейди намери спална роба и за Филипс и лека-полека селището отново се успокои. Джули лежеше, заобиколена от непознатите миризми и тихите нощни звуци и си мислеше, че появата на Филипс вероятно ще има сериозни последици. Селището вече бе застрашено от света на духовете. След стотици дълги мирни години потомците на Древните бяха разкрити.

 

 

По пладне Джули мразеше Гари Филипс не по-малко от Бен и Брейди. Първото, което репортерът направи сутринта, бе да попита къде е банята. Щом разбра смаян, че баня тук няма, почна да се оплаква от всичко, като се почне от храната и жегата и се стигне до това, че дрехите му били мръсни и прогизнали от пот и нямало течаща вода.

Но още по-страшното бе, че след като се увери, че племето е съвсем миролюбиво, той започна да снове необезпокояван и да си вре носа навсякъде, да взима, каквото си хареса, и да оставя я часовника си, я джобно ножче или химикалка в замяна на делвите, кошниците и накитите, които прибираше най-безогледно. Говореше като курдисан и се хилеше, въпреки че хората го гледаха безизразно, а накрая прибра една гривна от тюркоази и кожа и остави в замяна моливче за двайсет и девет цента.

О, Джули го мразеше от все сърце, ала колкото и да бе странно, той й беше и симпатичен, все едно бе реликва, изхвърлена от отточните тръби на мръсен, трескав, пренаселен град.

Филипс представляваше смехотворна гледка, докато щъкаше нагоре-надолу по стълбите и покривите, както бе с подгизналите си от пот прашни градски дрехи — широк бял ленен панталон и черна риза със сребърни нишки. Чак я досмеша, но после си спомни от какви подбуди бе дошъл тук и отново я побиха студени тръпки. Бен и Брейди бяха слезли повторно в долината, та Бен да проучи нивите. Тя се запита дали ще се бавят много. Обаче бе доволна, че беше останала в селището да погледа как жените вършат къщната работа. Бе истинско чудо как успяват да смелят царевица и да шият дрехи, да използват максимално ограничените си ресурси. Пред всяко жилище имаше плоча, на която печаха питките. Жената от съседната къща плю върху плочата да види дали е достатъчно нагорещена, сетне прокара по плоската повърхност нещо като метличка от царевична шума, която предварително бе топнала в съдинка с животинска мазнина, ако се съдеше по миризмата. Със сигурни вещи ръце сипа върху плочата от тестото, изчака питката да се опече от едната страна, обърна я и накрая я сложи при другите готови питки, струпани в плитка кошница.

Джули наблюдаваше като омагьосана как жените се качват и слизат забързано по стълбите с кошове върху главите, как обработват терасираните царевични ниви. Отпърво ги гледаше от двора на къщата, която им бяха предоставили, после се престраши и тръгна да се разхожда на воля — никой не й обръщаше внимание, сякаш бе мярнала се сянка.

Беше й мъчно, че се страхуват от нея, ала дваж по-неприятно й бе, че не я забелязват. Разбираше страховете им, но самотата й тежеше ужасно.

Въпреки това продължи да се разхожда между наскалните жилища от редицата, където бе и тяхната къща, и да попива всичко, което вижда, до най-малката подробност, та да си го спомня, щом се прибере. В много от жилищата видя специални помещения, нещо като килери със струпани в тях делви и кошове, пълни с изсушена царевица, орехи и ядки и някакви непознати коренчета и семенца. В малки нещавени мехове, вероятно от кожата на прерийни кучета или катерици, имаше нещо, наподобяващо сол. Върху дървени пръти висеше сушено месо. Имаше и делви с фасул, тиква и сушени плодове. И всичко това бе събрано от една-единствена долина. Нима бе възможно тя да живееше само на няколко километра оттук и едвам да изхранваше няколко овце, говеда и коне? Ами зеленчуковата й градина? Какъв срам! Май излизаше, че бе ленива. Или просто бе прекалено зависима от съвременните удобства, например от изобилната вода за поливане, и инстинктът й за самосъхранение бе закърнял, както всъщност у всички съвременни хора.

Отпусна се върху един зид от пясъчник и се замисли как да оцелее в живота. Защо й бяха нужни пари? Нима не бе възможно от това изживяване да почерпи опит, който да я направи свободна? Хрумна й и нещо друго — че бе доведена, тласната към това вълшебно място, от невидима ръка, от самата съдба. Бе твърде възможно. Долината я учеше, че няма невъзможни неща.

В къщата отпред една по-възрастна жена, вече прегърбена от годините, плетеше с костени куки. Намота на едната дълго тънко сухожилие и се зае да кърпи роба, каквато бяха дали на неканените гости за през нощта, като междувременно се смееше и си бъбреше с друга жена, явно дъщеря й. Сигурно клюкарстваха, помисли Джули.

Дъщерята омеси нещо като царевичен сладкиш, занесе кошницата вътре в къщата и пак се върна с друг кош, този път пълен със сушена царевица, която започна да мели между две плочи, каквито Джули бе виждала в музеите и в книги за анасазите. Недоумяваше колко ли часа бяха нужни, та жените да смелят царевица, с която да изхранят стотиците жители на селището.

По-младата жена мелеше зърната търпеливо, неуморно, надвесена над скута си, като същевременно си бъбреше спокойно с майка си. Не прояви и най-малкия признак на припряност. Джули отдавна да се бе изнервила и отегчила — явно имаше какво да научи от селището.

Не чу стъпките зад себе си и когато видя Филипс, подскочи от уплаха. Беше го забравила, бе забравила как снове и ограбва най-безсрамно клетите индианци.

— Я къде си била! — възкликна той и изникна пред нея досущ кукла на пружина. — А другите къде са? Бен и Брейди, де.

— В долината.

Тя погледна надолу към ръцете си, за да не избухне.

— Виж какво взех. В замяна, разбира се, им дадох някои свои вещи.

— Значи плячкосваш! — тросна се Джули.

— Ама защо говориш така! Изобщо не плячкосвам. Само съжалявам, че нямам камион, на който да натоваря всичко. Може би вие ще ми помогнете… — Филипс подскачаше трескаво и енергично около нея, грейнал от радост, че се бе сдобил с предметите. — Нали знаеш, напоследък индианците са на мода. Само за тях приказват. Във всички галерии са изложени такива вещи. Това са луди пари, луди пари! Ще ме удавят в мангизи, ще натрупам цяло състояние. Виж! Каква делва, а! Страхотна е! Ами тези мъниста? И гривната. Украсена с тюркоази. Цяло съкровище!

Тя се изправи бавно.

— Как не те е срам!

— Да ме е срам ли? Че от какво да ме е срам? И аз им давам разни неща. Не ги мамя. Часовникът и джобното ми ножче ще им харесат. Е, часовникът може и да спре. Само трябва да сменят батерията. Ще си купят за пет долара, така де! Пак са на кяр.

— Чак ми се повдига от теб!

Ала той не я слушаше.

— Трябва да го убедя някак тоя Тайоша да ми преотстъпи изключителните права — допълни репортерът, преливащ от енергия. — Помисли само каква история! Ами предметите на изкуството! Бихме могли да докарваме по десет хиляди туристи на седмица. Ще построим мотел, басейн, павилиони за закуски, магазин за сувенири, голям паркинг. И елеватор до горе. С билетчета по десет долара и входна такса.

— Божичко! Млъкни! Имай срама! — изкрещя Джули.

— Какво? — учуди се искрено Филипс. — Не съм казал нищо неприлично.

Тя му обърна гръб и си тръгна.

Бен и Брейди тъкмо се връщаха от долината, когато Джули излезе на централния площад. Койот изприпка весело да я посрещне, после отиде да подуши едно куче на индианците, което ужасено хукна да бяга.

— Долу разполагат с невероятна система — зацъка Бен. — Човек би си помислил, че в тоя пущинак няма да покълне нищо, но…

— Бен! — прекъсна го тя.

Той спря и се взря в нея.

— Да не се е случило нещо?

— Да. Само да знаеш какви ги върши Филипс цяла сутрин! Дрънка ми някакви дивотии за мотели, паркинги и… елеватор.

— Остави го, въздух под налягане!

— Не си ли даваш сметка какво означава това? Всички ще научат за тях. Това… Това ще ги погуби. Трябва да спрем Филипс.

Бен избърса потта по тила си.

— Правиш от мухата слон — въздъхна той. — Филипс е никой. Дори няма представа какво е открил. И никога няма да разбере.

Джули отметна глава.

— Така ли? Говориш, сякаш си наясно с всичко.

— Е, не съвсем с всичко — възрази Бен. — Знам обаче едно — и то е как да докажем или да отхвърлим предположението, че това са анасази.

Тя се взря съсредоточено в него.

— Чела ли си за новия метод, чрез който се доказва дали определени хора са свързани по кръвен път?

— Не — отвърна Джули. Насоката на разговора нещо не й допадаше.

— Учените използват ДНК — поясни невъзмутимо той — и така доказват, че определени хора имат еднакво потекло. Ако това племе е свързано, да речем, с племето на хопите, можем да го установим. Ще разберем и ако тяхното ДНК се различава в една или друга степен от ДНК на другите коренни жители на Америка. Науката е стигнала много далеч, Джули, и…

— ДНК! — изпъшка тя. — Не мога да повярвам на ушите си! — допълни, вбесена. — И ти не си по стока от Филипс. Не, дори си още по-опасен, понеже си по-умен и би трябвало да знаем, че…

— Чакай, Джули, аз такова…

— Хич не ми ги разправяй тия! — тросна се тя и забърза нататък.

Ала Бен я настигна още преди да бе излязла от централния площад и я хвана за ръката, за да я спре.

— Чакай малко. Извинявай! Спри най-после, де!

Джули се извърна бавно към него. Беше ядосана от бездушието му, от неспособността му да проумее за какво ставаше дума.

— Толкова ли не разбираш, Бен? Тези хора трябва да бъдат оставени на мира, иначе с тях е свършено. Ще понесеш ли такава отговорност? Или може би ще ги научиш да управляват реактивни самолети? И как да правят атомни бомби?

Бе толкова вбесена, че едвам си поемаше дъх. Усети как очите й се пълнят със сълзи, беше я страх до смърт, че няма да успее да го убеди. Бен я гледаше със сключени вежди. Сетне лицето му бавно просветна.

— Нали вече ти се извиних, Джули! — усмихна се той криво. — А аз не се извинявам за щяло и нещяло. — Прегърна я през раменете и се взря в очите й. — Да, права си. Носим отговорност.

Но тя почти не го чу. Стоеше, затаила дъх, усещаше колко силно я стиска за раменете и как я изгаря с поглед и не можеше да откъсне очи от устата му, от неговата толкова красива уста. След Марк не бе стояла толкова близо до мъж. През цялото това време, през всичките дълги самотни години никой не я бе докосвал. А любовта на Марк накрая се бе превърнала в насилие и ужас. Изведнъж като гореща вълна я обля страх. Не можеше да си позволи да обича, да се влюбва, понеже така ставаше уязвима. Ушите й бучаха и Джули трябваше да се насили, за да чуе какво й казва Бен.

— Добре, поне за това съм съгласен с теб. Трябва да го обсъдим. Да помислим много внимателно какви ще са последиците за тия хора, ако се разбере за тяхното съществуване. Обаче това решение не е по силите на двама души. Не бива нито аз, нито ти да се правим на Дядо Боже.

Тя продължи да го гледа, да долавя топлината на ръцете му и мириса на чиста мъжка плът, да усеща колко объркана беше и колко запъхтяно дишаше. Изведнъж й стана непоносимо да е толкова близо до Бен и се извърна рязко.

Именно той реши проблема с Филипс и вещите, които бе откраднал. С непохватността на слон в стъкларски магазин го сграбчи за ризата и му нареди:

— Или ще оставиш всичко до последния предмет, откъдето си го взел, или ще те бутна от ръба на урвата!

— Няма да ме бутнеш…

— Ще те бутна, и още как, я ме виж колко съм як! — възкликна Бен и го задърпа към площадката пред къщата.

— Добре, добре! — изписка Филипс. — Пусни ме! Ще върна вещите.

Джули беше вътре в стаята, ала излезе да види какво става. Нали си бе страхливец, Филипс се предаде бързо, само изруга един-два пъти. Тя ненавиждаше всяка проява на насилие и се запита дали Бен е говорил сериозно. После реши, че с Гари Филипс е безпредметно човек да се позовава на здравия разум и Бен вероятно също го знаеше.

Тъкмо тогава Джули изпита странното неприятно усещане, че някой я наблюдава. Видя й се чудно, при положение че тия дни всички старателно избягваха дори да поглеждат към нея. Обърна се. На горната тераса седеше хубаво мургаво момиче с тънички ръце и нозе и лъскава черна коса, навита около ушите. За миг очите им се срещнаха, сетне девойчето се извърна с безизразно лице и се зае с работата си. Но и това бе нещо, дребен знак, че я бе забелязало, първа стъпка.

— Знаеш ли кое е това момиче, Брейди? — попита Джули и кимна към дребничкото девойче, което се бе навело и нанизите лъскави мъниста на вратлето му се поклащаха.

— Това е Мика, най-голямата дъщеря на Тайоша — поясни Брейди.

— Стори ми се, че преди малко ме погледна — отбеляза умислено Джули.

Прекараха остатъка от следобеда спокойно, без произшествия, понеже Филипс бе отишъл да върне заграбеното. Ала на вечеря се появи отново с часовника си, имитация на „Ролекс“, върху китката и пак задърдори неспирно, сякаш забравил неприятното спречкване с Бен.

— Боже, още по-интересно е и от НЛО! Ще пусна голяма статия във всички всекидневници, в „Чикаго Трибюн“, „Лос Анжелис Таймс“, „Уошингтън Пост“. Под моята рубрика и със снимков материал. Жалко, че ми свърши филмът. С авторски права, разбира се. Може да напиша и книга. Ще ми отнеме най-много седмица. Познавам един издател, който дава мило и драго да се докопа до нещо такова.

— Млъкни, Филипс! — прекъсна го отегчен Бен.

— Няма да го направиш! — тросна се ядно и Джули. — Няма да ти позволя.

— И приключенски филм, нещо от сорта на „Индиана Джоунс“. Ще подпиша договор за консултант — продължи той невъзмутимо.

Джули вдигна ръце от него. Филипс изобщо не я слушаше. Познаваше този тип хора, и Марк бе същият, но Филипс беше по-тежък случай и от него. Изпитваше неутолима потребност да е център на вниманието, която някои погрешно наричаха егоизъм. Не че бе глупав, просто бе сляп, напълно сляп за всичко, освен за парите и признанието. Божичко, би направила какво ли не, само и само той да не се бе появил оня ден в ранчото й.

По-късно, когато огньовете, на които жените бяха приготвили вечерята, угаснаха, Бен я дръпна встрани.

— Не се тревожи за Филипс — рече й. — Ние с Брейди ще се опитаме да го вразумим.

— Дано — отвърна разпалено Джули.

— За теб това е много важно, нали? — попита той с нежност, каквато Джули не бе долавяла дотогава в гласа му.

— Да. Чувствам се отговорна. Аз съм виновна да се изтърсим всички тук. Не трябваше да вдигам такава олелия за мъртвия кон.

— Ала ти, Джули, не знаеше. Не стоварвай върху себе си вината.

Бен я помилва по лицето, сложи едра длан върху пламналата й буза, а тя съвсем се разнежи, идеше й да се отпусне в обятията му, да усети силата и възбудата му, твърдата му брада до страната си.

— Хайде, по-спокойно — рече накрая той. — Поспи си.

— Добре — опита да се усмихне Джули.

Лежеше в нощта с дъх на пушек, заслушана в дишането на тримата мъже в съседната стая, и се мяташе между надеждата и съжалението. Призори чу как един от тях става и излиза, но още преди да се бе върнал, най-сетне потъна в дълбок, изпълнен с кошмари сън.

 

 

На сутринта се разбра каква беда бе станала. Джули се събуди рязко от гласа на Брейди, който говореше ужасен на Бен.

— Онзи негодник я е отвлякъл, отвел я е и толкоз. Нощес!

— Сигурен ли си? Да не е излязла със своя приятел? — помъчи се да го успокои Бен.

— Не, каза ми Тайоша. Селището е заприличало на разбунен кошер. Дявол го взел, Танър, ние сме виновни!

Джули се появи на прага и надзърна навън.

— Кой? Какво?

Брейди се извърна рязко към нея — беше пребледнял, очите му блестяха. Никога не го беше виждала такъв, не бе изпадал в такова състояние дори когато Ханк бе загазил здравата.

— Филипс е отвлякъл Мика. Няма ги и двамата.

Джули усети как кръвта й се смразява в жилите.

— Не може да бъде! — прошепна тя.

— Ще тръгнем след тях и може би ще ги настигнем — предложи Бен. — Знаем в каква посока са поели. През клисурата в платото.

— Онзи келеш е тръгнал преди часове — възрази Брейди.

Бен изруга.

— Отмъкнал е и една кукла, ценен амулет — допълни с разтреперан глас Брейди.

— Само да ми падне това леке! — отсече Бен. — Мен ако питате, трябва да тръгнем незабавно. Едва ли е стигнал далеч.

Джули дочу как някой плаче и вие на умряло, как към къщата се приближават хора, които крещят и дрънкат с кратуни. Следван от многолюдна тълпа, се появи Тайоша, облечен в пищните си одежди, лицето му пак бе изрисувано на бели и черни линии. Жените ридаеха, мъжете кълняха.

— Брейдиии! — провикна се жрецът.

Наобиколилите го размахваха молитвени стълбове, украсени с орлови пера, които се гънеха като пяната на бурно съскащо море. Тримата пришълци излязоха от къщата. Сърцето на Джули биеше до пръсване. Тя бе уплашена, потисната, ядосана, гузна.

Жрецът заговори с изопнато лице, множеството се люшна, застена, зарида. Брейди заслуша със стоически израз, вперил очи в Тайоша. Джули усети, че Бен, който стоеше до нея, също бе изнервен и изруга едва чуто със стиснати пестници. Тя го хвана за ръката, за да го възпре.

— Тайоша казва — преведе им Брейди, — че дъщеря му Мика е изчезнала, понеже сме довели със себе си сянката на злото.

Джули усети как очите й се пълнят със сълзи. Тайоша пак заговори сърдито, сетне си тръгна, следван от покрусената тълпа.

— Божичко — проплака горчиво Джули, — какво ще стане сега с Мика?

Лицето на Брейди бе като от камък.

— Мика е отишла в света на духовете оттатък каменната стена, която е краят на света — рече той. — Съдбата й е предопределена. За племето момичето вече е мъртво.