Лин Ериксън
Отвъд залеза (7)

Седма глава

— Никога през живота си не съм чувал толкова смислено изявление! — подметна ехидно Бен.

Но Брейди вече се бе обърнал и с угрижен израз на лицето бе продължил нататък покрай потока. Джули се спогледа с Бен и видя в очите му неприкрита арогантност, сякаш той й казваше: „На мен ли ще ми разправя? Аз съм специалистът тук“.

Какво ги прихващаше и двамата? Бен тръгна с присмехулен поглед след Брейди, после отпи голяма глътка вода от манерката и я подаде на Джули.

— Ще последваме ли Брейди или вече ще се връщаме? — попита Бен, докато я наблюдаваше как пие от манерката.

— До наскалните жилища ще има да се катерим доста.

— Аз ще се справя — отвърна тя и избърса уста. — Обаче дали на теб ти е по силите?

Очакваше той моментално да й възрази и да се заяде, ала за нейна изненада Бен само й се усмихна с разбиране. Явно нямаше намерение да се хваща на въдицата.

Поеха на запад и докато вървяха към наскалните жилища, Джули не сваляше очи от тях. Може пък да грешеше и останките да бяха нанесени върху картите, но да не бяха известни и затова да не бяха посещавани от туристи. Вероятно по-нататък имаше и път, който извеждаше от долината. По него бе дошъл и човекът, убил коня и овцете й. Оставаше само да разберат защо.

— Кой е най-близкият град отсам Ред Меса? — поинтересува се Бен.

— Чакай да помисля. Шипрок или може би Шийп Спрингс. И двата са в резервата на навахите.

— Кой ли живее в тази долина? — продължи умислено Бен.

— Може би индианци от племето навахо — предположи тя.

— Тук има някой — рече Бен съвсем убедено.

Пак цареше гробна тишина, все едно долината бе притаила дъх в пладнешката жега. Джули имаше усещането, че в това незнайно място липсва нещо, сякаш природата криеше от тях една от стихиите си.

Извърна очи към Бен и понечи да сподели мислите си, ала изражението му бе вглъбено. Тя потръпна и продължи нататък подир Брейди, все така вперила поглед в далечните наскални жилища, които, кой знае защо, й приличаха на част от недовършен пейзаж — бяха прекалено ведри и съвършени. Какво ли бе имал предвид Брейди, като им бе казал, че това не са развалини?

Предвождани от Койот, който тичаше на зигзаг в коритото на потока и душеше земята, тримата продължиха да кретат, да навлизат все повече в долината със странната мараня, която малко по малко ги обгърна. Джули се обърна назад към посоката, откъдето бяха дошли, и не видя нищо, освен морава мъгла. Не я напускаше зловещото чувство, че тук всичко бе някак необичайно. Дърветата, храстите и камъните си бяха същите, както навсякъде другаде. Посърналите тополи покрай ручея също бяха най-обикновени, както и високите стени на платото. Дори в наскалните жилища нямаше нищо необичайно — поне в тази част на Съединените щати. И въпреки това…

Тя все се надяваше да се натъкнат на някой черен път или най-малкото на следи от автомобилни гуми, на пътен знак, паднал върху спечената пръст, на прогнила от времето греда от ограда с остатъци от ръждясала бодлива тел по нея, на мост, прехвърлен над рекичката, на барабонки от овце, на пропукан стълб за телефонен кабел…

Ала не се виждаше нищо, и една-единствена следа от цивилизация.

След малко Бен спря и избърса с носна кърпа челото и врата си. Джули пак отпи от манерката и също изтри челото си. Потта се стичаше на вадички между гърдите й.

— Днес е по-горещо — рече му тя. — Кога най-после ще завали?

— Сигурна ли си, че не искаш да си починеш? — попита той и Джули усети безпогрешно по гласа му, че наистина бе загрижен.

Погледна озадачена Брейди, който вървеше на известно разстояние от тях, вперил очи в нозете си.

— Не, благодаря, добре съм. Хайде да настигнем Брейди.

Обаче не се чувстваше особено добре. Мъчеха я лоши предчувствия. Всичките й сетива подсказваха, че тук нещо не бе наред.

Какво ли? Потокът бълбукаше, Койот подтичваше с изплезен език, тополите потрепваха от топлия ветрец, небето над тях се белееше от лекия като мараня дим.

Може би просто се притесняваше, че ги чака дълъг път, докато се върнат при джипа. Сигурно щеше да се мръкне. Не носеха храна, а тя вече огладняваше. Дали наистина да не се върнеха и утре да не дойдеха в долината по-подготвени, с храна и палатки? Тревожеше се и за Ханк. Дума да няма, те с Брейди и друг път го бяха оставяли сам през нощта, без да го предупредят, ала Джули се безпокоеше да не би той да иде с пикапа в Трейдинг Пост, да пийне повечко бира и пак да се изпокара с Кен Ламонт. Ако прекалеше, Кен като нищо можеше да изпълни заканата си и да го вкара в затвора.

Точно така, беше напрегната заради Ханк, реши най-после тя. Дали да не сподели с Брейди? Но когато го погледна и го видя как върви отпред, нещо я спря и думите й си останаха неизречени. Така тримата продължиха да навлизат все по-навътре в зловещата местност. И колкото и да бе странно, докато крачеше, Джули имаше усещането, че връзките й с външния, с истинския свят изтъняват с всеки изминат метър.

— Колко е часът? — попита тя накрая Бен.

Той погледна веднъж, втори път часовника си и смутен почука по стъклото.

— Ама че боклук! Още показва дванайсет часа. Батерията явно се е изтощила. А я смених тия дни.

— Отдавна е минало пладне — отбеляза Джули, — поне така ми се струва.

— Някъде към три е — съгласи се Бен и свъсил вежди, пак почука по стъклото.

— Вървим от доста време — продължи тя. Всъщност искаше да го помоли да се върнат, ала се уплаши да не би той да я помисли за малодушна.

Защо ли поддържаше тази бясна надпревара с него? Какво толкова щеше да стане, ако си признаеше, че бе уморена и гладна и й беше горещо? Нима Бен щеше да се възползва от това? Обърна се и го изненада, докато той я гледаше със сините си очи, направо я пиеше с поглед. Изправи гръб и реши да продължи напред.

Брейди бе спрял и, затулил очи с длан, се беше вторачил в наскалните жилища. Джули и Бен го настигнаха и също се вгледаха в селището, кацнало на издадената канара.

Слънцето се бе гмурнало в следобедното небе и озаряваше с вековечната си златиста светлина стотиците квадратни помещения, наредени на стъпаловидни редици. Същото слънце, почитано като извор на живота от всички индианци в югозападните щати, обожествявано и до ден-днешен от племената хопи, тева, зуни и пуебло. Селището бе окъпано в тази особена златиста светлина, но черните празни прозорци на отколешните жилища гледаха към долината досущ слепи очи. Въпреки жегата Джули усети как я побиват студени тръпки.

— Каква изумителна гледка! — възкликна Бен.

Сетне гласът му, кой знае защо, заглъхна и за няколко секунди Джули изпита чувството, че в миг се пренася през пространството в друго време, в друга, отдавна отминала ера. Горещината я обгърна като с топло меко одеяло. Тя се върна столетия назад. В долината кипеше живот, древните от онази отколешна епоха сновяха около нея, подминаваха я и забързани изчезваха в притихналите сенки на жежкия следобед. Пред очите й заплуваха лица от далечното минало. Джули виждаше как тези хора от древността стоят край потока и коленичили, мелят царевица. Усещаше мириса на потта и огньовете им, взираше се в непроницаемите им черни очи. Дори чуваше някъде в далечината приглушения тътен на тъпани, които биеха ли, биеха и сякаш предаваха някакво послание…

— Хей! — чу тя някакъв глас. — Джули! Добре ли си?

Говореше й Бен. Тя си пое със сетни сили въздух и се помъчи да се върне през годините. Ами да, пред нея стоеше Бен, а Койот сновеше наблизо. Само на хвърлей беше и Брейди.

— Знаех си аз, че трябва да спрем, за да си починеш — рече Бен. — Още малко и ще се строполиш в тая жега.

— Вече съм добре — успя да изрече Джули. Странното неземно изживяване беше свършило, вече го нямаше. — Честна дума… — Запита се дали да сподели с Бен какво й се бе случило току-що. Той сигурно щеше да й се изсмее. — Чу ли нещо? — престраши се все пак да го попита. — Някакъв глух бумтеж.

Бен я погледна озадачено.

— Излезе вятър, но веднага утихна. Защо?

— А, просто питам. Стори ми се, че… Всъщност да вървим!

Ала Брейди я наблюдаваше вторачено със същите непроницаеми очи, каквито бе видяла току-що във въображението си. Тя примига — пред нея наистина стоеше Брейди.

— Хайде да тръгваме — подкани го непреклонно. — Стигнали сме прекалено далеч, за да се отказваме.

— Както искаш — рече Бен и понаведе глава. — Води!

Брейди отново бе тръгнал. Дали Джули само си въобразяваше, или сега той, за разлика от обикновено не се клатушкаше, а вървеше по-спокойно и ведро, изправил рамене и вдигнал високо глава? Дали изобщо го познаваше? Изведнъж я обзе паника.

Също закрачи, а кучето заситни на педя от нея. Бе настръхнало цялото. Тя се огледа, обаче не видя нищо тревожно, нищо, освен прахоляк, ниски храсти и посърнали тополи под възправилите се като крепостни стени скали, които ги заобикаляха отвсякъде. Трябваше да се насили, за да си спомни, че просто върви през непозната местност и че както много други подобни развалини, наскалните жилища са необитаеми от близо шест столетия. Древните бяха мъртви, бяха изчезнали, нямаше ги.

Слънцето слезе още по-ниско и зъберите изведнъж хвърлиха тъмни сенки върху долината и къщите върху канарата. Селището придоби съвсем различен вид, вече изглеждаше не така безлюдно и безобидно, бе по-скоро мрачно и злокобно. Самият въздух сякаш натежа, похлупи ги с предупреждението: „Връщайте се!“. Кой нае защо, Джули очакваше небето да притъмнее, по него да се струпат буреносни облаци, дори бе сигурна, че е чула в далечината гръм — или бе тътенът на барабани? По небосвода над тях нямаше нито едно облаче.

Вероятно минаваше пет часът, но времето вече не значеше нищо за нея. Тя току поглеждаше към наскалните жилища, които ту й се струваха много далеч, ту сякаш надвисваха над тях. Реши, че е от маранята и от непоносимата жега, преобразила всичко и замъглила мислите й.

Когато съгледа първия път струйката дим, не бе съвсем сигурна. Ала отново се взря в наскалните жилища и я видя съвсем ясно — виеше се над древното селище досущ като въпросителен знак в застиналия въздух. Джули замръзна, уплашена най-вече от внезапната яснота, с която бе осъзнала какво означава издигащия се дим.

Бен също го бе забелязал и наблюдаваше мълчаливо стръмния планински скат.

— Господи, какъв е този пушек? — прошепна тя.

Усети, че Бен бе застанал зад нея и чу тихия му смях.

— Въображението ти съвсем се развихри — подзе той спокойно и самоуверено. — Обзалагам се, на каквото кажеш, че в долината живее някой, човекът, убил твоите животни, и просто се укрива в старите наскални жилища. Не е изключено да са обитавани и от хора от племето навахи или пуебло, откъснали се от своите.

— Вероятно… — подхвана не особено убедено Джули.

— Не знам — прекъсна я Брейди, проговорил за пръв път от няколко часа. — Но май ни предстоят изненади.

Понечи да каже още нещо, обаче точно в този миг Койот се разлая като обезумял и сърцето на Джули се сви от уплаха. Храсталакът около тях прошумоли, разтвори се и от него най-неочаквано се показаха лицата на шестима въоръжени за лов индианци, размахали току пред гърлата им шест дървени копия.

 

 

Когато сърцето й най-сетне спря да бие толкова лудешки, тя забеляза, че Бен бе хванал кучето за каишката и му крещи:

— Млък! Успокой се, момчето ми!

Брейди стоеше като попарен, зяпнал от изненада. Индианците продължаваха да ги наблюдават, без да се помръдват, със застрашително насочени към тях копия. Бен пръв дойде на себе си.

— Хайде, стига с тези шегички, момчета! — рече на индианците, все така възпирайки кучето. — Свалете копията.

Те пак не се помръднаха, продължиха да стоят като истукани с безизразни, бронзови от слънцето лица. Единственото, по което Джули прецени, че и те са хора като всички останали, бе струйката пот, стичаща се по слепоочието на единия младеж.

Най-сетне Брейди пристъпи напред, без да сваля от тях възхитен поглед, и се прокашля.

— Говорите ли английски? — попита с пресеклив глас. То оставаше и да не говорят, помисли Джули. Брейди сигурно съвсем се е шашнал, толкова е изненадан от вида им. Ала по лицата им не трепна и мускулче. Тогава се намеси и Бен.

— Хайде, момчета, нека си починем. Имахме тежък ден.

— Не знаят английски — отсече категорично Брейди.

— Тогава опитай на испански — вметна Бен и се усмихна. Явно бе решил, че индианците се шегуват.

Брейди опита и пак удари на камък. Заговори на някакъв индиански диалект, който Джули не бе чувала — на племето хопи? Или на навахите?

— Кажи им да свалят копията — рече тя, възвърнала си дар слово. — Не е никак смешно.

— Опитвам се — отвърна Брейди.

— Хрумна ми нещо — подметна ехидно Бен. — Кажи им, че сме им приятели.

— Престани, Бен — схока го Джули. — Толкова ли не виждаш, че не се шегуват?

Брейди продължи да опитва на какви ли не местни индиански диалекти, които поназнайваше. Накрая Джули забеляза, че в очите на единия от мъжете проблесна пламъче, а поуспокоен, Брейди се мъчеше да се сети още думи на езика, който не бе говорил от години, и повтаряше непрекъснато едни и същи изречения.

Всичко бе толкова налудничаво, помисли си тя. Намираха се насред Ню Мексико, а се опитваха да намерят общ език с някакви хора, сякаш дошли от друга планета. Напуши я смях, но извърна очи към Брейди и видя, че положението им никак не е розово. Индианецът, който обикновено гледаше на света като на една голяма лоша шега, бе ужасно сериозен. А той не беше глупак.

Опита се да разговаря с индианците на някакъв гърлен диалект на племето хопи. Понякога те като че го разбираха. Друг път си мърмореха нещо и ги поглеждаха с недоверие. Бен въздъхна.

— Слушай — намеси се той и пристъпи напред, като прехвърли кучето на Джули, — вече става късно. Не знам какво ги притеснява, но или да ни заведат в селото си и да ни пуснат във врящия казан, или да ни дадат нещо за хапване и да приключва цялата тази бъркотия.

Брейди се извърна към него. В изражението му нямаше и следа от хумор.

— Вероятно ще предпочетат да ни сварят. Или да ни изпекат на шиш направо тук, на слънце, кемо сабе.

— Нямам нищо против, стига първо да ме нахранят — отвърна с кисела физиономия Бен.

— Престанете и двамата — тросна се Джули. — Намерили кога да си разменят шегички! — Тя погледна угрижено Брейди. — Какво се е случило? Да не сме прекъснали някаква тяхна церемония? Можем да се махнем, ако пречим…

Брейди поклати глава.

— Не е церемония, госпожице Джули — засмя се той някак насила. — Може и да не съм ги разбрал, ала твърдят, че… най-малкото използват една стара дума за анасазите.

— Я не се занасяй!

— Сериозно ти казвам — възрази Брейди. — Разправят, че са анасази.

— Аз пък съм марсианец!

Джули обаче не ги слушаше, а гледаше мъжете с широко отворени очи. Анасази! Сигурно ги взимаха на подбив. Пак се взря в тях. Бяха дребни, към метър и шейсет, шейсет и пет, добре сложени, с дълги коси, сплетени на плитки заедно с пера и кожени върви. Бяха само по препаски от щавена кожа и мокасини — точно така, мокасини! — и тюркоазни накити, нанизани върху ивички кожа. Наистина приличаха на едновремешни индианци.

Накрая Брейди явно успя да им каже, че не им мислят злото, понеже индианците сведоха копията и продължиха да разменят с него къси, почти неразбираеми изречения.

— Невероятно! — възкликна Джули и се обърна към Бен, ала той се бе разположил по турски на един камък, отегчен или може би изнервен. — Ей това ме вбесява у теб — забеляза хладно тя. — Че се правиш на голям всезнайко. Е, сега, Бен Танър, имам чувството, че няма да разплетеш чак толкова лесно тая загадка.

Той я гледа дълго с непроницаемо лице.

— Времето ще покаже — отвърна бавно и тогава Джули, кой знае защо, повярва, за огромна своя изненада, че чудноватите мъже пред тях наистина бяха анасази. Бен премести поглед от лицето й към Брейди. — Дошли сме да разберем кой избива добитъка на Джули — напомни той и се изправи. — Тези момчета може да са и от Луната, все ми е едно, дайте да си свършим работата и да си ходим по живо, по здраво. Ако живеят наблизо, им кажи, че искаме да видим селището им и да поговорим със старейшината. Ще се справиш ли, Брейди?

— Значи искаш да идеш в селището им, така ли? — засмя се той. — Добре тогава, кемо сабе! — Сетне извърна бавно и многозначително глава и погледна урвата. — Дано успееш да се изкатериш дотам.

Трима от индианците ги водеха, другите трима ги следваха отзад, докато те вървяха към подножието на планината. Джули усещаше неверието им, сякаш то бе живо същество, и техния страх от тримата непознати, нахлули в долината. Мъчеше се да запази самообладание, някаква връзка с действителността, но в следобедната жега всичко някак си й убягваше. Беше й горещо, бе цялата в прах и беше огладняла, ала почти не обръщаше внимание. Откакто бе стъпила на странното, потайно място, я преследваше чувството, че се бе озовала в приказка, че беше като Алиса в Страната на чудесата — на всеки завой я чакаше ново невероятно откритие. Открития, каквито просто не можеха да съществуват, обаче въпреки това бяха пред очите й. Алиса в Страната на чудесата.

— Какво ще кажеш, Брейди май съвсем превъртя — подметна Бен, докато следваха индианците.

— А, няма такова нещо.

— Нима и ти вярваш, че те наистина са от племето на анасазите? — ахна той, без дори да се опитва да прикрива учудването си.

— Не знам. Ала са по-различни, Бен. Толкова ли не виждаш?

— Все има някакво обяснение — отсече той. — Хайде, Джули, събуди се! Не сме в приказка. Върни се в действителността! Анасази вече няма и толкоз по въпроса. Изчезнали са цели два века преди Колумб да открие Америка.

Стигнаха подножието на зъбера. Джули изви глава нагоре към селището и забеляза в него хора, чу гласове, усети миризмата на огън. Тъпаните пак забиха глухо и протяжно. Бен също извърна очи нагоре — този път и той ги бе чул. Дали биеха в знак на предупреждение, за „добре дошли“ или просто хората тук общуваха чрез тях?

Един от индианците се провикна и някой спусна стълби — тежки здрави стълби от пръти, привързани с кожени ивици. Никакви пирони, никакви въжета и бичени дъски. Невероятно, но факт, помисли Джули.

Трябваше да изкатерят по тях към стотина метра. Бен водеше, Джули и Брейди го следваха, докато кучето бе качено с един кош. Джули я беше страх да погледне надолу, ето защо не откъсваше очи от подметките на Бен. От време на време и той й хвърляше по някой поглед и й се усмихваше широко, за да й вдъхне смелост. Щом се изкатери по стълбата, се пресегна да я хване за ръката и я издърпа бързо и леко, така че в миг тя се озова до гърдите му.

— Добре ли си? — попита я, запъхтян от усилието.

Джули кимна, също задъхана, а Бен махна от очите й кичур мокра от потта коса. Направи го нежно и грижовно, което я изненада и смути.

— Добре съм — успя да каже и се дръпна от него, притеснена, че са толкова близо един до друг.

— Значи искаш да се видиш с жреца? — попита Брейди и погледна под вежди Бен.

— С жреца ли? — повтори Бен.

— Това е най-добрият превод, който мога да направя, кемо сабе. Ала на теб все не може да ти се угоди.

— Много ви моля, хайде да заровим засега томахавката — намеси се Джули.

— Примирие! — оповести Бен.

— Дадено, бледолики, щом казваш, примирие.

Джули се огледа смаяна. Бяха застанали върху широка каменна площадка. Зад тях, досами скалата имаше полукръг от жилища, иззидани от блокове пясъчник, които прилепваха до милиметър един към друг. По стените имаше квадратни прозорци и врати с формата на буквата „Т“. Селището й се стори познато, понеже бе виждала останките при Меса Верде и каньона Чако, бе разглеждала и множество снимки на подобни селища в книги за югозапада на Съединените щати. Това селище обаче бе различно, то бе живо, беше обитавано от индианци от плът и кръв. Нито една стена не бе порутена, не се търкаляха счупени грънци и раздрани кошове. Навсякъде гъмжеше от хора, от дребни мургави индианци. От истински живи хора. Тя не можеше да повярва на очите си дори когато видя едно току-що проходило невръстно дете, което, стреснато от непознатите, се завтече с плач към майка си.

Шестимата им водачи заговориха нещо, засочиха Брейди и около тях се струпа тълпа. Разглеждаха ги мургави лица, поуплашени и невярващи. Но Джули забеляза нещо много интересно — индианците гледаха Брейди, единствено него, те с Бен сякаш не съществуваха. И през цялото време думкаха барабани, макар и тя да не виждаше кой бие на тях. Сякаш бяха скритият пулс на селището.

Стоеше като вцепенена, стиснала за каишката Койот, когато по едно време усети, че Бен се приближава към нея. Изпита непреодолимо желание да го хване за ръката.

Сетне тълпата отстъпи и при тях дойде висок мъж с изпито лице, вече попрегърбен от годините. Излъчваше достолепие и мощ.

— Жрецът — промълви Бен, както никога без сарказъм.

Мъжът наистина представляваше внушителна гледка, бе с наниз от широки плоски мъниста, носеше на главата си пера, а лицето му бе изрисувано на черно-бели ивици. Заговори, а Брейди се замъчи да му отвръща, като повтаряше изреченията, сочеше и ръкомахаше.

— Определено има властен вид. Величествен — прошепна Бен на ухото на Джули.

Тя кимна.

— О, Бен, погледни. Всичко е толкова… истинско!

— Като декор за холивудски филм.

— Престани! Не можеш ли поне веднъж да не се правиш на пръв смелчага?

— Мога, мога, само ми дай повод — прошепна Бен и й се усмихна — лицето му бе толкова прелестно, че на Джули й идеше да избяга.

— Ужасно нагъл си, Танър — тросна се тя. — Ама все някой ще ти натрие носа.

— Кой? Ти ли, Джули? — попита той, след като я гледа сякаш безкрайно дълго.

— А, няма да съм аз — успя да отвърне тя, колкото и да бе смутена. — Имам си друга работа.

Но не го изрече особено убедено и извърна очи, усетила, че още малко и сърцето й ще се пръсне.

Жрецът вече не говореше на Брейди, само го гледаше внимателно с мъдрите си старчески очи, тъжни и смущаващо пронизващи. Не бе притеснен от появата им, не бе и уплашен, дори не прояви скептицизъм. Все така сякаш не забелязваше Джули и Бен.

Накрая даде нещо като заповед на насъбралото се множество. Джули бе много отчаяна, че не разбира какво си говорят, че не е в състояние да приказва и да общува с тях. Какво ли им казваше жрецът?

Взря се в хората, които го слушаха напрегнато. Жени, деца, младежи изпълваха пространството пред каменните жилища, стояха по плоските покриви и гледаха подозрително и заинтригувано Брейди, без изобщо да обръщат внимание на Джули и Бен. Децата бяха с влажни черни очи и препаски през челата, жените бяха накичени с мъниста или накити от лъснат камък и бяха облечени в щавена еленова кожа, преметната през едното рамо, докато другото бе голо. Носеха косите си навити на дебели плитки около ушите, досущ като жените от племето хопи. И мъжете бяха с нанизи, с препаски и мокасини. Из въздуха се стелеше миризмата на огън и на печено месо.

— Не му разбирам много-много — рече Брейди, извръщайки се към Джули и Бен, — обаче се представи с името Тайоша, поясни, че неговото племе е единственото, оцеляло в долината, и че са анасази, само дето използва друга дума. Тези хора говорят на доста странна разновидност на езика на племето хопи. Почти не им разбирам, ала някои думи си приличат.

Брейди килна шапката си и разтърка с китка челото си. Погледна Джули, после Бен, сетне пак нея. Направи й впечатление, че бе силно развълнуван от срещата с тия хора.

— Каза ли нещо друго? — попита тя.

Брейди подсвирна тихичко между зъби.

— А, доста неща каза. Но не разбрах много. Спомена например за света на духовете оттатък планината, че там било царството на злото, където живеели само заблудените души на мъртъвците.

— Виж ти! — възкликна Бен. — И защо ти го е казал?

— Защото смята, че вие сте от този свят — подсмихна се кисело Брейди.

— Дрън-дрън, и това ми било жрец!

— Жрец е, и то истински.

Изведнъж на Джули й хрумна нещо.

— Божичко, да не сме в опасност?

— Едва ли — побърза да я успокои Брейди. — Вече сте призраци. Не съществувате в този свят.

— Призраци ли?

— Ами да. От света на духовете, не сте живи хора.

— И какво излиза, значи според тях ти си нормален, а ние — не — намеси се и Бен.

— Поне им изглеждам познато.

Умислен, Бен се взря в Тайоша.

— Звучи прекрасно, стига да вярваш, че те наистина са оцеляло племе на анасазите. Лично аз не се хващам на тая въдица.

— Това си е твой проблем — отвърна Брейди, сякаш за да ги защити. — Ако не ти харесват, се махни. Те само ще се радват.

— А, сигурно. Лошото, Брейди, е, че вие ме повикахте да ви помогна, а не аз — вас. Вие сте тръгнали с мен.

— Кога най-после ще престанете да се карате! — тросна се Джули. — Я донесете храна и вода и приказвайте като разумни хора! — Тя погледна Тайоша, сетне отново Брейди.

— Ще ни подслони ли за през нощта?

Тайоша, на когото съвсем очевидно не му се щеше да ги подслонява, все пак кимна към един от мъжете, довели ги в селището.

Тримата го последваха през лабиринта от къщи, стълби и дворове, като ту се изкачваха, ту слизаха отново. Откъдето и да минеха, всички се вторачваха в Брейди — някои плахо, други любопитно, трети направо уплашено. На Джули й идеше да се пресегне и да ги докосне, да каже най-вече на жените и децата: „Аз не съм дух. И аз като вас съм от плът и кръв. Живея само на няколко километра оттук. Не ви мисля злото“. Те обаче нямаше да я разберат.

Водачът им ги остави пред къща с три стаи. Появи се жена в леки мокасини, която сложи пред вратата с формата на буквата „Т“ красива пръстена делва и две големи кошници с прелестни шарки. Брейди й каза нещо, сигурно й благодари, Джули също й се усмихна приятелски. Ала жената я погледна така, сякаш не я виждаше, и си тръгна със сведена глава.

По едно време Брейди се усамоти в единия край на двора, където приклекна и се заоглежда. Джули реши да не го закача — в тъмните му очи се четяха тъга и почуда.

— Да не му е зле? — кимна с глава към него Бен.

— А, не, едва ли — отговори тя. — Просто не може да установи връзка с тях, затова е разстроен.

— Особено пък ако вярва, че са анасази — добави Бен по-угрижено от друг път.

— Ами ако наистина са анасази? — погледна го заинтригувано Джули.

— Само не ми разправяй, че и ти вярваш в тия небивалици.

— Защо пък небивалици? Ако не са анасази, какви са тогава?

Делвата на червени, черни и бели шарки, която бе оставила жената, бе пълна с вода, в една от кошниците имаше царевични питки, а в другата — зрял боб и задушено еленско. Бе наплетена толкова стегнато, че не пропускаше и капчица. Някак между другото Джули се запита дали може да вземе някоя от прекрасните кошници вкъщи, но после се сети, че те вероятно бяха много ценни за жената — в края на краищата тя не можеше да изтича до магазина и да си купи други.

Прегладнели, се нахвърлиха на храната.

— Ммм, вкусна е — отбеляза Бен.

Брейди също започна да се храни, ала бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка. Джули се запита дали водата е чиста, но понеже нямаха друга, надигна делвата и отпи от чучура. Беше прясна и въз студена, с едва доловим привкус на тиня. Тя изведнъж осъзна, че някой, някоя жена от селището я бе донесла по стълбата чак от потока, и я досрамя неописуемо.

Индианките кладяха огньове къде ли не, по покривите на жилищата, пред входните врати. Слънцето отдавна бе залязло зад Ред Меса, небето на запад бе бледо и обагрено в размито розово. Облегнати върху топлата стена на къщата, Джули и Бен загледаха хората, които сновяха насам-натам.

— Значи предполагаш, че главите на твоите животни са някъде тук? — попита след малко Бен, сетне си взе още една питка и сложи върху нея от бобената каша. — Тотемите на животни са много разпространени сред първобитните хора, които вярват, че взимат силата на зверовете, които са убили.

Говореше много убедено и Джули му завидя заради логичното мислене и простия подход към света. Виж, тя се разкъсваше между вярата и неверието, между догадките си и здравия разум. А Брейди… Брейди просто вярваше.

— Сигурно го е направил Тайоша — предположи Джули.

— Той е главният заподозрян — вметна Бен.

— Обаче не му се сърдя — побърза да каже тя. — Само това оставаше — да се изтъпаня и да го обвиня право в лицето.

— Вярно, неудобно е.

— Бен — допълни подир малко, — наистина имам чувството, че те живеят тук по този начин, откакто свят светува.

— Не е възможно.

— Няма невъзможни неща.

— Понякога завиждам на хората, приемащи нещата на гола вяра — отбеляза той, загледан в долината.

— Но аз не приемам нещата… — понечи да възрази Джули.

— Изразих се лошо — прекъсна я Бен. — Исках да кажа, че който просто вярва в някои неща и не ги поставя под въпрос, не си усложнява живота.

— Изненадана съм да го чуя от теб — рече спокойно тя.

— Лори също ще се изненада. Смята ме за циничен дърт особняк. Може и да е права.

Джули загледа лицето му в трепкащата светлина на огъня. Страните му вече бяха покрити с гъста тъмна четина. Най-неочаквано тя си спомни дъха му, учестен и топъл, върху лицето си, устните му и как бе допрял наболата си брада до бузата й. Още усещаше сякаш призрачното докосване на дланите му, когато й бе подал ръка да й помогне да се качи по стълбата. Радваше се, че сега бе тук, с нея.

Извърна се и допря лице о твърдата козина на Койот. Искаше й се да повярва в скептицизма и желязната логика на Бен, а не можеше. И тя като Брейди бе сигурна — тези хора тук наистина бяха оцелели потомци на анасазите.