Лин Ериксън
Отвъд залеза (6)

Шеста глава

Койот обикаляше със скимтене около останките на четирите овце. Дебелият му врат бе настръхнал целият.

— Ама че глупаво псе! — изпуфтя Брейди. Превъзбуденото куче се насочи право към подножието на Ред Меса. Навирило рунтава опашка, обиколи два пъти купчината камъни и продължи нататък.

— Надушил е диря — каза Джули. — Дали пък…

— Сигурно на заек — изпревари я Брейди.

— А не се знае — възрази провлечено Бен.

— Няма да навреди, ако тръгнем след него — предложи Джули.

Бен сви рамене, а Брейди изви очи присмехулно, но Джули не обърна внимание на скептицизма им. Познаваше си кучето — може и да не бе породисто, може да бе глупаво, ала сега не бе надушило дирята на заек. Вече бе изминала стотина-двеста метра, когато Бен й извика да почака. Двамата с Брейди идваха подире й, понесли манерките.

— Радвам се, че се реши да ме последваш — заяде се тя с Бен. — Само това оставаше — да разбуля загадката и да ти разваля служебното реноме.

Той я погледна и поклати глава.

— Просто си казах, че не е редно да се разхождаш сама из този пущинак.

Джули изпуфтя. Брейди не се безпокоеше за нея, знаеше, че ще се оправи и сама, но затова пък Бен се правеше на голям кавалер, за разлика от снощи, когато я бе целунал.

Внезапно си спомни съвсем ясно как я бе притискал до себе си. Тя пламна и настръхна цялата. Бе станало толкова неочаквано, той ни в клин, ни в ръкав й се беше ядосал. Върху лицето му се бе изписал гняв. Защо ли я бе целунал?

Сега вървеше точно зад нея и огромната му сянка падаше върху раменете й. Джули усещаше до болка близостта му, топлия му дъх във врата си. Трябваше на всяка цена да си го избие от главата, да забрави колко възбуден е бил предната вечер. А също и че за миг се бе поддала, отпуснала се бе в силните му ръце.

Земята под нозете й бе твърда, жегата — непоносима, ала тя продължи да върви подир Койот, който въртеше жълта опашка и подскачаше с несекваща енергия.

По едно време отпред излезе Бен. Джули се поотпусна — така той нямаше да вижда колко притеснена бе от близостта му. Бен спря, бе на няколко крачки от нея. Дишаше тежко, както бе застанал с ръце на хълбоците върху спечената пръст и се взираше наоколо.

— Къде се запиля проклетото куче? — попита запъхтян.

— Насам, Койот! — провикна се Джули. — Койот!

— Кучето сигурно се е загубило — обади се зад нея Брейди.

— Ела, Койот! — изкрещя пак тя, без да му обръща внимание.

— Не може да изчезне току-тъй — отбеляза свъсен Бен и се взря в сипея пред тях.

В същия миг кучето изникна сякаш от скалите на двайсетина метра отпред. Първа натам тръгна Джули.

— Сигурно има пещера, която не виждаме оттук.

Но пещера нямаше. Точно под отвесния зъбер имаше клисура, тясна и обрасла с буренак. Щом наближиха ръба й, тримата установиха, че стръмното дефиле се вие нагоре по стената на платото. Койот излая и продължи нататък по пътеката.

— Божичко, май ще се наложи да катерим тази ужасия! — възкликна Брейди.

— Остани тук — стрелна го с поглед Джули. — И без теб ще се оправя, обаче искам да видя накъде води.

Накрая и тримата се закатериха. От време на време Койот се мяркаше горе на урвата, сетне пак изчезваше, от което те разбираха, че дирята продължава. Червената скала се ронеше под нозете им и зад тях се свличаха малки лавини от прах и камъчета. Най-сетне отпред излезе Брейди мърморейки, че бледоликите били много кекави и мястото им било вкъщи. Но само след няколко метра спря и се пресегна да пипне скалата, извисила се като стена на хвърлей от пътеката. Върху камъка се тъмнееше петно.

— Кръв — пророни Джули.

— При това прясна — допълни зад рамото и Бен.

Брейди вече бе тръгнал напред. Дъното на тясната клисура със стръмни стени тънеше в нежновиолетова сянка, цареше гробна тишина, нарушавана единствено от камъчетата, търколили се под краката им.

— Никога не съм знаела, че тук има такава клисура! — възкликна учудено едва ли не на самата себе си.

Най-неочаквано криволичещата пътека свърши. В един момент тримата стояха в сумрака между скалите, в следващия се озоваха на открито, в горния край на стръмен сипей, озарен от слънчева светлина, която направо ги заслепи и те затулиха с длани очи.

Пред тях се простираше дълга долина, ширнала се докъдето поглед стига и тънеща в мараня. Слънцето бе бяло и странно, сякаш забулено в лека мъглица. Бен вдигна бинокъла, който носеше окачен на врата си.

— Изумително! — възкликна той, оглеждайки отново и отново широката около километър и половина долината.

Червените стръмни назъбени стени на платото от двете им страни, извисили се на около шестстотин метра, сякаш се отдръпнаха. Долу в равнината се мержелееха тополи, които също сякаш отстъпваха в неравна редица, за да хлътнат в забулената в бухлати облаци далечина. Корито на поток, помисли Джули, който напоява зажаднялата земя. Наистина невероятно.

Тримата стояха известно време, без да продумват, смаяни и очаровани от тази никому неизвестна, невероятна долина. Накрая Бен наруши мълчанието, като подаде бинокъла на Джули и й рече:

— Хубава е!

— И странна. Брейди… — извърна се тя към индианеца. — Нали помниш, преди няколко години край Флагстаф в щата Аризона избухна голям горски пожар и вятърът довя пушека чак над Ню Мексико. И тогава всичко бе потънало в същата мараня. Дали и сега няма някъде пожар?

— Един Господ знае — отвърна Брейди.

— Сто на сто има — вметна Бен.

— Защо обаче пушекът се е разпрострял само над тази долина? — попита Джули.

— Много просто, защото е затворена и се е получила инверсия на въздушното течение — сви рамене той.

— Сигурно — кимна тя. — Е, ще продължим ли нататък? Казвай, Бен — подкани го Джули.

— Да. Аз ще продължа, а вие, ако искате, се прибирайте.

— По-добре да дойда и аз, инак кемо сабе ще се изгуби — заяви Брейди.

— Още е рано. Не е зле да поразгледаме. Току-виж сме се натъкнали на човека, заклал овцете ми.

Койот откри пътека, която водеше надолу по сипея към долината, необичайна, съвсем различна от земите оттатък планината, които бяха по-безводни и открити, целите набраздени от ерозията, изрисувала върху тях причудлив десен. А в тази незнайна местност отсам платото растяха тополи и хилави смрики. Щом тримата слязоха долу, видяха малки плитки дерета и вездесъщите скални образувания с необичайни форми, щръкнали направо от спечената земя в подножието на червеникавата планина, но в средата, там, където на стройна редица се извисяваха тополите, долината бе по-тучна и равна.

След около час стигнаха потока и спряха да починат. Койот залочи жадно от плитката вода, а Джули, Бен и Брейди напълниха манерката и пиха от нея.

— Дали водата става за пиене? — попита Джули и погледна Бен.

— Нямаме голям избор — отвърна той развеселен и вдигна манерката към устата си.

— После може да съжаляваме — прошепна тя и забеляза, че Брейди бе отишъл малко по-нататък и сведен, се взираше в потока.

— Какво видя, още стъпки ли? — коленичи до него Бен.

Озадачен, Брейди поклати бавно глава и промърмори нещо на езика на племето хопи. Накрая се изправи и, без да откъсва очи от отпечатъка в пясъка, въздъхна тежко.

— Не ми се прави на загадъчен, Брейди! — скастри го Джули. — Какво ще кажеш за следата?

Той потрепери, сякаш да прогони невидима сила.

— Нищо, само че този хубостник носи доста странен модел мокасини — поясни накрая индианецът, сетне прихна, ала смехът му не бе весел, и пак се вторачи в земята. — Няма други следи — установи след малко с преднамерено безразличен тон.

— Сигурно почвата нататък е по-твърда или нашият приятел е стъпил върху тревата.

— Не, почвата е мека, все е трябвало да стъпи някъде, освен ако не е разперил криле и не е литнал — възрази уж нехайно Брейди.

Бен изпуфтя презрително и отиде при него. Джули видя как също разглежда мястото и се чеше по бузата.

— Просто се е изпарил — отвърна накрая. Хайде да вървим, Брейди.

— Дадено, кемо сабе! — съгласи се индианецът. — Убеден съм, че си прав, а онзи нахалник може да е влачил подире си клон, за да заличи следите. Виждал съм го да го правят в хиляди филми.

Извърна се и ги поведе нататък покрай потока. В долината се вървеше по-леко и тримата начело с Койот бързо навлизаха все по-навътре в непознатата местност.

Тъкмо заобиколиха един лакът на потока и Брейди спря като закован.

— Вижте — посочи им той.

В пръстта бе забучен висок чепат прът, около основата му бяха струпани камъни, а в горния му край бяха прикрепени със снопчета цветни пера, които се вееха лениво на топлия ветрец.

— Молитвен стълб — пророни Брейди.

Някой живееше тук. Джули бе сигурно, че Бен щеше да каже нещо язвително, ала той си замълча. Брейди продължи да води напред припряно, сякаш бързаше за някъде. Дума да няма помисли тя, вълнуващо е да откриеш такава огромна долина, но закъде се е юрнал такъв? Съмняваше се индианецът да изгаря от нетърпение да залови човека заклал нейните животни. Бързаше заради друго. По едно време Джули се оплака, че в обувката й е влязло камъче, и те най-сетне спряха. Ала дори и тогава Брейди се дръпна по-встрани и се покатери на една морена, стоически вперил поглед в забулените в мараня далнини.

— Какво го прихваща? — прошепна Бен.

— И аз се чудя — отвърна тя.

Брейди наистина я озадачаваше.

Напълниха отново манерките и поседнаха за малко, оглеждайки стръмните червеникави зъбери, обградили ги от всички страни. Джули вдигна бинокъла и се взря в платото.

— Още не мога да повярвам, че тук има долина. Дали баща ми е знаел за нея?

— Вероятно — предположи Бен. — Едва ли сме първите, натъкнали се на клисурата. Ако носехме карта, сигурно щяхме да я намерим нанесена върху нея.

— Прав си, разбира се — съгласи се тя. — Поне щяхме да видим дали към долината има и друг път. — Върна му бинокъла и се провикна: — Брейди! Дали да не проверим как се влиза от другата страна на долината? Ей, Брейди!

Той обаче не отговори.

Тишината ги обгърна като странна прегръдка. Защо ли птиците не пееха и катериците не се караха гръмогласно? Бе необичайно, помисли си Джули, както си почиваше, ала бе свикнала със звуците сред дивата природа дотолкова, че не им обръщаше внимание. Сега обаче не си спомняше да е доловила на това странно място и един-едничък звук.

Бен разглеждаше околността с бинокъла, но усетил погледа й, се извърна към нея.

— Слушай, до джипа има цели два часа път. Знам, че си уморена.

— Добре съм.

— Сериозно ти говоря, нямаме представа какво ни чака нататък. Бихме могли да се върнем утре, да вземем и храна и моите уреди и да изследваме долината педя по педя — настоя той и я погледна съсредоточено.

— Нали ти казах, добре съм — повтори тя, учудена от внезапната му загриженост. — И на мен ми е любопитно не по-малко, отколкото на теб. Искам да разбера кой е убил животните ми.

— Можем да разберем и утре.

— Не, предпочитам днес — поклати глава Джули.

Продължиха нататък. Тя видя, че слънцето бе започнало да се снишава и да описва ленивата си огнена следобедна дъга. Бяха изминали доста километри. Ала ако имаше шанс пак да се натъкнат на дирята на онзи с мокасините, погубил нейните безценни овце, си струваше да продължат да вървят в канския пек.

Бяха станали вир-вода. Горещината бе някак странна, едва ли не наситена с влага, което бе наистина смайващо за безводното лято, още повече че в югозападните щати влажността клонеше почти към нулата. Джули погледна слънцето — не бе обичайното пърлещо жълто кълбо, каквото бяха свикнали да виждат в пустинното небе. Беше мътно оранжево и забулено с лек дим явно от някои пожар на запад. Тя съжали, че не бе по шорти, а с тези джинси. Спираше често и си плискаше лицето и врата с вода.

И Бен веднъж топна глава в хладната бълбукаща вода на потока и въздъхна. Тя отново усети, че го бе зяпнала като невидяла. Колкото и да й бе неприятно, трябваше да признае, че беше красив. Той излъчваше мъжественост, ала в него имаше и нещо хлапашко, въпреки че по слепоочията бе започнал да побелява. От унеса я откъсна гласът на Брейди, който извика:

— Госпожице Джули! — Тя долови в гласа му необичайна припряност. — Ела, ела да видиш! — подкани пак индианецът и й посочи нещо.

Джули проследи посоката на ръката му и погледна нагоре към забуления в мъглица скат на планината. Отпърво не видя нищо, ала сетне… Сетне съгледа нещо като постройки. Взе бинокъла от Бен и го вдигна към очите си. Отначало не повярва. Примига и намести фокуса, след което отново се взря в далечния склон. Там наистина се виждаха постройки.

Подаде бързо бинокъла на Бен и му посочи мълком, безсилна да пророни от изненада и дума.

— Божичко! — възкликна той, след като дълго мълча, и й върна бинокъла.

Тя го вдигна отново към очите си — нямаше лъжа, нямаше измама, върху една козирка на безводната червеникава планина се възправяха някакви сгради, геометрични форми изпъкнали върху керемидено алената скала, сякаш нарисувани от художник, който нарочно бе заличил фона. Явно бяха останки от наскални жилища, не, от дворец, при това прелестен!

— Не мога да повярвам — прошепна смаяна Джули. — Индиански наскални жилища! Открихме останки от жилища на анасазите…

Бен си пое дъх.

— Сигурна ли си, че вече не са открити? Тоест…

Тя се извърна рязко.

— Повече от сигурна — каза разпалено. — В тая част на Ню Мексико има много останки от индиански селища, ала за тези тук не знае никой. Виж, постройката е огромна, като онази в Меса Верде. Ако се знаеше за нея, щеше да има тълпи от туристи, сергии със закуски, магистрали… — Извърна се отново към постройката върху скалите, ала най-неочаквано притаи дъх — бе съгледала Брейди, който стоеше като закован. Какво го прихващаше? — Хайде да вървим, Брейди! — подкани го Джули все така развълнувано. — Толкова ли не разбираш какво открихме?

Той обаче пак не се помръдна. Върху лицето му не трепна и мускулче. Наистина, какво ли му ставаше?

— Хайде, Брейди, тръгвай! — повтори Джули, след като отиде при него. — Ела да хвърлим едно око на развалините.

Мина още доста време, докато той се размърда, обаче само колкото да извърне бавно и овладяно глава. Впи очи в младата жена, сякаш искаше да надзърне в дълбините на съзнанието й и да й каже нещо, да я предупреди.

— Госпожице Джули, това наистина са жилища на анасазите, но не са развалини — прошепна дрезгаво и сериозно Брейди.