Лин Ериксън
Отвъд залеза (3)

Трета глава

Проклети репортери, като са от града, се мислят за голяма работа, помисли Джули и натисна спусъка лекичко, колкото да стресне неканения посетител. То се знае, нямаше намерение да стреля, цял живот бе боравила с пушки, ала мъжът надали се досещаше за това.

— Нямате работа тук, господине, махайте се от земята ми. Веднага!

Сякаш по знак Койот оголи бели зъби и изръмжа гърлено. Без изобщо да се помръдва, мъжът продължи да гледа невъзмутимо и дръзко пушката, сетне извърна очи към кучето.

— Прощавайте, но… — подзе спокойно непознатият.

— Както вече ви казах…

Човекът продължи да стои, не се бе уплашил нито от Койот, нито от нейната двуцевка и тя неволно сведе пушката.

— Не знам кого очаквате, ала съм дошъл, понеже ме повикахте — тросна се мъжът. — Освен това не са ли ви обяснявали, че заредена пушка не се държи срещу човек? Ако, разбира се, изобщо е заредена.

Най-хладнокръвно се пресегна и отмести дулото, сетне погледна предизвикателно със сивкавосините си очи Джули. Тя отново вдигна рязко двуцевката и се сопна:

— Ама вие какво си въобразявате? Какви ми ги дрънкате… — рече младата жена и млъкна насред изречението.

Какво й каза? Май че го е повикала. Смутена, впери поглед в него и изведнъж разбра — ами да, това сигурно бе човекът от базата на военновъздушните сили. Свали припряно оръжието и изкрещя на Койот, след което огромният жълт звяр се сви в ъгъла.

Почувства се кръгла глупачка. Вместо да прави прибързани заключения, трябваше да поразгледа непознатия и веднага щеше да разбере, че един репортер от източните щати няма да й се изтърси по прашни джинси, износени ботуши и тенис фланелка. Мъжът пред нея бе прекалено размъкнат, с прекалено силен слънчев загар, че да е журналист от голям град.

— Аз такова… — подзе Джули и въздъхна, осъзнала, че му дължи извинение, задето бе насочила пушката право към лицето му. За беда, извиненията не бяха нейната стихия — Аз… — повтори пак плахо. — Да ви призная, ви взех за друг… За един човек, който наистина не искам да припалва до прага ми.

Бен си замълча хладно — нека се помъчи и тя.

— Мислех, че е един репортер — продължи стопанката.

— Ъхъ! — изсумтя той презрително.

— Извинявайте — натърти Джули и усетила, че гласът й съвсем не е прозвучал разкаяно, погледна наведеното надолу дуло на голямата тежка двуцевка. Накрая я подпря на стената, но с празни ръце й стана дваж по-неудобно. — Казвам се Джули, Джули Хейдън — рече и протегна ръка.

— Досетих се — отвърна непознатият и влезе вътре. — Танър, Бен Танър. От Холоман.

Пое протегнатата й длан и се ръкува енергично.

— Кафе? Газирана вода? Или предпочитате чешмяна?

След случилото се бе длъжна да му предложи поне това.

Той поклати глава.

— Стига да нямате нищо против, хайде да пропуснем любезностите и да идем да видим това ваше мъртво животно.

— Добре, щом искате. Да тръгваме!

Тя грабна от куката сламената каубойска шапка, нахлупи си я чак до веждите и заключи вратата подире им, оставяйки Койот вътре. Чувстваше се много неловко — бе посрещнала мъжа с двуцевка, а сега от нея се очакваше да му говори възпитано, да го развежда, да е любезна. Дали да не му каже още нещо, да му обясни и да му се извини повторно? Не, само щеше да усложни нещата още повече.

— Ще идем дотам с пикапа — предложи Джули и го поведе.

— Предпочитам да пътуваме с джипа — отвърна мъжът и я изгледа. — Стига да не възразявате! В него е оборудването, без което не мога да работя.

Възразяваше, и още как! Тя стоеше на следобедния пек и си мислеше, че този непознат нахлу като хала в живота й и за някакви си пет минути започна да се разпорежда с него.

— Някакъв проблем ли има? — попита рязко Бен Танър. — Ако не ви се идва, само ми покажете откъде да мина.

— А, не, няма проблеми — отвърна Джули, вперила умислено поглед в нозете си. — Просто пътят е много лош.

— Нели, джипът де, ще мине отвсякъде.

Докато той местеше нещата си от седалката до шофьорското място, Джули остави бележка върху вратата на бараката така, че Брейди да я види. Щеше да се притесни, ако се върнеше от пасището и установеше, че нея я няма, а пикапът е пред къщата. Пък и тя нямаше представа колко ще се бавят. Бен Танър вече не бе толкова ядосан, че го бе посрещнала по този начин, и сега Джули виждаше, че той гледа много сериозно на работата си — не бе изключено да останат в пустинята и няколко часа.

Хвана се с едната ръка за дръжката върху светлинното табло, а с другата показа на мъжа накъде да поеме. Той караше добре. Личеше, че не му е за първи път да минава с джипа, или както го наричаше, с Нели, през пустош — заобикаляше умело камъните и ниските храсталаци, пускаше се по инерция по стръмнините.

— Мястото далече ли е? — провикна се Танър, та Джули да го чуе през тътена на двигателя.

— На десетина километра най-много…

Извърна се, за да се увери, че я бе чул, и странно, усети, че не може да откъсне очи от него. Забеляза, че всъщност бе много красив, с дълго, сякаш изваяно лице. Красив, ала и безочлив. Надменен, припрян, с мускулче, потрепващо върху волевата челюст, ама че тип! Държеше се ужасно снизходително с нея, а тя не понасяше това у мъжете.

Седеше и го разглеждаше хладно. Бе някъде на четирийсет — четирийсет и една, но не бе плешив, обратното, косата му бе гъста и буйна, дори от прореза на тениската му се показваха тъмни къдрави косъмчета, каквито имаше и по силните му мускулести ръце.

Джули реши, че с това си лице непознатият ще грабне сърцето на почти всяка жена — с широк нос и трапчинка върху раздвоената, покрита с четина брадичка. Дълго сякаш издълбано с длето лице, което издаваше непреклонна воля. Жалко, само че характерът му не се връзваше с красивата външност.

— Накъде?

— Какво накъде? — попита тя.

— Накъде да карам?

Беше спрял — кога, сега или преди малко? Дали Джули не го бе гледала прехласната прекалено дълго?

— Към оная падина — посочи тя. — Обаче внимавайте, там отдясно има опасен наклон.

Танър превключи на първа скорост.

— Все ще се оправим — отбеляза той сухо.

До мястото, където бе кобилата, имаше доста път. Ако караха по шосе, щяха да стигнат за някакви си десетина минути, но през пустинята щяха да пътуват, кажи-речи, цял час. Слънцето се бе снишило и напичаше дясното рамо на Джули, по челото и над горната й устна избиха капчици пот. Тя махна сламената шапка и прокара китка по лицето си, сетне усети, че Танър я наблюдава крадешком. Сигурно си мислеше, че се държи недодялано, като някоя загубена провинциалистка. Нека си мисли, чудо голямо, каза си предизвикателно младата жена.

Божичко, каква жега! И суша. От време на време и двамата надигаха манерката, която Бен бе взел със себе си, водата се стичаше по брадичките им и приятно наквасваше ризите им. Веднъж той плисна малко от водата и върху тила си. Капчиците по тъмните му косми заблещукаха като диаманти. Джули забеляза, че фланелката му бе подгизнала не само на врата, отпред и под мишниците също се тъмнееха мокри петна. Изведнъж й хрумна странната мисъл, че бе живяла в ранчото с индианците толкова дълго, та бе забравила колко се потят белите в жега, забравила бе как мъже като Танър плувват в пот и вратът и челото им, източеният им гръб, гърдите и стомахът стават вир-вода. Бе забравила как един мъж бърше лъскавите капчици пот по потъмнялото си от слънцето чело и сетне й хвърля поглед. Божичко, колко бързо бе забравила всички тези неща!

Отново извърна очи към пътя и се помъчи, насили се да мисли само за него. Можеше да има парични затруднения и главоболия с онзи писател, автора на уестърни, с Брейди, Ханк и кого ли още не, ала поне вече нямаше проблеми с мъже. Нямаше и не искаше да има. И толкоз.

— Ей при онази урва завийте наляво — каза твърдо тя, все така вперила поглед пред себе си.

Двамата с Брейди се бяха постарали да покрият добре с брезента трупа на коня, но когато наближиха с джипа мястото, още отдалеч се видя, че хищниците са го нападнали. Танър слезе и огледа смръщен и недоволен онова, което бе останало от животното.

— По дяволите! — изруга той.

Джули също слезе от джипа.

— Сигурно са го надушили лешоядите — отбеляза тя притеснено, доловила колко ядосан бе Танър, който стоеше като вкаменен, с ръце върху хълбоците, и не сваляше поглед от мъртвото животно.

— Чудничко! — процеди той, сетне приклекна и поклати глава. — Толкова ли не можахте да оставите някой да го пази?

Джули погледна брезента, нагънат от едната страна на мъртвия кон. Какво очакваше този мъж от нея, да му се извинява отново ли? А, без тия!

— Можех — отвърна спокойно, — обаче не го направих. Съгласна съм, неприятно е, но станалото — станало, господин Танър.

— Бен — отбеляза той разсеяно.

— Добре де, Бен. Излиза, че сте били напразно толкова път.

Думите й явно му подействаха. Той извърна рязко глава и я изгледа нетърпеливо.

— Ако случайно сте забравили, ме повикахте вие.

— Не, не съм забравила — каза тя. — Ала тук все пак не е лаборатория, където всичко е стерилно и подредено.

— Знам. Но все пак можехте да пазите трупа. Това е единственото веществено доказателство, с което разполагаме.

— Ха, веществено доказателство! Най-расовата ми кобила, похарчих за нея цяло състояние. Искам да знам кой я е убил. Дори да са малките зелени човечета — тросна се Джули ядно. — За вас може и да е шега работа, обаче аз си изкарвам така прехраната.

Той свали бавно тъмните очила и я изгледа, без да мига.

— Ако вещественото доказателство се бе запазило, вероятността да открия кой я е убил щеше да е по-голяма.

Тя подритна пръстта с върха на ботуша си.

— Е, можех да оставя Ханк да пази коня през нощта. Но не се сетих…

— Личи си.

Жегната от ехидността му, Джули присви очи, готова да се заяде, ала видя, че той обикаля и оглежда педя по педя мястото, изследва внимателно един преобърнат камък, вдлъбнатинката в песъчливата почва, всичко наоколо. Накрая попита:

— Видяхте ли нещо?

Мъжът изобщо не й обърна внимание, върна се при джипа, извади от него голяма, прилична на куфар черна кутия, която отвори, и вътре Джули видя какви ли не уреди и инструменти. Докато тя ги разглеждаше, Танър, или както се бе представил, Бен, пак отиде при джипа и донесе гайгеров брояч. Включи го и тръгна да обикаля бавно с него мястото около трупа на животното в радиус двайсетина метра. Джули чуваше как броячът цъка, но не изписука. Слава богу, поне нямаше повишена радиация.

Щом приключи с гайгеровия брояч, Танър започна да взима проби от почвата, които слагаше в найлонови пликчета, и от мъртвата кобила, които пъхна във флакончета и ги надписа с химикалка. Работеше много чевръсто и делово. Прибра пробите, затвори голямата черна кутия и попита все така делово младата жена:

— Сигурна ли сте, че следите по врата на коня бяха от остър инструмент, а не от остри зъби?

— Да — потвърди Джули, отново изправила рамене. — Все мога да различа следи от зъби.

Мъжът кимна, може би й беше повярвал.

— А имаше ли някакви следи?

— Естествено, от копита. Обаче са на моите коне.

— А следи от автомобилни гуми?

Тя поклати глава.

— И Брейди беше с мен. Огледахме местността сантиметър по сантиметър. Не видяхме нищо, освен трупа на кобилата.

— Значи сте видели трупа само на една кобила. Кажете ми, госпожице Хейдън… Джули, какво или кой според вас я е убил? — попита той уж нехайно, но и предизвикателно.

— Нямам представа. Именно затова сте тук.

— А вярвате ли — натърти мъжът, — че главата на кобилата ви е била отрязана със скалпел и после като по чудо е била вдигната във въздуха и отнесена?

Джули се взря за миг в саркастично извитите му устни.

— Не вярвам в летящи чинии или както там ги наричате — отвърна накрая тя.

— Наричаме ги НЛО.

— Да де, НЛО. От друга страна, господин… Бен, видях и животните, убити през осемдесет и трета. И тогава, както и сега, така и не се разбра какво е станало. Не знам нищо повече. А вие?

Бен я гледа толкова дълго, че накрая й стана неудобно, после кимна, явно съгласен с думите й.

— И какво ще правим сега? — попита най-сетне Джули, за да наруши тягостното мълчание, и премести поглед.

— Сега ще взема тези проби и ще ги пратя в Холоман.

— Значи можем да тръгваме?

— Ама разбира се. Нямаме повече работа тук — натърти Танър, след което сгъна брезента и го метна отзад в джипа.

Докато се връщаха по неравния път, Джули усети, че този мъж й играе по нервите и тя иска да се отърве час по-скоро от него. Наистина бе много неприятно, че мъртвата кобила беше разкъсана от лешояди. Бен Танър може би щеше да намери някакво обяснение.

— Насам ли? — попита той.

— А, не, карайте през ей онази падина.

— Благодаря… — Танър я погледна, сякаш обмисляше нещо, после пак извърна очи към ширналата се пред тях пустош. — Доколкото си спомням — продължи, — онези животни отпреди няколко години са били убити в рамките на няколко седмици, нали?

— Да.

— Интересно. Нали нямате нищо против да поостана няколко дни… В бараката, разбира се — побърза да добави той. — Току-виж убият още някое животно.

Джули се намуси и въздъхна, дори не си направи труда да прикрие раздразнението си. Можеше да му каже да отседне в Трейдинг Пост, ала за беда там никой не даваше стаи под наем. От друга страна й се видя смешно да реагира така остро на една съвсем логична молба. Само това оставаше, да се отнася зле към всички мъже — особено към хубавите — заради горчивия си опит с Марк Хейдън, пък и Брейди и Ханк нямаше да допуснат някой да й досажда.

— Да, можете да останете в бараката — отвърна тя без особен ентусиазъм.

Пред тях, по изпепеленото от жегата пасище се простираше прашният път, по който те сякаш пъплеха в настаналата тишина. Джули не знаеше какво да каже на този мъж. Явно се бе отучила да разговаря с хората. Изисканите обноски не бяха нейна стихия, макар и тя да намираше бързо общ език с онези, които познаваше. Може би бе изгубила дар слово и бе увесила ядно глава заради наглото поведение на непознатия.

Свали шапката, избърса челото и бумтящите си слепоочия и се зачуди какво да каже, за да наруши тягостното мълчание. Дали Танър недоумяваше защо тя се бе съгласила да го подслони с такова нежелание за ден-два в ранчото? Снажният красив непознат до нея сигурно я мислеше за особнячка.

Изведнъж Джули настръхна цялата. Може би наистина бе особнячка. Беше решила да живее насред пущинака сам-сама, с двама индианци, които да я пазят и да й правят компания. Бе издигнала около себе си барикада, същинска крепостна стена, която никой мъж не дръзваше да прекрачи. И дълбоко в себе си съзнаваше, че го бе сторила, понеже бе наплашена и се чувстваше несигурна. Другите я мислеха за оправна, за отдадена на работата. Тя дори се бе научила, когато разговаря, да не си мери много-много думите, ала всъщност изобщо не бе отракана, страхуваше се да не остане до края на живота си сама, но още повече я бе страх да не налети на някой друг като Марк Хейдън. Не че кандидатите напираха на тумби.

Гледаше пасището отпред, ала усещаше съвсем осезаемо присъствието на Танър, който седеше толкова близо до нея, че ако решеше, Джули можеше да преброи косъмчетата по брадата и врата му. Дали бе усетил какво се крие зад фасадата? Може би беше доловил слабостта й, може би тя бе за него прозрачна като стъкло. Намести се нервно на седалката и стисна с все сила брадичката си. „Да си мисли каквото ще, все ми е едно!“ Искаше само той да си свърши работата и да се махне от живота й.

Не стигаше, че от банката я притискаха да внесе поредната вноска за погасяване на заема и че в живота й с гръм и трясък бе нахълтал този Бен Танър, ами когато изкачиха билото, откъдето се виждаше ранчото, изникна още един проблем. Пред къщата бе спрял покрит с прах черен автомобил марка „Линкълн континентал“. Сто на сто беше на репортера, за когото я бе предупредил Кен Ламонт.

— Сега я втасахме! — промърмори Джули.

— Какво?

— Уф, оная кола там долу — поясни тя. — Сигурно е репортерът.

— За когото бяхте приготвили пушката ли? — подсмихна се развеселен Бен.

— Да — отвърна подразнена Джули. — Ако наистина е той, ще му покажа вратата.

Мъжът до нея прихна, отметнал глава, при което изпъкнаха силните жили върху потния му врат.

— Не се и съмнявам. Обаче ще ви предложа нещо по-уместно — добави той вече сериозно. — Нека аз му кажа, че не е добре дошъл. Ще ви спестя главоболието.

Тя усети как я пронизва смут. За нищо на света нямаше да разреши на този мъж, когото всъщност и не познаваше, да се разпорежда тук. Но… Ако трябваше да е откровена, дълбоко в себе си копнееше тъкмо за това. Проумя, че ужасно дълго е била принудена да се справя в подобни ситуации съвсем сама.

— Е, какво ще кажете? — подкани Бен. — Да го отпратя ли този нахалник?

— И сама ще го прогоня — отбеляза остро Джули и изправи рамене.

Оказа се права в предположението си — лъскавият линкълн наистина принадлежеше на репортер, мъж на име Гари Филипс от Ню Йорк. Завари го да седи пред бараката и да си говори с Брейди и сина му. Подразни се още повече задето Брейди си губеше времето да разговаря с този тип. Хвърли му изпепеляващ поглед и се обърна към Филипс.

— Ще ви бъда благодарна, господин Филипс, ако си тръгнете — рече му с ръце върху хълбоците.

— Викайте ми Гари! — възкликна той и грейнал в самодоволна усмивка, се изправи, за да се ръкува с нея, сякаш не бе чул и думица от онова, което му бе казала.

Тя едвам се сдържа да не го наругае. Огледа го от глава до пети. Мазен дребосък, помисли си. Бе висок към метър и шейсет и пет, бе с черна коса и отблъскващо подпухнало валчесто лице, ала най-неприятни бяха очите му, лъскави черни, мънички, разположени близо до носа. И родната му майка не би повярвала на такива очи.

— Божичко, каква сензация! — продължи да нарежда Филипс, без изобщо да обръща внимание, че Джули не е поела ръката му, за да се здрависат. — Страхотна! Брейди, а и Ханк ме запознаха с историята на областта. А вие знаехте ли, че племето на Брейди, как му беше името…

— Хопи — тросна се отчаяна тя.

— Точно така, хопи. Че племето хопи живеело по тия места, тук, в околността от столетия? Брейди ми се оплака и от тазгодишната суша, каза ми и как индианците се молели да…

— Я чакайте, Филипс — прекъсна го накрая Бен. — Вие от кои вестник сте?

— А, да, аз съм старши репортер от „Нейшън“. — Бен се смръщи. — Вече десет години отразявам всичко в Щатите, свързано с НЛО.

— Това е много интересно, но все пак настоявам — поде Джули.

— Кон! — възкликна невъзмутимо Филипс. — Без глава. Каква сензация! Ще щракна и някоя снимка. Защо и вие госпожице Хейдън, не застанете до убития кон, да ви снимам с него?

— Май прекалихте, Филипс — намеси се пак Бен и пристъпи застрашително.

— А вие кой бяхте? Не ви запомних името… — Лари Филипс извади от задния джоб на панталона си бележник и започна да записва. Най-неочаквано вдигна глава и погледна сериозно Бен с малките си лъскави очички. — Как се казвахте?

— Бен Танър.

— Ранчо ли притежавате? Сигурно сте съсед.

— Не.

— А видяхте ли НЛО? — попита той, както записваше трескаво.

— Слушай, мой човек, май не разбираш от дума — рече Бен. — Госпожица Хейдън те помоли да си тръгнеш.

— И сама ще се оправя — тросна се Джули, ядосана, че Бен се бе запретнал да я закриля.

— Божичко! — изкрещя най-неочаквано Филипс и ги стресна. — Ама вие сте от Холоман! — Извърна се към Брейди, който кимна — явно се забавляваше много.

— Точно така, бледолики, това е спецът по НЛО — рече Брейди.

Джули долови, че мирише на бира и й идеше да го удуши, ала Филипс се лепна моментално за Бен. Ханк, които, изглежда, също се бе почерпил, се бе сврял в ъгъла и се кикотеше. На Джули й идеше да ги удуши всичките.

— Ей на това му се вика работа! — продължаваше да охка и ахка Филипс. — Нали ще ми разрешите да ви цитирам Танър? Кажете ми сега, видяхте ли летящата чиния. Представете си само заглавията! На бас се ловя, че ония от телевизията веднага ще довтасат. Госпожице Хейдън, няма да е зле да ми преотстъпите изключителните права. Бихме могли да напишем книга, ще си поделим хонорара…

— Стига вече! — пресече го Джули, поруменяла от яд. — Тръгвайте си, Филипс, още сега!

Понечи да се завърти и да иде в къщата за пушката, но усети, че Бен я стиска силно за рамото. Той поклати глава, усмихна й се, сякаш не бе разбрала някаква шега, и се извърна да каже нещо на Филипс. Ала Брейди го изпревари. Пристъпи бавно и застрашително напред и извърнал очи нагоре, вдигна ръце към небето.

— В случая няма хора от небето — изрече, имитирайки холивудските индианци. — Това просто е жертвоприношение за Жителите на облаците — изтананика Брейди, а Филипс бръкна припряно в чантата си да извади диктофона. — О, тези животни са убивани от анасазите, от нашите древни предци.

Джули едвам се сдържа да не прихне. Обаче Гари Филипс изобщо не усети, че го взимат на подбив. Записваше като обезумял, със стръвен блясък в очите.

— Кои, кои? Я повторете, да не объркам нещо…

— Древните предци — продължи Брейди. — Те взимат главите…

— Мале! Те, значи… — възкликна Филипс и продължи да пише неуморно. — Къде мога да взема интервю от тези, как бяха, а, да, анасази?

Брейди престана да театралничи и се засмя.

— На всяка цена трябва да ми кажете! — настоя запъхтян Филипс. — Та това е невероятна сензация!

Джули се усмихна ехидно и го потупа по рамото.

— Сега вече се натъкнахте на голям проблем — рече тя, като също се направи на много сериозна.

— За мен няма проблеми. Само ми посочете накъде да поема.

— С удоволствие, но анасазите са измрели преди шест столетия — отвърна Джули.