Лин Ериксън
Отвъд залеза (13)

Тринадесета глава

Бен усети как кръвта се смразява във вените му. Този никаквец, да се върне след всичко, което беше забъркал!

— Ще му откъсна главата! — закани се пак Ханк и свил пестници, погледна кръвнишки.

— Я по-спокойно! — рече баща му и му препречи пътя. — Няма да правиш нищо. Тайоша ще стори каквото трябва.

Селището отново бе като разбунен кошер. Вече нямаше и следа от спокойствието, от ведрината и усещането за пълна хармония. Индианците се тълпяха на групички, шушукаха, пеленачетата плачеха, младежите ругаеха и гледаха като свъсени облаци. Над столетните наскални жилища витаеха смут и напрежение. И то заради някакъв си тъп репортер, помисли Бен и погледна Брейди.

— Опитай се да разбереш какво смятат да правят с него.

— Може би не бива да се бъркам.

— Все пак ние им го натресохме, носим някаква отговорност — възрази Бен. — Аз и Джули не можем да разговаряме с тях. Остава да го сториш ти.

— Ще ида аз — отсече мрачно Ханк. — На драго сърце ще погледам, ако решат да го опекат на шиш.

— Иди с баща си, но да не си посмял да правиш нещо. Чу ли, Ханк? — настоя Бен.

— И ни дръжте в течение — намеси се и Джули.

Бен се почеса по тила и закрачи ядно пред къщата.

— Тоя Филипс от дума не разбира. Ама че е вироглав!

Джули го хвана плахо за ръката и той спря да снове.

— Какво ли ще му направят? Дали не е в опасност?

— И да е в опасност, така му се пада! — Бен я придърпа и усети извивките на стегнатата й снага до себе си, сякаш техните двете тела бяха създадени да бъдат заедно. — Не исках да го казвам пред Брейди и Ханк, обаче оттук нататък не е наша работа. Що се касае до мен, вече не се чувствам длъжен да закрилям Филипс, той сам си го изпроси.

— Наистина е непоносим — съгласи се тя. — Ала не искам да си изпати…

— Не съм съвсем съгласен с теб — отбеляза сухо Бен. — С удоволствие бих погледал как го дерат жив.

Не бе нужно да го изричат на глас, и двамата усещаха, че въздухът бе просмукан с напрежение, че селището вреше и кипеше. Бен усети как зад очите го пронизва тъпа болка. От цели две години не го бе боляла глава — главоболието му бе останало от честата промяна на атмосферното налягане, докато беше летец-изпитател. Но от доста време той не бе изпадал и в такова положение, спомни си с кисела физиономия.

Изгря слънцето — бе огромно и хвърляше между къщите дълги зловещи сенки. Денят пак се пукаше горещ — горещ и безводен. Бен погледна надолу към долината. Нощната мъгла се бе разсеяла и той бе готов да се закълне, че потокът се бе стеснил. Ами ако пресъхнеше? Дали тези хора знаеха да копаят кладенци? Дали хеликоптерите можеха да докарат достатъчно вода, за да оцелеят индианците? И какво ли щяха да си помислят те, ако видеха в долината им да се приземяват вертолети?

Брейди изкачи последните стъпала и дойде разгневен при тях.

— Затворили са го в една празна къща и са сложили отпред охрана.

— А Ханк къде е? — попита Бен.

— Пази Мика — усмихна се леко Брейди. — Голям глупак. Влюбил се е до уши, а не може да й каже и две думи.

— Според мен пък е хубаво, че Ханк държи толкова на някого — възрази Джули. — А и Мика го харесва много.

— Та какво ще правят с Филипс? — настоя Бен.

— Почти не разбрах какво си казаха — вдигна вежда Брейди. — Ала май ще правят нещо като церемония. — Той си свали шапката, тръсна плитки и си избърса челото. Премести поглед от Бен към Джули. — Има още нещо. Доколкото чух, Филипс е повикал цял фотографски екип.

— Божичко! — простена тя. — Свързал се е с редакцията на вестника!

Бен се взря мълчаливо в лицето й — оттук нататък нейната долина вече нямаше да остане в тайна.

— Няма да намерят селището, сигурен съм — зае се да я успокоява Брейди.

Обаче Джули не изглеждаше особено убедена. Бен се пресегна и вдигна кичура коса, паднал върху лицето й, та да й вдъхне увереност, че все някак нещата ще се оправят.

Но как, запита се, докато слушаше с половин ухо Джули и Брейди, които разстроени обсъждаха този нов проблем.

Бе като в задънена улица. За пръв път през живота си не можеше да прецени кое е правилно. Индианците имаха право да искат да са далеч от света и той настръхна от яд при мисълта, че журналистите от „Нейшън“ щяха да налетят като скакалци върху наскалните жилища.

Въпреки това обаче — както сочеха всички доказателства, истината бе, че тези индианци бяха изключително важни от гледна точка на науката и антропологията. Професията задължаваше Бен да изследва и проучва фактите, а не да бъде съдник кое е морално и кое — не. В това отношение се чувстваше на чужда територия, на подвижни пясъци, в които затъваше.

— Нали ще ми помогнеш да запазим в тайна долината? — попита Джули.

— Как да ти помогна?

— Като не допуснем тук репортери от рода на Филипс и неговите фотографи?

Бе трогателна с убедеността, идеалите и непоклатимия си романтизъм. Той се почеса по тила.

— Не знам дали имаме право да спираме репортерите и фотографите. Печатът е защитен от Първата поправка към Конституцията на САЩ. Светът има право да знае.

Каза го тихо, със сключени вежди и сведена глава, притеснен от тази истина, в която не бе съвсем убеден. Ала цял живот бе учен да събира фактите и да търси истината.

По дяволите, пак тази истина! Тя го погледна недоумяващо.

— Как ти дава сърце да го кажеш? Как можеш да си толкова безчувствен?

— Не съм безчувствен. Опитвам се да бъда обективен. Приемаш го много присърце.

Но върху лицето й се бе изписало какво си мисли за научната му обективност. Джули се умълча, затвори се в себе си и стисна пребледнели устни. На Бен му идеше да я притегли към себе си и да я защити от всички неприятни избори, които й се бе налагало да прави през живота си, ала не намери сили да се пребори със съпротивата й. За пръв път, откакто се бяха запознали, усети между тях разстояние, пропаст, която думите явно нямаше да заличат.

— Ще ида да се поразтъпча — каза накрая и потърка слепоочия. — Имам нужда от малко време.

— Добре — отвърна Джули, но забеляза, че Бен притиска пръсти към слепоочията си, и го попита разтревожено: — Да не ти е зле?

— Малко ме боли глава. Главоболието ми е още от времето, когато бях летец. Хайде, ще се видим след малко.

— Добре — отвърна тя притеснено.

Той тръгна да се разхожда из стръмното селище, все едно беше невидим — всички старателно избягваха да го поглеждат. Взираше се в мургавите лица, в квадратните къщи, в жените, които търпеливо мелеха царевица или кладяха огън, шиеха дрехи и катереха стълбите с тежки делви вода. Илюзия и реалност. Наскалният палат създаваше впечатлението, че бе непокътнат от времето, че индианците живеят в неведение, в някакво отминало хилядолетие, обаче каква ли бе реалността?

Запита се дали бе възможно тези хора да поддържат толкова изкусно един фалш. Сърцето му отвърна отрицателно, ала подозрителният му, аналитичен ум не бързаше с отговора.

От час главата го болеше непоносимо, но Бен продължи да катери всяка стълба, да надзърта във всяка задънена уличка на древния каменен град. Никъде не видя и следа от пластмаса и метал, пирон, късче хартия, парче гума. Имаше ли право да допусне тази жива дишаща реликва от миналото да бъде опорочена? Хората на Тайоша отглеждаха и прибираха своята простичка реколта, живееха и умираха близо до природата, бяха част от нея. Не я замърсяваха. Бащата Слънце грееше над тях, Жителите на облаците плачеха, Майката Земя ги хранеше. Годишните времена се редуваха и те ги отбелязваха със свои обреди. Слънцето, Луната и звездите следваха предопределения им път. Индианците живееха подредено, в мир със себе си и със своя свят. Докато не нахлуха белите призраци.

Пред кого носеше Бен по-голяма отговорност? Пред тези невинни хора, които, бъдеха ли открити, щяха да погинат? Или пред външния свят — неговия свят?

Селището бе обхванато от напрежение, което лъхаше от всяко тъмно кътче. Племето се бе опитало да не обръща внимание на пришълците от света на духовете, ала накрая не бе издържало. И то заради Филипс, омърсил долината с долните си кроежи. Какво ли щеше да направи Тайоша с репортера?

Щом наближи върха на старото селище, Бен седна да си почине на един зид. По тила му се стичаше пот, главата продължаваше упорито да го боли. Някъде долу бе Джули. Все някога той трябваше да се върне при нея и да я погледне в лицето, макар че сега не разполагаше с повече отговори, отколкото когато се бяха разделили.

Почти се бе мръкнало, когато се върна при огъня. Огромното слънце залязваше, окъпано в алено розови багри, сякаш нанесени върху небето от полудял художник. Мъглата в подножието на планината вече се диплеше на талази.

Древният каменен град грееше, отразил бакърената светлина, тук-там из него като скъпоценни камъни проблясваха огньове, на които жените готвеха вечерята. Отнякъде, сякаш от самото сърце на скалата, върху която бе кацнало селището, се чуваше приглушеното думкане на тъпани, от което главата на Бен се цепеше.

Джули го чакаше, вече се бе притеснила.

— Къде беше?

— Разхождах се — отвърна той и пред очите му замърдаха точици — този път го мъчеше истинска мигрена.

— Брейди! — извика тя. — Къде е лекарството?

— Ама чакайте! — подзе Бен, но никой не обърна внимание на възраженията му.

Изпи отварата, която Брейди бе взел от Тайоша. Така де, нали е шаман, помисли си кисело през болката Бен с надеждата все пак да не умре от този буламач. Имаше усещането, че бе последният глупак, понеже Джули и Брейди го гледаха вторачено и явно чакаха някаква реакция.

— Какво, мислите, че ще посинея ли? — попита ги ехидно, ала и двамата не му обърнаха внимание.

Колкото и странно да бе, след малко болката го поотпусна, а бумтежът в главата му не бе чак толкова силен. Подир броени минути се чувстваше като новороден.

— По-добре ли си? — попита нежно Джули.

— Дявол ме взел! — бе всичко, което каза.

Откакто бе отишъл да се разхожда, се бяха случили доста неща, които не предвещаваха на Филипс нищо добро. Тайоша явно бе решил какво да прави с репортера и не след дълго свикваше всички старейшини на племето в свещената „кива“ — ритуална подземна зала недалеч от централния площад. Тъпаните вече зовяха хората от домовете им и вещаеха възмездие и справедливост.

— Дано Тайоша го научи тоя Филипс — изсумтя Ханк и заслиза по стълбата, за да се присъедини към множеството.

Сборът на старейшините щеше да започне всеки момент. Всички около Бен и Джули се възмущаваха на все по-висок глас, тъпаните им отвръщаха. Нощният въздух бе разцепен от викове. Къде ли биеха барабаните? Бен се огледа, но не видя кой удря по тях. Тайоша излезе от една къща наблизо, облечен в обредните си одежди с развети пера. Едното му око бе оцветено в кървавочервено, подире му вървяха хора с дудуци и кречетала.

Наистина бе внушително, примитивно, ала внушително, бе принуден да признае Бен. Чу как Джули си поема дълбоко въздух и проследи погледа й. От една съседна врата изскочи Гари Филипс с лъснало от пот лице, държаха го четирима мъже, и те изрисувани гротескно. Филипс повърна. Четиримата го влачеха, а той се дърпаше и се мъчеше да се отскубне от наобиколилата го тълпа.

Джули застина като попарена до Бен. Той я докосна по ръката и уплашена, тя се извърна към него.

— Ето те и теб най-после! — изкрещя Филипс и се задърпа към Брейди. — Кажи им на тия да ме пуснат! Това на нищо не прилича!

Брейди го изгледа примирено, без да казва нищо.

— Танър! Помогни ми, нещастнико! Измъкни ме от тези негодници. Знаят ли те с кого си имат работа?

Пак се задърпа от ръцете, които го държаха. Перленосивите му летни панталони бяха мръсни, лъскавата му виолетова риза бе размъкната. Бен се извърна, толкова неприятно му бе да присъства на тази жалка гледка.

— Танър! — провикна се пак репортерът и крясъкът му прозвуча като контрапункт на свирките и тъпаните. — Не позволявай да ме отвлекат!

Бен усети как настръхва целият. Тайоша слезе в светилището, мъжете затеглиха натам и Гари, който са дърпаше, ругаеше и пищеше.

— Длъжен си да му помогнеш, Бен! — обади се с разтреперан глас Джули, след което сложи длан върху бузата му и го погледна в очите. — Мразя го, но ако нещата излязат от контрол, моля те, помогни му…

Мина един сякаш безкраен миг. Бен още чуваше като злокобно ехо писъците на Филипс и Джули се извърна към него уплашена. Той сложи пръст върху устните й:

— Ще направя каквото мога — обеща й едва чуто и видя как върху лицето й се изписва облекчение.

— Кемо сабе, ела, ние с Ханк слизаме в светилището — подкани го Брейди, след като дойде при тях.

— Ще ме пуснат ли? — попита Бен.

— Те не те виждат, забрави ли? — припомни сухо Брейди.

— Хайде, иди, та да помогнеш, ако се наложи — подкани го и Джули.

— Да помогне на този негодник? — възмути се Ханк. — Ако индианците не го очистят, ще го направя аз.

Джули стисна на изпроводяк ръката на Бен.

— Върви! Ще те чакам.

Светилището бе просторно, издълбано във варовика и в диаметър бе към десет метра. Мъжете се тълпяха около огъня, стъкнат в дупка в пръстта. Бен се заозърта нервно, ала никой дори не мигна, когато той се появи на входа! Сви се в един сумрачен ъгъл в дъното, за да не бие на очи.

Стените на светилището бяха покрити с отпечатъци от длани и бяха накичени с обредни животински кожи, които от светлината на трепкащия огън сякаш сияеха в червено като живи. Таванът бе окаден от огньовете, горели тук от хилядолетие. В стените имаше издълбани ниши за молитвени стълбове и фетиши, свирки и кречетала. Наистина бе внушително.

Тайоша пееше насред светилището, тъпаните му пригласяха глухо. Край жреца стоеше и Филипс, който най-сетне се бе умълчал и се озърташе с малките си като на плъх очички. Под мишниците лъскавата му виолетова риза бе подгизнала от пот. За миг Бен срещна погледа му и уплашен, се извърна.

Светилището се изпълни с дим, който излизаше твърде бавно през дупката в тавана, символичния „сипапу“, или пъп, отвора към света, откъдето според преданието били изпълзели предците на индианците. Бен се мъчеше да диша със затворена уста, но от пушека вече се давеше, очите му сълзяха и стомахът го присвиваше. Виеше му се свят.

До него с кръстосани крака седеше Брейди и затворил очи, дишаше дълбоко. Как ли успяваше да запази такова спокойствие? Ханк се озърташе невярващо и възхитено и току поглеждаше към Филипс сякаш от страх, че репортерът ще избяга.

Тайоша пееше и се люшкаше напред-назад в такт с тъпаните, които Бен все така не виждаше, а мъжете отвръщаха с бавни протяжни викове.

Реалност, илюзия. Той си го повтаряше непрекъснато и отчаяно се мъчеше да разграничи кое в обреда бе реалност и кое — илюзия. Ала пушекът го давеше, замайваше главата му и всичко пред очите му се замъгляваше.

Явно и на Гари Филипс му беше не по-малко зле, пръстите му трепереха и се гърчеха и той се озърташе трескаво с лъскавите си очички за помощ, но всички, включително и Бен, го гледаха безизразно, омаяни от бумтенето на барабаните, от песните, подскачащите пламъци и дима.

Бен загуби представа за времето. Имаше чувството, че вече часове наред вдишва наситения с пушек въздух, ала явно от началото на обреда бяха минали само няколко минути, когато един от старейшините излезе напред, хванал заек, който, макар и вързан, още се мяташе. Изневиделица Тайоша измъкна от пояса си дълго страховито острие и Бен застана нащрек. Дръпна Брейди и прошепна:

— Какво става?

— Жрецът смята, че Гари е „повака“, вещер с две сърца — едното на звяр, другото — на човек — поясни Брейди. — Носи на селището нещастие.

Когато Бен извърна отново очи към жреца, всичко бе приключило, заекът вече не се гърчеше. Той подсвирна тихичко между стиснатите си зъби. Брейди се извърна съвсем спокойно към него.

— Тайоша уби сърцето на звяр у Филипс. Сега Филипс ще умре.

Ханк погледна скептично баща си.

— Значи на самия Филипс няма да му направят нищо, а само ще му вземат страха — отбеляза доволен Бен.

Сетне погледна към репортера, който наистина си бе глътнал езика при вида на ножа. Започна да се мята като обезумял, ала четиримата мъже го държаха здраво. Бе по-зеленял от ужас, беше толкова уплашен, че на Бен чак му домъчня. Но Филипс си го бе заслужил.

Тъпаните забиха по-бързо и всички индианци загледаха с очакване репортера. Най-неочаквано той изстена, вцепени се, хвана се за гърдите и запъшка. Явно бе загубил ума и дума от страх.

Да, старият Тайоша си знаеше работата. Тъкмо Бен си го помисли, и отекна оглушителен писък. Филипс се дръпна, избута мъжете, които го държаха, и се завтече към стълбата водеща нагоре към изхода на светилището. Най-изненадващо не помръдна никой, дори четиримата, които го бяха стискали за китките.

— Ама той ще излезе! — ахна тихичко Ханк и понечи да го последва, ала баща му го спря.

— Дали все пак да не ида след него? — намеси се и Бен, спомнил си, че бе обещал на Джули да пази Гари.

Може би някой го причакваше пред светилището с нож като на Тайоша — с дълго, наточено до блясък острие…

— Не — отсече отново Брейди. — Сега ще се изпълни волята на боговете, включително на твоя Бог, Бен. Не се бъркай.

— Откъде си толкова сигурен, че някой няма да го…

— И с пръст няма да го докоснат — бе категоричен Брейди.

Бен отново приклекна. Брейди знаеше по-добре от него. Пък и не му беше работа да нарушава обреда, като хукне да гони Филипс, а и наистина никой не го бе докоснал, ако не се смятаха четиримата мъже, които просто го държаха.

Когато излязоха от светилището, навън бе тъмно като в рог. Филипс сигурно си бе тръгнал, бе слязъл по стълбата и се бе скрил в нощната мъгла, стелеща се из долината. Бен вдиша бавно и уморено от чистия въздух. Забеляза Джули, която си проправяше път през тълпата зяпачи. В светлината на огньовете лицето й изглеждаше бледо и уморено. Как ли да й опише онова, което бе видял в светилището? Хвана я за ръка, усмихна й се, за да й вдъхне спокойствие, и я поведе през навалицата към стълбите.

— Какво стана там долу? — попита тя.

Опита се да й разкаже, но думите му прозвучаха налудничаво. Забеляза я как трепва, когато й спомена как Тайоша бе заклал заека.

— Ала всичко това бе само илюзия — вметна той не особено убедено.

Щом стигнаха огъня пред тяхната къща, Джули бе най-малкото спокойна. Седна уморено и въздъхна.

— Значи си е тръгнал. Слава богу!

Бен я погледна и поклати глава.

— Дано е добре. Защо не ме послуша този кретен!

— Не се тревожи за него. Не забравяй, че вече на два пъти прекосява самичък клисурата — възрази тя.

— Сигурно си права. Но стига сме говорили за това леке. Не си заслужава…

Вдигнаха глави и забелязаха, че при тях идва Брейди. Изглеждаше разтревожен.

— Синът ми се е лепнал за къщата на Мика. Твърди, че я пазел, в случай че Филипс се върнел. А и това малко момиченце го зяпа в устата.

— Е, не е толкова малко — припомни му Бен.

Брейди се търкулна на рогозката в двора и скоро заспа, ала Бен, макар и да бе уморен, още бе във властта на церемонията и се чувстваше като на тръни.

Над огъня в пръстената яма прехвърчаха алени искри.

Пълната месечина сякаш беше увиснала точно над селището, бе окъпала всичко в сребристия си светлик и хвърляше остри сенки. Бен се извърна нагоре и се взря в безстрастния й лик. Отново пълнолуние! Вече цяла седмица, не десет дни. Невъзможно! Пак ли имаше пълнолуние, когато ходиха в Лос Аламос? Той вече не помнеше, не бе обърнал внимание, но докато бе карал, мракът му се бе сторил непрогледен.

Джули седеше смълчана и ведра до него.

— Тук е много спокойно — рече му.

Бен долови уханието на косите й и най-неочаквано си спомни как се бяха любили предната нощ. Още усещаше топлата й, нежна като свила кожа, настръхнала под дланите му. Нежното й дишане, виковете й — виковете от страст.

— Всичко тук е някаква лудост — прошепна й. — Долината, индианците. Ти, аз… — Той се поколеба, сетне изрече на един дъх: — Луната…

— Значи си забелязал — подсмихна се тя.

— Да, забелязах, обаче мислех да не отварям дума за това — призна Бен. — Кажи, че не съм луд.

— Не, не си. Тук винаги е пълнолуние.

— Все има някакво обяснение. Щом се върна в Холоман ще попитам в астрономическата обсерватория.

— Гледай да не забравиш — отбеляза делово тя.

— Джули!

— Да?

— Луд съм по теб…

Тя сведе глава и Бен усети как сърцето му подскача.

— Ела! — придърпа я и я прегърна през раменете. Джули се сгуши до него. — Знаеш ли какво още ще проверя? За горските пожари. Веднага щом се прибера.

Тя си замълча.

— Значи вярваш, че долината е вълшебна? А за мен е долина като всички останали.

— Добре, щом твърдиш. Разкажи ми още нещо за светилището — рече замечтано Джули.

— Нещо като приказка преди сън ли? — усмихна се той — Жените не бива да знаят тези неща. Те са само за мъже.

— Така ли?

— Да.

— Тогава ми разкажи за Филипс. Подейства ли му символичното убийство на заека, извършено от Тайоша?

Бен я помилва и я стисна нежно за рамото.

— Твърде възможно е. Сигурно си чувала историите с куклите вуду и така нататък. Според хората, които вярват във вуду, забиеш ли карфица в куклата, се разболяваш и дори умираш. Има и доказателства. Както проклятията. Да вземем например проклятието на гробницата на фараона Тут в Египет. Както се твърди, всички археолози, които са го пренебрегнали, са умрели млади. Мнозина учени вярват в това проклятие.

— А ти?

— Аз не.

— Поне си последователен — подсмихна се тя. Пресегна се, разкопча едно от копчетата на ризата му и го помилва по кожата.

— Още ли ми се сърдиш за днес? — попита той.

— Много мислих, Бен — отвърна сурово Джули. — Не мога да те накарам да тръгнеш срещу убежденията си, нито пък да те съдя. Трябва сам да вземеш решение. Но ще се боря с теб без оглед на средствата, опиташ ли се да издадеш, че има такава долина.

— Хм, това не е никак приятно.

— Имай го предвид — отвърна развеселена тя. Той обаче знаеше, че го мисли сериозно.

Можеха да разговарят. Беше им хубаво въпреки разногласията. Бен реши, че е така, защото се уважават взаимно. След Каръл с никоя жена не се бе чувствал по този начин. Бяха си близки, беше им хубаво заедно, изживяваха цялата мъка и радост на любовта. Той седеше под неправдоподобната луна в този невероятен град и бе неописуемо щастлив, че бе прегърнал Джули. Усещането беше странно, все едно от пясъчен нанос стъпваше в дълбока студена вода, където го дебнеха подводни течения и опасни водовъртежи.

Беше прелестно, бе ужасяващо. Тя бе силна, хубава, смела, на всичкото отгоре и романтична, което допълваше идеално неговия може би прекалено тесногръд прагматизъм.

Какво ли щеше да си помисли за нея Лори? А как ли Джули щеше да възприеме дъщеря му? Представи си ги двете, едната руса, другата тъмнокоса, как се смеят, как си шушукат и си споделят, свели заедно глави.

По едно време се усети, че съвсем се бе оставил в плен на мечтите. Имаше чувството, че полудява. Животът му сякаш се бе преобърнал с главата надолу. Първо тези анасази. Допреди седмица преспокойно щеше да се обзаложи на какво ли не, че такъв народ не съществува. Сега не бе чак толкова сигурен.

Ами Джули? Защо копнееше толкова силно за любовта й? Тя си бе изпатила много с онзи непрокопсаник Хейдън. Дали бе в състояние отново да повярва на мъж? Можеше ли и Бен да повярва, че жената до него нямаше да умре и да го остави, сломен от мъка?

Замилва я по главата и я попита:

— Уморена ли си?

— Жива заспала съм.

— Хайде да влизаме и да си лягаме.

— Хайде! — отвърна Джули и прокара нежно пръсти по брадата му, сетне се изправи.

Любиха се бавно, сякаш в унес. Беше по-различно, много приятно, все едно бяха живели заедно дълги-предълги години и се познаваха прекрасно. Заспаха, прегърнати под робата.