Лин Ериксън
Отвъд залеза (12)

Дванадесета глава

Ханк престана да крачи нервно и ги погледна.

— Трябва да изведа Мика оттук. Ако не хапне, ще умре.

— Няма да ходиш никъде — сложи ръка Брейди върху рамото на сина си. — Ще правиш каквото трябва.

— Защо?

— Защото обичаите тук са такива. Длъжни сме да ги спазваме, независимо дали ни харесват или не. Издържали са проверката на хилядолетията — отбеляза многозначително Брейди — и не е зле да се поучиш от тези хора. Нашите правила не ти помогнаха особено, нали, синко?

— На теб ти помогнаха много, няма що! — тросна се предизвикателно момчето.

— Ето, аз се уча — заяви Брейди и за всеобща изненада не обърна внимание на заяждането на сина си. — След като дойдох в тази долина, поне знам какво ми е липсвало.

На Джули й домъчня и за двамата, задето се караха и Ханк не бе способен да види колко красиви са обичаите на индианците. Но разбираше и отчаянието му. Може би не биваше да му казват тайната и да го водят тук? Може би така само му бяха утежнили живота?

Във все по-гъстия здрач наскалните жилища бяха озарени от наситеночервеното сияние на огньовете, на които жените приготвяха вечерята. Във въздуха се долавяше миризмата на печено месо. Ала тази вечер не се чуваше детският смях, с който Джули бе свикнала, вероятно защото се бяха върнали призрачните пришълци от отвъдния свят. И което бе още по-страшно, бяха довели със себе си още един призрак — призрака на Мика.

Момичето приемаше стоически съдбата си, макар й според Джули да бе по-слабо и бледо отпреди. Брейди се опита да обясни на сина си, че много скоро Мика ще изчезне, ще иде да умре някъде, понеже така й повелявал дългът! Ханк обаче отказваше да се примири с участта й, бе решен на всяка цена да й помогне.

Мика най-сетне затвори очи и като че се поотпусна.

Колкото и неуместно да бе, на Джули й хрумна, че Мика и Ханк са прекрасна двойка. Момичето бе положило главица върху рамото му, а неговото гладко дълго лице излъчваше спокойствие, сякаш момчето го беше страх да не разтревожи с нещо Мика. Джули усети обаче, че младежът се мъчи неистово да проумее какво точно става. Ако имаше любов от пръв поглед, той явно бе станал нейна жертва и заедно с тази любов го бе споходила цялата мъка на света.

Никой не забеляза кога се бе върнал Тайоша. В един момент Джули бе вперила поглед в долината и пак се бе замислила за мъглата, плъзнала навсякъде като пипала, а в следващия съгледа жреца в двора на къщата — той излъчваше мощ, обгърнала го като ореол, като видима и с просто око пелена, сияеща с неземна светлина. Кръвта й се смрази във вените.

Жрецът каза нещо на Брейди, сетне все така неусетно изчезна към терасата на долния ред от къщи.

— Бива си го. Май е намерил начин да върне Мика към живота — поясни Брейди.

— Крайно време беше — отбеляза сърдито Ханк. — Кого се опитва да баламосва?

— Никого — отсече баща му. — Това не е шега работа. Отнасяй се към нея с уважение.

— Какво ти каза Тайоша? — поинтересува се Джули.

— Докато бил на върха на платото, разговарял с боговете и те са му казали някакъв древен обред — отвърна Брейди. — Но няма гаранции. Жрецът сподели, че ако не успее, дъщеря му ще бъде изложена на огромна опасност.

— Опасност ли?

— Да — кимна Брейди. — Ако Тайоша не сполучи, душата на Мика ще отлети завинаги в света на злите духове.

— Хайде на бас, че ще успее — предложи тихо Бен.

— Не си прави шеги с тия неща, кемо сабе — рече строго Брейди.

— Исках само да кажа, че Тайоша е стар хитрец — усмихна се с половин уста Бен.

Мика бе облечена в дреха от еленска кожа, която й стигаше до глезените, на тънкото си вратле носеше мъниста и дълги, сложно сплетени кожени върви с нанизани на тях тюркоази и лъснати червени камъчета. Бе с тюркоазни обици, очите й блестяха от синята боя върху клепките й, устните й бяха кървавочервени. Малко по-рано същата вечер една прегърбена възрастна жена, която не я погледна нито веднъж, я бе отвела в празна къща, където Мика бе намерила всички тези дрехи. Джули понечи да иде с нея, Ханк също скочи да я придружи, обаче Брейди ги предупреди да стоят настрана. Всички се питаха в какво ли се състои обредът, подсказан на Тайоша от боговете. Дали можеха да погледат церемонията?

— Защо да не погледате? — учуди се Брейди. — Забравихте ли? Вие, бледоликите, не съществувате.

За всеки случай вързаха Койот вътре в къщата и Бен поведе Джули надолу към централния площад, накъдето се стичаха индианците и вече бе накладен огромен огън. За да не бият на очи, двамата застанаха по-встрани, до една стена, откъдето да наблюдават какво става.

— Тайоша ще я приеме отново в племето — прошепна Джули. — Сигурна съм.

Бен отпусна ръка върху коляното й.

— Разбира се, предвидил е всичко. Не се безпокой.

Тя усети рамото му до своето, дланта му — топла и силна, върху коляното си, и се почувства малко по-сигурна, не толкова притеснена от шума, навалицата, барабаните и окаяното положение, в което бе изпаднала Мика.

Първи дойдоха жените от селището, които образуваха кръг около огъня. По вратовете и ръцете им проблясваха накити, те се бяха пременили с празничните си одежди, покрити със сложни шарки, пера и нанизи мъниста. Мъжете се хванаха в кръг зад жените.

Тъпаните забиха по-бързо и настойчиво, в един ритъм със сърцето на Джули. Тътенът им огласи всичко наоколо, отекна в отколешните каменни зидове и главата й. Тя усети как Бен я стиска по-силно за коляното, извърна се да го погледне и се опита да се усмихне. Сърцето й бумтеше като обезумяло. Джули чувстваше и пулса на Бен, който също следваше бумтежа на тъпаните. Затвори очи и се остави да я погълне магията на нощта.

Екна злокобният вой на свирките. Мъжете се впуснаха в бавен ритмичен танц. Клатушкаха се, напяваха някаква древна песен и тропаха с крака. Жените също се люшнаха и завъртяха бавно хълбоци, загърбили огъня, сетне пак се извърнаха едновременно на дъга към него.

Изведнъж насред кръга се появи Мика — същински скъпоценен камък, блеснал край танцуващите жени и мъже.

Пак не я погледна никой. Тя беше дух, а Джули се запита какво ли значат тези танци и песни. Наистина ли връщаха момичето на земята на живите?

Усети как Бен допира коляно до нейното — топло, твърдо, реално насред тази тревожна магия. А до Ханк, извън кръга на мъжете, стоеше Брейди.

Най-сетне Джули съгледа и Тайоша. Вдигнал ръце, бе застанал в другия край на терасата, точно зад кръга на мъжете. Бе озарен от трепкащото червено сияние на огъня.

Бен я побутна лекичко и кимна към жреца.

— Видях го — прошепна тя.

Тайоша бе облечен с богато надиплена наметка върху раменете и с колан, препасан на кръста, от който висяха парченца кожа, кости и кожени торбички. Беше с огърлица от лъскави камъни и пера, в едната ръка държеше нещо като кратуна, която съскаше и пееше в такт с тъпаните.

Ала най-смайващо бе лицето му, изрисувано наистина причудливо. По носа, бузите и врата му имаше бели и черни ивици, а кожата около едното му око бе оцветена в кървавочервено. Той вече бе не простосмъртен, а дух или може би бог, спуснал се от върха на платото, от света оттатък долината, за да поведе тези невинни хорица в езическия им обред. Безспорно притежаваше силата да върне дъщеря си към живот. Джули затаи дъх.

Тайоша се задвижи бавно в кръг зад мъжете. Запя, вдигнал ръце. Очите му мятаха искри. Мика току се извръщаше с безизразно лице към него, но Джули забеляза в очите й сълзи. Или може би в тях проблясваше вяра?

Обредът продължаваше неуморно в изпъстрената със сенки нощ. Джули загледа как варяха в глинено гърне на огъня някаква пречистваща отвара от корени и дървесна кора и си я предаваха от човек на човек. От нея отпиха всички без Тайоша и Мика. На индианците им призля, всички започнаха да повръщат, сетне, сякаш изхвърлили нечистотиите от себе си, продължиха да се люшкат, да пеят и да подрънкват с костените гривни.

Джули затърси в тълпата лицата на Брейди и Ханк. Бяха там, стояха като попарени и наблюдаваха церемонията. Брейди гледаше със страхопочитание, докато върху лицето на сина му се бе изписала почуда. Джули виждаше, че му иде да се хвърли към Мика и да бъде до нея по време на това изпитание. Явно изживяваше същински ад.

Джули не можеше да повярва, че вече от толкова време седяха с Бен до стената, без да се помръдват, задъхани от очакване. Не сваляше очи от Мика с надеждата да забележи по нещо, че тя се връща към живот. Как ли щеше да разбере младото момиче? Може би Тайоша щеше да й даде знак? Мика бе сърцата девойка, вярваше непоклатимо в лечителската дарба на баща си. На Джули й беше трудно да се постави на мястото й, да разбере каква смелост се искаше да се изправиш лице в лице със собствената си смърт и да се примириш с несправедливостта. Ето и сега Мика чакаше часове наред какво ще й отреди съдбата и единствено можеше да разчита на вярата.

Колко простичко, помисли Джули. Всъщност животът на индианците бе пределно опростен. Изведнъж тя осъзна колко бе усложнила своя, и то заради някакъв несполучлив брак. Бе позволила споменът за Марк да предопределя най-безогледно всички нейни постъпки. Не можеше да се примири с жестокостта му, не можеше да я забрави. Защо не бе в състояние да възприема живота като Мика? Да го живее такъв, какъвто бе, за да се прероди?

Жените се въртяха като обезумели, понесени от ритъма на тъпаните, от омаята на топлата нощ… Вече танцуваха по двойки с мъжете, кръжаха ли, кръжаха под натрапчивите звуци на свирките и песните…

Изведнъж Джули пламна цялата. Бе разбрала, че настроението се бе променило. Сега индианците танцуваха в прослава на прераждането. На физическото прераждане. Погледна под око Бен, но по лицето му не се четеше нищо.

Танцът бе станал недвусмислено чувствен — плувнали в пот мургави тела, отворени уста, запъхтяно дишане, викове на наслада… Мъжете и жените се разотиваха двама по двама към потайните тъмни кътчета между къщите.

Смутена, Джули извърна поглед надолу — ръката на Бен й се стори като нажежено желязо, тежко и парещо. Слепоочията й бумтяха, коремът я присвиваше, обливаха я топлите вълни на желанието. Едвам си поемаше дъх.

Мъглата, плъзнала като пръсти из долината, сякаш се катереше нагоре по платото, опипваше спечената пръст под нозете на малцината останали танцуващи и те сякаш се носеха из въздуха. Тайоша се бе превърнал в лице на глава без тяло, демонично и излъчващо мощ.

На Джули й се зави свят, тя едвам си поемаше дъх. Мика се раждаше отново, индианците протягаха ръце да я докоснат и радостните им викове разцепваха нощта. Момичето се усмихваше. Племето я бе приело. За него Мика отново бе жива, преродена.

— Виж, тя вече е добре — прошепна Бен. — Тайоша успя.

Ала Джули не успя да му отговори и примига. Всичко пред нея пулсираше и сякаш плаваше във въздуха. Гадеше й се, беше отмаляла. По челото й избиха капчици пот.

— Джули! — извика Бен. — Добре ли си?

Тя успя само да поклати глава. Тъпаните продължаваха да бият неуморно в нощта. Разголила гърди, една жена танцуваше с тяло, лъснало от потта, а над нея се бе надвесил мъж. Мика също танцуваше, въртеше се бавно, следваше с нозе ритъма и Джули забеляза, че Ханк се бе приближил и я гледаше жадно.

Въздухът бе пропит с чувственост, която проблясваше и като алените искри, виещи се над огъня. Джули потръпна.

— Ела да те заведа в къщата — чу тя Бен. — Пребледняла си като мъртвец.

Усети как я издърпва да стане и нозете й се подкосиха.

Сякаш се носеше, плаваше, а той я насочваше, прегърнал я през раменете и притиснал се до нея.

Следващото, което помнеше, бе, че някъде недалеч от тяхната къща се преви надве и започна да повръща, а Бен държеше главата й, бършеше челото й, успокояваше я.

— От онова гадно задушено е, дето го яде на вечеря — рече й той и я подхвана да не се строполи.

Ала не бе от задушеното. Беше от друго. В устата й не горчеше, обратното, сладнеше й, сякаш бе преяла с бонбони. Щом влязоха в къщата, изпи няколко чаши вода, после седна на рогозката и зарови лице в дланите си. Какво й ставаше? Тялото й бе леко като перце, сякаш бе смъкнала от плещите си бреме, което бе носила цяла вечност.

— Сега по-добре ли ти е? — попита разтревожен Бен.

— Да, извинявай — отвърна Джули, без да го поглежда в очите. Беше смутена. Бе видяла онези мъже и жени, бе чула виковете им. Тъпаните още биеха в нощта и й напомняха. — Защо ли ми прилоша? — подзе тя, ала гласът й секна.

За миг си помисли, че пак й е прилошало, но после видя очите на Бен и разбра какво й става. Беше й зле от дълго потисканата нужда, от желанието, погребано от години в нея и сега бликнало като разтопена лава. Извърна очи и реши, че само си въобразява нещата, които бе съгледала в погледа му.

Сърцето й биеше толкова учестено, че чак я болеше. Запита се какво прави, какво всъщност иска? А барабаните биеха ли, биеха в нощта досущ като сърцето й и я оглушаваха. Мъглата, изпълнила вълшебната долина, сякаш се стелеше на талази и в главата й и я пълнеше с образите на индианците, които танцуваха, въртяха се бавно и чувствено с разголена мургава кожа, с блеснали очи, с отворени, тежко дишащи уста, а въздухът дъхтеше на плът и пушек, на сладкото ухание на желанието…

— Бен! — прошепна тя дрезгаво.

Той бе до нея и сякаш бе прочел всичките й мисли. С очи, помътнели от страст, я стискаше за ръцете и раменете. Устните му бяха долепени до врата й, брадата му я гъделичкаше по ключицата. Джули се вкопчи в него и отметна глава. Изстена, оставила се във властта на барабаните, мъглата и нощта.

Зарови пръсти в гъстата му коса. Усети устните му върху гърдата си, топлата му ръка под ризата си. Прониза я силна тръпка.

Бен я замилва навсякъде — плъзгаше длани по бедрата и корема й, нагоре по гърдите, сетне по кръста и гърба докато накрая я придърпа към себе си. Зацелува я нежно, долепил език до нейния. После я захапа с устни, твърди и ненаситни, изтласка главата й назад и пак я загали по цялото тяло. Попита я дали е готова и превъзбуден се притисна до нея. Божичко, как да не бе готова, направо изгаряше от желание…

Бен проникна в нея бързо и безболезнено, бедрата му бяха долепени до нейните, телата им лъщяха от пот докато те се движеха в отколешния ритъм на любовта. Джули усещаше как се издига и пада, издига и пада. Отново и отново… Той обхвана с длани лицето й.

— Всичко ще е наред… — повтаряше й пак и пак. След десетина минути го прониза остра тръпка, Бен изстена и се строполи върху нея.

Джули очакваше да се почувства засрамена или най-малкото смутена. Но докато, заровил устни във врата й той милваше с пръсти гърдите й, тя усети странно облекчение и спокойствие.

По-късно тази нощ Джули с лекота сподели мъката си с него. Разказа му всичко от игла до конец, дори неща, които самата тя не бе съзнавала.

— Бях омъжена — сподели. — Мъжът ми се казваше Марк. В началото го обичах. Обаче той започна да ме бие.

Както я бе прегърнал, Бен неволно стисна ръце около нея. Тя му разказа и за сексуалния им живот.

— Все бързаше. Пък и аз се страхувах от него, не можех да се отпусна.

— Ти, Джули, не си фригидна, просто си наранена. Само да ми падне този негодник, бих могъл да го убия.

— Не говори така! Ако не беше Марк, един Господ знае какъв щеше да е животът ми.

— Сега, да не би да е много сладък?

— Вече да.

— Стига да ми имаш доверие, с времето бих могъл да ти помогна — рече предпазливо Бен. — Заедно ще ни бъде още по-хубаво.

— О, Бен — простена Джули. — Какво правим? Полудели ли сме?

— Може би…

Тогава и той й призна много неща, вероятно повече, отколкото й се искаше да чуе. Каза й, че се е намъчил толкова, та едва ли пак ще обикне някога жена така, както е обичал съпругата си. Но Джули била по-различна, прошепна й Бен и я прегърна. По-различна от всички жени, които бе познавал.

— Непрекъснато ме озадачаваш — призна си с усмивка. — Единственото, което знам със сигурност, е, че не мога да ти се наситя.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита тя и прокара нежно пръст по брадясалата му буза и челюст.

— И аз не знам.

Накрая и двамата се унесоха. Койот се бе проснал на прага, Брейди и Ханк още бяха при другите, които щяха да продължат ритуалните си танци чак до изгрев-слънце. Джули заспа, отпуснала глава върху ръката му. Сънува езически обреди, биещи безспир тъпани, новата одисея, която ги очакваше, щом се събудят. Сънува, че разполага с цялото време на света, за да бъде с Бен, бъдеще, в което щеше да има нови ценности и материалните придобивки нямаше да значат нищо. Сънува, че е безумно щастлива.

После й се присъни Ханк, който нахълтва в малката къща и ругае. Джули се изправи върху рогозката. Беше се развиделило, Ханк наистина бе в стаята и ругаеше.

— Този път ще го убия с двете си ръце! — чу тя момчето и докосна Бен по рамото.

— Събуди се, Бен! Случило се е нещо.

В съседната стая Брейди попита нещо и синът му отговори:

— Върнал се е оня репортер с мишето лице! Филипс!