Лин Ериксън
Отвъд залеза (10)

Десета глава

Джули скочи на предната седалка в джипа и си пое дъх.

— Бях сигурна, че ще го настигнем — каза тя, все още запъхтяна. — Тичахме почти през цялата долина, докато дойдем дотук.

Бен завъртя ключа и натисна педала за газта.

— Ще го намерим, Джули. Излишно е да се безпокоиш чак толкова.

— Как ще го намерим? — намеси се и Брейди от задната седалка.

— Все ще измисля нещо — успокои ги Бен.

Тя седеше смълчана и умърлушена, докато караха с бясна скорост през пасището към ранчо „Някой ден“. Мисълта, че макар и без да искат, бяха довели Филипс в долината я пронизваше като с остър нож. Бяха длъжни да открият Мика — колкото и време да им отнемеше това, и да я върнат при нейното племе. Този Филипс се оказа голям мръсник, да направи такова нещо!

Отпърво Джули не забеляза, толкова погълната бе от тревогите си за Мика, но по едно време й направи впечатление, че всичко, всеки хилав дъб и смрика, всяка скала и пролом в нея от тази страна на платото изглеждаха различни. Сенките бяха ясни и отчетливи, въздухът — кристалночист. Усуканите зъбери на Ред Меса бяха като издялани с длето, синьото небе бе съвсем ясно, хоризонтът — безкраен. Къде бяха горските пожари, бушуващи според нея на запад? Защо тук нямаше дим?

Тапицерията от изкуствена кожа изпука под нея, тътенът на двигателя бумтеше неприятно в ушите й. Къде бе изчезнало спокойствието на долината? Изведнъж я обзе усещането, че не принадлежи на никой от двата свята и тя се помъчи да намери равновесие. Три дни, помисли си Джули, когато пред тях изникна ранчото. Нямало ги бе само три дни, а всичко се бе променило.

— Вече започвам да си мисля, че полудявам — рече най-неочаквано Бен. Погледна часовника си, сетне вдигна китка и я тръсна. — Колко часа показва?

Тя се извърна и се взря в циферблата.

— Един и трийсет и пет.

— Вчера и завчера не работеше — припомни той. — Май трябва да му сменя батерията.

Ханк си беше в ранчото. Явно бе чул джипа, понеже Джули видя как вратата на бараката се отваря и младежът хуква през двора към тях. Лицето му бе безизразно, ала веждите му бяха сключени и върху устните му се четяха дузина безмълвни въпроса. Най-малкото изглеждаше съвсем трезвен.

— Много мило от ваша страна, че си дойдохте — подметна ехидно момчето. — Вече мислех да звъня на Кен Ламонт, но си казах, че този смотаняк не може да направи нищо повече от мен.

— Успокой се — подхвана баща му, докато слизаше от джипа. — Всичко е наред. Ще ти обясним.

— Браво на теб! Да съм се успокоял, след като ме оставихте сам цели три дни! — сви той присмехулно устни, докато ги следваше към къщата.

Джули застана насред хола безпомощна и объркана, сякаш животът й се бе променил из основи. Виждаше своя дом с нови очи — изтъркания линолеум, боядисаните стени, карираната дамаска на канапето. Цветовете бяха толкова ярки, повърхностите — толкова гладки. Прокара ръка по пластмасовия плот и той й се стори хладен и прекалено лъскав. Пусна чешмата и бе изненадана от кристалнобистрата вода, която потече.

Миризмите, които усети, й се видяха твърде силни — на бензин, на препарат за лъскане на мебели, на сапун и прах за пране, на кафе. Пластмаса и стъкло, неръждаема стомана и ленената кърпа за съдове — сякаш преоткриваше всеки предмет в къщата, който доскоро бе приемала за нещо, разбиращо се от само себе си. Как ли човечеството се бе отдалечило толкова много от своите корени?

Почти не слушаше Ханк, който разпитваше баща си, докато тя се мъчеше да намери някаква допирна точка между живота тук и там, в долината. Чувстваше се пришълка в собствения си дом, глождеше я неприятно чувство, каквото сигурно изпитват емигрантите.

После се отърси от мислите си и си спомни защо бяха тук. Мика. Представи си хубавкото овално лице на момичето, огромните му чисти очи, срещнали за миг нейните. Ако Филипс я докоснеше и с пръст…

— В петък следобед напоителната помпа пак се развали, та се наложи да отскоча с пикапа до Фармингтън, понеже знам, че в събота железарията на Джейк не работи.

Ханк е поправил помпата, мярна се в ума на Джули. Чудо на чудесата!

— Тъкмо преди да тръгна за Фармингтън, се обадиха от банката. Онзи, Фредерикс де, попита дали ще наминеш да поговорите. Не знаех какво да му кажа, затова му наговорих разни глупости.

— Добре си се справил — отбеляза Бен.

— Криво-ляво! — отвърна момчето и се облегна нехайно на стената. Бе необичайно бъбрив, вероятно от облекчение. — Обади се и Мърдок. Попита дали ще си бъдеш вкъщи, за да отскочел да те види.

— Само той ми липсваше — въздъхна Джули. — Ще му звънна да не идва.

— Нека се обадя аз — предложи предпазливо Бен.

— Няма нужда, ще му звънна аз, ала по-късно. — Сетне се извърна към Брейди. — Какво ще правим сега. Мика…

— А, днес следобед и онзи, гражданинът, спукал гума на западното пасище и понеже не намерил крика, карал, моля ви се, чак дотук направо на джантата.

Пръв реагира Бен.

— Някой е спукал гума ли?

— Ами да, онзи, знаете го, дребничкият репортер… И тримата застинаха.

— Филипс ли? — прошепна Джули.

— Той. Дори му помогнах да сложи резервната.

— Сам ли беше? — попита със сериозен тон баща му.

— А, не, тате, най-странното бе, че водеше със себе си и едно момиче. Беше се свило на задната седалка. Почти не го видях през тъмното стъкло, обаче доста се учудих отде го е намерил по тия места.

— Добре ли беше? — попита бавно Джули.

— Честно да ти кажа, госпожице Джули, не знам. Не се виждаше през стъклото. Мина ми през ума да звънна в полицията, но Филипс отпраши, все едно по петите го гони дяволът. После пък се обади онзи, Мърдок, и ми изхвърча от главата — заоправдава се Ханк. — Защо не ми кажете какво става тук? — попита след малко.

Бен не отговори на въпроса му, само застана пред него и го прикова с поглед.

— А сега се понапъни и си спомни дали Филипс ти каза нещо? Например къде отива.

— Ами… Каза, че бързал много. Беше плувнал в пот и ужасно мръсен, сякаш го е влачил порой. Попита далеч ли е магистралата. Отвърнах му, че зависи накъде отива, на север или на юг.

— Е? — подкани Бен.

— Отговори, че отивал на юг. Сигурно в Албакърки.

— Спомена ли Албакърки?

— Май не. Ала къде другаде ще иде? Върху калника на автомобила имаше лепенка на агенция за коли под наем в Албакърки, пък и летището е там.

— Божичко! — ахна Джули, усетила как се вцепенява. — Ще я качи на самолета за Ню Йорк. Сигурна съм. Ще я развежда и показва като маймуна!

— По-спокойно! — намеси се Бен. — Обзалагам се, че няма да се качи на самолета. Поне засега.

Докато тя умуваше какво е имал предвид и го наблюдаваше как върви като хала към телефона, Ханк ги оглеждаше озадачено един по един.

Какво ли правеше Бен? Сключил черни вежди, той запрелиства трескаво телефонния указател. После набра два номера, поговори с някого и все така смръщен, се отпусна със сведена глава във фотьойла. Явно бе ударил на камък.

— Защо сте толкова потайни, тате? — попита накрая Ханк. — Зарязвате ме тук да се оправям сам, после се връщате изневиделица и дори не ми казвате къде сте ходили.

— Кажи му — обърна се Бен към Брейди.

— Но това, Ханк, е тайна — вметна Джули. — Не бива да излиза от тази къща. Обещай.

— Добре, заклевам се, че ще мълча като гроб — отвърна саркастично момчето.

Така те му разказаха как, без да искат, са открили клисура, водеща към непознатата долина, и там са се натъкнали на индианци, наричащи себе си анасази.

— Анасази ли! — изпуфтя презрително Ханк, обаче баща му го погледна така, че момчето веднага се укроти.

Разказаха му и за дъщерята на Тайоша — Мика, как Филипс я е отвлякъл заедно с ценна кукла амулет и е избягал от долината.

— Значи момичето в колата е било отвлечено! — ахна Ханк. Смръщи се и от белега върху веждата лицето му стана страховито. Джули, Бен и Брейди кимнаха. — Значи съм го оставил да офейка необезпокояван?

— Нямаш никаква вина — успокои го Бен. — Не си знаел.

— Но аз… Аз забелязах, че момичето е някак наплашено. Дори ми мина през ума да звънна на оня кретен Ламонт. Защо не го спрях този негодник? — възкликна момчето развълнувано, каквото Джули не го бе виждала от доста време. — Госпожице Джули — поде Ханк с нова решимост. — Дайте ми пикапа! Ще го намеря този мръсник, няма начин да не го намеря!

— Няма да ходиш никъде — прекъсна го Бен. — Нека първо открием накъде е поел Филипс. Разбра ли, Ханк?

Нещо в тона му спря младежа. Бен им обясни на кого се е обаждал преди малко по телефона.

— Свързах се с един приятел в Холоман. Той ме препрати към свой познат в Лос Аламос. Там има лаборатория за въглеродно датиране.

Джули отметна глава.

— Нещо не разбирам. С какво ще ни помогне тази твоя лаборатория в Лос Аламос?

— Признавам, хващам се като удавник за сламка — въздъхна Бен, — ала всеки, който чете, включително Филипс, знае, че именно в Лос Аламос е създадена атомната бомба. Всеизвестно е и че там има прочут в цял свят изследователски институт с лаборатория за въглеродно датиране.

— И какво от това? — възкликна Джули.

— Филипс е отвлякъл момичето като живо доказателство, но е взел и куклата амулет. Ако иска да докаже, че амулетът е древен, още от времето на анасазите, ще иде да го даде за въглеродно датиране.

— Би могъл да го направи и в Ню Йорк — възрази Брейди.

— Би могъл, обаче няма да го стори, обзалагам се — поклати глава Бен. — Най-известната лаборатория е тук, в Ню Мексико, съвсем наблизо. Ако откара със самолета Мика и куклата чак в Ню Йорк и те се окажат фалшификат, какво ще направи неговият главен редактор?

— Сигурно ще го уволни — изрече бавно Джули.

— Точно така. Онова приятелче е репортер. А репортерите проверяват всеки факт, ако не искат да им изстине мястото.

— Но как можем да сме сигурни? Ами ако… — подзе Джули, ала Бен я прекъсна.

— Ще разберем веднага, понеже още щом Филипс прекрачи прага на лабораторията в Лос Аламос, човекът, с когото разговарях преди малко, ще ми се обади.

— Ами ако не се обади? — попита Брейди.

— Тогава ще му мислим.

— Винаги си сигурен в себе си, бледолики — отбеляза Брейди.

— Този път наистина съм сигурен.

Цял следобед всички се питаха, изтръпнали от ужас — къде ли е отишъл Филипс, къде е отвел Мика? Дали вече не бе на летището и не качваше клетото момиче на самолета за Ню Йорк? Напрежението бе непоносимо. Джули не я свърташе от това, че беше в неведение и бе като с вързани ръце. Кръстосваше напред-назад, опитваше се да подреди що-годе хола, непрекъснато поглеждаше към телефонния апарат, наливаше се с кафе.

В пет часа, когато вече бяха изгубили надежда, че Филипс ще иде в Лос Аламос, телефонът издрънча оглушително. Бен грабна слушалката.

— Кой се обажда? — попита припряно. Известно време мълча, сетне извика: — Стига си ми надувал главата, мой човек! Вземи и напиши книга, прави каквото щеш само остави жената на мира. Ако иска да разговаря с теб ще ти звънне. Ъхъ. Хайде!

Той тресна слушалката, после осъзна какво бе направил и погледна засрамено Джули. В шест и двайсет телефонът иззвъня отново. Този път вдигна тя.

— Ало! Да, да, господин Танър е тук — отвърна Джули и развълнувана подаде слушалката на Бен.

Компютърната логика, с която работеше мозъкът му направо я смайваше. Е, и на нея сигурно щеше да й хрумне за Лос Аламос, ала вероятно цяла седмица, след като Филипс бе напуснал Ню Мексико заедно с Мика и амулета на Тайоша, докато Бен се сети веднага, сякаш се бе промъкнал в мозъка на репортера и бе разгадал всичките му кроежи. Но докато си събираше багажа за пътуването тя си каза, че той си е такъв — решителен, разумен. Дали именно заради това не й допадаше толкова много?

Ханк настоя да дойде с тях, изтъквайки най-вече, че тъкмо той бе виновен Филипс да им се измъкне под носа.

— Дори му смених гумата, а онзи тип стоеше и ме гледаше със скръстени ръце!

Това означаваше, че се налагаше Брейди да остане в ранчото. Ако се бе случило преди седмица, Джули щеше да е на тръни. По всяка вероятност той щеше да изприпка в бараката и независимо от часа да отвори първата бира. Ала сега се бе променил. Говореше по-властно, взимаше решения. Дори се движеше и крачеше някак гордо и изправено. Точно така, общуването с анасазите бе пробудило у него някакво чувство на принадлежност, отдавна притъпената гордост, че бе част от този народ.

Качиха се на джипа на Бен. Можеха да вземат и пикапа на Джули, Бен обаче подчерта, че джипът е със задвижване на четирите колела и с него ще прекосят по-бързо трудния терен. На нея не й се спореше, пък и беше безпредметно да се препира с Бен Танър — той винаги се оказваше прав.

Бе учудена, че отново оставя ранчото, ала този път без обичайните угризения и тревоги. Онова, което бе казала предния ден на Бен при потока, беше вярно — сега бе в мир със себе си, вече умееше да отсява важното от незначителното. Беше й доставило огромно удоволствие да яде храната, родена от земята — много по-голямо удоволствие, отколкото да подписва чековете в бакалията. Или да пуска дрехите в пералнята. Там, край бълбукащия поток, си бе изпрала дрехите на ръка, с пяна от юка, която не увреждаше почвата. Индианците разполагаха с всичко, от което се нуждаеха, без излишъците, без вездесъщото прахосническо потребителско отношение на съвременното общество. Като материални придобивки не притежаваха много, ала и то им бе предостатъчно. Колкото до душевния мир, бяха неописуемо богати. Никой от хората на Тайоша не познаваше отчуждението, мъчещо съвременния човек, всеки бе жизненоважна част от обществената тъкан. Всяко вярване и обред, и най-дребната всекидневна работа вдъхваха усещането за сигурност. И всеки без изключение вярваше безпрекословно, че Вселената е едно вълшебство и че боговете ще го закрилят, стига да живее праведно.

Хората от племето не приемаха странната раса, живееща извън долината им, понеже смятаха, че тя ще ги унищожи.

Наистина невероятно! А имаше хора като Гари Филипс например, който се бе натъкнал на това чудо — начина на живот на индианците, и не бе открил в него нищо друго, освен възможността да спечели пари.

Бен беше споменал, че с ДНК тестове би могло да се установи към коя етническа група спадат индианците от долината. Дали и той не бе същата стока като Филипс, но в по-лъскава обвивка?

Онова, което Джули знаеше със сигурност, бе, че беше силно привлечена от Бен, и то още от първия миг, в който го видя на прага си и той има смелостта да избута встрани пушката. Оттогава се смущаваше всеки път, щом Бен я приближеше. Искаше й се да остане при нея, от друга страна обаче, й се щеше час по-скоро да се махне от живота й. Той всяваше смут в душата й, очароваше я. Отблъскваше я с арогантността си, а същевременно бе готова да го слуша цяла вечност. Искаше й се — понякога безразсъдно, до болка, да я докосне по ръката, да я притисне в обятията си. Ала се страхуваше, страхуваше се, че ще й причини болка. Бе ужасена, че може да се влюби в него.

Божичко, и тя не знаеше какво иска… А дори и да знаеше, Бен още не можеше да се отърси от спомена за жена си. Нима Джули можеше да го заличи, дори и да искаше?

Въздъхна и се обърна към Ханк, който седеше на задната седалка и, сключил черни вежди, гледаше през прозореца. Решимостта му да спаси момичето, което съвсем безпочвено смяташе, че си бе изпатило заради него, бе нещо ново, непознато за него. Странно, тази налудничава ситуация бе дала цел не само на Брейди, но и на сина му.

И на Бен. Каква бе неговата роля във всичко това? Нима не бе негов дълг да огласи пред съвременния свят съществуването на тази изчезнала култура? Ала той би трябвало да знае, че стори ли го, ще погуби невинните хора.

Когато започна да се мръква, Ханк задряма на задната седалка. Бен караше бързо, но още не бяха стигнали магистралата, където движението щеше да е по-натоварено.

— Божичко, дано го настигнем в Лос Аламос — възкликна по едно време Джули. — Ами ако…

Бен поклати тъмнокосата си глава.

— Този път няма „ако“, не можем да си го позволим. Ако Филипс не е в Лос Аламос, ще ида, ако трябва, чак в Ню Йорк — отсече той с дива решимост. — Няма да му се размине току-така.

Джули се възхити на твърдата му увереност, на способността му безпогрешно да отсее доброто от злото и в името на благородната цел да забрави предпазливостта.

После пак се сети за Каръл — тя винаги щеше да стои между него и всяка жена, в която той се влюбеше. Как ли бе съжителствала с този упорит мъж? Бен беше споделил с Джули, че жена му е била против това да лети, ала все пак не го бе спряла. Знаела е, както лека-полека узнаваше и Джули, че той не може да живее, ако не лети и не е свободен. Вероятно го е обичала много.

— Как ли е Мика? — попита тя накрая. — Сигурно е ужасена. И не проумява какво става.

— Да, никак не й е леко — отвърна мрачно Бен. Известно време мълча, сетне продължи: — Това момиче е горе-долу връстница на Лори. Само като си помисля…

— Знам.

— Понякога, Джули, се отчайвам от човешката раса. На този свят има зло, истинско зло. Ето, да вземем твоя Филипс. А няма как да се преборим със злото. Е, хвърляме в затвора онези, които нарушат законите, но има хора, които никога не ги нарушават. Те просто са си лоши по душа.

— О, Бен, има и добри хора. И те не са никак малко!

Той се извърна към нея и й се усмихна — белите му зъби проблеснаха в мрака, после пак се загледа в пътя.

— Ей за това те харесвам толкова много — ти си непоправима романтичка! Виждаш само доброто у хората.

— Ти пък си циник. Вечно искаш да доказваш всичко. Смяташ, че факти и истина са едно и също нещо — възрази напрегнато Джули.

— А не са ли? — попита развеселен Бен.

— Не, не са. Истината е тук… — Тя сложи ръка на сърцето си. — А фактите тук — след което посочи главата си.

— Значи смяташ, че между тях няма никаква връзка?

— Понякога.

— Илюзии и реалност — усмихна й се той отново. — Точно това ми е работата — да ги изследвам.

Минаха Кюба, която проблесна в нощта, после Сан Изидро и малкия резерват на индианците от племето йемес. Джули стисна очи и се замоли Мика още да е в Ню Мексико.

— Надявам се…

— Знам, знам — чу тя гласа на Бен.

Усети как той отпуска длан върху коляното й и се размекна. В един момент Бен беше груб, в следващия — мил и изпълнен със състрадание.

Той дълго държа ръка върху коляното й — топла и вдъхваща сигурност, накрая, явно смутен, я махна и пак я сложи върху волана. Ала тя още я усещаше върху кожата си, която сякаш бе изтръпнала от допира му.

Какво ли щеше да стане, ако отново си отпуснеше душата? Ако си позволеше да чувства постоянно как кръвта й кипва и се разлива сладостно по вените?

А ако се разкриеше пред този мъж и той отново я предадеше?

След Сан Изидро трябваше да завият на север, до Лос Аламос оставаха някакви си шейсетина километра. Пътят ту се спускаше, ту се изкачваше, лъкатушеше между червеникавите, обрасли с мескитови дървета хълмове. Джули бе стиснала юмруци върху скута си.

— Ами ако вече е тръгнал от Лос Аламос?

— А, едва ли е тръгнал. Нали трябва да изчака резултатите от въглеродното датиране.

Тя само кимна — надяваше се Бен да се окаже прав. Мракът ги бе обградил отвсякъде, прорязван единствено от светлината на фаровете.

— Джули… — поде Бен толкова плахо, че тя се изненада — бе свикнала да й говори самоуверено и нахакано. — Искам да те питам нещо. Знам, че имаш парични затруднения с ранчото. — Той си пое дълбоко дъх. — Дано не се обидиш, но бих могъл да ти помогна. Да ти дам пари на заем, та да си платиш вноската по заема.

Джули се смути много.

— И дума да не става, Бен…

— Ама защо? — попита той припряно.

— Не мога. Никога няма да съм в състояние да ти ги върна. Много щедро от твоя страна, но… Все ще се оправя и сама.

— Как, интересно?

Тя сведе поглед.

— Не е твоя работа. За нищо на света не бих те помолила да ми помогнеш, да набърквам и теб.

— Не си ме молила. Аз сам ти предложих. Току-виж си загубила ранчото — отсече Бен тихо и непреклонно.

— Не, не мога.

— Какво значи „не мога“?

— Ами не мога и туйто. Все ще намеря изход.

— Разполагам с парите. Само ми кажи, ако размислиш — изпуфтя намусен той.

— Бен…

— Дай да не говорим повече за това. Съжалявам, че изобщо ти предложих.

— Аз пък не съжалявам — изрече Джули нежно и понечи да го помилва, ала после се отказа. — Благодаря ти.

Настана мълчание. Тя усети, че се бе изчервила и беше доволна, че бе тъмно и лицето й не се виждаше. Сърцето й подскочи радостно. Значи Бен държеше на нея. Дотолкова, че бе готов да й помогне да спаси ранчото. Бе учудена колко щастлива бе от тази мисъл.

Пристигнаха в Лос Аламос в десет и половина. Спуснаха се по криволичещия път между хълмовете и прекосиха дълбоката клисура, обрамчила града.

Ханк се размърда на задната седалка.

— Къде сме? — попита сънено.

— Пристигнахме — отвърна Бен, докато спираше пред една бензиностанция.

— Сега какво ще правим?

— Ако още е тук, Филипс е отседнал в някой мотел. Ще взема адресите от телефонния указател. Едва ли са много.

— А как ще разберем къде точно е отседнал? — поинтересува се момчето.

— По колата. Няма как да подминем такъв автомобил.

Докато Ханк пълнеше бензин, а Джули отскочи до тоалетната, Бен намери телефонен указател и се зае да преписва адресите. Когато тя се върна, вече размахваше победоносно тефтера си.

— Тук има само десет мотела. Фасулска работа!

Започнаха от западните райони на града, откъдето бяха влезли, и поеха по главната улица. В двата мотела на нея нямаше и следа нито от линкълн континентал, нито от репортера. Бен дори влезе и попита на регистрацията дали в мотела е отседнал човек на име Гари Филипс, но получи отрицателен отговор.

Излязоха в другия край на Лос Аламос, където имаше водопречиствателна станция, и се видяха принудени да се върнат. Накрая откриха отбивката към голямата лаборатория и музея и там намериха няколко мотела с неонови табели, тюркоазносини плувни басейни, реклами, че вътре имало двойни водни легла, кабелна телевизия, шведска маса на закуска и че децата под дванайсет години нощували безплатно.

— Бас държа, че оня тип е тук — каза Джули и се взря през прозореца на джипа. — Господи, какво ли си мисли Мика за всички тия светлини, шумотевица и тълпи?

— Сигурно се чувства в ада — отвърна Ханк. — Божичко, ще го убия този Филипс!

— Няма да го убиеш, защото ще го направя аз — изсъска Бен.

— Няма да убивате никого. Взимаме Мика и куклата амулет и си тръгваме — отсече Джули.

Двайсетина минути обикаляха паркингите. Нямаше и помен от Филипс. Шестият мотел бе голям, с жълто-зелена неонова табела отпред. Имаше четири дълги крила със стаи, чиито врати водеха право към паркинга.

— Най-вероятно Филипс е отседнал тук, та да не минава с Мика през фоайето — реши Бен.

Започна да обикаля бавно редиците коли, а Джули и Ханк търсеха линкълна. Беше отпускарският сезон и мотелът бе пълен с каравани и микробуси от Уисконсин, Калифорния и Кентъки. Лос Аламос бе голяма туристическа атракция. Накрая Бен освети с фаровете последната редица автомобили.

— Понтиак, форд, шевролет — изброяваше Ханк сякаш на себе си. — Каравана, хонда, я чакай! Не, дявол го взел, пак е кадилак — рече разочаровано момчето.

След миг Джули видя прашния черен линкълн — за нищо на света не би сбъркала задницата му.

— Сега вече го спипахме! — ахна Бен.

— Какво ще правим? — попита тя, внезапно обзета от уплаха.

— Ще идем в стаята му — заяви решително Ханк.

Бен вече бе слязъл от джипа и се бе запътил към зелената метална врата точно пред линкълна. Ханк изтича подире му. Джули тръгна по-бавно, уплашена и притеснена за Мика, за това какво ли ще сторят Бен и Ханк на Гари Филипс. Но бе твърде късно. Бен вече блъскаше силно по вратата.

— Извинявайте, сър — провикна се. — Администраторът от нощната смяна е. Има проблем с автомобила ви!