Лин Ериксън
Отвъд залеза (1)

Първа глава

Джули Хейдън приклекна, обърната с гръб към прежурящото слънце. Ако затаеше дъх, едва ли щеше да усети миризмата, но нямаше как да не забележи лъскавите мухи, които се разлетяха от трупа на мъртвото животно.

— Бре, бре, госпожице Джули, някой е направил голяма беля! — подсвирна заместник-шерифът Кен Ламонт и тикна назад широкополата си каубойска шапка.

На Джули й мина през главата, че Ламонт с неговия контешки вид и ум колкото на кокошка едва ли ще й е от особена полза, ала покрай внезапно извилия се горещ вятър, разлюлял спаружената рядка трева, и досадното жужене на мухите мислите й се насочиха другаде.

Койот, едрото жълто куче на Джули, се приближи и подуши мъртвия кон, проснал се върху спечената напукана пръст в ранчото й. Тя го хвана за каишката и го дръпна разсеяно, а с другата китка обърса чело.

— По дяволите! — промърмори. — Най-добрата ми разплодна кобила!

— Какво, Джули? — попита Кен Ламонт.

Младата жена се извърна, погледна го с присвити срещу слънцето очи и повтори думите си.

— Само това ти липсваше! — възкликна състрадателно мъжът.

Тя се изправи и разкрачена, сложила ръце върху хълбоците, се взря в мъртвата кобила. Не бе издъхнала от болест и старост, защото са я нападнали хищници или изобщо от нещо, което можеше да се очаква. Не, беше мъртва, понеже някой… нещо бе отсякло като със скалпел главата й точно зад ушите. Още по-зловещото бе, че главата не се виждаше никъде, сякаш бе потънала вдън земя.

— Госпожице Джули — поде предпазливо Кен Ламонт, — може би смятате, че се почва пак?

— Знаех си аз, че ще се повтори — чу се иззад нея гласът на Брейди.

Търсеше следи от автомобилни гуми, кръв или нещо, което да обясни ужасната смърт на животното. Четирийсет и пет годишният Брейди Тазаву бе добър приятел на Джули, индианец от племето хопи, който от доста години работеше в ранчото и който гледаше на всичко с язвителен сарказъм.

— Слушай, Брейди, повече от сигурно е, че нищо на този свят не би извършило, не би могло да извърши подобно престъпление — отбеляза Кен.

Брейди извърна поглед към трупа на животното и се свъси.

— Виж, тук си прав, Кен — рече както никога сговорчиво.

Джули не бе съвсем съгласна с тях. В едно обаче бе убедена — почваше се отново. Преди около седем години в ранчото й пак бяха загинали животни, осакатени по същия начин, с отрязани като със скалпел глави, и внезапно тя си спомни какви слухове бяха плъзнали тогава. По онова време бе двайсет и осем годишна, баща й още бе жив и се грижеше за ранчото, когато на платото намериха няколко обезглавени животни — точно както тази кобила сега.

— Беше през лятото на осемдесет и трета, нали? — попита Кен. — Каква ужасна година! Много сушава.

Сушава! Джули погледна спечената пръст, тревата, спаружена и пожълтяла от слънцето, пукнатините в зажаднялата за влага почва, няколкото хилави дръвчета с клюмнали, покрити с прахоляк листа. Още бе юли, а високото, безводно плато на Ню Мексико вече плачеше за дъжд. Тази част на щата в отдалечения окръг Сан Хуан на северозапад никога не бе тънала в зеленина, понеже бе в източния край на огромната югозападна пустиня, но жителите й не помнеха и такава суша.

Койот тичаше в кръг и душеше с език, увиснал като розово флагче.

— Това куче съвсем пощуря, да препуска в тая жега! — забеляза Брейди.

Жега. Наистина бе канска жега. Джули хвърли поглед към бозавата хълмиста местност на запад, откъдето винаги идваха облаците, онези следобедни облаци, които лете затулваха хоризонта и изсипваха драгоценния си товар. Ала небето бе ясно и ярко, наситено синьо, слънцето бе увиснало насред него, огромно и тежко, досущ злобно око.

— Дано хората пак не почнат да шушукат за разни извънземни! — поклати глава заместник-шерифът.

— Дано! — съгласи се Брейди и от него лъхна на бира. — Все си изсмукват от пръстите разни небивалици я за летящи чинии, я за духове на индианци.

Джули го стрелна с поглед. Няма що, днес Брейди бе особено злъчен, вероятно заради махмурлука от снощи. Просто си изливаше яда, задето жена му го бе изоставила и той съвсем се бе отчаял, че синът му Ханк, с когото си приличаха като две капки вода, също бе в задънена улица. Тя усети как я обзема съжаление. Обаче Брейди мразеше да го съжаляват.

Брейди Тазаву. Презимето му всъщност бе думата, с която племето хопи наричаше индианците от племето навахо.

Означаваше „главорез“, понеже индианците хопи открай време смятаха за диваци навахите, нахлули от север. Явно във вените му течеше и малко от кръвта на навахите, но инак на вид бе типичен хопи — бе нисък, носеше косата си сплетена на две плитки, създаваше впечатлението на издръжлив и разбран човек. Беше се изучил в училищата на белите и подобно на мнозина индианци се движеше на вододела между двата свята — света на белите и на коренното американско население. Навремето си бе мечтал да има свое ранчо и години наред бе събирал пари. Всичко му идеше отръки, бе работяга, оправяше се еднакво добре и с конете, и с добитъка, и със селскостопанските машини, които вечно създаваха проблеми. Ала жена му Патси го заряза, за да се върне при своето семейство в резервата на индианците хопи, към традиционния за тях живот, който Брейди презираше. Сега той рядко напускаше ранчото, прахосваше за щяло и нещяло парите, които бе скътал, и удавяше разочарованието си в тежък физически труд и литри бира.

— Все ми е едно дали са духове или летящи чинии — отсече Джули, — но този път ще повикаме специалист, и то час по-скоро, докато не се са заличили уликите.

— Специалист по неидентифицирани летящи обекти ли? — заяде се Брейди.

— Ами да. И тате през осемдесет и трета се опита да се свърже с тях, обаче докато ги открие, вече бе късно.

— Да се свърже с кого, госпожице Джули? — поинтересува се Кен, все така зяпнал мъртвата кобила.

— С изследователския екип във военновъздушната база в Холоман, който се занимава с НЛО. Базата е тук, при нас, в Ню Мексико — поясни тя. — В Аламогордо.

— А, да, чувал съм за тях, но си мислех, че се интересуват само от зелени човечета и светлинки по небето — отбеляза Кен.

— Е, този път става дума за кон без глава — отвърна Джули. — Нека дойдат и разследват случая, току-виж намерят проклетата глава и заловят убиеца на коня. До гуша ми дойде.

Помогна им да опънат върху мъртвата кобила брезент, свирна на кучето, запъти се към очукания пикап, с който бе дошла, и седна зад волана. Вдигнал вежда, Брейди погледна заместник-шерифа, който сви рамене.

— Дамата май се кани да си тръгва — подхвърли той. — Да вървим, Брейди.

До къщата в ранчото имаше десетина напечени от слънцето, сухи километра. Джули караше бързо, пикапът подскачаше по бабуните и оставяше подире си шлейф от прах. Тя бе разстроена заради мъртвата кобила. Дори в обичайна година не можеше да си позволи да губи добитък, камо ли в тази суша… Блъсна се в един камък и пикапът отново подскочи и издрънча. Ламонт я погледна под око.

— Извинявайте — рече Джули и понамали скоростта.

Най-сетне пред тях изникна ниската кирпичена къща с ръждясалите селскостопански машини и климналите навеси покрай двора със спечена, напукана от сушата пръст. Край предната веранда се виждаше самотна топола с умърлушени повехнали листа. Джули бе свикнала с гледката дотолкова, че й домиляваше. Днес обаче всичко изведнъж й се видя порутено и занемарено.

Койот скочи от каросерията, заместник-шерифът слезе предпазливо, а Брейди го последва чевръсто.

— Ще държим връзка — рече Ламонт. — На всяка цена ми съобщете, ако намерите и други животни… Такова… В този вид. Ще имам грижата да повикам екипа от Холоман. Дано не ме помислят за откачен.

— Благодаря ти, Кен. И ако е възможно, гледай да не се разчува… — Смутена, Джули се подвоуми. — Заради Тач Фредерикс от банката. Дава ми зор заради заема, който тия дни трябва да върна. Чуе ли, че съм загубила разплодната кобила…

— Разбира се, госпожице Джули, ще мълча като гроб, ама нали знаете, Трейдинг Пост е малко градче. Рано или късно все ще се разчуе.

— Знам, знам, но колкото по-късно, толкова по-добре, Кен — опита да се усмихне младата жена, ала нещо не се получи и дори заместник-шерифът усети, че е разстроена.

Ханк излезе от бараката и тръгна вяло към тях да види какво са открили. Синът на Брейди не бързаше никога, било то в работата или в играта.

— Намерихте ли нещо? — попита момчето.

— Не — отвърна Джули. — Нито главата, нито следи от автомобилни гуми или стъпки, нищо.

— Брей, да му се не види! — изруга Ханк.

За индианец от племето хопи имаше тясно лице, високи скули, широка уста и огромни очи. Върху едната от черните му вежди още личеше белег. Беше хубав, добре сложен като баща си, ала по-висок. Само дето и в изражението, и в походката му нямаше и капчица жизненост. Липсваше му дори циничното остроумие на неговия баща.

Сякаш нищо на света не го засягаше. Доколкото бе забелязала Джули, единственото, към което проявяваше някакъв интерес, бе очуканият пикап, и то само когато изявеше желание да отскочи донякъде с него. За нея Ханк бе пълна загадка. Но тя знаеше, че дълбоко в себе си изживява нещата. Всеки ги изживяваше.

Кен Ламонт се качи на автомобила си и кимна на момчето, ала не дружелюбно, а по-скоро като предупреждение, сякаш му казваше: „Ей, опичай си акъла! Все забъркваш някаква каша. Когато беше на петнайсет години, задигна една кола, а и прекаляваш с пиенето. Държа те под око!“. На глас обаче им рече само:

— Е, хайде, и умната!

— Пак поправях напоителната помпа — изсумтя Ханк, щом Кен си тръгна. — Още малко и ще е готова.

Джули въздъхна. Само това оставаше — да не могат и да напояват ливадите! Откъде щеше да вземе сено за зимата? Не й беше по джоба да купува, тия дни трябваше да върне заема. Тач Фредерикс нямаше да й даде и цент повече. Дори я заплаши, че ако не върне поне част от парите, ще обяви ранчото за продан. Но на нея не й се мислеше сега за това, после щеше да му умува.

— Благодаря ти, Ханк! Постарай се да работи, докато завали. Пък сетне ще подменим някои части.

— Докато заваляло… — повтори Брейди. — И кога ще е туй?

— Нали вие, индианците, уж ги знаете тия неща! — възкликна поразвеселена тя. — Нали уж сте наясно с всичко в природата!

— За другите не знам, ама аз не съм наясно. А ти, синко? — обърна се той към момчето.

Ханк вдигна рамене.

— Защо не изтанцувате някои ритуален танц за дъжд? — допълни угрижено младата жена.

— Какъв ти танц, не знам стъпките и на валса — отвърна сериозно Брейди.

Джули Хейдън не знаеше какво означава „самотна“. Бе израсла в ранчото и обичаше безумно земята точно като баща си Бъд, вдъхнал й тази огромна любов. Имаше своите родители, Брейди, жена му Патси и училището. Дори се записа в колеж в Колорадо да учи животновъдство. Познаваше всеки собственик на ранчо на километри околовръст и всеки жител на Трейдинг Пост, най-близкото градче, та дори и доста хора във Фармингтън, града на трийсетина километра северно оттук. Живееше сам-сама в ранчото си със странното име „Някой ден“, напълно доволна от своята съдба след развода с Марк. Сама не значеше самотна. Сама означаваше свободна.

Само да нямаше такива парични проблеми с ранчото! И баща й да беше жив! Той винаги намираше изход. Бе купил ранчото едва ли не без пари и години наред дори бе печелил от него. Вероятно Джули просто не бе така оправна. Все допускаше грешки — засади например някакъв сорт трева за сено, която моментално бе унищожена от листната въшка, купи и породистата, скъпа прескъпа кобила, на която толкова се възхищаваше и с която смяташе да обнови ергелето, същата, която сега лежеше мъртва върху безводното плато.

Ядосана, тя усети как на гърлото й засяда буца. Влезе със сведена глава в къщата, като остави вратата да се тръшне подире й, метна шапката върху кухненската маса и седна на стария дървен люлеещ се стол в ъгъла. Вътре бе хладно и сумрачно благодарение на дебелите кирпичени стени. Кухнята бе просторна, със стара чамова маса в средата. Зеленият линолеум се бе износил, чешмата над мивката капеше, едната панта на вратата бе увиснала.

Така ли ще бъде цял живот? Само тревоги, помисли Джули. Да усещаш как остаряваш и да се чувстваш като амортизиран двигател? Сигурно и погрозняваше. Или просто вече не се грижеше за външността си. Носеше гъстата си къдрава златиста коса пъхната под старата сламена шапка, не й се занимаваше с нея. Рядко, от дъжд на вятър, се сещаше да си сложи грим на очите, големи и красиви… Поне преди години бяха красиви — прозрачносини като лед, обрамчени с гъсти тъмни мигли. Сега чипият й нос бе осеян с лунички, а чувствената й уста с по-месеста долна устна твърде често бе изпръхнала от слънцето. Всъщност нямаше за кого да се облича и гласи.

Но тялото й още бе хубаво — от многото работа, естествено, с тъничко кръстче, стегнати от ездата хълбоци и изправени рамене. Навремето я смятаха за красавица, ала то бе много-много отдавна, сякаш преди цяла вечност. А сега… сега не й беше до това.

Надвечер телефонът зазвъня. Най-напред се обади Мейбъл, стара приятелка на майка й, чула мълвата от госпожа Хикман, която бе дала под наем помещенията зад магазина си на заместник-шерифа Кен Ламонт.

— Ама наистина ли? Конят бил обезглавен. Ти видя ли по земята наоколо следите от изгоряло, каквито хората все разправят, че са забелязали?

Сетне звънна братовчедката на Кен — Дарлин, съученичка на Джули.

— Видя ли летящата чиния? Излъчвала неземна зеленикава светлина. Много ли се уплаши?

— Било е лазер — отсече Тери, който държеше бензиностанцията и магазина за сувенири в Трейдинг Пост. — Правителството прави опити с лазерни оръжия, но са свръхсекретни и никога няма да ни кажат. Заради Звездните войни и тъй нататък.

Обади се дори Аманда, майката на Джули.

— Откога се опитвам да се свържа с теб! Цяла вечер телефонът ти дава заето. Чух по местните новини, че си намерила мъртъв кон, убит от някой шегаджия със странно чувство за хумор или от НЛО. Пак ли се почва, Джули?

— Надявам се, че не, мамо.

— Божичко, направо му се чудя на баща ти как не полудя последния път! С всички тия измишльотини за извънземни… — Известно време майка й мълча. — Знаеш ли какво е погубило коня?

— Не, мамо.

— Пак ли, както последния път, главата я нямаше?

— Да.

— Мислиш ли, че наистина… — изшушука майка й.

— Не, мамо — прекъсна я Джули. — Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Все пак внимавай. Тоя свят крие доста загадки, за които дори не се досещаме. Знае ли човек! Там си сам-самичка.

— Ще внимавам, мамо.

— Пък се отбий някой път. Домъчняло ми е за теб. Ще те запозная с едни прекрасни хора. Ще излезем да вечеряме.

— Добре, добре. Хайде, лягай си.

След този разговор Джули изключи телефона и излезе да поседи на верандата. Навън бе тъмно, всичко бе забулено от топъл кадифен мрак. От изток изгряваше месечината, обгърната от сребърен ореол. Прозорците на бараката светеха и тя почти се изкуши да иде и да пита Брейди и Ханк дали им се играе покер. Те обаче сигурно вече бяха изпили доста бира и тя се отказа.

Продължи да си мисли за двамата мъже в бараката. Брейди наистина се бе пропил, нищо че през повечето време се държеше. Виж, за сина му Ханк Джули се безпокоеше не на шега. Какво щеше да прави? Беше си неук, нямаше приятели, цел в живота. Бе непроницаем за всички, дори за баща си. Тя често се питаше дали и Ханк някой ден няма да влезе в ужасната статистика — мъж от коренното население на Америка на около двайсетина години, починал при пътна злополука, сбиване с хладно оръжие или заболяване на черния дроб. Как само се пилееше!

Младата жена извърна поглед на запад, където се извисяваха назъбените склонове на Ред Меса, които на фона на обсипаното със звезди небе наподобяваха тъмна, почти неразличима грамада. Изведнъж й се стори, че някъде в далечината, в подножието на Ред Меса е видяла мъждиво сияние, светеща точица. Ами да, сигурно луната хвърляше отражение върху слюдата в скалите. Внезапно излезе вятър, прошумолил в листата на тополата. Джули потръпна, отново обгърната от топлата тъма.

 

 

Следващият ден се пукна все така ясен и горещ. Говорителят по радио Фармингтън съобщи, че влажността била девет процента и че в цял окръг Сан Хуан било забранено ливадите да се поливат. Изреди какви ли не теории защо ги бе споходила такава суша, ала Джули вече ги знаеше всичките — течението в Тихия океан, миещо бреговете на Южна Америка, било прекалено студено, заради парниковия ефект температурата на планетата се повишавала, въздушните течения били променили посоката си. Всеки си имаше своя теория, но май прави бяха индианците — те смятаха, че боговете са се ядосали заради нещо, извършено от хората, и затова не им пращали дъжд. Тази теория бе не по-малко смислена от всички останали, а Джули имаше власт над боговете точно колкото и над другите, по-научни обяснения — тоест, никаква.

Заедно с Брейди отидоха да нагледат ергелето и го откараха в заграденото място недалеч от ранчото, та да е на сигурно, в случай че наоколо дебне убиецът на коне.

Докато яздеше жребеца и гонеше конете към къщи, Джули разполагаше с предостатъчно време да мисли. Някой бе убил кобилата й. Но кой ли? И защо? Бе чела за сатанинските култове на хлапетиите от градове като Денвър и Албакърки. В ритуалите им влизаше да убиват животни… и хора. Вестниците често пишеха за подобни истории. Ала в Трейдинг Пост тя не се сещаше за младеж, който да е съпричастен към подобни култове. Освен това край трупа на кобилата нямаше следи от автомобилни гуми. Как са стигнали младежите до Ред Меса? Е, биха могли да идат и с коне. Цялата местност бе осеяна с отпечатъци от конски копита, но нали и нейното ергеле бе пасло там и следите най-вероятно бяха от нейните жребци.

Божичко, на кого би му хрумнало да извърши подобно нещо? Ако не бяха хлапетии, кой друг би имал интерес да го стори? Дали не бе някой, който искаше да я разори и да я накара да продаде ранчото? И да се отърве от нея?

— Как мислиш, Брейди — рече накрая Джули, — дали някой не е убил нарочно коня, та да ме принуди да продам ранчото?

— Вече ми мина през ума — отвърна мъжът и пришпори жребеца, за да дойде по-близо до нея. — Обаче ми се струва малко вероятно.

— Така си е — съгласи се умислена тя.

— Е, онзи хубостник Мърдок наистина му е хвърлил око — допълни Брейди. — Предлагаше ти добри пари. Може да не му се чака повече.

— Но Джак Мърдок е толкова богат, че е в състояние да купи, което ранчо си поиска. Превърнал се е във фабрика за книги уестърни. Дори Тери ги продава в магазина си — възрази Джули. — Пък е и свестен човек. За нищо на света не би погубил кон. Обича конете.

— Хората вършат какво ли не, само и само да постигнат своето.

— Е, би могъл да почака, докато банката обяви търг за ранчото, нали съм го ипотекирала — изрече умърлушено младата жена. — Защо да си прави труда да убива коня?

Брейди не отвърна нищо, само метна ласото да хване един жребец, отделил се от ергелето.

— Не, Джак Мърдок не би го сторил. Как ще иде чак до там? И какво е направил с главата? Нещо не се връзва, Брейди.

— Така си е, госпожице Джули.

Следобед, щом тя се прибра, по телефона й се обади Кен Ламонт, да й се извинял, че се е разчуло за кобилата.

— И аз не знам как е станало, честен кръст, ама и журналистите са научили и сега напират да отразяват събитието.

Джули се смръщи. Знаеше прекрасно как се бе разчуло.

Предния ден Кен се бе върнал в града и бе разказал на всеки срещнат. Не че беше лош човек, просто цял живот бе живял в това затънтено градче и умираше от скука. А каква по-интересна клюка от това, че един кон е бил убит, и то не как да е. Но станалото станало, рече си Джули.

— Не се притеснявай, Кен — успокои тя заместник-шерифа. — И бездруго щеше да се разчуе.

Кен мълча дълго и накрая се прокашля.

— Имам лоша новина — поде плахо. — Вече дойде един, бил репортер от „Нейшън“, оня, жълтия вестник. Разпитва де, когото срещне. Няма начин да не открие къде е ранчото ти. Та си рекох, че няма да е зле да те предупредя.

Джули се свъси като буреносен облак. Само това й липсваше! Помнеше какви главоболия си бе имал на времето баща й с тия драскачи от жълтите вестници! Божичко, какви заглавия бяха наслагали! „Извънземни правят опити с добитък! Дали не идва ред и на хората?“

— Обадих се и в Холоман. Ще пратят човек — допълни Кен. — Всичко е свръхсекретно. Отпърво не искаха да ме свържат с екипа, обаче и аз отказах да обясня за какво става дума. Накрая, щом им споменах за липсващата глава, ги зачовърка любопитство.

— Е, значи все пак има и добри новини — отбеляза Джули. — Тоя репортер обаче… Щеше да е за предпочитане, ако… Но, карай!

— Влизам ти в положението — рече заместник-шерифът. — Типове като него могат да ти скъсат нервите.

— Все ще се оправя с някакъв си нахакан драскач от града — успокои го Джули. — Не бери грижа.

— Ако имаш нужда от мен, само ми звънни. По всяко време на денонощието.

Тя затвори телефона и се вторачи разсеяно в апарата, вече забравила за досадния репортер. По-важното бе, че от Холоман щеше да дойде човек и сигурно щеше да разсее всичките налудничави слухове. Може би щеше да открие кой бе убил коня. И тогава Джули щеше да заведе дело и да получи някакво обезщетение. Кобилата й бе струвала цели три хиляди долара!

Продължи да гледа телефона и да умува какво да прави. Би могла да звънне на Тач в банката и да му посочи дата, както и сума, с която ще погаси част от заема. Знаеше, че не бе зле да му се обади, ала нямаше представа откъде ще вземе парите. Просто ги нямаше. Усети как я присвива под лъжичката. Можеше да изгуби ранчото…

Това бе първият път, когато го призна сама пред себе си. Можеше да изгуби ранчото — беше ипотекирано и банката можеше да го обяви на търг или самата тя да се види принудена да го продаде на Джак Мърдок, който даваше мило и драго да притежава истинско ранчо възможно най-далеч от града.

В съзнанието й пробягваха всички тия тревожни мисли, докато си седеше така и ту кръстосваше нозе, ту отново ги пускаше. Репортер ли? Е, и да дойдеше, щеше да му покаже вратата.

Кога ли щеше да пристигне онзи мъж от военновъздушната база в Холоман? Държавата надали се интересуваше от проблемите на Джули. Сигурно щяха да минат доста седмици, докато се заточи бюрократична преписка и се наумуват кого да пратят. О, можеше и просто да се откажат и да не разследват случая.

Тя въздъхна дълбоко и усети как се изнервя. Де да можеше поне веднъж да си отпусне душата и да не се притеснява за всичко, пък да става каквото ще! И да не дойде никой, чудо голямо. Все щеше да намери изход. От друга страна, само това й трябваше — из ранчото й да щъкат разни непознати! Особено пък мъже. От мъже направо й призляваше. Дали не бе станала съвсем саможива? Или може би предпочиташе да живее сама и вече не й трябваше никой? Нали навремето бе живяла с мъж?

С Марк Хейдън. В съзнанието й мъчително, почти като нож се вряза неговият образ. Да, и Джули бе живяла като всички, познаваше проблемите на така наречения „нормален живот“. Беше се омъжила за Марк съвсем младичка. Бе едва двайсет и две годишна, когато той се появи в Трейдинг Пост и баща й го нае за говедар.

Марк Хейдън. Тя запази неговото фамилно име, видя й се прекалено сложно да го променя, но това бе единственото, останало й от него. Той бе по-възрастен, трийсетгодишен, рус, красив и симпатичен. Марк харесваше дъщерята на шефа. А Джули направо хлътна по него, влюби се до уши. В началото той бе същински ангел небесен и тя на бърза ръка се омъжи за него.

Изправи се и закрачи, несъзнателно потърквайки ръка. Една вечер Марк се върна от града, където се бе почерпил с приятели, и се държа като последния грубиян. Не бе минал и месец след смъртта на баща й, когато се прибра мъртво пиян и я преби от бой. Джули не знаеше какво да прави. На другия ден той й се извини, целуна я и я прегърна и нали си бе младичка и глупава, тя му прости и повярва на обещанията му, че никога повече нямало да се повтори.

До следващия път.

Тогава се наложи да си сложи тъмни очила, за да скрие насиненото си око, както и унижението. Ала не намери сили да си изплаче мъката пред никого и Марк отново започна да й сваля звезди от небето.

По онова време Джули не го съзнаваше, но малко по малко започна да се обезверява. Баща й бе починал и я бе оставил сам-самичка, малко след това майка й бе отишла да живее във Фармингтън, а Марк… Марк съвсем се пропи и започна да се държи ужасно.

В брака й имаше и други проблеми. Щом се сети за тях, я присви стомахът. Никога не бе изпитвала наслада от физическата им близост. В началото една нейна приятелка й каза, че било естествено, с годините всичко щяло да си дойде на мястото — на някои жени им трябвало повечко време. Ала след като Марк започна да я бие, Джули сякаш издигна в съзнанието си стена, преграда, с която да се брани. И не само в съзнанието, но и в тялото си.

Дали не беше фригидна? Не знаеше, пък и не я интересуваше, беше си напатила с Марк толкова, та й стигаше за цял живот. Занапред нямаше да има други мъже, още мъка. Нямаше да позволи някой да й причинява отново такава болка. Продължаваше да крачи из стаята и да разтрива несъзнателно ръката си. В известен смисъл извади късмет, че Марк й счупи ръката — това окончателно й отвори очите и тя го изгони. Брейди се погрижи той да не припарва повече до ранчото — изпъди го, когато Марк Хейдън се появи отново. Така той изчезна от Трейдинг Пост като семе на плевел, отнесено от бурен вятър.

Джули остана с горчивите си спомени, с изпепелена душа и с усещането, че бе орисана да живее сам-сама с тежката работа и с Брейди и Ханк, които да я пазят. Съзнаваше, че като всеки несретник се бе озлобила. Не бе в състояние да се отърси от огорчението, ала би могла да го впрегне в своя полза, да черпи сили от него. Знаеше, че се лишава от куп неща, затова пък си имаше ранчото, животните, своята независимост и самостоятелност.

Ето защо бе сигурна, че все ще намери изход от финансовите си затруднения. Бе длъжна да го стори. Грабна шапката си, отпи от чашата още една глътка студена лимонада и отново излезе в юлския следобеден пек. Чакаше я работа, нямаше за кога да се отдава на спомените и тревогите си.

Вратата се затръшна подире й, слънцето я заслепи и жегата я обгърна досущ като живо същество. Джули издумка с юмрук по вратата на бараката.

— Хайде, Брейди! Стига си спал! Ханк! Да се залавяме за работа.

Тръгна и тъкмо да прекоси двора, когато чу откъм прозореца как Брейди избоботи:

— Да, да, идвам ей сега! Хайде, Ханк, поразмърдай се, момчето ми, и раздигай тия кутии от бира!

Тя спря, изправи рамене и се запъти към плевнята.