Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (7)

Глава VII
Продавачката

Диана постъпи като продавачка. През месеца, когато работеше, тя често си мислеше, че по-леко ще й бъде да мете улицата, отколкото в магазина.

Не й допадаше тази работа, а и не беше лесно да стои на крака от девет сутринта до шест вечерта. Затова в събота и неделя тя почиваше през целия ден у дома си и само тия две нощи те с Фил посвещаваха на „наблюдения над живота“, както обичаха да наричат това.

Фил бе постъпил отново на работа в печатницата. Това му даваше възможност да снабдява с книги себе си и Ди.

Беше обедна почивка. Ди бавно вървеше към изхода на долния коридор, когато изведнъж я повика младшият управител на магазина. Исак Кохен я гледаше усмихнат.

— Вие се чувствувате малко уморена, миличка?

— Ужасна горещина — отговори сухо Ди.

— Слушайте — каза Кохен живо, — аз имам отскоро малък двуместен автомобил. В неделя можем да излезем да се поразходим. Чакайте ме при Сиркъс точно в десет. Разбрано, нали? Ще излезем извън града, а в понеделник сутринта ще ви докарам на работа…

Ди се обърна и се отдалечи.

Беше тъй изморена, че не можа да обядва. Когато се върна, очите й имаха израз на подгонен звяр. Кохен не се появи, но една продавачка в изящен тоалет и с ръце, покрити с пръстени, й предаде старателно сгъната бележчица.

Ди я разтвори с треперещи ръце.

„Не бъдете глупачка, скъпа моя, трудът не носи пари. Искам да знаете, че много ми харесвате. Аз ще се погрижа за вас — другата седмица вашата заплата ще бъде увеличена. И тъй, в неделя в десет часа при Сиркъс.“

Тя повдигна глава и срещна погледа на Кохен, който я наблюдаваше.

Диана тръгна право към него.

— Вие сте мерзавец — каза момичето с ясен глас.

И видя лицето на Кохен да почервенява, видя как злобно се стиснаха зъбите му, но изведнъж с учудване забеляза, че мило й се усмихва. Един купувач, влязъл в магазина, вероятно бе чул думите, които тя току-що изрече. Диана се обърна.

— Здравейте — машинално произнесе Ди. Тя видя Хюг, но й се стори, че той е в мъгла.

Някаква невидима завеса падна между тях.

Ако не беше този облак, който ставаше все по-гъст, обгръщаше я и й пречеше да диша, тя, разбира се, би побягнала, но нямаше сили.

Неясно, като шепот достигнаха до ушите й думите на Хюг:

— Какво правите? Къде бяхте толкова време?

Тя леко се усмихна. В лъчите на яркото слънце той бе тъй добър и сякаш преизпълнен с радост.

— Трябваше да търся работа — каза Ди.

Кохен се зазяпа; лицето му изразяваше жадно, напрегнато любопитство.

Очите на всичките й колежки бяха обърнати към Ди. Като почувствува това, тя тръгна за мястото си, сякаш да се скрие от любопитните погледи.

До масата й разгънатите дантели и цветни ленти се смесиха в мъгляво въртящо се колело, образуваха пенлива вълна, която се приближава към нея и скоро, ей сега ще я залее.

Ди отстъпи крачка назад, после се залюля и падна на колене; главата й полегна на масата, ръцете безпомощно увиснаха над прашния под на магазина.

— Това е резултат от преумора — рязко каза Хюг, като се обърна към Кохен.

Той се наведе над Ди и внимателно я повдигна. Кохен се въртеше край тях. От устата му се нижеха несвързани извинения, обяснения и съчувствия.

— Покажете ми място, където мис Лестър би могла да дойде на себе си — обърна се към него Хюг, — само по-скоро.

Магазинът имаше помещение за почивка — празна малка стаичка с никога неотваряни прозорци, през които се откриваше мрачният вид на склада.

Хюг положи Ди на кушетката и поръча на едно от момичетата да донесе вода.

Ди лежеше съвсем спокойно — малко, слабичко същество, лишено от жизнени сили, от всякакви желания.

Дълбоко съжаление присви гърдите на Хюг. Въпреки растящия егоизъм, който сполуките в живота натрупаха у него, в натурата на Хюг имаше вродено благородство, известно рицарско чувство. Тъкмо то и не даваше покой на Хюг за забравеното обещание, дадено на Ди в оная паметна вечер.

Той бе положил големи усилия да намери Ди, но всичко се оказа напразно и затова се бе постарал да си внуши, че Диана вече е отишла при баща си. Но той не можеше да забрави нейния смях, самоотверженото й поведение при обиска.

Хюг беше разглезен от успехите си.

Безгрижният живот, лесните победи над жените и леснотата, с която те му се отдаваха, бяха притъпили чувството му на благодарност. Но изтънчеността на Ди, широтата на нейната натура, способността й да забрави в опасни минути себе си заради другите, дълбоко го трогна.

Той не можеше да забрави това и когато видя, че следите на Ди са изгубени, не преставаше да се упреква.

Хюг се опита да я търси и с полицай, но в Лондон не е лесно да се намери човек, който не е извършил никакво престъпление, или човек, който не се старае да се скрие от полицията. А най-сигурното средство да се заличат следите е да се промени начинът на живот. Полицията не попадна на никакви сведения и Хюг прекрати диренето. И ето, сега я намери; но съвсем малка беше днес приликата между нея и онази Кармен, която танцуваше упоително в нощта и която се смееше тъй заразително.

Последните месеци Хюг бе потънал в работа; кабинетът още не беше сменен, макар че това можеше да се очаква в най-скоро време. Почти цял ден той прекарваше в парламента, стараеше се да подсигури кандидатурата си и постепенно се отдаде изцяло на работата, която обикна, независимо, че тя трябваше да го приближи към властта. Всички други интереси останаха на заден план. Сега, като гледаше Ди, му се струваше, че е минало много време, откакто за пръв път стоеше до нея в тъмната стая, обзет от страх пред полицията.

В тази зловеща нощ тя го спаси от ареста, а какво направи той за нея? Тези мисли го накараха да бъде особено нежен към девойката.

Ди отвори очи и леко му се усмихна. Той седеше на тясната кушетка с ръка, обгърнала момичето, което като малко наскърбено детенце притисна лице към ръката му — движение, пълно с доверчивост и щастлива увереност.

Момичето донесе чашата вода и Хюг й я поднесе.

— Вече ми е по-добре — усмихнато каза тя, — уверявам ви. — И плахо го погледна. — Мисля, че е време да се върна в магазина.

— Нима сте толкова зле, та е необходимо да работите тук за някакви грошове!

Ди кимна утвърдително.

— Аз често мисля струва ли си да работя — каза весело тя, — тоест струва ли си да живее човек само, за да работи това, което не обича: ако се разсъждава логично, вижда се, че е глупаво, нали?

В стаята влезе Кохен, след като се извини предварително и след като бе почукал на отворената врата. Очевидно добре знаеше кой е Хюг.

Той се обърна към Картън, като се мъчеше да прояви към Диана пълна почтителност.

— Нашият господар ме помоли да ви предам, мистър Картън, че припадъкът на мис Лестър съвсем не е от преумора, той много ви моли да поговорите с него по този повод, ако вие пожелаете. Поръча ми също да предложа на мис Лестър едноседмичен платен отпуск.

Хюг стана. Той измери с поглед Кохен. Управителят бе висок мъж, но Хюг бе една глава по-висок от него.

— Бъдете тъй добър да предадете на вашия господар, че мис Лестър няма намерение да се възползува от великодушното му предложение. Тя напуска. А сега — сбогом…

Едва Кохен излезе от стаята и Ди скочи на крака.

— Хареса ми бързината, с която свършихте с него — каза тя. — Но мислите ли — продължи загрижено, — че облекчихте положението ми, като отказахте моята служба, когато нямам ни най-малка надежда да намеря друга? Пък и скоро започва мъртвият сезон, а аз… — Тя спря и трепвайки с крак, нервно попита: — Как можахте да го сторите? Сега сам трябва да поправите грешката, а аз ще им бъда признателна за предложения отпуск. Трябва да извикате мистър Кохен по-скоро.

Хюг лениво палеше цигарата си.

— Ако не се бъркате и се облечете веднага — каза той, — ние пак ще успеем да пием чай в лоното на природата. Аз трябва да бъда в града в седем часа и жалко ще е да губя напразно скъпоценното време. Искам да ви отведа на едно много красиво място, а пътят за там минава през гора и ще бъде жалко да бързаме.

— Престанете! — извика Ди отчаяно. — От ваша страна това е дръзко да ми говорите за излет извън града, за гората, когато… когато съм тъй притеснена и всичко се върти пред очите ми; все едно да дразните с вкусна гозба умиращия от глад!

— Диана! — рече Хюг. В гласа му не звучеше веселата нотка. — Нима можете да помислите, че след всичко, което вие сторихте за мен, аз равнодушно ще гледам да се съсипвате от работа в този ужасен, лишен от въздух магазин? Нима ме считате такъв безсърдечен егоист! Може би съм лош човек, но все пак не съм дотолкова зъл, че равнодушно да наблюдавам страданието на мой приятел и да не му се притека на помощ. Аз поемам грижата за вас и гордостта ви няма защо да се възмущава. Ще ви намеря работа. Това не е благотворителен акт от моя страна. А сега много ви моля, сложете си шапката и да отидем да подишаме малко чист въздух.

Тя стоеше мълчаливо пред него. Червенината на лицето й ту преминаваше, ту отново пламваше като леко облаче на утринното небе. Бе стиснала здраво ръцете си.

— Сериозно ли говорите?

Хюг се приближи до нея и внимателно сложи ръка на рамото й.

Ди трепна и Хюг усети как дишането й се учести.

— Разбира се, сериозно — каза той, — а сега побързайте. Ще ви чакам в автомобила. Само не се бавете.

Стаята за обличане беше празна, когато Ди влезе в нея. Тя си сложи набързо евтината шапка и скромното палтенце. Спря се за минутка, огледа мрачната стая с редицата увиснали на закачалката евтини палта и безредно нахвърляни остатъци от обеда на продавачките. Навярно виждаше тази стая за последен път.

Но не за това мислеше Ди в тази минута. Очите й, блеснали като звезди, не виждаха наоколо: те гледаха прекрасните чаровни картини на бъдещето и устните й шепнеха:

— Благодаря ти, Боже, за Хюг!

* * *

Пиха чай в градината на стара селска гостилница, където до масата им се червенееха в тревата сочни ягоди.

— Отдавна мечтая да късам ягодите от корена и да ям — тържествено каза Ди на Хюг.

Държеше се като дете.

— Вие сте нов Питър Пан^[1] — каза Хюг. — Навярно и след деветнадесетата си година няма да станете възрастна. Какво ще прави вашият баща през време на честите ви отсъствия?

Ди горчиво се засмя.

— Уверявам ви, че не е вярно — отговори тя, — всички грижи лежат върху ми. Струва ми се, че баща ми ме е смятал за възрастна от мига, в който съм проходила. Нямаше случай да се избави от дълговете си или да измами някого, без да се е опитал да ме научи на лъжи. А това няма нищо общо с образа на Питър Пан, нали? — Нейните големи очи бяха вторачени в него. — Опитвам се да забравя тези низости и мръсотии — продължаваше тя, — но струва ми се, че нещата, които искаме да забравим, са като калта, която, падайки, оставя следи. Струва ми се — завърши отчаяно, — че знам много неща, за които вие даже нямате представа.

Те седяха под едно буково дърво. През листата му проникваха лъчи. Хюг се излегна на земята, като покри очи с шапката си.

— Аз мисля, че не е толкова страшно — усмихна се той. — Хайде, кажете ми тези „ужасни неща“, за които нямам представа.

— Вие ми се подигравате — рече Ди.

Той се повдигна и седна; очите му полушеговито, полунежно я гледаха.

— Не — каза той, — не се подигравам; усъмних се в наивната вяра на седемнадесетгодишно момиче в неопетнената невинност на един четиридесетгодишен мъж.

Ди събираше букет от маргаритки.

— Ако мъжете знаят за мръсотиите в живота, това не е фатално — каза тя бавно, — но при момичетата е съвсем различно: за съжаление наложи ми се да ги науча. Баща ми не обръщаше никакво внимание на това, което можеше да чуя, и на това с кого може да се срещна. Ще ви обясня защо не е хубаво едно момиче да знае много: мъжете губят интерес към него, престават да го почитат. Днес отново се убедих в това. Кохен за сетен път го потвърди. Без заобикалки той ми предложи да се разходя с него, а когато му обърнах гръб, защото се отвратих и уплаших, той ни най-малко не се смути: беше си наумил, че ще отида с него, изпрати ми бележка да чакам на посоченото място и ми съобщи, че заплатата ми ще бъде увеличена. Ето това исках да ви разкажа. Той знаеше, че съм беззащитна и че трябва да приема.

— Долен мерзавец! — каза Хюг.

Рицарското чувство, заглушено от дълбокия му егоизъм, заговори у него с нова сила.

— Всеки възпитан човек би се отнесъл към вас с уважение — разпалено каза той.

— Вашите думи ми доставят голямо удоволствие — рече Ди с мила усмивка. — Аз смятах, че трябва да ви кажа за Кохен, макар да се страхувах как ще реагирате. Но се притеснявах, че можете да научите от друг.

— Бъдете спокойна, никому не бих повярвал и смятам, че Кохен не заслужава внимание — отвърна Хюг.

Те стояха няколко минути мълчаливи, загледани в осеяната с маргаритки трева. После Ди промълви:

— Кажете ми, стоят ли още на статива у вас нотите на „Кармен“ и чул ли е някой песента ми оная сутрин?

— Арията на Кармен завинаги ще остане в паметта ми — каза Хюг.

Ди гледаше право пред себе си залятата от слънце равнина.

Сърцето й биеше лудо. Какво се бе случило в онова чудесно утро? Защо само при спомена за него и досега тя чувствуваше слабост по цялото си тяло? Нищо не бе станало, освен танц, песен, шепнешком произнесени думи — и защо споменът изпълваше дните й с щастие и с несъзнателна, но дълбока тъга по оная нощ? Сега обаче тя изпитваше спокойствие.

— Какво ще работя? — внезапно попита тя, но пред очите й все още беше образът на Кармен.

— Не искате ли да учите пеене? — попита той.

— Винаги съм мечтала — разпалено рече Ди. — Но ще имам ли възможност? Преди всичко имам ли глас? И после — това ще струва много пари… — Усмивка премина по устните й. — Не, за мене това е недостъпно. Аз трябва да се занимавам с нещо друго, необходимо е да изкарвам прехраната си.

— Ще ви заведа при моята сестра — рече Хюг решително. — Тя има нужда от секретар. По този начин ще печелите пари, които ще ви са нужни за уроците. А за уроци ще имате достатъчно време.

— Секретарка ли? — попита нерешително Ди. — Аз зная френски и италиански, но не мога да пиша на машина и не умея онова, което е необходимо за една секретарка.

— На Виолета е необходима повече компаньонка, отколкото секретарка — набързо изрече Хюг. Той не успя да сдържи усмивката си при мисълта, че сестра му, която живееше, заобиколена от дузина поклонници, и винаги се отнасяше с презрение към дружбата на жени, можеше да чувствува нужда от компаньонка. Не искаше Ди да бъде в средата, която заобикаляше сестра му, но, от друга страна, Виолета му бе задължена и той знаеше, че не ще откаже, ако се обърне към нея за съдействие. Той съзнаваше, че само Виолета го обича, ако въобще бе способна да обича. Той реши да я помоли да се погрижи за Ди, докато измисли нещо подходящо.

— Мисля, че Виолета ще ви хареса — каза на Ди. — Тя не е лоша и с нея се живее приятно.

— Много по-важно е ще отида ли аз у мисис Драйтън — каза страхливо Ди. — Как мислите вие?

Хюг я погледна, весело усмихнат.

— Получихте ли отговор? — попита той.

— Не — каза тя поруменяла. — Получих комплимент. От вас искам да чуя истината.

— След десетина минути вие ще го получите, имайте търпение и ме почакайте в автомобила. Драйтънови живеят на Саус стрийт. Ще минем тъкмо покрай тях. А ето го и самия него.

Ди видя, че Хюг се приближи към възслаб симпатичен джентълмен с цилиндър на главата.

Ди чу как се поздравиха.

— Здравей, приятелю Хюг! Какъв вятър те довя насам?

Вратата се отвори и двамата влязоха.

— Сигурно в будоара на Виолета има цяла колекция поклонници — каза Бовис Драйтън, намигвайки на Хюг, — ела у дома да изпием по чашка.

— Благодаря, но нямам време — отговори Хюг. — Трябва да видя непременно Виолета по работа.

— По работа ли? — разсмя се Бовис, откривайки белите си прекрасни зъби. — Това ми харесва. Ловя се на бас, че от раждането си до ден-днешен не сте го правили; пък и не мисля, че и тя е способна за това. Желая ви успех, Хюг, но мисля, че ще бъде от ваша страна суетен опит.

Хюг го остави и започна бързо да се изкачва по покритата с дебел килим стълба.

Той изпрати слугата да извика Виолета при него за минутка. Виолета се появи от будоара си.

— Какво се е случило, скъпи — запита тя, докосвайки леко устни до челото му.

Беше от ония жени, които не са красиви, но благодарение на необикновената изящност и грижливо подбрания тоалет правят особено впечатление.

Виолета сложи на рамото на Хюг бялата си красива, с хубав маникюр ръка.

— Кажи ми истината — рече тя, — но най-напред ми дай цигара и знай, че заради тебе оставих удобното си кресло.

— Слушай — каза Хюг отсечено, подавайки й табакерата си, — искам да те помоля за една услуга. Знам, че няма да ти е много приятно, но все пак се надявам, че заради мен ще го направиш. Обещаваш ли да изпълниш молбата ми?

— Страшно тайнствено е — избърбори Виолета.

— Ще ти го разкажа — прекъсна я Хюг. — Спомняш си историята в игралния дом на Егхъм Кресънт. Там изненадаха Теди Уиндълсхъм, мисис Пирей, Форсайт и много други. Онази нощ и аз бях там, но не допуснах името ми да фигурира в тази афера. Знаеш колко са взискателни избирателите към своите избраници и не можех да допусна да ме намесят в скандала. Тъкмо преди това Гарън ми даде твърдо обещание да ми осигури място в кабинета. И аз влязох оная нощ в стаята на едно момиче — само, за бога, не мисли нищо лошо, момичето не е замесено. И тя не само ми помогна да се скрия, но с риск на живота си ми посочи начин да се избавя от скандала. Сега това момиче е в много тежко положение и аз искам на свой ред да й се отплатя. Не би ли я взела при себе си за компаньонка? Не, почакай минутка. Разбира се, знам, че нямаш нужда, но искам Диана Лестър да смята, че честно си припечелва прехраната, а в момента не се сещам за никого другиго, към когото да се обърна. Ако го направиш, аз пък ще уредя работите ти с Линфилд — ще му платя всичко до стотинка. Съгласна ли си?

— Какво е това момиче? Защо си толкова заинтересован?! — учуди се Виолета. Очите й, почти същите като на Хюг, но с повдигнати черни ресници, подигравателно се устремиха към него. Тя забеляза червенина по бузите му.

— Повярвай ми — рече той сърдито, — не съм влюбен, тя е почти дете. Но нима не разбираш, че човек може да иска да направи добро съвсем безкористно? Тя е самичка и без грош в джоба. Разбира се, възпитана е прилично, независимо от това, че ми е направила една огромна услуга. Искаш ли да ми помогнеш?

— Да — отговори Виолета; изведнъж изразът на лицето й се смекчи. — Ще ти помогна, Хюг.

— Благодаря — радостно каза той, като я хвана за ръката. — Още днес ще оправя твоята работа. Безкрайно съм ти благодарен. Ще видиш, Диана има разкошен глас. Искам Линески да й предава уроци по пеене. Постой тук една минутка. Диана ме чака в автомобила, ще я доведа веднага.

От прага на вратата той отново се върна.

— Моля те, Ви — каза съвсем по момчешки, — бъди мила с нея. И се погрижи за тоалета й и за другото. Надявам се на теб.

„Ето какво доживяхме — помисли Виолета, очаквайки завръщането на брат си. — Хюг е способен на екстравагантности. Моли ме да бъда мила с едно момиче и да се погрижа за тоалета й. Много забавно! Навярно е влюбен“ — неочаквано реши Виолета. Но щом като видя Ди и Хюг, отхвърли подозренията си.

Виолета напълно оправда надеждите на Хюг и много любезно прие Ди.

— Да отидем да пием чай — каза тя. — Ще ви запозная с моите гости… Брат ми казва, че пеете! Аз обичам музиката, а най-много пеенето. Ако можех да помоля за нещо боговете, струва ми се, че бих желала да ме дарят с глас.

Тя ги въведе в прекрасно наредена стая, пълна с цветя. Хюг познаваше почти всички присъствуващи; след минута той потъна във водовъртежа на разговорите и беше в отлично настроение.

Ви се отнесе много мило с Диана; Хюг бе крайно доволен, че имаше възможност да се отплати на Ди, като се погрижи за нея.

Той я потърси с поглед. Бе седнала в едно кресло, а в краката й, на пухена възглавка, седеше Лансинг, много мил младеж; разговаряха весело и се забавляваха. Хюг чу как Лансинг каза на Ди:

— Трябва да ми разрешите, мила Диана, да ви науча да карате автомобил. Ще ми позволите, нали?

Лансинг, както се виждаше, бе увлечен от Диана и това явно й доставяше удоволствие.

— Ще ви предложа загадка, Ланс — обърна се към него една от дамите, но Виолета засмяно я прекъсна:

— Оставете децата, нека играят.

— Ние не обръщаме внимание на вашите подигравки — весело каза Лансинг, — те са чиста завист към нашата свобода и непорочност.

Хюг забеляза как Диана поруменя в отговор на комплимент от страна на Лансинг и в тази минута той почувствува завист към младостта му, към яркия блясък на косите му, към неговата жизнерадост.

И разбра защо през няколкото минути, откак изчезна Ди, не го напущаше безпокойството и бе развалил настроението си.

Той разбра, че обича Ди.