Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (4)

Глава IV
Тайният час

Диана се събуди. Слънчевите лъчи падаха точно върху възглавницата й; стори й се, че е потънала в златен облак. Тя седеше в леглото и се усмихваше.

Да бъдеш красива и след ставане от сън при светлината на яркото слънце е триумф за всяка жена. Само младостта и истинската красота дават възможност да се издържи такъв изпит. И Ди го издържа. Слънцето запали около главата й златен венец, сънят беше придал на бузите й червенина и бе изпълнил със златни искри очите й.

Отново си спомни приключението от изтеклата нощ. Всичко беше вече преживяно — минали бяха красивите, изпълнени с трептящ интерес часове. Някой ходеше в съседната стая. С лека гримаса тя отметна одеялото, безшумно се измъкна от леглото и завъртя ключа на вратата.

Тутакси се почука и един мъжки глас произнесе:

— С вас говори слугата на мистър Картън. Всички необходими ви неща са зад вратата, мис.

Ди повдигна вежди и изумена видя няколко картонени кутии.

Радостен вик се изтръгна от нея, когато в една от кутиите видя костюм и блузи. В друга намери няколко чифта обувки за избор; всички те се оказаха малко големи. Ди имаше необикновено малък крак; един чифт обаче й беше почти по мярка. Жакетът и полата й станаха.

Тя започна да се облича бързо.

По тоалетните принадлежности, ухаещи на теменужки, стояха монограмите на Хюг. Същият парфюм тя бе почувствувала и вчера, когато седяха един до друг на кушетката.

При спомена за тази минута й се стори, че сърцето й трескаво заби. Тя се погледна в огледалото. Нещо ново и непонятно ставаше с нея. Взе четката и нежно я притисна до страната си.

— Готова ли сте за закуска? — чу се гласът на Хюг.

При звука на този глас страните на Диана пламнаха.

— Идвам — отговори.

Тя влезе смутена в трапезарията. Хюг, в сив костюм, стоеше пред малкия бюфет.

— Шунка, яйца или риба? — попита той с обърнато към нея засмяно лице.

Отново същото странно и приятно чувство обхвана Диана. Гласът й затрептя, когато отговори.

Хюг приближи до масата с блюдо в ръце.

— Налейте, моля ви се, кафе — каза той. Гледаше я със засмени очи. — Починахте ли си?

Диана кимна утвърдително.

— Наспах се отлично, но вие сигурно се чувствувате уморен. С лорд Уиндълсхъм ли излязохте?

— Изпратих го до тях. Да съм уморен ли? Никак. Нима имам уморен вид?

Не, той не изглеждаше уморен. Силното му мускулесто тяло не знаеше умора. Като че слабостта, болестта, унинието му бяха непознати.

— Днес е велик ден. Трябва да вземем решение за вашето бъдеще.

Сякаш сянка падна на веселото Дианино лице.

— Хайде преди това да закусим — рече тя. — Половин час няма значение, нали?

Хюг погледна дрехите й.

— Том е гений — каза той. — Честна дума, бива го. Той ви избра нещата. Том — моят слуга. Живее при мен отдавна.

— Кажете ми, както мъж би признал на мъж, отива ли ми този костюм? — попита Диана.

— Като мъж на мъж ви отговарям — по-добре не би могло да бъде.

От улицата достигаше шумът на градския живот. Слънчевите лъчи се вмъкваха през отворения прозорец. Цветята разливаха приятен мирис.

Диана обгърна с поглед уютния комфорт, издаващия благосъстояние вид на стаята. Тя си спомни многочислените стаи, които бяха наемали с баща си, изтърканите им мебели, пъстрите им, но извехтели цветове. Очите й отново се спряха върху осветената от слънцето елегантна и красива фигура на Хюг. Той изглеждаше на Ди същество не от тоя свят. И колко приятелски и мило се беше отнесъл с нея! В благодарността си към него тя разбра, че той й беше длъжен за спасението си.

— Глоба — чу гласа на Хюг, — или кажете за какво мислите.

— Мисля за вас — тихо отговори Ди.

Очите им се срещнаха, невидими нишки се протегнаха помежду им. Минаха няколко мига. Хюг се изправи и каза:

— Сега да поговорим за вашето бъдеще. Първият ми въпрос е: къде са родителите ви?

— Както ви казах, имам само баща — отговори Ди, — а той сега е на сватбено пътешествие по Ривиерата и вероятно в тази минута благодари на съдбата, че се е отървал от мене.

— Но сигурно имате други някои роднини?

Ди се усмихна тъжно.

— Да, сестрата на баща ми, мисис Ги Уитсън. Веднъж отидохме при нея с баща ми, но тя заповяда да кажат, че я няма вкъщи. А когато отидохме втория път, прие ни в една задна стая и наговори на баща ми много неприятни работи; оттогава той не е споменавал името й. Ужасно неприятно е да слушаш истини, особено когато се отнасят до неща, които си се надявал, че са забравени и отлетели във вечността. Как мислите вие, след тая случка бих ли могла да разчитам на мисис Ги Уитсън?

Ди седеше на кушетката с наведена към тъмнооранжевата възглавница глава.

— А какво ще правите? — запита тихо Хюг.

— Може би ще трябва да почистя стаите заедно с Том? — засмяно каза Ди. — Тук е много уютно — добави тя.

Настъпи минутно мълчание.

Луда мисъл премина през главата на Хюг, но той се помъчи тутакси да я отхвърли. Стана, разтърси глава и погледна Ди.

— Още сте млада. Ако мисис Уитсън се заеме да ви отгледа, макар за година-две… От страна на вашия баща би било много необмислено да ви остави в Егхъм Кресънт.

Ди стана и приближи до него.

— Моля ви, не се безпокойте за мене — спокойно каза тя. — Аз ще отида при мисис Уитсън, обещавам ви.

Хюг отмести очи.

— Ще ви откарам с такси — рече той.

„Друг изход няма — каза на себе си Хюг, докато Диана си избираше шапка. — Какво друго може да се направи?“

Намусен, той започна да преглежда вестника. Там съобщаваха за случката в игралния дом, но неговото име не се споменаваше, разбира се. Името Уиндълсхъм беше още на първия ред. „Да е проклета тая история!“ — за стотен път помисли Хюг.

— Разбира се, не трябва да разчитате за всичко на вашата леля — завърши Хюг.

— Какво да й кажа? — уморено запита Ди.

— Ще й кажете, че са направили обиск и че сте отишли направо при нея да потърсите помощ.

— Мислите, че не трябва да й говоря за станалото тази нощ и че съм била с вас? — настойчиво попита Ди.

Той се обърна към прозореца, без да снеме цигарата от устата си.

— По-добре не й говорете за това, ако не стане необходимо.

Таксито спря на посочения номер на Гросуонър стрийт.

Хюг излезе пръв.

— Довиждане — каза той и й подаде ръка.

Очите й го гледаха. Тя едва се сдържаше да не заплаче.

— Довиждане — отговори тя — и благодаря.

Закъснялото чувство на признателност се събуди у него.

— Аз трябва да ви благодаря — бързо отвърна той.

— Каквото стана онази нощ, трябва да се забрави — каза Ди, като го гледаше в очите. — Но аз ще го помня завинаги. Прощавайте.

— Обадете ми се по телефона към осем часа, ще бъда вкъщи, и ми съобщете как сте се наредили — извика Хюг от автомобила.

Ди погледна за последен път лицето му; таксито изчезна зад ъгъла.

Тя още стоеше на мястото си, вслушана в отдалечаващия се шум на автомобила. После заизкачва стълбата и позвъни.

Отвори слугата.

— Мисис Уитсън е много болна — любезно й съобщи той.

— Много съжалявам — промълви Ди.

Слугата й даде адреса на болницата, където мисис Уитсън се бе подложила на операция. Ди го повтори машинално, той затвори вратата и момичето се върна назад.

Като стигна до Хановер Скуеър, спря; лека усмивка изкриви устата й. Философското отношение към света, което краткият, но пъстър живот й бе внушил, изпълни мислите й.

— Така е съдено — каза на себе си тя.

Хрумна й да изпрати телеграма на баща си, но веднага реши, че това щеше да бъде безрезултатно. По-добре да си запази парите. От ония пет фунта, които мащехата й бе мушнала на прощаване, оставаха много малко.

— Ще трябва да си търся евтина квартира и работа — гласно си каза Ди.

Да се обърне към Хюг за помощ даже не й мина през ума. Както винаги в трудни минути, тя почувствува и сега изблик на енергия.

Беше чудесен сън. Сякаш пролетта, заляла природата, усещаха и камъните, и скучните къщи. Уличните дървета изглеждаха като изумрудени петна. Ди тръгна към Реджънт стрийт; съпровождаха я невидими образи — спомените от миналата нощ…

Вече на свобода, тя можеше спокойно да обмисли всичко, което бе преживяла. Смътните й спомени се сливаха в душата й в един образ — в образа на Хюг: той вървеше до нея всред изпълнената с хора улица, той бе навсякъде под лъчите на топлото слънце.

Радостното настроение на Ди продължаваше през всички часове и минути, които отминаха. Тя си нае мансардна стаичка, евтино мебелирана, на Ред Лайън Скуеър. По-рано бе живяла там с баща си. Да намери работа обаче не успя. Канторите на комисионерите към шест часа се затваряха. Отначало на лаконичните въпроси на писарите тя изброяваше какво не може да работи, а към края на деня заяви, че ще се заеме с всичко. Въпреки това не успя да намери работа. От Актън Ди се върна в Оксфорд Сиркъс. Стараеше се да прогони мъчителната мисъл, че скоро е време за уговорения телефонен разговор с Хюг.

В телефонната будка тя изчака часовника да удари осем и тогава взе слушалката. Номерът тя знаеше от по-рано. С треперещ глас поиска неговия телефон и зачака. Чу се мъжки глас.

— Ало!

— Аз съм, Диана — каза тя страхливо.

Гласът отговори:

— С вас говори слугата на мистър Картън, мис. Мистър Картън ще вечеря в града, излезе преди половин час.

— Може би ви е поръчал да ми предадете нещо? — с отслабнал глас запита Ди.

— Не, мис. Да му предам ли, че сте го търсили?

Някаква отчаяна мъжка сила и съвсем непонятно чувство овладяха за момент Ди. Тя отчетливо каза:

— Моля ви, предайте на мистър Картън, че съм го търсила, за да му съобщя, че всичко е наред.