Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (3)

Глава III
Незнайният посетител

Хюг скочи сърдито.

— Ако искате — набързо каза той, — минете в моята стая. Още не съм ви я приготвил, но вземете всичко, каквото ви е необходимо, и легнете да поспите.

Той затвори вратата на стаята. Долу Уиндълсхъм непрекъснато звънеше.

Диана крадешком погледна Хюг и мълчаливо премина в спалнята, вратата на която Хюг веднага притвори.

Сам. Погледна спалнята, излезе и се заспуска по стълбите. Уиндълсхъм стоеше до вратата.

— Приятелче Хюг! — извика той, като се хвана за Картън, за да не падне. — Каква нощ, а? Ти успя да се изкопчиш. — И леко започна да се изкачва по стълбата. — Как можа да избягаш?

— Върви по-скоро — нетърпеливо каза Хюг. — Кълна се, Теди, че понякога ти идват идиотски идеи. Какъв дявол те докара тъй рано тук? Защо не си вървиш вкъщи?

Уиндълсхъм се тръшна на кушетката и викна високо:

— Първо, искам да узная как ти, стари хитрецо, можа да се изскубнеш; второ, какъв дявол да търся у дома, когато ти живееш тука. Пък исках и да се видим.

Цялото му тяло се тресеше от смях. Той гледаше Картън, ухилен до уши.

— Хубаво ти е да разсъждаваш, когато аз страхотно се измъчих.

Картън, пряко волята си, се усмихна. Той почна да приготвя кафе.

— Ти ще си отидеш вкъщи незабавно, след като изпием кафето — каза той. — Ще те изпратя.

— Съгласен — отговори Уиндълсхъм, който отново се върна на предишната си мисъл. — Как можа да излезеш съвсем чист от тази история? — попита той Хюг.

— Успях. Скочих през прозореца като Шерлок Холмс и през полето — у дома. Ето всичко.

Уиндълсхъм сънно кимна глава.

— Чиста работа — каза.

— Ако бяха ме пипнали там, щях да се проваля на следните избори — продължи Картън.

Уиндълсхъм пак кимна утвърдително.

— Изобщо ти си се родил под щастлива звезда — каза той. — Струва ми се, че всичко, каквото пожелаеш, можеш да го постигнеш. — И погледна Картън с възхищение. — Ти си победител в живота — каза Теди тържествено. — Имаш всичко; красота, ум, щастлива съдба.

— Не приказвай глупости, Теди, ти си пиян. Хайде, ставай, ще те заведа вкъщи.

Уиндълсхъм стана.

Часовникът удари пет. Те вървяха по пустата, залята от слънце улица.

— Кошмарна нощ — каза отсечено Уиндълсхъм. Свежият прохладен въздух му действуваше отрезвително. Той отпусна ръката на Картън.

— Въобще животът е измама — продължаваше той — и сами го объркваме. Ако бихме могли да започваме отново, пак да сме млади, да имаме нови възможности, може би тогава бихме постигнали успех. Не е ли тъй?

В несвързаните му думи имаше някаква истина, която разсърди Хюг.

— Нови възможности? — начумерено повтори той. — Тоест, с други думи — възможност да повторим същите глупости. Не, покорно благодаря!

Бяха стигнали до къщата, където живееше Уиндълсхъм.

— Лека нощ или по-право добро утро — каза безгрижно Теди. — Днес ще се видим. Сигурно ще ме викат в полицията да давам обяснение за игра на хазарт. Не ми върви! Ами знаеш ли, че онова момиче, с което те заварих да говориш, когато влязох в стаята, изчезнало! Ивон просто е полудяла.

Той се заизкачва по стълбите. Портиерът усмихнато го поздрави.

— До скоро виждане! — извика Уиндълсхъм на Хюг и изчезна в тъмния вестибюл.

Хюг тръгна обратно по пустата улица. Стъпките му отекваха в утринната тишина. В главата му се въртяха последните думи на Теди. Мъчеше се да ги анализира, да извади от тях някакво заключение.

Значи бягството на Диана бе открито. Каква глупост е цялата тази история! А присъствието й беше крайно неудобно. В тази минута той си представи сцената, която Уиндълсхъм мечтаеше; възможностите, за които той жадуваше, бяха пред него.

И Хюг мислено се върна към онова време, когато той самият бе седемнадесетгодишен. Тогава учеше в Итън. По-голямата част от суетите на светския живот му бяха известни още оттогава.

Започна на шестнадесет години, по онова време, когато не беше по-висок от метър и шестдесет и вече тичаше след жените.

В ония далечни безгрижни години често му се е случвало да върши глупости, но тогава животът му не се объркваше. Сега работата беше съвсем друга.

Като стигна улицата, където живееше, Хюг неуверено се спря.

— Ако не беше дошъл Теди, кой знае как щеше да свърши тая нощ! — И гневът отново го облада.

Беше доста късно или по-вярно — твърде рано, за да почука на кой да е дом. Погледна часовника — наближаваше шест.

Веднага се върна назад и пресече улицата. Бе решил да отиде към Пикадили и седна на една скамейка до „Риц“.

Полицейският часовой погледна подозрително широкоплещестата му фигура, после го приближи, за да го разгледа внимателно.

Хюг кимна. Полицаят също го поздрави.

— Не мога да си отида у дома, защото съм забравил ключа — каза Хюг. — Чудесна утрин, нали?

— Прекрасна, сър — съгласи се полицаят. Той позна Хюг. — Чух, сър, че ще се образува нов кабинет.

Хюг се усмихна и му предложи цигара, която часовоят скри под шинела си.

— Ако искате, мога да отида и се опитам да събудя някого от квартирата ви.

— Не бива. Благодаря. Ей сегичка тръгвам.

Той стана и се отправи за Уолтън стрийт.

Улицата се разбуждаше. Коли с мляко минаваха, на вратите на къщите изскачаха сънливи хора. Хюг влезе вкъщи и заизкачва стълбата. Вратата на апартамента му беше отворена. Слугата стоеше в антрето.

— Добро утро — приветствува той весело Хюг.

Той служеше при Хюг отдавна и беше го придружавал в пътуванията, даже с него беше и на войната. Появяването на господаря си във вечерен тоалет прие като нещо напълно естествено.

— Там — каза Хюг, — в моята стая, спи лейди. Нощес бях в игралния дом. Направиха обиск. Аз се спасих благодарение на тая лейди. Тя е само с вечерните си дрехи, с тях беше снощи. Можете ли да й намерите костюм, блуза, черни обувки, чорапи и още каквото е необходимо за тоалета?

— В осем и тридесет ще мога да купя всичко от Виктория Уей — каза Том след минута размисъл. — Тази госпожица висока ли е или ниска, мистър Хюг?

— Невисока, нисичка. Целият съм в прах. Том, приготви ми, моля ти се, ваната и после закуската.

— Добре, сър — отговори Том.

Той гледаше нерешително Хюг, а после промълви:

— А за шапка на малката лейди, сър? Не ще ли е по-добре да кажа да донесат няколко, за да си избере?

— Добре — каза разсеяно Хюг.

В стаята още се чувствуваше парфюмът на Диана: нотите лежаха там, където той ги бе захвърлил, и възглавницата — също така, както той я бе отместил за Диана.

Постоя една минута, спомни си вчерашната сцена, после рязко се обърна и тръгна за малката стаичка, където Том обикновено чистеше дрехите му и държеше обувките и спортните принадлежности.