Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
МаяК(2013)
Корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Оливия Уедсли. Откраднати щастливи мигове

Американска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

История

  1. —Добавяне

Глава XX
В търсене на тихо убежище

До края на живота си Ди помнеше тази последна утрин, която прекара в малката бяла къща.

Хюг й бе казал, че ще се върне за обяд. След като Виолета си тръгна, й оставаше само един час, в течение на който трябваше да пише на Хюг и да състави поне някакъв план за бъдещия си живот.

Малкият часовник в гостната отчетливо биеше и неговият метален еднообразен звук я караше да се мръщи. Той отброяваше последните минути от живота й с Хюг.

Несъзнателно и тя също броеше тия минути. Седеше тихо на големия диван, където миналата нощ лежеше в прегръдките на Хюг. Слънчевите лъчи весело се вмъкваха в стаята, падаха върху красивите вази с цветя, танцуваха по малката фигурка на Ди.

В същата тази стая, между същите тия стени само преди няколко часа Хюг стоеше на колене пред нея и й шепнеше, че я обожава, че е единствената жена, която е обичал през целия си живот, че му е необходима, че я боготвори.

А сега тя доброволно го напускаше.

Един израз на Виолета особено ясно се запечата в паметта й:

„Такава любов като вашата, когато мъжът не може да се ожени, прилича на мрежа. Нима искате да убиете бъдещето му, да се разбие кариерата му?“

„Не“ — повтори Ди шепнешком.

Тези безпощадни думи на Виолета й разкриха истината, накараха я да разбере защо Хюг се разсърди, когато тя се появи в дома му по време на визитата на Гарън. Спомни си, че онази вечер Хюг остана при нея, вместо да отиде на заседание в парламента.

Този факт, без да се гледа на това, че представляваше първата стъпка по пътя, който водеше към провала на неговата кариера, достави на Ди същинска радост: значи за Хюг тя беше по-скъпа от славата, от властта и високото обществено положение.

„Но няма да бъде винаги така“ — сякаш произнесе до нея някакъв слаб глас.

Ди скочи и започна да ходи из стаята.

В Ница Хюг я остави сама. Той замина, без да изпита дори най-малко съжаление, върна се към своите работи, вслушвайки се в гласа на честолюбието. Нима рано или късно не може отново да се отдели от нея, нима не може пак да я напусне?

Предчувствие за беда присви сърцето й. Както и тогава, в Ница, когато я обхвана леден ужас при мисълта, че тя понася наказанието за своята непозволена любов. Ди разбра внезапно, че в живота за всичко се заплаща и че възмездието засяга преди всичко жената. Нима същото не означаваха думите на Виолета:

„Ние можем колкото искаме да се смеем над условностите, но те дават на жената увереност в любовта, а на мъжа съзнание за своето право, което му помага да работи и да побеждава…“.

Ако остане с Хюг, ще му попречи да победи в живота; и ако хората открият истината, която непременно и сигурно ще открият, вече ако не са я открили…

Тя започна да се обърква в мрежата.

От устата на Ди се изтръгна лек стон. За последен път тя обгърна стаята с поглед, след това решително излезе от нея.

Оставяше всичко, което й беше най-скъпо в живота, тя се обричаше на самотно и безрадостно съществование. А наоколо всичко беше, както преди; слънчевите лъчи красиво къпеха в светлина люляковия храст, хората по улицата говореха и се смееха.

— Нямам сили да понеса това — изшепна тя изведнъж; сълзи, които й причиняваха смъртна мъка, се ронеха от очите й.

Долу, в кухнята, мисис Банти тананикаше някаква песничка, приготвяйки обеда.

Глухо прозвуча звънец; дъхът на Ди секна. Ако Хюг е срещнал Виолета и сега се връща, за да й каже, че я обича повече от всичко на света, че за него тя е по-важна от всички изисквания на морала — да, навярно беше той!

Със светнали очи гледаше вратата, надявайки се, че тя ей сега ще се отвори и ще се появи високата фигура на Хюг.

По стълбата се чуха тежки стъпки — и блясъкът на очите на Ди порасна; дочу се гласът на мисис Банти: „Мистър Картън ви моли да се обадите по телефона, госпожо“.

От устата й бяха готови да се изтръгнат думите: „Кажете му, че не мога да отида на телефона“, но страстното желание да чуе още веднъж гласа на Хюг победи над всички съображения.

Изтича до телефона и бързо все слушалката.

— Да — каза тихо.

Отчетливо се чу гласът на Хюг; той изглеждаше възбуден:

— Ти ли си, Ди? Получих нареждане. Лорд Гарън ме е чакал сутринта в апартамента ми. Заминавам за Уелс с обедния влак, за да започна там агитацията незабавно. Ще отсъствувам една или две седмици. Ще ти съобщя адреса си телеграфически. Нямам време да се сбогувам с тебе. Само Бог знае как бих желал да заминем заедно. Том ми съобщи, че Виолета ме е търсила по телефона днес сутринта; ако те намери, не се впускай в излишни обяснения по повод… разбираш, нали?… По повод на нашите отношения… Ало? Какво? Не чувам! Стори ми се, че каза нещо. Значи разбра, скъпа моя, какво исках да ти напомня относно Ви? Ди, между другото Гарън много ясно ми намекна за личните проблеми на всеки човек. Надявам се, че ме разбра! Ах, да, мъничко, ако баща ти пак се появи… Ало! На телефона ли си? Ало! Централа, защо ме прекъсвате? Казвате, че друг иска същия номер? Моля, свържете ме още веднъж. Ало! Ало! Ди!… Ах, вие ли сте, мисис Банти? Къде е мисис Картън? Току-що е излязла? Добре, благодаря. Не, няма какво да й предавате.

Той позвъни на Том, зает с нареждането на нещата, и му каза:

— Не забравяйте да изпращате всеки ден свежи рози на Едуард Скуеър.

Качи се на влака на гара Подингтън в последната минута.

Иззад витрината с книги Ди го следеше с поглед. Тя видя как той тичаше по платформата — при което лицето му изразяваше увлечение към спортната страна на това приключение, как догони тръгналия вече влак. Двама носачи, натоварени с нещата му, също смеейки се, тичаха след него; дъжд от дребни сребърни монети се изсипа над платформата, след като и последният куфар беше хвърлен във влака.

Влакът излезе от навеса на гарата към яркото слънце и след завоя изчезна от погледа на Ди.

Хюг замина, без да й каже нежна дума за сбогом, без дори да й изпрати целувка в знак на съжаление за внезапната им раздяла; той й обеща само да й съобщи адреса си телеграфически.

На тази пуста, макар и препълнена с хора гара цялата скръб на света сякаш нахлу в Ди.

И тъй, условностите победиха. Те помогнаха на Хюг да се изтръгне от мрежата, която Диана пожела да разкъса заради него, като пожертвува сърцето си.

Обаче жертвата й се оказа излишна, поведението му ясно й показваше това.

Напразно мислеше Виолета, че тя може да погуби кариерата му. Хюг никога не я е обичал тъй силно; той не преставаше да мисли за други неща, всяка минута беше готов напълно да се отдаде на работата си.

И други думи на Виолета изплуваха в паметта й: „В живота на Хюг имаше толкова много жени!“.

Значи тя, Диана, бе една от тях, а не единствената!

Машинално тръгна по неравния тротоар. Пред нея се разстилаше Пред стрийт — шумна, пъстра, обляна в слънце.

Къде да отиде?

Тя уморено гледаше наоколо; отново трябваше да търси работа и място, където би могла да се установи. Спомни си за онуй време, когато за пръв път бягаше от любовта на Хюг. Но тогава любовта бързо я хвана в мрежата си и безспорно я направи най-щастливата от пленниците на това чувство.

Но сега бе свършено с любовта, която попадаше под ударите на условностите. Ето какво неминуемо трябваше да се случи на жена, която обичаше заради самата любов, а не за положението, което тази любов можеше да й даде!

Когато жената връзва ръцете на мъжа, с това тя му пречи да използува възможностите, които се откриват пред него, и в това е неговото наказание. А нейното наказание се състои в убеждението, че го е вързала.

Но във всеки случай сега Хюг беше свободен! Ди не можеше да плаче; струваше й се, че завинаги е изгубила тая способност. Пък и каква полза от сълзите? Тя бавно се качи на автобуса.

Реши да приведе в изпълнение наполовина оформилия се в ума й план; нищо друго не бе способна да измисли. Отново ще се върне в мебелираната стая на Ред Лайън стрийт, пак ще търси работа.

През главата й мина споменът за Фил.

Какво ще му каже? Какво може да му каже? Но какво значение пък може да има това? Хюг е заминал, любовта е замряла…

Хазяйката на мебелираните стаи я посрещна дружелюбно.

— Ще ви дам вашата предишна стая, мис Лестър. А чаят ей сега ще бъде готов.

Ди цяла трепна, когато зад нея се затвори вратата на „предишната й стая“. Какви спомени са се притаили тук, какви образи с настъпването на нощта, смеейки се, ще я заобиколят?

Ди дори не се погледна в пукнатото огледало, чиято амалгама на места бе паднала, вследствие на което се бяха образували тъмни петна.

Чаят бе сложен в трапезарията, на дългата маса, и мисис Джери започна вече да го налива.

Тя представи Ди на своите квартиранти, при което едни й се поклониха, други просто я погледнаха, а някои дори не й обърнаха внимание.

Такива бяха обикновените наематели от мебелирани домове: мъжете — в по-голямата си част чужденци, жените — почти всички възрастни.

Ди се постара по-скоро да се прибере в стаята си и да се отдаде на самотата си.

През главата й минаваха различни мисли, рееха се спомените за вилата, за първите дни на любовта им, за последните й дни, за дългото пътуване с влака, предприето, за да се избави от баща си.

Тя със скръб се питаше какво искаше да й каже Хюг за баща й в онази минута, когато захвърли телефонната слушалка. Тя го направи, защото не знаеше дали ще има сили да се сдържи повече. От устата й, докато слушаше обясненията на Хюг, през всичкото време бяха готови да се изтръгнат думите: „Не заминавай, не ме напущай!“.

Диана стоеше до отворения прозорец. Мрак се спущаше над градските улици, скривайки техния неугледен вид и придавайки романтичен облик на високите фабрични комини, които изглеждаха в тъмнината като кули на замък, построен на склона на планината. Утихна уличният шум. Лек ветрец играеше между листата на дърветата.

Ди още няколко минути постоя до прозореца, борейки се с чувството на дълбока скръб. След туй скочи на крака и премина почти тичешком от своята стая в тясната гостна. Тук поне имаше хора и не чувстваше тъй осезателно своята самота.

Ди още не бе писала на Хюг: и сега се зае с него, наведена над масата. До телефонния им разговор не знаеше даже с какъв тон да напише писмото, но сега то не й се струваше тъй мъчно.

Тя започна: „Любими мой!“. И спря. След туй реши да изостави това обръщение. Писмото й бе много кратко:

„Напущам те. Ти сам знаеш, че имаш собствен, отделен от мене живот и щом той стана обществен — за мене няма място в него. За твоята любов, за онези часове на щастие, които откраднахме от самото небе, от все сърце ти благодаря.“

Тя адресира писмото до Едуард Скуеър. На плика написа: „Моля да се изпрати препоръчано“. След туй излезе, за да го пусне в пощенската кутия.

На улицата бе вече съвсем тъмно. Когато Диана се връщаше, някакъв мъж случайно я блъсна; той свали шапка и измърмори извинение. Нещо познато в гласа му, във високата му фигура, в отмятането на главата застави Ди да произнесе неуверено:

— Филип.

И в същия миг ръцете й се намериха в неговите ръце. Тя дочу треперещия глас на Филип, горещия му възглас:

— Вие!

Думи като буен поток се изляха от устата му:

— Къде бяхте? Писах ви много пъти, телеграфирах ви… От страх за вас щях да полудея; оттогава, откак заминахте, месеците ми се струват години. Ди, кажете ми, да не сте болна? Защо се върнахте обратно? Къде са родителите ви? Пак ли сте сама?…

Той вървеше до нея, държейки я под ръка, както в онези щастливи за него дни.

— Да, сама съм — каза Ди, — съвсем сама, върнах се обратно към трудовия живот. Аз ще ви помагам, искате ли, Фил?

— Да ми помагате? — избухна той в щастлив смях. — Няма такова нещо, което не ще направя, ако ме помолите да го извърша. Не мисля да се прибирам още вкъщи — продължи той бързо. — Искам да поговоря с вас. Знаете ли, Ди, че си намерих прилична служба?

Ди в тази минута забрави всичките си несгоди.

— О, Фил, така се радвам! — извика тя.

Той се наведе и я погледна в лицето.

— Наистина ли се радвате? — запита той, като приближи до нея младото си бледо лице. — Значи моите работи ви интересуват? Не, не ми отговаряйте. Длъжен съм най-напред всичко да ви обясня. Аз очаквах тази минута още когато заминахте, но тогава бях ужасно беден. Сега обаче получих място на подуправител в онова дружество, където работех и по-рано. Определена ми е заплата 300 фунта за година. Зная, че тя не е много голяма, но, Ди, нали пък други започват с още по-малко? Ще можем да си наемем мъничка, цялата бяла къща с градинка пред нея; вие знаете за каква къщичка говоря — и няма нужда да работите повече. Доколкото ми стигат силите, аз ще работя за вас. На всичко съм готов. Ди! Обичам ви, трябва да знаете, длъжна сте да знаете това! Обикнах ви още в оня ден, в който се срещнахме, още в деня, в който ми дадохте всичко, което имахте, когато умирах от глад. А след това, когато заминавахте, ме целунахте; оттогава аз нося тази целувка в сърцето, в съзнанието си. Зная, че трябваше да изчакам, че не трябваше веднага да започвам този разговор. Но когато ви срещнах точно в минутата, в която мислех за вас, а аз винаги мисля за вас — вие сте моята вечна мечта — не можах да се сдържа да не ви го кажа.

— Престанете — отвърна Ди глухо. — Не мога… О, Фил, Фил!

Той силно стисна ръката й; бурният възторг го напусна, но очите му продължаваха радостно да светят.

— За какво искате да ми разправите, Ди? За мене нищо не ще има значение, ако само ми кажете, че сте съгласна да се омъжите за мене, че ми позволявате да ви служа, да работя за вас, да ви обичам, Ди. Съгласна ли сте, Ди?

Тя чувствуваше, че ръцете му треперят.

— Не мога да направя това — прошепна Ди.

— Скъпа моя — каза той, — с вас се е случило нещо неприятно? Нима щастието се е отвърнало от вас?

Ди изтръгна ръцете си.

— Отидох в Ница, за да търся там родителите си — започна тя с треперещ глас, — но се оказа, че са заминали за Южна Америка. Останах съвсем сама… и тогава… тогава срещнах човека, когото обичах. Сега можете да се досетите за останалото и защо съм тук. Сега знаете защо нямам право, защо не мога да отговоря на въпроса ви…

Филип знаеше сега цялата истина, знаеше също, че тя няма никого на света.

Сякаш някъде отдалече прозвуча гласът му.

— Какво казахте? — запита Ди.

— Казах — „защо?“

— „Защо?“ — измърмори тя. — Какво искате да кажете с това?

— Защо не можете да ми дадете отговор? — запита Фил настойчиво. — Струва ми се, че сега повече от всякога се нуждаете от човек, който да се грижи за вас. Позволете ми да бъда този човек.

Тя почувствува, че ръцете на Фил нежно я обгърнаха, тя слушаше гласа му, прекъсван от нахлулите в него чувства.

— Не ме интересува какво сте правили, кой ви е обичал — зная само, че ви обичам. И не ще престана да ви обичам до смъртта си. Позволете ми да се погрижа за вас, да ви пазя от самотата. Ди, погледнете ме! Моля ви, отговорете ми! Кажете само, че ми вярвате!

— Това няма да бъде хубаво от моя страна — нямам право. Преди вас отдадох цялата си любов на друг. — Сред потока от горещи думи, изтръгнали се от устата й, тя безпомощно се притисна до Филип; сълзите й капеха върху ръцете му. — Вие не можете да ме обичате — завърши тя най-после съвсем тихо.

— Повече, отколкото преди — прозвуча над наведената й глава гласът на Филип. — Отговорете ми, Ди!

И Ди — измъчена, пълна със страх от живота, любовта, от самата себе си, от огромния враждебен свят, който я заобикаляше — каза:

— Да.

Филип не се опита да я целуне по устните; той взе ръката й, мокра от собствените й сълзи, и я поднесе към устните си; след туй внимателно я поведе за вкъщи.

— Ще се постараем колкото може по-скоро да си намерим малък дом — каза той. След това нежно й се усмихна и прибави: — Още от утре ще почнем да го търсим.