Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (2)

Глава II
Колелото на щастието

— Сега ще говори Хюг Картън — каза лейди Ранкет. И като се обърна към приятелката си, прибави с малко изкуствена усмивка: — Гледайте какъв интерес проявяват към него всички жени от галерията.

Полушеговито, полуревниво тя наблюдаваше наведените напред женски фигури; техните пози и лица показваха, че изцяло са погълнати от личността на оратора. Приятелката й, за разлика от нея, виждаше Картън за пръв път. Ранкет си спомни за срещата си с Хюг. Бяха минали няколко години оттогава, но почти никак не се беше изменил. Като се понаведе малко напред, тя можа да види все още гъстите му блестящи коси, широките рамене, все тъй стройната му фигура и красивите и силни ръце. Даже гласът му звучеше еднакво, лениво, но чаровно и властно.

В парламента Хюг се ползуваше със симпатии. Публиката го харесваше.

Картън седна на мястото си. Тутакси лейди Ранкет тръгна към изхода. Случаят беше благоприятен. Излизайки на улицата, тя видя Хюг да чака такси.

— Хюг — извика тя.

Хюг се обърна бързо.

— Валерия, колко е мило от ваша страна!

— Аз мога да ви откарам, Хюг, моят автомобил чака.

Той се поколеба.

— Не, благодаря ви. Аз отивам на едно не твърде реномирано място. Нарича се Егхъм Кресънт. Уиндълсхъм ме покани. Ще ме чака.

— И двамата ще ви обеся — каза тя с лек упрек.

Той кимна и се засмя.

— Какво удоволствие е да живееш, без да се ползуваш от радостите на живота!

— В това отношение вие не можете да се упрекнете.

— Не губи нито минута и използувай случая — каза Хюг, все още усмихнат. — Ето моя девиз.

Той я настани в нейния автомобил; после седна в едно такси и каза адреса на шофьора.

Спомни си времето, когато се стараеше да бъде навсякъде, където можеше да срещне Валерия. И колко комедии търсеше тогава.

Хюг тъжно се усмихна и тихо подсвирна с уста.

Беше уморен от жените. Сега го мамеше жаждата за власт. Той изпита самота и реши да достигне намислената цел.

В този момент съжаляваше, че не остана в парламента и прати Уиндълсхъм по дяволите. Пък и идеите на Теди за „интересни приключения“ обикновено излизаха съвсем неуспешни. Днес обаче Теди настоя и Хюг му беше обещал да отиде.

Таксито спря пред една висока къща.

Изкачвайки стълбите, той отново изпита смътно предчувствие. Пообърна се, за да се върне, но веднага повдигна рамене и нерешително и покорно продължи нагоре. Позвъни.

Лакей му отвори вратата, друг взе бастуна и шапката. Разсеян, Хюг огледа шаблонната обстановка на накичения хол.

Мраморният под бе покрит с истински и прекрасни килими; цветя във вази, високи палми, кръгла дъбова маса с дреболийки и илюстровани вестници.

Той се учуди, че за „интересното приключение“, обещано от Теди Уиндълсхъм, служеше такава хубава квартира.

— Сега ще го потърся — отговори лакеят.

Хюг го последва по застланата с килим стълба. Пак тишина, чудесна обстановка, спокойна атмосфера и благоприличие.

Изведнъж се отвори врата. Очевидно тя бе вградена в самата стена, защото Хюг не бе забелязал нито первази, нито брава.

— В коя стая? — почтително запита слугата.

— Лорд Уиндълсхъм трябваше да ме посрещне тук — каза Картън.

— Сега ще го потърся — отговори лакеят.

Бяха спрели в добре осветен коридор. Слугата отвори друга врата и въведе Хюг в малка стая, подаде му едно кресло, после поднос с цигари и изчезна.

Хюг погледна цигарите, оцени високото им качество, усмихна се неволно и запуши.

Той се чувствуваше уморен: беше прекарал тежък ден. Лениво се отпусна в креслото.

Слаб, съвсем слаб звук достигна до него. Той повдигна глава от голямата черна възглавница, излегнат на креслото, и започна да се ослушва. Дочу равно дишане: някой спеше до него! Нямаше никакво съмнение!

— Кой е тук? — попита високо той и тутакси от съседното кресло се надигна една девойка. Слабичка и невисока. Имаше вид на стреснат от сън човек. Погледна въпросително Хюг и като видя, че е непознат човек, приготви се да напусне стаята.

— Съжалявам, че ви събудих — каза Хюг. — Не предполагах, че някой спи, но ми се стори, че има и друг в тази стая. И затова поисках да видя кой е.

Той стана от креслото.

— Моето име е Хюг Картън. За пръв път съм тук.

Очакваше, че момичето на свой ред ще каже коя е, но вместо това тя запита със затаен дъх:

— Вие ли сте политическият деец, автор на поеми, който е получил орден през световната война?

— Да, аз съм.

Той можеше да прибави още: „Да, аз съм този Дон Жуан, който се блъска да търси прекрасното, често смятайки, че го е намерил. Но уви — това винаги се оказва измама“.

Хюг извади табакерата си.

— Не желаете ли да поостанете и да запалите цигара? Аз чакам един мой приятел. Мога ли да зная вашето име?

— Да. Диана Лестър. Как се казва вашият приятел и какво мислите да правите днес тук?

Тя взе цигара от златната табакера. Хюг забеляза, че ръката й е много красива.

— Да правя тук? — повтори след нея Хюг. — А какво се прави тук? Аз изобщо не знам. Уиндълсхъм, моят приятел, ми каза само, че ще прекараме приятно времето си.

Той се въздържа да изрече готовия на устните му комплимент към младата и тъй странно сериозна девойка.

— Приятно прекарване на времето — ето как се нарича многото пиене и загуба на всичко, което имат, на бакара.

„Значи това е един обикновен игрален дом“ — си помисли Хюг. И отново погледна Диана.

— За бога, кажете ми какво правите тук вие — запита той.

Силна червенина обля лицето на Диана.

— Аз съм почти хазяйка. Баща ми неотдавна се ожени за собственицата на този дом.

През разтворената врата се разнесе нервен смях. Прегракнал мъжки глас извика:

— Отиват на всичко! — След това, изглежда, вратата се затвори, защото отново се възцари предишната мека тишина.

— Искате да кажете… — започна Хюг, но в този момент влезе Уиндълсхъм.

Леко пийнал и малко по-разговорчив, той високо поздрави Хюг. Зачервеното му лице се тресеше от смях, а сините му очи блестяха.

Изведнъж съзря Диана:

— Ало, Ди! — извика той фамилиарно. — Трябва да гледаш по-веселичко, мъничка. Изглеждате, сякаш Сатанаил се е вселил в душата ви.

— Да вървим, Теди — каза Хюг, чувствувайки, че фамилиарността на приятеля му оскърбява момичето. Той усети смътно желание да му отмъсти заради нея. — Какво ще ми кажеш по „интересното прекарване“, което ми обеща?

И като разтвори леко вратата, изтика Уиндълсхъм навън.

Уиндълсхъм се обърна.

— Вие и двамата, изглежда, сте сънували — рече той през смях.

— Уиндълсхъм обича да си дрънка — избърза да каже Картън на Диана.

Нейното лице бе бледно, но тя все пак се усмихна. Картън се почувствува виновен пред девойката.

— Те всички постъпват така — каза тя.

— Лека нощ — й каза Уиндълсхъм през рамо и хвана под ръка Хюг.

— Не е красива, но е много мила, когато не се сърди.

Той заведе Хюг в една стая, където десетина мъже и жени играеха на бакара, шумно им го представи и го сложи да седне до себе си.

Диана разтвори прозореца и застана на колене. Наляво в мека мъглявина се очертаваше Лондон, светнал с острите си кули. Надясно се простираше степ, черна и тайнствена. От сенчестите дървета повяваше лек топъл ветрец.

В тия вечерни часове Диана отново я обхващаше тъга и мъка, изостряше се чувството на самота, с нова сила се разгаряше в душата й жаждата за щастие, което младостта силно желае и нетърпеливо чака.

Вече цял месец живееше в този дом, където денем се стелеше мъчително безделие, а нощем царуваше тежко, трескаво веселие.

Нейде далеч удари часовник — самотен, трептящ звук проряза тишината. Долу под прозореца бледо петно белееше в тъмнината на глоговия храст.

Диана погледна на изток: напоследък често й се случваше да вижда изгрева на слънцето. Често след излизането на последните „гости“ Ивон, заместницата на Еми Дасет, идваше да си поприказват в стаята на Ди.

Между нея и Диана се завърза особена, странна дружба. Всяка от тях се нуждаеше от довереница, всяка търсеше другата.

Ди, с любовта си към прекрасното, обичаше да гледа косите на Ивон, кехлибарения цвят на очите й. С изящното си бледно лице, ярки устни и огромни зовящи очи Ивон й приличаше на някакво легендарно същество — нещо като Изолда или Женевиер.

Всъщност Ивон беше делова жена до корена на косите си. Тя отлично знаеше, че има външност за кариерата, която си бе избрала. Тя презираше труда, а обичаше разкоша.

Ивон, както всички жени, които водят и уреждат живота си чрез експлоатацията на другите, беше до мозъка на костите безнравствена. Външно обаче беше напълно благопристойна.

Най-главният й стремеж бе да се омъжи добре. Затова и се държеше скромно и се считаше напълно добродетелна жена, даже и след като един младеж, който в играта загуби цялото си състояние, се застреля пред очите й.

Нейната житейска философия беше: никога да не върши глупости, но и да не пречи другите да ги вършат.

Ивон знаеше, че Еми Дасет се беше влюбила в бащата на Ди и предвиждайки за Еми безоблачно щастие, в душата си се радваше на новите възможности за преуспяването си.

Изобщо към Ди тя се отнесе много добре. Това беше по-удобно. Това гарантираше, че няма да бъде шпионирана и въобще беше по-добре да я има за приятел, отколкото за враг.

Тази вечер в Егхъм Кресънт имаше необикновено много хора. Преминавайки по стаите, Ивон забеляза няколко нови лица.

— Кой е този джентълмен? — попита тя надзирателя, който много сполучливо съчетаваше в себе си ролите на детектив и управител.

— Хюг Картън, една известна личност. Неговото присъствие ще повдигне реномето на нашия дом — отговори Бенсън. — Уиндълсхъм го е довел. И отново се е напил. Навярно пак ще трябва да го откарвам, взе да става голям немирник.

Една дама с красиви скъпоценности и доста уморени очи се поздрави с Ивон.

— Не, не ми върви — отговори тя на въпроса й. — Много загубих, мила госпожице Ивон. Съжалете и утешете ме.

— Не играйте повече, лейди Уорън — каза Ивон. Тя знаеше, че този съвет винаги предизвиква горещ протест от играча и много добре разбираше, че това се взема като проява на нейната честност.

За минутка тя спря до Хюг Картън и с удоволствие забеляза, че много печели. Всеки, който спечелваше първия път, обикновено ставаше чест гост. Няколко мъже се приближиха до нея. Ивон ги познаваше. Всички я наричаха с умалителното й име.

— Знаете ли, че в един от игралните домове „за безумни играчи“ преди няколко дена станало нападение? — през смях съобщи Ранкън. — Заварили Бигрес. И това може да му коства кариерата, ако не беше успял да замотае работата. Хубави неща ще се разправят на избирателите му при следващите избори. Такива истории никога не се прощават.

— Но кажете искрено, не се ли управляват лошо другите домове? — надменно запита Ивон.

— Не е в това работата — отговори Ранкън. — Просто не им върви. Същото може да се случи… — Той се спря, когато загасна цигарата му.

В този миг се чу тревожният глас на Бенсън:

— Полиция!

Изведнъж викове, възгласи, звън от злато, шум от свивани банкноти, паднали столове, истеричен смях. А на вратата упорито продължаваха да чукат.

Хюг веднага скочи.

— Дявол да го вземе — измърмори той, защото добре разбираше какво ще стане, ако го намерят в такова мръсно заведение. Злобна усмивка изкриви устните му.

Само за няколко минути в полицейския участък могат да се разбият всичките му надежди за успех, известност и влияние.

Някой запали лампите. Слаба светлина обля смутените мъже и плачещи жени.

— Дали няма друг някой изход? — попита Хюг.

Бенсън подигравателно се усмихна.

— Нима мислите, че ако имаше, ще стоим като стадо овце? — отговори той.

Хюг запали цигара и безсмислено гледаше в пространството. Мислеше дали не ще му е по-изгодно, ако го намерят по-далеч от игралната маса. Като излезе от залата, той се отправи към стаята, където бяха с Диана. Неочаквано му хрумна, че тя може да го спаси, като му помогне да избяга през някой прозорец. Хюг бързо мина по коридора и се заизкачва по стълбата, по която в началото на вечерта изчезна Ди. Като стигна площадката, той чу, че полицаите влизат вътре. Инстинктивно отвори първата врата, после я затвори зад себе си и завъртя ключа.

— Вие ли сте?

Позна Диана.

— Полицията дойде — каза Хюг. — Искам да се спася, няма ли някой изход оттук?

Той я хвана за ръката.

— За бога, помогнете ми, ако можете — промълви.

Хладнокръвието му го беше напуснало, но все пак той забеляза неспокойния й глас.

— Разбира се. Ще направя всичко, за да ви спася.

Смесеният шум от гласовете долу достигаше до тях.

— Да вървим. Ще излезем през прозореца, после ще се спуснем по стрехата и ще слезем по пожарната стълба. Това е сигурно!

Стояха един до друг. Нейната студена ръка беше все още в треперещите му пръсти. Макар лудешки страх да го беше обзел заради глупавото положение, в което се намираше, но усещаше лекия аромат, който издаваше Диана.

Тя го потегли за ръката.

— Не мога да се съглася. Рискувате да паднете — каза той решително.

Диана освободи ръката си и се засмя. Хюг вече беше чувал тоя смях.

— Какво значение има това? — каза тихо тя и се изправи до самия прозорец.

— С бели дрехи сте — добави той, — може да ви забележат.

Тя взе черен шал, наметна го и го завърза около кръста си.

— Ще играем на „следвай ме“ — шепнешком каза момичето. — Правете това, което правя аз. Готов ли сте? Да вървим.

Диана се измъкна през прозореца. Чу се лек скок, а после гласът й:

— Обърнете реверите на палтото си, да не се вижда бялото.

Неловко и търпеливо той го направи, а после скочи на парапета. Като погледна откритата височина от каменния корниз, на който стояха, той отново се възхити от девойката.

Ди пак каза:

— Сам не можете да се оправите. Заобиколете този ъгъл и ще видите един камък, за който ще се заловим.

Той я следваше и безпрекословно й се подчиняваше. Когато заобиколиха ъгъла, шумът вече не достигаше до тях.

Хюг неволно въздъхна облекчено.

— Почти се спасихте — каза Ди. — Ето стряхата, откъдето се спуска пожарната стълба. Мислите ли, че наблюдават улицата? Даже и да са там — прибави тя успокоително, — аз ще започна разговор с тях и в това време вие ще успеете да се скриете. Веднъж с баща ми направихме така и успяхме.

Хюг се засмя. Той учудено се питаше от каква „среда“ произлиза това момиче, за което бягството от полицията представлява нещо обикновено, най-обикновен инцидент, от който трябва само ловко да се отърве.

Когато стигнаха подножието на тясната и стръмна стълба, построена от предвидливия собственик за случай на пожар, на улицата нямаше никой.

— Напълно успешно — прошепна Ди.

— Сега ще потърся такси — каза Хюг.

Ди бързо го хвана за ръката.

— Не, не. Ако го направите, полицаите веднага ще ви забележат. Трябва да повървите пеша и по-далечко наемете такси. Така е по-благоразумно.

— Имате детективски ум. А може би дългата практика ви е направила такава — каза Хюг.

Той се ядосваше на себе си, че е влязъл в тоя игрален дом, че попадна в капана и трябваше да търси помощта на това момиче. Яд го беше за нейното превъзходство и за собствената му безпомощност. Той съзнаваше ролята, която игра през всичкото това време.

Хюг бързо се съвзе, но гласът му прозвуча глухо от огорчението, което с мъка сдържаше:

— Това беше глупава критика от моя страна, извинете ме, моля ви. Ако не бяхте вие, щях да вляза в клопката. Затова съм ви безкрайно благодарен.

— Не се притеснявайте — избъбри Ди, — аз не отдавам значение на това, което казахте. — Тя замлъкна. Стори му се, макар светлината да беше слаба, че в очите й се бяха появили сълзи. — Вървете все направо, докато стигнете Хавертък Хюг, където вероятно ще намерите такси.

Тя тръгна назад. Картън я хвана за шала.

— Отново показвате колко съм била права, като казах, че аз нищо не знача — каза Ди.

Гласът й трепереше. Хюг разбра, че тя беше готова да заплаче. Кръв нахлу в лицето му. Той се чувствуваше, сякаш бе ударил и причинил болка на беззащитно същество.

— Слушайте — рече разпалено. — Аз говорих с вас грубо. Бях озлобен на себе си, но прехвърлих злобата си върху вас. Смятам, че вие се оказахте по-силна от мен. Не познавам момиче, което би се държало по този начин с един съвсем чужд човек. Не ми са известни семейните ви проблеми, освен това, което Уиндълсхъм ми е разказал за женитбата на баща ви със съдържателката на тоя дом и че те са заминали на сватбено пътешествие. По отношение на мене вие проявихте голямо великодушие. Не мисля, че баща ви ще е доволен, ако попаднете в ръцете на полицията. Ще ми позволите ли сега на мене да се постарая да ви изразя моята благодарност и да ви помогна. — Той я хвана под ръка. — Елате. Ако не се съгласите, веднага ще се върна с вас обратно там.

— Но къде искате да отидем? — уморено попита Диана.

— Всичко ще уредя — неопределено отговори Хюг.

Всъщност той нямаше ни най-малка представа какво искаше да прави с Диана; през цялото време бе мислил само за своята безопасност, но присъщото му рицарско чувство и дълбоката благодарност към Диана, че го отърва от неприятната история, го накараха да не я оставя сама на произвола на съдбата. Те мълчаливо вървяха по гъстата свежа трева. Предутринният ветрец облъхваше лицата им.

— Студено ли ви е? — попита Хюг.

Диана поклати отрицателно глава.

— Вие треперите.

— От нервна възбуда — срамежливо и шеговито призна момичето. — Още съм под влияние на необикновената случка. Цяло приключение бе бягството ни — да бягаме скрито, когато всички спят, да слизаме по стената само при светлината на загасващите звезди. — Тя се обърна изведнъж към него: — Също като в романите, като в приказките — каза.

„Странно малко създание“ — помисли си Хюг и после запита:

— Винаги ли превръщате в приказка всекидневните случки?

— Това обаче не може да се нарече всекидневна случка. Не е ли така? — запита Диана. Нейният глас звучеше като звънче. — „Слава богу, че не живееш в постоянно безпокойство“, казваше моят баща. Така се изразяваше обикновено той, щом се отървеше от кредитори или от някоя друга малка неприятност. Как бихме живели — добави простичко тя, — ако не си създаваме приказки? Би било много скучно да се живее на тоя свят без илюзии.

— Вие сте почнали много рано да заменяте действителността с приказката — разсеяно каза Хюг. — Нима младостта не е най-очарователното време, когато реалността е прекрасна и няма нужда да се обвива в романтична мъгла?

— Ако имахте моята съдба, сигурно бихте намерили много малко интересни неща — добави Диана. — Сметки, вечно бягство от кредиторите, бедност и омраза към околното — това очарователно ли е? А точно такъв е моят живот.

— Винаги ли сте живели при родителите си?

— Нямам родители. Имам само баща. Но като се обърна назад и си спомня голямата отговорност, която носех по отношение на него, аз, струва ми се, даже съм радостна, че имах да се грижа само за него.

Бяха стигнали края на полето. Дълга редица светлини като кехлибарени зърна се изтегляше по дължината на улицата. Далече в черната й дълбочина две жълти очи и глух шум показваха присъствието на такси.

Хюг свирна и машината тръгна. Спрени до фенера, те чакаха приближаването на автомобила.

— Ах, колко съм уморена — каза Ди.

Хюг погледна девойката и сърцето му болезнено се сви. При мигащата светлина на фенера тя изглеждаше много малка и трогателно самотна. Гъстите вълни коса хвърляха сянка на бледото й лице.

— Горкото момиче — рече Хюг. И веднага се отказа от мисълта да я откара при своите познати, които имаха хотел в Актън. Ще я откара у дома си, а той ще отиде да прекара нощта в някой хотел.

Щом стигнат до града, квартирата му на Керзък стрийт вече няма да е далече.

Шофьорът погледна Хюг, изрече нещо за двойната тарифа, че е смъртно изморен, но все пак отвори вратата и галантно помогна на Ди да влезе.

Хюг седна до нея. Таксито потегли и бързо се понесе по пустия път.

Диана се обърна към Хюг.

— Заболя ме кракът — каза, — тръгнала съм с домашните пантофи. Изглежда, че са се скъсали.

Тя внимателно започна да разглежда на светлината в колата единия си пантоф: беше съвършено продран отдолу, изкривен и копринената синя горница пробита.

— Вие сте си натъртили крака? — бързо запита Хюг.

— Изглежда — отговори Ди, — дребна работа!

И скоро задряма, безпомощно клатена наляво и надясно от движението на автомобила. Пантофът беше паднал от крака й.

Хюг погледна часовника. Наближаваше три.

Бледа светлина леко се открояваше на изток; златен слънчев лъч проряза облаците като меч над чудовище. Този лъч докосна Диана. Хюг внимателно я поддържаше да не се удари от клатенето.

Главата й се облегна на рамото му. Дългите ресни на клепките й хвърляха мека сянка на бузите й. За пръв път той разглеждаше лицето й и видя неговия чар.

Тя спеше като дете, със сложена на рамото му глава, силно притисната до него.

Вятърът се промъкваше през отвореното стъкло, раздухваше леката й коса, която гъделичкаше неговата буза. Хюг отново усети аромата, който изпълваше по-рано стаята й.

Той гледаше Диана, гледаше лъскавата й коса, сресана като при децата, гледаше черните й ресници и извивката на устните й. Тя изглеждаше много малка, съвсем беззащитна. И той се замисли какво може да я очаква в живота.

Диана като че почувствува спряния върху й поглед, трепна, отвори очи и се изправи.

— Как, нима вече се разсъмва? — запита тя.

Той се усмихна на учудването й.

— Колко е свежо и какъв чист въздух. Изглежда, че цялата природа се е подновила, нали?

Тя се наведе през сваленото стъкло. Вятърът развяваше косата й. В лъчите на появяващото се слънце тя откриваше дух, изпълнен с живот и вечна младост.

С весел смях Диана седна до Хюг. Той я погледна и се усмихна.

— Какво велико нещо е младостта! — каза той. — Сега аз се чувствувам стогодишен старец и уверявам ви, че и най-красивият слънчев изгрев не предизвиква у мен вълнение.

— А сега аз съвсем не мечтая за природните красоти, а за закуската — призна Ди.

— Ще я имате след пет минути — каза Хюг. — Още един завой и сме у дома.

Той отключи вратата и я поведе нагоре по стълбите, после отвори още една врата.

— Най-после сме в пълна безопасност — каза той, усмихнат уморено.

В камината огънят още не беше загаснал; прозорците бяха широко отворени; на сложената за закуска маса стоеше кафеен прибор и висока ваза с нарциси.

— Сега най-напред да закусим — каза Хюг.

— Аз ще сваря кафето — радостно извика Ди. — Мога да правя чудесно кафе.

Хюг запали спиртника и внимателно я погледна.

— Вие сте удивително бодра — каза той.

Тя се обърна и му хвърли лека усмивка.

— А аз още съм под гнета на приключението. Преживявам го с цялото си същество.

Тя изглеждаше чудесно, излъчваше невероятна веселост и жизненост.

Той я накара преди закуската да изпие чаша шампанско и се чукна с нея.

— Пия за нашето приключение — каза Хюг.

Диана също пи. Очите й весело му се усмихнаха над чашата.

Един лъч, промъкнал се в стаята, позлати Дианината коса и заигра по чашите.

Разходката и шампанското оказаха своето действие.

След неприятното нощно приключение реакцията настъпи: Хюг отново почувствува красотата и радостта на живота. Той беше спасен. Нямаше да фигурира в делото пред съда, нямаше вече преграда на пътя му към славата и известността, а пред очите му беше самата младост, която сякаш го приветствуваше и подканяше да забрави всички грижи.

Той приближи Ди и запали цигарата й. В отправените към него очи трептяха златни пламъчета.

— Какво да правим сега? — попита той, застанал до нея.

Ди му показа малкия си крак в скъсания копринен чорап.

— Ще мога ли да се окъпя и после да поспя? — каза тя. — И после, как да постъпя? Вижте тоалета ми: чорапите (наистина те не са от истинска коприна, но изглеждат съвсем копринени) са съвършено разкъсани; и освен това как ще вървя из улиците денем с тия вечерни дрехи?

— Защо да мислим за утрешния ден? — попита Хюг. — Нима днес нощта не беше хубава, по-вярно — миналата нощ?

Той се отпусна на колене пред нея и нежно хвана в ръце малкия й крак.

Тя срещна погледа му, ресниците й трепнаха, очите й широко се разтвориха.

Нейде долу, на дървото под прозореца запя птичка. Този звук от външния свят внезапно екна в тишината, която отведнъж стана напрегната.

— Слушайте, птичката ни смъмри. Тя иска да ни каже: „Защо не спите?“. Ето пак чурулика.

Тези прости думи, този слаб звук наруши настроението.

Хюг бързо скочи на крака.

— Доизпушете първо цигарата си.

Диана не забеляза промяната в гласа му. Тя отиде до прозореца и загледа слънцето.

— Чудесно време — каза тя, — всички спят. Сякаш целият свят принадлежи единствено на нас.

Той леко поклати глава: наивната й жизнерадост го дразнеше.

— Не мога да остана повече тук — сърдито каза Хюг. — Трябва да спазим приличието. Неговите изисквания винаги са скучни и убиват всяка емоция.

Тя бързо го приближи.

— Вие се сърдите? — каза, гледайки го в очите. — Какво ви сторих? Може би нещо ви обидих?

Хюг, все тъй намръщен, втренчено я гледаше. По някаква причина, която и сам той не можеше да си обясни, му се искаше да огорчи Диана, да й отмъсти за собственото си безпокойство.

— Не. Помислих си само, че постъпвате невнимателно, тъй като ще трябва да съобщите за своето идване тук, и това е всичко.

— Но нали вие сам ме доведохте? — извика с отчаян глас Диана. — Нима може да има нещо особено в идването? Нищо не ми казахте…

— Аз постъпих с вас непочтено — каза Хюг, внезапно разкаян. — Разбира се, че няма нищо във вашето присъствие тук. Пък и нямаше къде да ви заведа. Диана, променете тоя отчаян вид. Глупаво се изразих. Това е всичко.

Широко отворените й очи го гледаха изпитателно.

— Не, вие мислите нещо — тихо изшепна тя.

— Кълна ви се, не! — ужасен отговори Хюг, защото тя не му вярваше.

Диана премина през стаята. Той я последва.

— Диана — произнесе почти умолително.

Тя се усмихна леко и неуверено, но той го прие за примирение.

— А сега аз ще отида да ви приготвя моята спалня — каза Хюг. — Почакайте тук. Правете всичко, каквото пожелаете. Няма да ви накарам да чакате дълго.

На вратата на спалнята той се обърна. Диана доближи пианото, взе ноти от етажерката, сложи ги на пюпитъра и тихичко запя с акомпанимент. Пееше любовната ария на Кармен. Хюг стоеше и я гледаше. Лицето му се отразяваше в старинното квадратно огледало, окачено над пианото.

Въпреки своя съвременен вид, Хюг напълно заслужаваше даденото му прозвище Аполон. На двадесет години той беше много красив, но имаше малко изнежен вид, а сега, вече четиридесетгодишен, мъжествената осанка бе заменила младежкото лице, а следите на преживените години бяха смъкнали израза на безгрижната веселост.

Гледайки Диана, той забеляза, че тя го наблюдава. Повдигна очи и срещна засмения й поглед в огледалото.

— Значи знаехте, че съм тук? — каза той и се приближи.

— Аз знаех за вас — каза тя, като наклони глава, — нима не почувствувахте вие, безсърдечен донжуане!

— Много съжалявам, че не знаех — набързо отговори той, — изпейте го още веднъж, може би няма да се излъжете в очакванията си.

— Тази песен се нуждае от акомпанимент — каза Диана. — Чудесна музика! Като че прониква в кръвта ми и цяла ме изпълва. Гледала съм „Кармен“ във Франция и Испания.

Хюг отстрани ръцете й от клавишите на пианото.

— Пейте, аз ще свиря — каза той.

— Не можете — отвърна Диана и лицето й се усмихна. — Нощ е… Искам да кажа, утрин… Могат да влязат.

— Никой не може да влезе — побърза да я увери той. — Хазяинът е единственият човек вкъщи (слугата ми тая нощ не спи у нас) и той няма да разбере. Ако някой на улицата чуе, ще помисли, че аз свиря сутрин.

И засвири песента на тореадора. Диана стоеше до него и слушаше с полуотворени уста и светещи очи.

— Да имаше и кастанети! — рече тя.

Огледа стаята, затича се към масата, взе два нарциса, бодна ги в косата си и лицето й между цветята изглеждаше още по-предизвикателно.

— Хайде — извика тя, намятайки се с копринената кърпа като шал. — Започнете отначало.

Хюг изсвири встъпителните тактове и Диана поде знаменития танц. Той я гледаше през спуснатите си ресници. Струваше му се, че тя е пламък, порив, екзотично цвете, в чиито движения, развени коси и полуотворени уста кипеше и искреше житейската радост.

— Пейте — казваше й тихичко той.

Нейният глас, дълбок и силен, макар и да не бе напълно обработен, го изуми.

Упоителната миризма на нарциса изпълни стаята. Като че дишащото с младостта на живота тяло на Диана повлия върху цветята.

Хюг свиреше отлично: музика, радост, любов царяха тук. Последните ноти прозвучаха като любовен зов. Безсилна, Диана се отпусна на кушетката. Хюг приближи до нея. Тя, все още унесена в музиката, го погледна.

— Кармен! — каза той със задавен глас.

— Дон Жуан! — отвърна засмяно тя.

Хвана я за ръцете. Спомни си тайнствената раздяла в предутринния здрач, спомни си сънното лице на Диана, притиснато до рамото му, полуотворените й уста, безпомощния й вид.

Тогава беше тъй близо. Повдигна ръка и обви шията й.

— Кармен! — хрипливо произнесе той.

Червенина заля лицето на Диана. Той почувствува сърцето й да бие лудо под неговата ръка. Виждаше, че от неговото докосване тя цялата се разтрепери. Очите му се спряха на устата й, готова за целувка. Разбираше, че е победен. Главата му се наклони вече, но в тази минута откъм улицата се разнесоха весели възгласи и се чу смехът на Уиндълсхъм, който го викаше по име.