Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (1)

Глава I
В ноктите на обстоятелствата

Колко неприятно и мъчително е да съобщаваш новина, за която знаеш, че ще причини болка!

— Проклета необходимост — измърмори на себе си Лестър. — Човешкото лице уж е огледало за характера на човека, но понякога е най-лъжливият свидетел.

Казъм Лестър изглеждаше човек силен, решителен и с благородни стремежи. Такова благородно излъчване той имаше още от дните на лекомислената си младост. И тогава създаваше впечатление на човек с безкористен интерес към чуждите работи. Имаше очи на ентусиаст, силната линия на устните на властелин, но никога не се възпламеняваше от неща, по-висши от неговия залог на надбягванията или от възможността да „подкокороса“ някого да вземе участие в не съвсем чисти дела.

Но все пак Лестър имаше красиви очи и знаеше цената им.

Жените винаги бяха за него лека плячка, но той само веднъж се увлече дотолкова, че щеше да се ожени. Майката на Диана стана жертва, принесена пред олтара на всепоглъщащия му егоизъм. Тя се довери на красотата му, довери се на думите му, а късното разкриване на голямата измама за нейно щастие я уби.

Печалното състояние на Лестър, останал сам с дете на ръце, с грижи за гледането му, предизвикваше тъжна усмивка у околните от мъката, която изразяваше целият му външен вид. Лестър остана длъжник по една дълга сметка на собственицата на къщата, която майката на Диана избра за място на раждането си. Без пари, без намерение да плати, той прие предложението на хазяйката, която обикна бебето, да наглежда Диана. Облекчението от намалените грижи, благодарение на състрадателното сърце на хазяйката, му се видя много изгодно. Изглеждаше, че Диана — злополучното му бреме — може да окаже благоприятно влияние на кариерата му, ако сполучливо я използува като мост, който да предизвика симпатиите и щедростта на бездетната хазяйка.

Лично той никога не бе смятал Диана нито занимателна, нито интересна; нищо в света, освен тая жена, чиито пари харчеше сега, не възбуждаше неговия интерес. Съжаляваше за всяко пени, похарчено за евтините дрехи на Ди и за още по-евтиното й образование.

Възпитанието на Диана не изискваше големи разходи. Лестър я вземаше при всичките си скитания по света, защото тя облекчаваше живота му. Нейното присъствие, особено когато беше детенце, му проправяше път към каменното сърце на хазяйката. Диана бързо се запознаваше с всички и ставаше всеобща любимка.

Дванадесетгодишна, Диана умееше сама да си шие дрехи, а шестнадесетгодишна, беше вече завършена светска жена с детинска душа.

Седемнадесет години тя навърши онази вечер, когато Лестър, проклинайки необходимостта да й открие истината, я очакваше. Не намираше друг начин да избегне непривичното си изпитание. На стълбите се чу шум от тихи стъпки.

— Ох, колко е задушно! — извика тя и без да обръща внимание на мърморенето на Лестър, широко разтвори прозореца.

— Поне свежият въздух струва евтино, хайде, засмей се — пошегува се тя и се приближи до него с красиви и бързи движения. — С всяка фибра чувствувам пролетта — каза тя. — Нека усетим живота в този час, когато мракът се спуска по дърветата и всичко наоколо потъмнява, става прекрасно и изпълнено с тайна, когато фенерите изглеждат ту сини, ту златни звезди, а светлината им трепти на вятъра! Може да си беден и да имаш куп грижи, но все пак да изпитваш пролетната радост от живота. — Тя се наведе над Лестър.

— Приготвила съм ти угощение — продължаваше тя с мелодичния си глас. — Не гледай, че няма пари в кесията. Затвори очи и протегни ръце.

— Благодаря ти, Боже — рече Лестър.

Той гледаше с любопитство малкия пакет от месарницата.

— Не те ли изкушава?

— Е, видът на ощипан гълъб може да бъде приятен за човек, който е боледувал от стомах — съгласи се той.

— Но нали сега си по-добре — попита Ди. — Само да можем да намерим отнякъде пари и веднага ще заминем за Ривиерата.

Лестър бързо се обърна. Думата „Ривиера“ му напомняше за неговата мисия и той отново натъжен помисли за тая ужасна необходимост.

— Трябва да ти съобщя нещо, Ди — рязко рече той. — Но, за бога, не прави сцени.

Ди си играеше с котката, застанала на колене пред камината, с цигара в уста.

— Имаш някакъв дълг ли или…

— Нищо подобно — сърдито отговори Лестър, — но тази проклета бедност! Никога нямаш пари за един сносен обед, никога не можеш да наемеш по-добра квартира. Това убива човек, измъчва, проваля живота. Искам да сложа край.

— Да — каза Ди със затаен дъх, — но по какъв начин?

Лестър неспокойно се размърда в креслото си.

— Отново ще се оженя — каза най-после той, като смукна силно цигарата си, чийто край блесна като подигравателно намигане с око. — Какво ще кажеш? — попита той.

Ди седеше и в нависналия мрак лицето й изглеждаше бледосиньо.

— Коя е тя?

— Знам, че веднага ще се възпротивиш — заяви Лестър. — Тя е Дасет.

— Мисис Дасет? — повтори Ди и нервно се изсмя. — Това засяга повече тебе, отколкото мене.

Ди стана, отиде до баща си и го прегърна.

— Казвам го, не защото тя ме мрази, съвсем не за това — несвързано говореше тя. — Знам, че ние сме били винаги бедни, че никога не сме се срещали с по-добри хора, но все пак… О… Но и знам, че въпреки всичко имаме право да бъдем в обществото на порядъчните хора, което все означава нещо. Не мисли, че съм сноб, но нещо, заложено в дълбочината на моето „аз“, ме тегли към хората, които имат чувства, а у тази жена няма такива. Аз й прощавам, че държи онзи игрален дом и даже, че прекалява с червилото и парфюмите. Всичко това е външно. Но аз не мога да й простя мислите, възгледите и факта, че за пари е готова на всичко. Тя е напълно пропаднала, тя…

— Не ставай истерична — прекъсна я Лестър.

Ди изведнъж отпусна ръце.

— Да, струва ми се, че бях смешна — каза тя бързо. — Във всеки случай ти вероятно повече от мене ще съжаляваш за своята постъпка.

Вратата рязко се отвори.

— Кой каза, че ще съжаляваш за деня на сватбата? — възкликна женски глас.

Лестър бързо вдигна глава.

— Запалете лампата — извика черната фигура, изправена до вратата. — Стегни се, Казъм! Мръдни, драги мой!

Електрическата светлина заля застаналата на вратата снажна женска фигура. Лестър се мъчеше да си придаде достоен вид.

Бледна, с широко разтворени очи и въпросителен поглед, Ди ги наблюдаваше.

— Какво има? — обърна се жената към Лестър.

— Сватбата състоя ли се вече?

Жената се разсмя.

— Бих казала, че да. Във всеки случай вече платих за венчалното свидетелство. — Тя се обърна към Лестър. — Гостите чакат обещания обяд, а наскоро и нашето заминаване. Каза ли на Ди какво ще стане с нея по-нататък?

— Не съм успял — отговори Лестър. — Кажи й ти, скъпа, докато прибера нещата.

Едва затихнаха стъпките на Лестър и лицето на жена му изведнъж се измени: стана жестоко.

— Хм — каза тя, вадейки цигара от покритата с камъни табакера, — дете, вие не ме обичате, но и аз трябва да ви кажа, че не ви обожавам. Мисля, че имате достатъчно здрав разум, затова искам наведнъж да ви разясня всичко. Вие не сте свикнали на никаква работа, нали? А сега и вашите грижи за баща ви също са излишни. Аз не искам да живеем трима, не съм и мислила за такъв живот. С Казъм ще заминем на дълго пътешествие. Искам да го вкарам в пътя и вярвам, ще ми се удаде. Имам и необходимите за това пари. Обаче искам да го направя без свидетели. Предлагам ви да се пренесете в къщата ми в Егхъм Кресънт. Вие знаете как върви работата там: това, което бих искала от вас, е да се погрижите и занапред всичко да е наред. Разбира се, там ще си остане мадам Ивон; тя ще приема посетителите и тъй нататък. Вие ще сте длъжна понякога да се показвате на гостите и да бъдете приветлива. Не е трудна работа, нали?

Ди я гледаше право в очите.

— Ние ще заминем с първия параход — продължаваше тя. — Казъм настоява за пренасянето ви в Егхъм Кресънт.

— Ще бъда принудена да живея там, докато си намеря каква да е работа — каза Ди. — Няма къде да отида. Всичко стана тъй неочаквано!

От хола се чу гласът на Лестър.

— Идвам, скъпи — отвърна неговата жена, която все още се смееше, гледайки Ди. — И тъй, ние свършихме. Пишете ми за всичко. — Тя изчезна в тъмнината, оставяйки след себе си тежка миризма на парфюм.

Ди се заслуша в гласа на баща си. Той разговаряше с шофьора. „Татко“ — прошепна тя, след което го чу да казва:

— В хотел „Савоя“, карайте внимателно, чувате ли?

Вратичката на автомобила хлопна и шумът от отдалечаването му постепенно заглъхна.