Тес Геритсън
По техните стъпки (6)

Пета глава

Застанал на ъгъла сред тълпата зяпачи, Амиел Фош проследи как полицаите сложиха белезници на англичанина и го отведоха. Непланирано развитие, помисли си той. Изобщо не бе очаквал да се случи подобно нещо. Но пък и никога не бе очаквал да види отново Колет Лафарж. И дори още по-лошо, да бъде видян от нея. Бяха работили заедно само веднъж в Кипър. Бе се надявал, че като мине покрай колата й с наведена глава и попрегърбени рамене, тя няма да го забележи. Ала когато вече бе отминал, я чу изумено да вика името му.

Нямах друг избор, помисли си той, докато гледаше как качват тялото й в линейката. Френското разузнаване го смяташе за мъртъв, Колет щеше да им съобщи истината. Не беше лесно да го направи. В мига, когато се обърна да я погледне, вече бе взел решението. Бавно тръгна към колата й. През предното стъкло зърна учудването й при вида на мъртвия колега, върнал се към живота. Седеше застинала, втренчена в привидението. Не помръдна, когато приближи от нейната страна. Остана неподвижна и когато пъхна заредения автоматичен пистолет в колата й и стреля.

Жалко за хубавото момиче, помисли си, когато линейката тръгна. Но трябваше да е по-разумна.

Тълпата се разотиваше. Време бе да си тръгва.

Той приближи до ръба на тротоара. Безшумно пусна пистолета в канавката и го изрита към канала. Оръжието бе откраднато, невъзможно бе да бъде проследено; по-добре да го откриеха близо до местопрестъплението. Така щеше да затвърди подозренията срещу Джордан Тависток.

Няколко пресечки по-нататък намери телефон. Набра номера на клиента си.

— Джордан Тависток бе арестуван за убийство — съобщи Фош.

— Чие убийство? — рязко попита клиентът.

— На един от агентите на Домие. Жена.

— Тависток ли го извърши?

— Не. Аз.

Клиентът избухна в смях.

— Това е безценно! Направо невероятно! Нареждам ти да следиш Джордан, а ти го набеждаваш за убийство. Нямам търпение да видя какво ще сториш със сестра му.

— Какво искаш да направя? — попита Фош.

Настъпи кратко мълчание.

— Смятам, че е време да разчистим бъркотията — отвърна мъжът. — Свършвай с тях.

— Жената не е проблем. Трудно ще бъде обаче да стигна до брат й, освен ако не намеря начин да попадна в затвора.

— Винаги можеш да намериш начин да те арестуват.

— И да идентифицират отпечатъците ми? — Фош поклати глава. — Ще ми трябва друг човек за тази работа.

— Тогава ще ти намеря някого. Но нека вършим нещата едно по едно. Първо, Берил Тависток.

 

 

Сегашният собственик на сградата на улица „Мирха“ беше турчин. Беше положил усилия да я ремонтира. Външните стени бяха боядисани, балконите — укрепени, покривът — подновен, ала както сградата, така и улицата, на която се намираше, очевидно не се поддаваха на обновяване. Вината била на наемателите, обясни господин Замир, докато ги водеше нагоре по стълбите към таванския апартамент. Какво може да направи човек, когато наемателите оставят децата да тичат като луди? От външния вид на господин Замир можеше да се заключи, че е преуспяващ бизнесмен, ушитият по поръчка костюм и безупречният му английски издаваха заможен произход. В сградата живеели четири семейства, осведоми ги той, като всички редовно си плащали наема. Ала никой не живеел в таванския апартамент — трудно се намирали наематели за него. Хората идвали да огледат мястото, разбира се, ала щом чуели за убийството, бързо-бързо се отказвали. Тия глупави суеверия! О, хората твърдели, че не вярват в духове, ала щом влезели в стая, където двама души били намерили смъртта си…

— Откога е празен апартаментът? — попита Берил.

— Вече година. Откакто притежавам сградата. А преди това… — Той сви рамене. — Не зная. Може да е празен доста отдавна. — Той отключи вратата. — Можете да огледате, ако желаете.

Лъхна ги миризма на застоял въздух, щом отвориха вратата — миризмата на стая, която от дълго време е била затворена за света. Помещението бе доста приятно. Слънчевата светлина струеше през големите мръсни прозорци. Откриваше се гледка към улица „Мирха“ и Берил видя няколко деца да ритат топка на тротоара. В апартамента нямаше никакви мебели; само стени и под. През открехнатата врата Берил зърна банята с поочукан умивалник и потъмнели кранове.

Младата жена мълчаливо обиколи апартамента, оглеждайки внимателно пода. Стигна до прозореца и застина. Петното бе едва забележимо и все пак се открояваше светлокафяво върху дъбовото дюшеме. Чия е тази кръв, зачуди се Берил. На мама? На татко? Или може би и на двамата, смесена завинаги?

— Опитах се да изтъркам петното — обади се господин Замир. — Но е проникнало много дълбоко в дървото. Дори когато си мисля, че съм го изчистил, след няколко седмици се появява отново. — Той въздъхна. — Плаши ги. Наемателите не желаят подобни неща върху пода, които да им напомнят за трагедията.

Берил преглътна мъчително и се извърна към прозореца. Защо на тази улица, запита се тя. В тази стая? От всички места в Париж, защо са умрели точно тук?

— Кой притежаваше сградата преди вас, господин Замир? — тихо попита Берил.

— Имало е много собственици. Преди мен беше господин Розентал. А преди него господин Дюдоа.

— По време на убийството хазяинът се е казвал Жан Ридо — обади се Ричард. — Познавате ли го?

— Съжалявам, не го познавам. Това е било преди много години.

— Двайсет.

— Тогава не е възможно да съм го срещал. — Господин Замир се обърна към вратата. — Ще ви оставя сами. Ако имате въпроси, известно време ще бъде долу в номер три.

Берил изчака стъпките му да заглъхнат надолу по стълбите и се обърна към Ричард. Той бе застанал в ъгъла и напрегнато се взираше в пода.

— Какво си мислиш? — попита тя.

— За инспектор Брусар. Как продължаваше да сочи онази снимка. Мястото, което сочеше, трябва да е приблизително това. Отляво на вратата.

— Няма какво да се види. А и на снимката нямаше нищо.

— Точно това ме притеснява. Беше толкова обезпокоен от нещо. А стана дума и за куфарче…

— Папката от НАТО — тихо рече тя.

Той я погледна.

— Какво знаеш за Делфи? — погледна я той.

— Знам, че не е била мама, нито татко. Те никога не биха преминали от другата страна.

— Хората преминават по различни причини.

— Но не и те. Те определено не са имали нужда от пари.

— Може би симпатии към комунистите?

— Не и в семейство Тависток.

Той приближи към нея. С всяка негова стъпка пулсът й се учестяваше. Почувства се застрашена от близостта му. И в същото време изкушена.

— Винаги съществува вероятност да е било изнудване.

— Което означава, че са имали тайна, която да крият?

— Всеки човек има.

— Но не всеки се превръща в предател.

— Зависи от тайната, не е ли така? И какви загуби си готов да претърпиш.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг и тя се зачуди колко ли всъщност знае той за родителите й. Каква част не искаше да признае? Усещаше, че му е известно много повече, отколкото даваше да се разбере и това подозрение тегнеше като бариера помежду им. Неизречените истини. Беше израснала в жилище, където вратите към определени разговори винаги бяха заключени. „Отказвам да живея по този начин. Никога вече.“

Тя се извърна.

— Не са имали причина да бъдат уязвими към изнудване.

— Ти си била дете, едва на осем години. Изпратена в далечен интернат в Англия. Какво всъщност си знаела за тях? За брака им, за тайните им? Ами ако майка ти е наела този апартамент? И се е срещала тук с любовника си?

— Не го вярвам. Няма да го повярвам.

— Толкова ли е трудно да го приемеш? Че и тя е била човек, че може да е имала любовник? — Той я хвана за раменете, принуди я да го погледне в очите. — Тя беше красива жена, Берил. Ако искаше, можеше да има безброй любовници.

— Изкарваш я долна мръсница!

— Просто обмислям всички възможности.

— Че е продала кралицата и страната? За да предотврати разкриването на някаква гадна малка тайна? — Берил ядно се изтръгна от хватката му. — Извинявай, Ричард, но вярата ми е малко по-дълбока. И ако си ги познавал, ако наистина си ги познавал, никога не би допуснал подобна възможност. — Тя се завъртя и тръгна към вратата.

— Наистина ги познавах — отвърна той. — Познавах ги доста добре.

Тя спря и се извърна към него.

— Какво имаш предвид с „доста добре“?

— Движехме се в едни и същи кръгове. Не бяхме един екип, но работехме за подобни цели.

— Никога не си ми казвал.

— Не знаех какво би трябвало да ти кажа. Колко би трябвало да знаеш. — Той започна бавно да обикаля стаята, като внимателно обмисляше всяка своя дума, докато говореше. — Това беше първата ми задача. Тъкмо бях завършил обучението си в Лангли…

— ЦРУ?

Той кимна.

— Бях завербуван веднага след университета. Не беше мечтаната от мен кариера. Но по някакъв начин се бяха докопали до дипломната ми работа, анализ на военните възможности на Либия. Оказала се бе забележително близо до истината. Знаеха, че говоря няколко езика. И че съм взел доста голям заем, за да платя обучението си. Това беше примамката — изплащане на заема. Пътувания в чужбина. И трябва да призная, идеята ме заинтригува, възможността да правя анализи за разузнаването…

— Така ли се запозна с родителите ми?

Той кимна.

— В НАТО знаеха, че има изтичане на информация, започнало от Париж. По някакъв начин данните за оръжията попаднаха в ръцете на източногерманците. Току-що бях пристигнал в Париж, затова нямаше съмнение, че съм чист. Прикрепиха ме да работя с Клод Домие и френското разузнаване. Беше ми наредено да направя фалшив доклад за оръжията, нещо близко до истината, но все пак невярно. Беше кодиран и разпратен на няколко избрани служители в Париж. Идеята беше да се открие възможният източник на изтичането.

— Как бяха замесени родителите ми?

— Бяха прикрепени към английското посолство. Бърнард беше в отдел „Комуникации“, Маделин — в Протокола. Всъщност и двамата работеха за МИ6. Бърнард беше сред служителите, които имаха достъп до секретна информация.

— И беше сред заподозрените?

Ричард кимна.

— Всички бяха. Британци, американци, французи. Чак до най-висшите постове. — Той отново закрачи, внимателно преценявайки думите си. — Така че фалшивият доклад бе разпратен на посолствата. И зачакахме да видим дали също като другите ще се появи в ръцете на източногерманците. Това не се случи. Беше намерен тук, в куфарчето. В същата тази стая. — Той замълча и я погледна. — Заедно с родителите ти.

— И това приключи случая с Делфи — заключи Берил и горчиво добави: — Колко лесно и чисто. Престъпникът е намерен. За ваш късмет той е мъртъв и не може да се защити.

— Не го повярвах.

— Но сте прекратили разследването.

— Нямахме избор.

— Не сте имали желание да научите истината!

— Не, Берил. Нямахме избор. Получихме нареждания да прекратим разследването.

Тя изумено се втренчи в него.

— От кого?

— Моите заповеди бяха право от Вашингтон. На Клод — от френския министър-председател. Случаят беше приключен.

— А моите родители бяха обявени за предатели — рече тя. — Какъв удобен начин да се приключи въпросът. — Изпълнена с отвращение, Берил излезе от стаята.

Ричард я настигна по стълбите.

— Берил! Никога не съм вярвал, че Бърнард е предателят.

— И все пак си оставил вината да падне върху него!

— Казах ти. Беше ми наредено да…

— А разбира се, ти винаги изпълняваш заповедите.

— Скоро след това бях изпратен обратно във Вашингтон. Нямах възможност да продължа разследването.

Двамата излязоха от сградата на оживената улица. Покрай тях прелетя футболна топка и веднага след нея банда деца. Берил спря на тротоара, заслепена за миг от слънцето. Обърна се и погледна назад към сградата, към прозореца на таванския апартамент. Погледът й се замъгли от внезапно бликналите сълзи.

— Какво място — прошепна тя. — Какво ужасно място да намериш смъртта си…

Тя се качи в колата на Ричард и затвори вратата. Изпита облекчение, че се спаси от шума и хаоса на улица „Мирха“.

Ричард се настани зад волана. За миг и двамата запазиха мълчание, загледани напред към играещите футбол гаврошчета.

— Ще те закарам обратно в хотела — каза Ричард.

— Искам да се срещна с Клод Домие.

— Защо?

— Искам да чуя неговата версия за случилото се. Искам потвърждение, че ми казваш истината.

— Това е истината, Берил.

Тя се обърна към него. Погледът му не трепваше. „Искрен поглед, ако изобщо някога съм виждала такъв“, помисли си младата жена. „Което само потвърждава колко съм лековерна.“ Искаше й се да му вярва и именно там се криеше проблемът. Проклетото привличане помежду им — трескавото бушуване на хормони, спомена за целувките му — замъгляваше преценката й. Защо този мъж ми въздейства така? Достатъчно е да го погледна, да усетя одеколона му и ми се иска да му разкъсам дрехите. И моите също.

Тя се загледа право напред, опитвайки да проясни съзнанието си.

— Искам да говоря с Домие.

— Добре. Щом това ще те накара да ми повярваш.

Обадиха се в кабинета на Домие, откъдето им съобщиха, че е отишъл да говори отново с Мари Сейнт Пиер. Двамата подкараха към болницата, където Мари все още беше пациентка.

Дори от далечния край на коридора веднага се познаваше коя стая е на Мари; половин дузина полицаи стояха пред вратата. Домие все още не беше пристигнал. Госпожа Сейнт Пиер бе уведомена, че племенницата на лорд Ловет е пристигнала, след което Берил и Ричард бяха заведени в стаята й.

Установиха, че не са единствените посетители, които Мари забавляваше този следобед. Нина Съдърланд и Хелена Вейн бяха седнали на столове близо до леглото. Чаеното парти беше в разгара си, а на малка количка до прозореца имаше подноси с бисквити и малки сандвичи. Пациентката обаче не участваше; седеше, подпряна на възглавници в леглото, тъжна и изтощена, облечена в сива роба в тон с прошарената й коса. Единствените видими наранявания бяха насинена буза и драскотини по ръцете. Нещастното й изражение подсказваше, че най-сериозните поражения от бомбата са били емоционални. Досега всяка друга пациентка щеше да бъде изписана; единствено положението на съпруга на Сейнт Пиер й осигуряваше подобни грижи.

Нина наля две чаши чай и ги подаде на Берил и Ричард.

— Кога пристигнахте в Париж? — попита тя.

— Двамата с Джордан пристигнахме вчера — отвърна Берил. — А вие?

— Ние се върнахме заедно с Хелена и Реджи. — Нина седна отново и кръстоса крака. — Тази сутрин като се събудих, си помислих, че трябва да се отбия и да видя как е Мари. Горката, има нужда някой да я развесели.

Ако се съдеше по тъжното изражение на пациентката, посещението на Нина не бе имало очаквания резултат.

— Накъде е тръгнал светът? — рече Нина. — Лудост и анархия! Никой не е имунизиран, дори висшата класа.

— Най-вече висшата класа.

— Има ли някакъв напредък по случая? — попита Берил.

Мари Сейнт Пиер въздъхна.

— Настояват, че е било терористично нападение.

— Ами разбира се — обади се отново Нина. — Че кой друг поставя бомби в жилищата на политиците?

Мари бързо сведе поглед към скута си.

— Казах на Филип, че ще е хубаво да напуснем за известно време Париж. Довечера може би, като ме изпишат. Можем да посетим Швейцария…

— Чудесна идея — рече Хелена и се пресегна да стисне ръката на Мари. — Имате нужда да заминете, само двамата.

— Но това е страхливо бягство — възрази Нина. — Ще покажете на престъпниците, че са победили.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори Хелена. — Не твоята къща е била бомбардирана.

— Ако беше моята къща, щях да остана в Париж — сопна се Нина. — Нямаше да отстъпя и на сантиметър…

— Никога не ти се е налагало.

— Какво?

— Нищо — отмести поглед Хелена.

— Какво си мърмориш, Хелена?

— Просто смятам, че Мари трябва да постъпи както желае. Да напусне Париж за известно време ми се вижда разумно. Всеки приятел би я подкрепил.

— Аз съм й приятелка.

— Да, разбира се — подхвърли Хелена.

— Да не би да твърдиш, че не съм?

— Нищо подобно не съм казала.

— Отново си мърмориш, Хелена. Толкова ли е трудно да кажеш нещата направо?

— О, моля ви — простена Мери.

Почукване на вратата прекъсна спора. Синът на Нина, Антъни, влезе, облечен в обичайния си стил с електриковосиня риза и кожено яке.

— Готова ли си да тръгваме, мамо? — попита той.

— Повече от готова — изсумтя тя и го последва към вратата. Там спря и погледна Мери. — Говоря просто като приятелка. И като такава, смятам, че трябва да останеш в Париж. — Тя хвана Антъни под ръка и двамата излязоха от стаята.

— Господи, Мари — рече Хелена след малко. — Защо търпиш тази жена?

Мари само сви рамене.

Двете толкова си приличат, помисли си Берил, сравнявайки Мари Сейнт Пиер и Хелена. И двете не са дарени с красота, и двете са прехвърлили средната възраст, паднали в капана на бракове с мъже, които вече не ги обожаваха.

— Винаги съм смятала, че си светица, само задето позволяваш на тази кучка да влезе през вратата ти — рече Хелена. — Ако зависеше от мен…

— Някой трябва да пази мира — промълви Мери.

Четиримата се опитаха да поддържат разговора, ала често настъпваше неловко мълчание. И през цялото време тегнеше чувството на нещо недоизказано. Че дори отвъд ужаса на унищоженото жилище, мебели и ценни произведения на изкуството, имаше по-дълбоко загуба. Човек трябваше само да погледне очите на Мари Сейнт Пиер, за да разбере, че целият й живот е опустошен.

Дори когато съпругът й Филип влезе в стаята, Мари не се оживи. Сякаш се сгърчи при целувката му. Извърна лице и погледна към вратата, която в този момент отново се отвори.

Влезе Клод Домие, зърна Берил и ахна от изненада.

— Вие сте тук?

— Чакаме ви, за да говорим с вас — отвърна Берил.

Домие погледна Ричард, сетне отново се обърна към Берил.

— Опитвах се да ви намеря и двамата.

— Какво се е случило? — попита Ричард.

— Въпросът е… деликатен. — Домие им махна да го последват. — Най-добре ще е да го обсъдим насаме.

Последваха го в коридора покрай стаята на сестрите. В един усамотен ъгъл Домие спря и се обърна към Ричард.

— Току-що ми се обадиха от полицията. Колет е била намерена застреляна в колата си. Близо до площад „Вендом“.

— Колет? — попита Берил. — Агентката, която следеше Джордан?

Домие мрачно кимна.

— О, господи — промълви Берил. — Джорди…

— Той е в безопасност — бързо рече Домие. — Уверявам ви.

— Но щом са убили нея, могат да…

— Той е арестуван — рече Домие. В погледа му, отправен към Берил, се четеше съчувствие. — За убийство.

 

 

Дълго след като всички останали бяха напуснали болничната стая, Хелена остана до леглото на Мари. Известно време двете почти не говореха; добрите приятелки се чувстват удобно дори като мълчат. Накрая Хелена не се сдържа:

— Това е нетърпимо. Не може повече така, Мари.

— Какво друго мога да направя? — въздъхна Мари. — Тя има толкова много приятели, толкова много хора могат да се обърнат срещу мен. Срещу Филип…

— Но ти трябва да направиш нещо. Каквото и да е. Например, престани да говориш с нея!

— Нямам доказателства. Никога не съм имала.

— Не ти трябва доказателство. Гледай! Обърни внимание на това как се държат, когато са заедно. Как тя непрестанно е около него, усмихва му се. Може да ти е казал, че всичко е приключило, но ти виждаш, че не е. И къде е той изобщо? Ти си в болница, а той почти не те посещава. Когато го стори, само те целува по бузата и почти веднага си тръгва.

— Много е зает. Икономическият семинар…

— О, да — изсумтя Хелена. — Работата на мъжете винаги е толкова важна!

Мари се разплака, без ридания, само сълзите се стичаха по лицето й. Да страда мълчаливо — така беше свикнала. Никакви оплаквания или възражения, просто сърцето й безшумно умираше.

„Болката, която понасяме все заради любовта на мъжете“, горчиво си помисли Хелена.

— По-лошо е, отколкото си мислиш — прошепна Мари.

— Как би могло да бъде по-лошо?

Мари не отговори. Само сведе поглед към драскотините по ръцете си. Бяха леки порязвания от падналите стъкла, ала тя се взираше в тях с безгранично отчаяние.

Значи това е, ужасено си помисли Хелена. Тя смята, че са се опитали да я убият. Защо не отвърне с удар? Защо не се бори?

Ала Мари нямаше желание. Личеше си дори само по приведените й отпуснати рамене.

„Моя нещастна, скъпа приятелко, помисли Хелена, загледана със съжаление в Мари, колко много си приличаме. И в същото време колко сме различни.“

 

 

Мъжът, който седеше на отсрещната пейка, мълчаливо оглеждаше дрехите на Джордан, обувките му, часовника. Доста е вкиснат, като се съди по миризмата му, помисли си Джордан. А може би този прекрасен аромат на евтино вино и пот идваше от другия обитател на килията? Джордан хвърли поглед към мъжа, който блажено хъркаше в далечния ъгъл. Да, и той беше доста вероятен източник.

Мъжът на пейката все още се взираше в него. Джордан се опита да не му обръща внимание, ала погледът му бе толкова настойчив, че накрая Джордан гневно подхвърли:

— Какво гледаш?

— Злато? — попита мъжът на френски.

— Моля?

— Злато? — посочи мъжът часовника му.

— Да, разбира се, че е златен!

Мъжът се ухили, разкривайки развалени зъби. Стана, прекоси килията и се настани до Джордан. Погледът му се насочи към обувките на младия мъж.

— Италиански?

— Да, италиански са — въздъхна Джордан.

Мъжът се пресегна и докосна ръкава на сакото му.

— Добре, стига толкова — сопна се Джордан. — Прибери си ръцете, приятел!

Онзи само се ухили още по-широко и посочи собствените си обувки, нещо средно между картон и пластмаса.

— Харесва ти?

— Много са хубави — изстена Джордан.

Чуха се приближаващи стъпки и звън на ключове. Заспалият в ъгъла мъж изведнъж се събуди и се развика:

— Невинен съм! Невинен съм!

— Господин Тависток? — попита пазачът.

— Да? — скочи на крака Джордан.

— Елате с мен.

— Къде отиваме?

— Имате посетители.

Пазачът го поведе по коридора, покрай претъпканите килии. Господи, помисли си Джордан, а аз смятах, че моята килия е гадна. Последва пазача през една заключена врата към приемното помещение. Изведнъж се озова сред невероятен шум. Навсякъде звъняха телефони, крещяха хора. Някакви затворници чакаха на опашка, а една жена непрестанно пищеше, че е станала грешка. Сред шумотевицата Джордан чу името си.

— Берил? — облекчено рече той.

Тя изтича към него и едва не го събори с прегръдката си.

— Джорди! О, бедничкият ми Джорди, добре ли си?

— Добре съм, миличка.

— Наистина ли си добре?

— След като си тук, вече съм съвсем добре. — Той погледна над рамото й и зърна Ричард и Домие. Кавалерията пристигна. Сега вече цялата тази ужасна бъркотия може да бъде изяснена.

Берил се отдръпна и се намръщи.

— Изглеждаш ужасно.

— Вероятно мириша още по-лошо. — Той се обърна към Домие. — Откриха ли нещо за Колет?

Домие поклати глава.

— Един-единствен куршум, деветмилиметров, в слепоочието. Очевидно екзекуция без свидетели.

— Ами пистолета? — попита Джордан. — Как може да ме обвиняват без оръжието на престъплението?

— Намерили са го — отвърна Домие. — В канавката, съвсем близо до колата.

— И няма никакви свидетели? — попита Берил. — Посред бял ден?

— Това е странична уличка. Няма много минувачи.

— Но все някой сигурно е видял нещо.

Домие кимна мрачно.

— Една жена наистина спомена, че е видяла мъж да влиза насила в колата на Колет. Но това е било на булевард „Сен Жермен“.

Джордан изстена.

— О, страхотно. Това бях аз.

— Ти? — намръщи се Берил.

— Убедих я да ме откара обратно в хотела. Отпечатъците ми ще са из цялата кола.

— Какво стана, след като влезе в колата? — попита Ричард.

— Тя ме остави при „Риц“. Качих се в стаята за няколко минути, после слязох обратно долу да говоря с нея. Тогава открих… — Той отново изстена и се хвана за главата. — Господи, това не може да се случва.

— Видя ли нещо? — настоя Ричард.

— Нищо. Но… — Джордан бавно вдигна глава. — Колет може да е видяла.

— Не си ли сигурен?

— Докато карахме към хотела, тя все се мръщеше в огледалото. Каза нещо, че си въобразявала неща. Погледнах, но видях само коли. — Той се обърна към Домие. — Наистина изпитвам вина. Все си мисля, че ако бях обърнал по-голямо внимание, ако не бях дотолкова потънал в…

— Тя знаеше как да се защитава — прекъсна го Домие. — Трябваше да е подготвена.

— Точно това не разбирам — рече Джордан. — Че е била изненадана толкова неподготвена. — Погледна часовника си. — Все още е доста светло. Можем да се върнем на булевард „Сен Жермен“. Да минем отново по стъпките ми. Може да си спомня нещо.

Предложението му бе посрещнато с пълна тишина.

— Джорди — нежно каза Берил, — ти не можеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да те пуснат.

— Но те трябва да ме пуснат! Не съм го направил! — Той погледна Домие. За негово учудване, французинът поклати глава.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, Джордан — обади се Ричард. — Ще те измъкнем оттук.

— Обади ли се някой на чичо Хю?

— Не е в Четуайнд — отвърна Берил. — Никой не знае къде е. Изглежда е заминал снощи, без да каже на никого. Отиваме да се срещнем с Реджи и Хелена. Те имат приятели в посолството. Може да намерят връзки.

Поразен от новината, Джордан стоеше безмълвно, заобиколен от хаоса крещящи затворници и полицаи. „Аз съм в затвора, а чичо Хю е изчезнал, помисли си той. С всяка секунда кошмарът става все по-лош.“

— Полицията смята, че съм виновен, така ли? — попита той.

— Боя се, че да — отвърна Домие.

— А ти, Клод? Ти какво мислиш?

— Той знае, че си невинен, разбира се! — заяви Берил.

— Всички смятаме така. Само ми дай време да изясня нещата.

Джордан се обърна към сестра си, към красивата си твърдоглава сестра. Единственият човек, когото обичаше толкова много на тоя свят. Свали часовника си и решително го притисна към ръката й.

— Защо ми го даваш? — намръщи се тя.

— На съхранение. Може да остана тук доста дълго време. Искам ти да се прибереш у дома, Берил. Със следващия самолет за Лондон. Разбираш ли?

— Никъде няма да ходя.

— Ще идеш. И Ричард ще се погрижи за това.

— Как? — сопна се тя. — Като ме завлече за косата?

— Ако се налага.

— Имаш нужда от мен тук!

— Берил. — Той я хвана за раменете и заговори тихо в опита си да я вразуми. — Убита е една жена. А тя бе обучена да се защитава.

— Това не означава, че аз съм следващата.

— Означава, че са уплашени. Готови са за ответен удар. Трябва да се прибереш вкъщи.

— И да те оставя на това място?

— Клод ще бъде тук. И Реджи…

— Значи отивам си вкъщи и те оставям да гниеш в затвора? — Тя поклати глава. — Наистина ли смяташ, че ще го направя?

— Ако ме обичаш, ще го направиш.

Тя вирна брадичка.

— Ако те обичам, няма да направя такова нещо. — Прегърна го решително и силно. Избърса сълзите си и се обърна към Ричард. — Да тръгваме. Колкото по-скоро говорим с Реджи, толкова по-бързо ще разчистим бъркотията.

Джордан проследи сестра си, докато се отдалечаваше. Точно в неин стил, помисли си, да върви упорито и решително през тълпата джебчии и проститутки.

— Берил! — извика той. — Прибери се у дома! Не се дръж като идиот!

Тя спря и се обърна към него.

— Нищо не мога да направя, Джорди. Семейна черта. — Извърна се и излезе през вратата.