Тес Геритсън
По техните стъпки (3)

Втора глава

Бъкингамшър, Англия

Айфеловата кула се топеше. Джордан стоеше до масата и наблюдаваше как водата капе от ледената скулптура в сребърното плато със стриди под нея. Е, толкова за Деня на Бастилията, помисли си. Още една нощ, още едно парти. И това бе почти към края си.

— Вече изяде достатъчно стриди за една вечер, Реджи — дочу се сърдит глас. — Или забрави подаграта си?

— От месеци не съм имал криза.

— Само защото аз следя диетата ти — рече Хелена.

— Тогава тази вечер, скъпа, гледай на другата страна — отвърна Реджи и взе нова стрида. Поднесе черупката към устните си и изсипа мидата в устата си. На лицето му се изписа невероятно блаженство, щом преглътна деликатеса.

Хелена потрепери.

— Отвратително е да се яде нещо живо. — Тя погледна Джордан, забелязала леко обърканото му изражение. — Не си ли съгласен?

Джордан дипломатично сви рамене.

— Въпрос на възпитание, предполагам. В някои култури хапват термити. Или жива риба. Чувал съм дори за маймуни, на които обръсват главите…

— О, моля те — изстена Хелена.

Джордан бързо избяга, преди семейният скандал да се развихри. Не беше много здравословно да се окаже между воюващите съпрузи. Подозираше, че лейди Хелена обикновено има надмощие; парите обикновено надделяваха.

Той се присъедини към финансовия министър Филип Сейнт Пиер и бе принуден да изслуша лекция за световната икономика. Семинарът бил пълен провал, обяви Филип. Американците отказвали да научат какво е фискална отговорност. И така нататък. Почти изпита облекчение, когато Нина Съдърланд се включи в разговора, следвана от пауна Антъни.

— Не са само американците — отбеляза Нина. — Напоследък никой не е особено добре, дори французите. Не си ли съгласен, Филип?

Филип се изчерви под проницателния й поглед.

— Всички имаме трудности, Нина…

— Някои повече от други.

— Рецесията е в световен мащаб. Трябва да бъдем търпеливи.

Нина вирна брадичка.

— Ами ако човек не може да си позволи да чака? — Тя пресуши чашата си и с рязък жест я остави. — Тогава какво да прави, Филип, скъпи?

Разговорът внезапно секна. Джордан забеляза, че Хелена ги гледа развеселено, а Филип така силно стискаше чашата си, че кокалчетата му побеляха. Какво, по дяволите, ставаше тук, зачуди се Джордан. Някаква лична война? Странно напрежение се усещаше сред гостите тази вечер. Вероятно всичко се дължеше на щедро леещото се шампанско. Реджи със сигурност бе прекалил. Пълният им гост се бе преместил от подноса със стриди към масата с шампанско. С леко трепереща ръка си взе нова чаша и я поднесе към устните си. Никой не се държеше както трябва тази вечер. Дори Берил.

Определено, не и Берил.

Той зърна сестра си да се връща в балната зала. Страните й бяха леко поруменели, очите й блестяха с неземен огън. Американецът се появи веднага след нея, също с пламнали страни и доста смутен. Аха, помисли си Джордан с усмивка. Малък флирт в градината, така ли? Е, едно свежо романтично преживяване нямаше да се отрази зле на горката Берил, само да можеше да й помогне да забрави хронично изневеряващия хирург.

Берил си взе чаша шампанско от минаващия сервитьор и се насочи към Джордан.

— Забавляваш ли се? — попита тя.

— Не колкото теб, както виждам. — Той погледна към Ричард Улф, който не бе успял да избегне атаката на някакъв американски бизнесмен. — И тъй — прошепна Джордан, — успя ли да изтръгнеш признание от него?

— Нищичко — усмихна се тя над чашата си с шампанско. — Устата му е като запечатана.

— Наистина ли?

— Но ще опитам пак по-късно. След като му дам възможност да се поохлади.

Господи, колко красива изглеждаше сестра му, когато бе щастлива. Което напоследък не се случваше често. Прекалено много страст имаше в сърцето й; и това я правеше много по-уязвима, отколкото някога би признала. Вече година тя се криеше, напълно изоставила старата игра на флирта. Бе се отказала дори от благотворителната си работа в „Сейнт Люк“ — работа, която толкова много обичаше. Беше твърде болезнено непрестанно да се натъква на бившия си любовник в болницата.

Ала тази вечер очите й искряха както едно време и той се радваше да я види такава. Забеляза, че огънят се разгоря още повече, когато Ричард Улф погледна към нея. Двамата флиртуваха с очи! Той почти долавяше искрите, които прехвърчаха помежду им.

— … заслужена чест, разбира се, но малко позакъсняла, не смяташ ли, Джордан?

Джордан озадачено погледна зачервеното лице на Реджи Вейн. Мъжът очевидно бе прекалил с пиенето.

— Извинявай — рече той, — боя се, че не разбрах за какво става въпрос.

— Медалът на кралицата за Лио Синклер. Помниш Лио, нали? Прекрасно момче. Убит бе преди година и половина. Дали пък не бяха две? — Той леко тръсна глава, сякаш да избистри мозъка си. — Както и да е, най-сетне се наканиха да дадат медал на вдовицата му. Смятам, че е непростимо.

— Не всички, загинали в Залива, получиха медали — намеси се Нина Съдърланд.

— Но Лио беше в разузнаването — възрази Реджи. — Заслужаваше някакво признание, като се има предвид как… загина.

— Може да е било просто недоглеждане — предположи Джордан. — Документите са се загубили, нещо такова. МИ6 действително отдава почит на загиналите си служители и Лио просто е бил пропуснат.

— Като мама и татко — обади се Берил. — Те загинали при изпълнение на служебния си дълг. Ала така и не получиха медал.

— Изпълнение на служебния дълг ли? — попита Реджи. — Не съвсем. — Той несигурно вдигна чашата към устните си. Изведнъж застина, осъзнал, че другите са се втренчили в него. Мълчанието се проточи, прекъсвано единствено от тракането на мидени черупки в нечия чиния.

— Какво имаш предвид с „не съвсем“? — попита Берил.

Реджи прочисти гърлото си.

— Ами… Хю трябва да ви е казал… — Той се озърна с пребледняло лице. — О, боже — промълви. — Този път стъпих накриво.

— Какво да ни каже, Реджи? — настоя Джордан.

— Но това е всеизвестно — отвърна Реджи. — Пишеше го във всички парижки вестници…

— Реджи — започна Джордан бавно. Преднамерено. — Ние разбрахме, че майка ми и баща ми са били застреляни в Париж. Че е било двойно убийство. Не е ли вярно?

— Е, разбира се, имаше убийство…

— Едно ли? — прекъсна го Джордан.

Реджи объркано се озърна.

— Аз не съм единственият, който знае за това. Всички бяхте в Париж, когато това се случи!

Няколко секунди никой нищо не каза. Сетне Хелена тихо добави:

— Беше много отдавна, Джордан. Преди двайсет години. Едва ли има някакво значение сега.

— За нас има значение — настоя Джордан. — Какво се е случило в Париж?

Хелена въздъхна.

— Казах на Хю, че е трябвало да бъде откровен с вас, вместо да се опитва да го погребе.

— Какво да погребе? — попита Берил.

Хелена здраво стисна устни.

Нина бе тази, която най-сетне каза истината. Безочливата Нина, която не знаеше що е деликатност.

— Полицията каза, че е било убийство. Последвано от самоубийство — безизразно рече тя.

Берил се втренчи в Нина, която срещна погледа й, без да трепне.

— Не — прошепна младата жена.

Хелена нежно докосна рамото й.

— Ти беше съвсем малка, Берил. Всъщност и двамата бяхте малки. И Хю не сметна за уместно…

— Не — повтори отново Берил и се отдръпна от протегнатата ръка на Хелена. Рязко се извърна и побягна от залата.

— Благодаря ви. На всички — хладно рече Джордан. — За тъй освежителната ви искреност. — Сетне той също се извърна и последва сестра си навън.

Настигна я на стълбището.

— Берил?

— Не е вярно — рече тя. — Аз не го вярвам!

— Разбира се, че не е вярно.

Тя спря на стълбите и го погледна.

— Тогава защо всички го казват?

— Грозни слухове. Какво друго може да бъде?

— Къде е чичо Хю?

Джордан поклати глава.

— Няма го в балната зала.

Берил погледна към втория етаж.

— Хайде, Джорди — рече решително. — Ще изясним тази работа.

Двамата заедно изкачиха стълбите.

Чичо Хю беше в кабинета си; през затворената врата го чуха да говори обезпокоено по телефона. Без да почукат, двамата влязоха и застанаха пред него.

— Чичо Хю? — рече Берил.

Хю рязко й махна да замълчи. Сетне се обърна с гръб и продължи разговора си по телефона:

— Сигурно ли е, Клод? Не е имало изтичане на газ или нещо подобно?

— Чичо Хю!

Той остана с гръб към нея.

— Да, да — продължи да говори в слушалката. — Веднага ще кажа на Филип. Боже, моментът не е никак подходящ, но имаш право, той няма избор. Ще трябва да се върне още тази вечер. — На лицето му беше изписано изумление, когато затвори и се втренчи в телефона.

— Истината ли ни каза? — попита Берил. — За мама и татко?

Хю се извърна, намръщи се и объркано се взря в нея.

— Какво? За какво говориш?

— Каза ни, че са били убити при изпълнение на служебния си дълг — продължи Берил. — Нищо не спомена за самоубийство.

— Кой ви каза това? — рязко попита той.

— Нина Съдърланд. Но Реджи и Хелена също знаеха. Всъщност целият свят изглежда е знаел! Всички, с изключение на нас.

— Проклета да е тази Съдърланд! — изръмжа Хю. — Няма никакво право.

Берил и Джордан шокирано се втренчиха в него. Сетне Берил тихо промълви:

— Това е лъжа. Нали?

Хю рязко се отправи към вратата.

— Ще го обсъдим по-късно. Трябва да се погрижа за нещо…

— Чичо Хю! — извика Берил. — Лъжа ли е?

Хю спря. Бавно се извърна и я погледна.

— Никога не съм го вярвал — отвърна. — Нито за миг не съм смятал, че Бърнард може да й причини нещо лошо…

— Какво говориш? — попита Джордан. — Че татко я е убил?

Мълчанието на чичо им бе единственият отговор, от който се нуждаеха. Хю поспря за миг на прага. Сетне тихо рече:

— Моля те, Джордан. Ще поговорим за това по-късно. След като всички си тръгнат. Сега наистина трябва да свърша нещо неотложно. — Той се обърна и излезе.

Берил и Джордан се спогледаха шокирани.

— Боже мой, Джорди — промълви Берил. — Явно е истина.

 

 

От другия край на балната зала Ричард проследи припряното излизане на Берил, последвана почти незабавно от Джордан, чието изражение бе доста мрачно. Какво, по дяволите, става, зачуди се Ричард. Понечи да ги последва навън, сетне зърна Хелена, която поклати глава и приближи към него.

— Истински кошмар — промълви тя. — Прекалено много шампанско се изпи тази вечер.

— Какво стана?

— Току-що научиха истината. За Бърнард и Маделин.

— Кой им каза?

— Нина. Ала всъщност вината беше на Реджи. Толкова е пиян, че не знае какво говори.

Ричард хвърли поглед към вратата, през която току-що бе излязъл Джордан.

— Трябва да поговоря с тях, да им разкажа цялата история.

— Не мислиш ли, че това е задължение на чичо им? Именно той го е крил от тях през всички тези години. Нека той им обясни.

След кратко мълчание Ричард кимна.

— Права си, разбира се. Май е по-добре да отида и да удуша Нина.

— Удуши и съпруга ми, като си се захванал. Имаш разрешението ми.

Ричард се извърна и забеляза Хю да влиза в залата.

— Сега пък какво има? — промърмори той, щом мъжът се насочи към тях.

— Къде е Филип? — рязко попита Хю.

— Струва ми се, че излезе в градината — отвърна Хелена. — Случило ли се е нещо?

— Тази вечер е истинска катастрофа — промърмори Хю. — Току-що ми се обадиха от Париж. В апартамента на Филип е избухнала бомба.

Ричард и Хелена ужасено се взряха в него.

— О, господи — прошепна жената. — Мари…

— Добре е. Няколко леки наранявания, но нищо сериозно. Настанена е в болница.

— Опит за убийство? — попита Ричард.

— Така изглежда — кимна Хю.

 

 

Отдавна бе минало полунощ, когато Джордан и Хю най-сетне откриха Берил. Беше в старата стая на майка си, приседнала до сандъка на Маделин. Капакът бе отворен и вещите на Маделин бяха разпръснати по леглото и на пода: копринени летни рокли, шапки с цветя, чанта, обсипана с мъниста. Имаше и глупави предмети: парченце морски корал, камъче, порцеланова жаба — предмети, които имаха стойност единствено за Маделин. Берил бе извадила всички тези неща от сандъка и сега седеше сред тях и се опитваше да попие от тези предмети топлината и духа, които някога бяха изпълвани Маделин Тависток.

Чичо Хю влезе в спалнята и седна на стола до племенницата си.

— Берил — започна нежно, — време е… време е да ви кажа истината.

— Времето за истината е било преди години — отвърна тя и се втренчи в порцелановата жаба в ръката си.

— Но и двамата бяхте твърде малки. Ти беше само на осем, а Джордан на десет. Нямаше да разберете…

— Щяхме да понесем фактите! А ти си ги скрил от нас!

— Фактите бяха болезнени. Френската полиция заключи…

— Татко никога не би й сторил зло — твърдо заяви Берил. Вдигна поглед, изпълнен с такава ярост, че Хю изненадано се отдръпна. — Не помниш ли как бяха неразделни, чичо Хю? Колко силно се обичаха? Аз помня!

— Аз също — обади се Джордан.

Чичо Хю свали очилата си и уморено разтърка очи.

— Истината е още по-лоша — промълви той.

Берил изумено се втренчи в него.

— Какво може да е по-лошо от убийство и самоубийство?

— Може би… може би трябва да видите папката. — Той се изправи. — Горе е. В кабинета ми.

Последваха чичо си на третия етаж, до една стая, която рядко посещаваха, стая, която той държеше винаги заключена. Хю отвори шкафа и измъкна от чекмеджето една папка. Беше поверителен доклад на МИ6 с надпис „Тависток, Бърнард и Маделин“.

— Предполагам… надявах се да ви предпазя от това — рече Хю. — Истината е, че аз самият не го вярвам. Бърнард не беше предател. Ала доказателствата бяха тук. И аз не разполагах с друго обяснение. — Той подаде папката на Берил.

Тя мълчаливо я отвори. Двамата с Джордан прегледаха съдържанието. Вътре имаше копия на доклада на парижката полиция, включително показания на свидетели и снимки от местопрестъплението. Заключението бе същото, което им бе казала Нина Съдърланд. Бърнард бе застрелял съпругата си три пъти от упор, след което бе опрял пистолета до главата си и натиснал спусъка. Снимките бяха прекалено ужасни; Берил бързо ги прелисти и се взря в друг доклад, този път от френското разузнаване. Неспособна да повярва, прочете и препрочете заключенията.

— Това не е възможно — рече тя.

— Това са открили. Куфарче със строго секретни папки на НАТО. Данни за оръжия на организацията. Било е в таванския апартамент, където са открили телата им. Тези папки са били у Бърнард, когато е умрял — папки, които не е трябвало да бъдат изнасяни от сградата на посолството.

— Откъде знаеш, че той ги е взел?

— Той имаше достъп, Берил. Той беше нашата разузнавателна свръзка с НАТО. Месеци наред документи на организацията се появяваха в ръцете на източногерманците, доставени им от някой с кодовото име Делфи. Знаехме, че имаме къртица, ала не можехме да го открием — докато тези документи не бяха открити заедно с тялото на Бърнард.

— И ти смяташ, че татко е бил Делфи — рече Джордан.

— Не, това бе заключението на френското разузнаване. Не можех да повярвам, но не бях в състояние да оспоря фактите.

За момент Берил и Джордан запазиха мълчание, поразени от силата на доказателствата.

— Ти всъщност не вярваш, нали, чичо Хю? — тихо попита Берил. — Че е бил татко?

— Не можех да оспоря разкритията. А и това обясняваше смъртта им. Може би са знаели, че са на ръба да бъдат разкрити. Опозорени. Затова Бърнард е избрал единственият достоен изход. Би го сторил наистина. Смърт вместо позор.

Чичо Хю се отпусна на стола и уморено прокара пръсти през прошарената си коса.

— Опитах се да не давам гласност на доклада — рече той. — Търсенето на Делфи бе прекратено. Аз самият имах няколко неприятни години в МИ6. Брат на предател и всичко останало, можем ли да му се доверим, такива неща. Но после всичко бе забравено. И аз продължих кариерата си. Смятам… смятам, че никой в МИ6 не можеше да повярва на доклада. Че Бърнард е преминал от другата страна.

— Аз също не го вярвам — заяви Берил.

Чичо Хю я погледна.

— Въпреки това…

— Няма да го повярвам. Това е скалъпено. Някой в МИ6, скривайки истината…

— Това е нелепо, Берил.

— Мама и татко не могат да се защитят! Кой друг би се застъпил за тях?

— Лоялността ти е похвална, скъпа, но…

— А къде е твоята лоялност? — рязко попита младата жена. — Той ти е бил брат!

— Не исках да повярвам.

— Провери ли фактите тогава? Обсъди ли ги с френското разузнаване?

— Да, и се доверих на доклада на Домие. Той е съвестен служител.

— Домие? — попита Джордан. — Клод Домие? Не е ли шеф на парижкия оперативен отдел?

— По онова време той беше свръзката им с МИ6. Помолих го да преразгледа разкритията. Той стигна до същите заключения.

— Значи този Домие е идиот — заяви Берил и се насочи към вратата. — И смятам лично да му го кажа.

— Къде отиваш? — попита Джордан.

— Да си приготвя багажа — отвърна сестра му. — Идваш ли, Джордан?

— Багажът ли? — попита Хю. — Къде, по дяволите, отиваш?

Берил му хвърли поглед през рамо.

— Къде другаде, освен в Париж?

 

 

Позвъняването събуди Ричард Улф в шест сутринта.

— Тръгват с обедния полет за Париж — рече Клод Домие. — Приятелю, изглежда някой е разбутал доста неприятно гнездо на оси.

Все още сънен, Ричард седна в леглото и тръсна глава.

— За какво говориш, Клод? Кой ще лети до Париж?

— Берил и Джордан Тависток. Хю току-що ми се обади. Не смятам, че това е добро развитие на нещата.

Ричард се стовари обратно върху възглавницата.

— Те са зрели хора, Клод — прозя се той. — Щом искат да летят до Париж…

— Идват, за да разберат какво се е случило с Бърнард и Маделин.

Ричард затвори очи и изстена.

— О, прекрасно, точно това ни трябваше.

— Същото мисля и аз.

— Хю не може ли да ги разубеди?

— Опитал се. Но тази негова племенница… — Домие въздъхна. — Срещал си я. Значи имаш представа.

Да, Ричард прекрасно знаеше колко твърдоглава можеше да е госпожица Берил Тависток. Каквато майката, такава и дъщерята. Спомни си, че Маделин беше също толкова непоколебима, също толкова решителна.

Също толкова обаятелна.

Той прогони спомените за отдавна мъртвата жена и попита:

— Колко точно знаят?

— Видели са доклада ми. Знаят за Делфи.

— Значи ще търсят точно където трябва.

— На най-опасните места — добави Домие.

Ричард седна на крайчеца на леглото и прокара пръсти през косата си, докато обмисляше възможностите. Опасностите.

— Хю е загрижен за безопасността им — рече Домие. — Аз също. Ако предположенията ни се окажат верни…

— Тогава те ще вървят върху подвижни пясъци.

— А Париж и така е достатъчно опасен — добави Домие. — Какво остава след последната бомба.

— Как е Мари Сейнт Пиер, между другото?

— Няколко драскотини и синини. Утре ще бъде изписана от болницата.

— Балистичният доклад?

— „Семтекс“. Горният апартамент е напълно разрушен. За щастие, Мари е била долу, когато е избухнала бомбата.

— Кой поема отговорността?

— Един мъж се обади по телефона малко след експлозията. Каза, че принадлежал на някаква групировка, наречена „Космическа солидарност“. Те поемат отговорността.

— „Космическа солидарност“? Никога не съм чувал за такава!

— Ние също — рече Домие. — Но знаеш как е в наши дни.

Да, Ричард знаеше, и то прекалено добре. Всеки ненормалник с подходящи връзки можеше да си купи необходимото количество „Семтекс“, да си направи бомба и да се присъедини към революцията — към която и да било революция. Нищо чудно, че бизнесът му процъфтяваше. В този смел нов свят, тероризмът бе част от живота. И всички клиенти бяха готови да платят най-високата цена за охрана.

— Както виждаш, приятелю — продължи Домие, — моментът не е подходящ децата на Бърнард да идват в Париж. А и всички въпроси, които ще задават…

— Няма ли да можеш да ги държиш под око?

— Че каква причина имат да ми се доверят. В онази папка е моят доклад. Не, те имат нужда от друг приятел тук, Ричард. Някой с остро око и непогрешим инстинкт.

— Имаш ли някой предвид?

— Едно птиченце ми каза, че двамата с госпожица Тависток споделяте известни… симпатии?

— Тя е твърде богата за мен. А аз съм твърде беден за нея.

— Обикновено не моля за услуги — тихо рече Домие. — Хю също.

„А сега молиш“, помисли си Ричард и въздъхна.

— Нима мога да откажа?

След като затвори, той се замисли за предстоящата задача. Всъщност трябваше да изпълнява ролята на детегледачка… презираше подобни поръчения. Ала мисълта, че ще види отново Берил Тависток и спомена за онази целувка в градината, бяха достатъчни, за да извикат усмивка на лицето му. Прекалено богата за мен, помисли си. Но човек може да мечтае, нали? А и го дължа на Бърнард и Маделин.

Дори след всичките тези години смъртта им все още го преследваше. Може пък да бе дошъл моментът да се разкрие тази мистерия, да се отговори на всички онези въпроси, които двамата с Домие бяха повдигнали преди двайсет години. Същите въпроси, които МИ6 и ЦРУ твърдо бяха заглушили.

А сега Берил Тависток пъхаше аристократичния си нос в кашата. Доста привлекателен нос при това. Надяваше се това да не й струва живота.

Стана от леглото и се пъхна под душа. Толкова работа трябваше да свърши, толкова неща да подготви, преди да се отправи за летището.

Щеше да бъде детегледачка, боже, как мразеше подобни задачи.

Но тази поне щеше да е в Париж.

 

 

Антъни Съдърланд се взря през прозореца на самолета и трескаво закопня полетът вече да е приключил. Какъв отвратителен късмет да се паднат в един и същи самолет заедно със семейство Вейн! А и местата им да са точно от другата страна на пътеката в първа класа — е, това беше наистина непоносимо. Той смяташе Реджи Вейн за ужасен досадник, особено когато беше пиян, което скоро щеше да стане. Две чаши с уиски и вече бе започнал да бърбори колко много му липсва добрата стара Англия, където храната се сварявала както трябва, а не се правела на соте с всичкото това ужасно масло, където хората се редели възпитано на опашки, където тълпите не вонели на чесън и лук. Живял бил прекалено дълго в Париж — не било ли време да се пенсионира от банката и да се върне вкъщи? Посветил бил много години на парижкия клон на Лондонската банка. Сега, като имало толкова способни и млади вицепрезиденти, готови да заемат мястото му, защо да не им дадял възможност?

Лейди Хелена, която изглеждаше също толкова отегчена от съпруга си, колкото беше и Антъни, рече:

— Млъкни, Реджи. — И му поръча трета чаша уиски.

Антъни не го бе грижа и за Хелена. Тя му напомняше на някакъв вид отвратителен гризач. Пълна противоположност на майка му! Двете жени седяха от срещуположните страни на пътеката, Хелена — невзрачна и достойна в карираната си пола и сако, Нина — направо ослепителна в снежнобелия си копринен костюм от панталон и сако.

Само истински уверена в себе си жена можеше да облече бяла коприна, а майка му беше сред това малцинство. Дори на петдесет и три, Нина изглеждаше великолепно; в тъмната й, свободно разпусната коса нямаше нито един бял косъм, на фигурата й би завидяло всяко двайсетгодишно момиче. Но разбира се, помисли си Антъни, тя ми е майка.

И както винаги, бе захванала спор с Хелена.

— Щом като на двамата с Реджи ви е толкова неприятно в Париж, защо стоите там? Ако питате мен, хората, които не обожават града, не заслужават да живеят там.

— Разбира се, ти би се влюбила в Париж — подхвърли Хелена.

— Всичко е въпрос на отношение. Ако човек е свободомислещ…

— О, не, ние сме прекалено тесногръди — промърмори Хелена.

— Не съм казала това. Но британците си имат определено отношение. Господ е англичанин, нещо такова.

— Искаш да кажеш, че не е? — намеси се Реджи.

Хелена не се засмя.

— Просто смятам, че са необходими някакви ред и дисциплина, за да може светът да функционира както трябва.

Нина погледна Реджи, който шумно сърбаше уискито си.

— Да, виждам, че и двамата вярвате в дисциплината. Нищо чудно, че вечерта завърши така катастрофално.

— Не ние избълвахме истината — сопна се Хелена.

— Аз поне бях достатъчно трезва, за да знам какво говоря! — заяви Нина. — Все някога щяха да разберат. След като Реджи пусна птичето от клетката, реших, че е време да бъдем откровени с тях за Бърнард и Маделин.

— И виж резултата — изстена Хелена. — Хю казва, че Берил и Джордан ще летят за Париж днес следобед. И ще поразровят нещата.

— Е, беше много отдавна — сви рамене Нина.

— Не разбирам защо си толкова безгрижна. Ако някой може да пострада, това си ти — промърмори Хелена.

Нина се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— О, нищо.

— Не, наистина! Какво имаш предвид с това?

— Нищо — сопна се Хелена.

Разговорът им внезапно секна. Антъни обаче разбираше, че майка му е бясна. Седеше напрегнато, стиснала ръце в скута си. Дори си поръча второ мартини. Щом стана от седалката и тръгна по пътеката, за да се поразтъпче, той я последва. Срещнаха се в задната част на самолета.

— Добре ли си, майко? — попита Антъни.

Нина хвърли гневен поглед към първа класа.

— Реджи е виновен — прошепна тя. — А Хелена е права. Аз съм тази, която може да пострада.

— След всички тези години?

— Те отново ще задават въпроси. Ще ровят. Господи, ами ако тия хапльовци Тависток открият нещо…

— Нищо няма да открият — тихо рече Антъни.

Нина срещна погледа му. С този поглед и двамата почувстваха двайсетгодишната си връзка. „Ти и аз срещу света“ — пееше му тя навремето. И точно така се бяха чувствали — само двамата в парижкия си апартамент. Тя бе имала любовници, разбира се, незначителни мъже, които не струваха нищо. Ала има ли по-силна любов от тази между майка и син?

— Няма за какво да се тревожиш, мила — рече той. — Наистина.

— Но тези Тависток…

— Те са безобидни. — Той хвана ръката й и я стисна, за да й вдъхне смелост. — Гарантирам ти.