Тес Геритсън
По техните стъпки (2)

Първа глава

Бъкингамшър, Англия

Двайсет години по-късно

Джордан Тависток се отпусна в шезлонга на чичо Хю и развеселено се загледа, както хиляди пъти досега, в портрета на отдавна мъртвия си прародител, злочестият граф на Ловет. Каква сладка ирония имаше във факта, че лорд Ловет гледаше надолу от това почетно място над камината. Доказателство за семейното остроумие на Тависток бе, че бяха избрали да изложат на такова видно място единствения си роднина, който, съвсем буквално, бе загубил главата си на Тауър Хил — последният официално обезглавен човек в Англия — неофициалните обезглавявания не се брояха. Джордан вдигна чашата си за тост в чест на нещастния граф и отметна глава за глътка шери. Изкуши се да си налее втора чаша, но часът беше вече пет и половина и гостите скоро щяха да започнат да пристигат за приема по случай Деня на Бастилията. „Трябва да запазя в работна форма поне няколко сиви клетки, помисли си той. Може да ми потрябват, за да поддържам ролята си в сладките приказки.“ За Джордан сладките приказки не бяха сред любимите му занимания.

В повечето случаи той избягваше официалните партита с неизменния хайвер, към които чичо му Хю изглеждаше толкова пристрастен. Ала събитието тази вечер — в чест на гостите на къщата сър Реджи и лейди Хелена Вейн — можеше да се окаже по-интересно от обичайните събирания на познатата група. Това бе първото голямо тържество, след като чичо Хю се бе пенсионирал от британското разузнаване, и щяха да присъстват голям брой от бившите му колеги от МИ6. Добавете към тях и няколко стари кримки от Париж — всички те бяха в Лондон по повод на някакъв икономически семинар — и ето че вечерта можеше да се окаже доста вълнуваща. Събереш ли в едно помещение бивши шпиони и дипломати, какви ли не изненадващи тайни могат да изплуват на повърхността.

Джордан вдигна поглед към чичо си, който пристъпи в кабинета, мърморейки недоволно. Вече облечен в смокинг, Хю безуспешно се бе опитал да завърже папийонката си; в крайна сметка бе успял да докара ужасен квадратен възел.

— Джордан, помогни ми с това проклето нещо, ако обичаш — рече Хю.

Джордан се надигна от шезлонга и разхлаби възела.

— Къде е Дейвис? Него го бива много повече в тия неща.

— Изпратих го да доведе сестра ти.

— Нима Берил е излязла отново?

— Естествено. Споменеш ли думата „коктейл“ и Берил изхвърча през вратата.

Джордан внимателно стегна папийонката.

— Берил никога не е обичала партита. И между нас казано, струва ми се, че семейство Вейн малко й досадиха.

— Тъй ли? Че те са прекрасни гости. Така чудесно…

— Между тях винаги прехвърчат искри.

— О, това ли. Между тях от край време е така. Вече дори не ми прави впечатление.

— А забелязал ли си как Реджи следва Берил навсякъде като кученце?

Хю се разсмя.

— Щом види хубава жена, Реджи винаги се превръща в кученце.

— Е, нищо чудно, че Хелена все го дъвче за нещо. — Джордан отстъпи и намръщено огледа папийонката на чичо си.

— Как изглежда?

— Ще свърши работа.

Хю погледна часовника.

— Най-добре да се отбия в кухнята. Да се уверя, че всичко е наред. И защо семейство Вейн още не са слезли?

Сякаш по даден знак, двамата чуха гневни гласове откъм стълбището. Както винаги, лейди Хелена, се караше на съпруга си.

— Все някой трябва да ти каже тия неща — рече тя.

— И този някой винаги си ти, нали?

Сър Реджи влетя в кабинета, следван от съпругата си. Джордан винаги се изумяваше от тъй очебийното несходство между съпрузите. Сър Реджи, привлекателен и с посребрена коса, се извисяваше над жена си, която бе невзрачна като мишка. Вероятно обяснението се криеше в солидното наследство на Хелена; в края на краищата парите бяха велик компенсатор.

Щом наближи шест часа, Хю наля чаши с шери за четиримата.

— Преди да пристигнат ордите — рече той, — да вдигнем тост за безпрепятственото ви връщане в Париж. — Всички отпиха. Церемонията беше подходящо сериозна, това бе последната вечер, в която старите приятели бяха заедно.

После Реджи вдигна чаша.

— И за английското гостоприемство. Винаги съм го ценил високо!

Откъм алеята се чу шум на автомобилни гуми върху чакъла. Всички погледнаха през прозореца и зърнаха първата лимузина. Шофьорът отвори вратата и от колата слезе около петдесетгодишна жена, чиито пищни форми бяха очертани от яркозелена рокля, обсипана с мъниста.

Последва я млад мъж с лилава копринена риза и пое ръката й.

— Боже мой, това е Нина Съдърланд и невъзпитаното й синче — промърмори Хелена. — Къде ли е метлата, с която е долетяла?

Жената отвън изведнъж ги забеляза на прозореца.

— Здрасти, Реджи! Хелена! — извика тя с тръбен глас.

Хю остави чашата си.

— Време е да посрещнем варварите — с въздишка отбеляза той и следван от семейство Вейн се отправи към входната врата да приветства новопристигналите.

Джордан поизостана да довърши питието си, давайки си време да лепне на лицето си топла усмивка и да се подготви за неизбежното ръкостискане. Денят на Бастилията — какъв повод за парти! Той подръпна смокинга си, пооправи ризата и примирено пое към предното стълбище. Време беше шоуто да започне.

Но къде, по дяволите, бе сестра му?

 

 

В този момент обектът на мислите на Джордан Тависток яздеше сред тревистите поля. „Горката стара Фроги има нужда да се пораздвижи, помисли си Берил. Аз също.“ Тя се наведе напред във вятъра, усети ласката на конската грива върху лицето си и вдиша прекрасния аромат на животинска кожа, сладка детелина и топла юлска земя. Фроги се наслаждаваше на спринта не по-малко от нея, ако не и повече. Берил усещаше как силните мускули на животното се напрягат да ускорят галопа. „Тя е демон като мен“, помисли си Берил и внезапно се разсмя високо — същия див смях, който винаги караше чичо Хю да потръпва. Ала тук, на открито, можеше да се смее като развратница и никой нямаше да я чуе. Само да можеше да продължи да препуска вечно! Ала оградите и стените като че ли бяха навсякъде в живота й. Ограничаваха съзнанието й, сърцето й. Тя пришпори коня, сякаш се стремеше да надбяга всички дяволи, които я преследваха.

Денят на Бастилията. Какво отчаяно оправдание за парти.

Чичо Хю обичаше хубавите празненства, а семейство Вейн бяха стари приятели на семейството; заслужаваха подходящо изпращане. Ала бе видяла списъка с гостите и бяха все същите досадници. Нима бившите шпиони и дипломати не водеха по-интересен живот? Не можеше да си представи Джеймс Бонд пенсиониран, да си човърка из градината.

И все пак точно с това се занимаваше по цял ден чичо Хю. Кулминационната точка на седмицата бе прибирането на реколтата на първия му непалски домат хибрид — първия му домат изобщо! А що се отнасяше до приятелите на чичо й, е, не можеше за нищо на света да си ги представи да се промъкват из задните улички на Париж или Берлин. Филип Сейнт Пиер, може би — да, него можеше да си го представи в младежките му дни; на шейсет и две, той бе все още очарователен, галски сваляч. Преди години Реджи Вейн сигурно също е бил доста внушителен. Но повечето от колегите на чичо Хю изглеждаха толкова… изчерпани.

Не и аз. Никога.

Тя ускори още повече и отпусна юздите на Фроги.

Преминаха последния участък от полята и през малка групичка дървета. Фроги, вече поуморена, намали до тръс, а сетне до бавен ход. Берил дръпна юздите и я накара да спре до каменната стена на църквата. Слезе и остави Фроги да се разхожда свободно. Дворът на църквата беше пуст и надгробните камъни хвърляха дълги сенки върху моравата. Берил прескочи ниската стена и прекоси парцелите, докато стигна до мястото, на което бе идвала толкова много пъти досега. Красив обелиск се извисяваше над два гроба, разположени един до друг. Нямаше никакви украси, никакви ангели, гравирани върху мрамора. Само думи.

„Бърнард Тависток, 1930–1973

Маделин Тависток, 1934–1973

На земята, както и на небето, ние сме заедно“

Берил коленичи в тревата и дълго време не откъсна поглед от мястото, където почиваха майка й и баща й. Утре се навършват двайсет години, помисли си тя. Как ми се иска да можех да ви помня по-ясно! Лицата ви, усмивките ви. Помнеше само странни, маловажни неща. Миризмата на кожени куфари, уханието на парфюма на мама, на татковата лула. Шумът на хартията, докато двамата с Джордан разопаковаха подаръците, които мама и татко им бяха донесли. Кукли от Франция. Музикални кутийки от Италия. И смях. Винаги имаше много смях…

Берил седеше със затворени очи, заслушана във веселите звуци отпреди двайсет години. През вечерното жужене на насекомите и подрънкването на юздата на Фроги, тя чуваше звуците на детството си.

Църковната камбана заби — шест удара.

Берил рязко скочи. О, боже, нима бе толкова късно? Тя се огледа, сенките се бяха удължили още повече, а Фроги бе приближила до стената и гледаше с очакване. „О, господи, помисли си Берил, чичо Хю ще бъде ужасно ядосан.“

Тичешком прекоси църковния двор и се метна на гърба на кобилата. Двете полетяха през полето, кон и ездач, сякаш слети в едно същество. Време е за прекия път, помисли си Берил и насочи Фроги към дърветата. Това означаваше скок над каменната стена, а сетне галоп по пътя, ала щяха да съкратят поне километър и половина от маршрута. Фроги сякаш разбираше, че времето е от съществено значение. Тя набра скорост и приближи към стената с нетърпението на състезателна кобила. Прескочи чисто стената без никакво затруднение. Берил усети вятъра, скока и докосването на земята от другата страна на стената. Най-голямото препятствие беше зад гърба им. И точно зад завоя на пътя…

Зърна червени светлини, чу свистене на гуми по асфалта. Фроги рязко изви встрани и се изправи на задните си крака. Берил не успя да реагира навреме, изхлузи се от седлото и тежко се стовари на земята.

В първия миг, след като престана да й се вие свят, бе обзета от изумление, че изобщо е паднала — и то по такава глупава причина.

В следващия миг я обзе страх, че животното може да е пострадало.

Берил успя да се изправи и се втурна да хване юздите. Фроги бе все още уплашена и нервно потропваше по асфалта. Стана още по-неспокойна, когато се чу затръшване на врата на кола и бързи приближаващи стъпки.

— Не приближавайте повече! — изсъска Берил през рамо.

— Добре ли сте? — дочу се тревожен въпрос. Беше мъжки глас, приятен баритон. Американец?

— Нищо ми няма — отсече Берил.

— А на коня ви?

Като шепнеше тихо на Фроги, Берил коленичи и плъзна ръце по предните й крака. Крехките кости изглеждаха напълно здрави.

— Той добре ли е?

— Това е тя — отвърна Берил. — И да, изглежда й няма нищо.

— Наистина мога да правя разлика — сухо отвърна мъжът. — Когато виждам основните части.

Берил потисна усмивката си, изправи се и се извърна към мъжа. Тъмна коса, тъмни очи, отбеляза тя. И чувство за хумор — нямаше я типичната английска сдържаност. Четирийсет и няколко години смях бяха оставили чаровни бръчици около очите му. Беше облечен официално и широките му рамене внушително опъваха смокинга.

— Съжалявам за падането — рече той. — Предполагам, вината беше моя.

— Това е провинциален път. Не е много подходящ за висока скорост. Никога не се знае какво лежи зад ъгъла.

— Вече разбрах.

Фроги нетърпеливо я побутна. Берил я погали, чувствайки върху себе си погледа на мъжа.

— Имам някакво извинение все пак — рече той. — Завих ей там при селото и закъснявам. Опитвам се да открия някакво място, наречено Четуайнд. Знаете ли го?

Берил го изгледа изненадано.

— Отивате в Четуайнд? Значи сте се объркали.

— Така ли?

— Отклонили сте се на километър по-рано. Върнете се на главния път и продължете напред. Няма да пропуснете отбивката. Ще видите частен път, очертан от брястове, доста високи при това.

— Тогава ще гледам за брястове.

Берил яхна отново Фроги и погледна мъжа. Дори от височината на седлото той изглеждаше доста внушителен, строен и елегантен в смокинга. И поразително самоуверен, едва ли някой можеше да го уплаши, със сигурност не и жена, дори да бе яхнала четиристотинкилограмов кон.

— Сигурна ли сте, че не сте ранена? — попита той. — Стори ми се, че паднахте лошо.

— О, падала съм и преди — усмихна се Берил. — Имам твърда глава.

Мъжът също се усмихна, зъбите му проблеснаха в здрача.

— Значи не бива да се тревожа, че ще изпаднете в ступор тази вечер.

— Вие сте този, който ще изпадне в ступор.

— Моля? — намръщи се мъжът.

— Ступор, предизвикан от скучни и безкрайни разговори. Неизбежна перспектива, като се има предвид накъде сте тръгнали. — Тя се разсмя и обърна коня. — Приятна вечер — извика, махна с ръка и подкара Фроги към гората.

Щом остави пътя зад себе си, Берил си даде сметка, че ще пристигне в Четуайнд преди мъжа. Отново се засмя. Може би Денят на Бастилията щеше да се окаже по-интересен, отколкото бе очаквала. Тя леко побутна коня с ботуша си. Фроги веднага препусна в галоп.

 

 

Ричард Улф стоеше до взетата под наем кола Ем Джи и наблюдаваше отдалечаващата се жена, черната коса падаше като конска грива по раменете й. След секунди тя изчезна от погледа му, потъна в гората. „Дори не разбрах името й“, помисли си той. Налагаше се да попита лорд Ловет за нея. Кажи ми, Хю, познаваш ли една чернокоса вещица, която язди из околността? Беше облечена като селско момиче с избеляла риза и озеленени бричове, ала говорът й издаваше, че е учила в добро училище. Очарователно противоречие.

Той се качи обратно в колата. Беше почти шест и половина; пътят от Лондон му бе отнел повече време, отколкото беше очаквал. Проклети да са тия провинциални пътища! Той обърна колата и потегли към главния път, като този път разумно намаляваше скоростта на завоите. Не беше ясно какво дебне зад завоя. Крава или коза.

Или друга вещица, яхнала кон.

„Имам твърда глава.“ Той се усмихна. Да, така беше наистина. Падна от седлото — туп — и веднага скочи на крака. А беше и доста нагла. Сякаш не мога да различа кобила от жребец. Стига да можех да я видя както трябва.

А жената бе успял да огледа доста добре. Тази гарвановочерна коса и смеещите се зелени очи. Почти ми напомняше на…

Той потисна мисълта, прогони я в подвижните пясъци на лошите спомени. Кошмари, всъщност. Тези ужасни отзвуци на първата му задача, първия му провал. Белязал завинаги кариерата му, накарал го никога нищо да не приема за даденост. Така трябваше да се действа в този бизнес. Проверяваш фактите, никога не се доверяваш на източниците си и винаги, абсолютно винаги си пазиш гърба.

Започваше да се уморява. „Може би трябва да се оттегля и да се пенсионирам рано. Да заживея спокойно в провинцията като Хю Тависток.“ Разбира се, Тависток имаше титла и имение, което му осигуряваше удобен живот, макар че Ричард едва сдържаше усмивката си при мисълта, че пълния и оплешивяващ Хю Тависток е граф на нещо си. „Да, трябва просто да се установя на онези десет акра в Кънектикът. Да се провъзглася за граф на каквото и да е и да отглеждам краставици.“

Ала работата щеше да му липсва. Гъделът от опасността, международната шахматна игра, която подлагаше на изпитание ума и съобразителността. Светът се променяше толкова бързо, че бе невъзможно да определиш кои ще бъдат утрешните ти врагове…

Най-сетне забеляза отбивката към Четуайнд. Очертана от величествени брястове, както я бе описала чернокосата жена. Внушителната алея подхождаше чудесно на огромната сграда, до която водеше. Това не бе просто провинциална къща, а замък с кули и покрити с бръшлян каменни стени. Паркът заемаше доста голяма площ, покрита с плочи пътека водеше към нещо, което напомняше средновековен лабиринт. Значи тук се възстановяваше старият Хю Тависток след четирийсет години служба за кралицата и страната. Графската титла очевидно имаше своите предимства — никой не можеше да натрупа такова богатство на държавна служба. А Хю изглеждаше толкова земен човек! Изобщо не приличаше на провинциален благородник. Нямаше величествена осанка, нито големи претенции; приличаше по-скоро на разсеян чиновник, попаднал съвсем случайно в светилището на МИ6.

Развеселен от грандиозността на имението, Ричард изкачи стъпалата, мина през охраната и влезе в балната зала.

Зърна множество познати лица сред десетките гости, които вече бяха пристигнали. Икономическият семинар в Лондон бе привлякъл дипломати и финансисти от континента. Веднага забеляза американския посланик, увлечен в светски разговори, както подобава на един политик. В другия край на залата зърна трима стари познати от Париж. Там беше Филип Сейнт Пиер, френският финансов министър, потънал в разговор с Реджи Вейн, директор на парижкия клон на Лондонската банка. Малко по-настрана стоеше съпругата на Реджи, Хелена, пренебрегната и раздразнена както винаги. Дали някога изобщо я бе виждал щастлива?

Силен женски смях привлече вниманието на Ричард към друга позната фигура от Париж — Нина Съдърланд, вдовицата на посланика, стегната от гърлото до глезените в зелена коприна, обсипана с мъниста. Макар мъжът й отдавна да бе мъртъв, възрастната жена все още се държеше с достойнството на съпруга на дипломат. До нея бе двайсетгодишният й син, Антъни, за когото се говореше, че бил художник. Облечен в лилава риза, той се открояваше не по-малко от майка си. Каква ярка двойка бяха двамата, също като два пауна! Младият Антъни очевидно бе наследил страстта към пищност на майка си, която бе бивша актриса.

Разумно избягвайки двойката Съдърланд, Ричард се отправи към масата, украсена с изящна ледена скулптура на Айфеловата кула. Темата за Деня на Бастилията бе доведена до нелепи крайности. Тази вечер всичко бе френско: музиката, шампанското, трикольорите, висящи от тавана.

— Чак ти се иска да запееш „Марсилезата“, нали? — дочу се глас.

Ричард се обърна и зърна до себе си висок рус мъж. Строен, с аристократични черти, той изглеждаше елегантен и непринуден в колосаната си риза и смокинг. Усмихна се и подаде на Ричард чаша шампанско. Светлината от полилея проблесна в бледите мехурчета.

— Вие сте Ричард Улф — рече мъжът.

Ричард кимна и прие чашата.

— А вие сте…

— Джордан Тависток. Чичо Хю ви посочи, като влязохте. Реших да дойда и да се представя.

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Ръкостискането на Джордан бе силно и открито, нещо, което Ричард не бе очаквал от такива нежни аристократични ръце.

— Кажете ми — започна Джордан и небрежно взе втора чаша шампанско за себе си, — вие в коя категория се вмествате? Шпионин, дипломат или финансист?

— Очаква ли се да отговоря на този въпрос? — разсмя се Ричард.

— Не. Но реших да попитам все пак. Нещо като летящ старт. — Той отпи и се усмихна. — Упражнение за ума. Прави празненствата интересни. Опитвам се да отгатна от казаното, които са от разузнаването. А половината от тези хора са такива. Или пък са били навремето. — Джордан огледа залата. — Помислете си за тайните, които пазят всички тези глави, купища поверителна информация.

— Изглежда сте доста добре запознат с бизнеса.

— Когато си израснал в тази къща, ти просто живееш и вдишваш играта. — Джордан се вгледа за миг в Ричард. — Да видим. Вие сте американец…

— Правилно.

— И докато корпоративните служители пристигат на групи с претъпкана лимузина, вие дойдохте сам.

— Дотук всичко е вярно.

— И наричате разузнаването „бизнеса“.

— Забелязали сте.

— Така че предположението ми е… ЦРУ?

Ричард поклати глава и се усмихна.

— Аз съм частен консултант по охраната. „Сахаров и Улф Инкорпорейтид“.

— Умно прикритие — отвърна на усмивката Джордан.

— Не е прикритие. Аз съм истински. Всички тези корпоративни служители, които виждате тук, искат безопасен семинар. Една бомба на ИРА би провалила целия им ден.

— И ви наеха да пазите гаднярите надалеч — довърши Джордан.

— Именно — потвърди Ричард. „Да, това е синът на Маделин и Бърнард“, помисли си той. Прилича на Бърнард, има същите проницателни кафяви очи, същите изящни черти. И много остър ум. Забелязва нещата — неоценим талант.

В този момент вниманието на Джордан бе привлечено от някой новопристигнал. Ричард се извърна да види кой е влязъл в залата. Щом зърна жената, той се вцепени от изненада.

Беше онази чернокоса вещица, ала този път не бе облечена в стари бричове и ботуши, а в дълга тъмносиня копринена рокля. Косата й бе вдигната в елегантна прическа. Дори отдалеч усети магията на обаянието й — както и всички останали мъже в залата.

— Това е тя — промърмори Ричард.

— Искате да кажете, че двамата вече сте се срещали? — попита Джордан.

— Съвсем случайно. Изплаших коня й на пътя. Не остана много доволна от падането.

— Свалили сте я от коня? — изумено попита Джордан.

— Не мислех, че това е възможно.

Жената прекоси стаята и си взе чаша шампанско от един поднос, тълпата неволно й правеше път.

— Роклята определено й стои прекрасно — промърмори Ричард.

— Ще й предам — сухо рече Джордан.

— Недейте.

Джордан се засмя и остави чашата си.

— Хайде, Улф. Нека ви представя както подобава.

Щом приближиха към нея, жената се усмихна приветливо на Джордан. Сетне премести поглед към Ричард и изражението й внезапно се промени, топлата усмивка бе заменена от внимателен преценяващ поглед.

„Лошо, помисли си Ричард. Спомня си как я свалих от коня. Как едва не я убих.“

— И тъй — учтиво рече тя, — срещаме се отново.

— Надявам се да сте ме забравили.

— Никога — усмихна се тя.

Каква усмивка!

— Скъпа, това е Ричард Улф.

Жената протегна ръка. Ричард я пое и остана изненадан от твърдото и непринудено ръкостискане. Щом я погледна в очите, веднага я разпозна и остана шокиран от разкритието си. „Разбира се. Трябваше да се досетя още първия път, като я срещнах. Черната коса. Зелените очи. Тя със сигурност е дъщерята на Маделин.“

— Да ви представя Берил Тависток — рече Джордан. — Сестра ми.

 

 

— И тъй, откъде познавате чичо Хю? — попита Берил, докато двамата с Ричард вървяха по градинската пътека.

Късният летен здрач се бе сгъстил и цветята тънеха в сянка. Ароматът им изпълваше въздуха, мирис на градински чай и рози, лавандула и мащерка. „Движи се като котка в тъмнината, помисли си Берил. Тихо и незабележимо.“

— Запознахме се преди години в Париж — отвърна той. — Загубихме връзка за дълго време. А после, преди няколко години, когато основах консултантската си фирма, вашият чичо бе така любезен да ми помогне със съветите си.

— Джордан казва, че фирмата ви е „Сахаров и Улф“.

— Да. Ние сме консултанти по охраната.

— А това истинската ви работа ли е?

— Какво имате предвид?

— Имате ли, да кажем, неофициална работа?

Той отметна глава и избухна в смях.

— Двамата с брат си обичате да удряте право в целта.

— Научили сме се да бъдем откровени. Съкращават се светските разговори.

— Светският разговор е смазочното масло на обществото.

— Не, светският разговор е средство за избягване на истината.

— А вие искате да чуете истината.

— Не е ли това желанието на всички ни? — Тя вдигна поглед към него и опита да се вгледа в очите му, ала в мрака те бяха само неясни сенки върху лицето му.

— Истината е, че наистина съм консултант по охраната — отвърна той. — Управлявам фирмата заедно със съдружника си, Ники Сахаров…

— Ники? Да не би да е Николай Сахаров?

— Познато ли ви е името? — попита Ричард с тон, който бе малко пресилено невинен.

— Бивш агент на КГБ?

Последва кратко мълчание.

— Да, навремето — безизразно отвърна той. — Ники може и да е имал връзки.

— Връзки? Ако си спомням правилно, Николай Сахаров беше полковник. А сега е ваш бизнес партньор? — Тя се засмя. — Капитализмът наистина събира странни двойки.

Повървяха известно време в мълчание. Сетне тя тихо попита:

— Все още ли работите за ЦРУ?

— Казал ли съм, че съм работил?

— Не е трудно да се направи подобен извод. Аз съм изключително дискретна, между другото. При мен истината е на сигурно място.

— Въпреки това отказвам да бъда разпитван!

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Дори с мъчения, предполагам?

Зъбите му проблеснаха в мрака, когато се усмихна.

— Зависи от мъчението. Ако някоя красива жена ме гризне по ухото, е, може да си призная всичко.

Пътеката свърши при лабиринта. Двамата спряха за момент, наслаждавайки се на тъмната стена от листа.

— Хайде, да влезем — рече Берил.

— А знаете ли пътя навън?

— Ще видим.

Влязоха и съвсем скоро бяха погълнати между стените от жив плет. Всъщност тя знаеше всеки завой, всеки задънен изход и уверено се движеше през лабиринта.

— Бих могла да премина със завързани очи — подхвърли Берил.

— В Четуайнд ли сте израсли?

— Когато не бях в някой пансион. Дойдох да живея при чичо Хю, когато бях на осем. След смъртта на мама и татко.

Минаха през последния процеп в живия плет и се озоваха в центъра. На малката площадка имаше каменна пейка и достатъчно лунна светлина, за да виждат лицата си.

— Те също бяха в бизнеса — рече тя и бавно заобиколи тревистата полянка. — Или вече знаете това?

— Да, аз… чувал съм за родителите ви.

Тя долови колко внимателно подбра думите си и се зачуди защо ли е толкова предпазлив. Видя, че е застанал до каменната пейка с ръце в джобовете. „Всички тези семейни тайни. Омръзнаха ми. Защо никой в тази къща не може да казва истината?“

— Какво сте чувал за тях? — попита тя.

— Знам, че са загинали в Париж.

— При изпълнение на дълга си. Чичо Хю казва, че мисията е била строго поверителна и отказва да говори за това, така че избягваме тази тема. — Тя престана да обикаля и се извърна към него. — Напоследък мисля доста за това.

— Защо?

— Защото се е случило на петнайсети юли. Утре се навършват точно двайсет години.

Той приближи към нея, ала лицето му остана в сянка.

— Кой ви отгледа тогава? Чичо ви?

Тя се усмихна.

— „Отгледа“ е малко преувеличено. Чичо Хю ни предостави дом и ни остави да растем както намерим за добре. Джордан се справи доста добре, струва ми се. Завърши университет и всичко останало. Но пък Джорди си е умникът в семейството.

Ричард приближи още повече, стори й се, че вижда как очите му проблясват в мрака.

— А вие каква сте?

— Предполагам… Предполагам, аз съм дивачката.

— Дивачката — промърмори той. — Да, можех да се досетя…

Той докосна лицето й. Съвсем леко, ала усети как кожата й настръхна.

Тя внезапно долови силните удари на сърцето си, учестеното си дишане.

„Защо позволявам това да се случи, зачуди се Берил. Мислех, че завинаги съм отписала романтичните истории. А ето че сега този мъж, когото едва познавам, ме връща обратно в играта — игра, в която доказах, че умея единствено да се провалям. Това е глупаво, импулсивно. Истинска лудост.

И ме кара да жадувам за още…“

Устните му докоснаха нейните; беше възможно най-леката целувка, ала бе опияняваща като шампанско. Тя закопня за още една, по-дълга целувка. За миг двамата се взряха един в друг, колебаещи се на ръба на изкушението.

Берил се предаде първа. Леко се наклони към него и мъжът я притисна в прегръдките си. Жадно впи устните в неговите и отвърна на също тъй жадната му целувка.

— Дивачката — прошепна той. — Да, определено.

— И претенциозна…

— Не се съмнявам…

— … и много трудна.

— Не бях забелязал.

Целунаха се отново и по накъсаното му дишане тя осъзна, че също като нея мъжът се бе превърнал в безпомощна жертва на страстта. Изведнъж й хрумна нещо.

Тя се отдръпна и игриво попита:

— А сега ще ми кажеш ли?

— Какво да ти кажа? — объркано я погледна той.

— За кого работиш всъщност?

Той замълча за миг.

— „Сахаров и Улф Инкорпорейтид“ — отвърна. — Консултанти по охраната.

— Грешен отговор — подхвърли тя. Сетне се засмя дяволито, извърна се и пое навън от лабиринта.

 

 

Париж

В осем и четирийсет и пет, както й бе станало навик, Мари Сейнт Пиер намаза лицето си с крем, прекара четката през правата си прошарена коса, сетне се пъхна под завивките на леглото си. Включи телевизора с дистанционното и зачака любимия си седмичен сериал — „Династията“. Макар че филмът бе дублиран и обстановката бе американска, историите бяха близки до сърцето й. Любов и власт. Болка и отмъщение. Да, Мари знаеше всичко за любовта и болката. Само отмъщението не бе усвоила добре. Всеки път, когато гневът заклокочеше в нея и старите фантазии за отмъщение изплуваха в съзнанието й, трябваше само да обмисли последиците от подобно деяние и всякакви мисли за мъст се изпаряваха. Не, тя обичаше Филип прекалено много. И двамата бяха стигнали толкова далеч заедно! От финансов министър до премиер имаше едно-единствено малко стъпало…

Тя изведнъж се загледа в телевизора, тъй като в новините предадоха кратко съобщение за лондонския икономически семинар. Дали щеше да види лицето на Филип? Не, само общ план на конферентната зала, петсекунден кадър на двайсетина мъже с костюми и вратовръзки. Филип го нямаше. Тя разочаровано се отпусна назад и за стотен път се зачуди дали не трябваше да придружи съпруга си в Лондон. Мразеше да лети, а той я бе предупредил, че пътуването ще бъде уморително. Беше й казал, че е по-добре да си остане вкъщи; в Лондон нямало да й хареса.

И все пак може би щеше да е хубаво да замине с него за няколко дни. Само двамата в някоя хотелска стая. Промяна на обстановката, ново легло. Може да се окажеше искрата, от която бракът им така отчаяно се нуждаеше…

Изведнъж й хрумна нещо. Мисълта бе толкова болезнена, че сърцето й се сви. „Аз съм тук. А Филип е сам в Лондон…“

Дали наистина беше сам?

Тя се разтрепери, обмисляйки възможностите. Образите. Накрая не успя да устои на импулса. Посегна към телефона и набра номера на апартамента на Нина Съдърланд в Париж.

Телефонът иззвъня много пъти. Тя затвори и набра отново. Отново никой не вдигна. Мари се взря в слушалката. Значи Нина също е заминала за Лондон, помисли си. И там ще бъдат заедно, в хотелската му стая. Докато аз чакам вкъщи в Париж.

Тя стана от леглото. „Династията“ тъкмо бе започнала; Мари изобщо не обърна внимание. Наместо това се облече. Може би си правя прибързани заключения, помисли си. Може би Нина всъщност си е вкъщи и не желае да вдигне телефона.

Щеше да мине с колата покрай апартамента на Нина в Ньой. Щеше да огледа прозорците, за да провери дали вътре свети.

И ако не светеше?

Не, нямаше да мисли още за това.

Вече напълно облечена, тя забърза надолу по стълбите, грабна чантата и ключовете от всекидневната и отвори входната врата. В мига, в който усети ласката на нощния въздух по лицето си, зад нея избухна оглушителна експлозия.

Ударната вълна я блъсна и отхвърли върху предните стъпала. Само протегнатите й ръце предотвратиха удара на главата й в бетона. Смътно осъзна, че около нея се сипят стъкла и долови пращенето на огън. Успя бавно да се обърне по гръб. Лежеше там и се взираше нагоре към пламъците, излизащи от прозореца на спалнята й.

Беше предназначена за нея, мина й през ума. Бомбата беше предназначена за нея.

Докато сирените на пожарната приближаваха, тя лежеше по гръб сред счупените стъкла и си мислеше: „До това ли се стигна, любов моя?“.

И гледаше как горе над нея спалнята й гори.