Тес Геритсън
По техните стъпки (9)

Осма глава

Отново я преследваха. Черни хрътки, препускащи по мъртвите листа в гората. Чуваше шумоленето в храстите и усещаше, че приближават. Сграбчи юздата на Фроги, опита се да я успокои, ала кобилата изпадна в паника. Изведнъж се изтръгна от хватката на Берил и се изправи на задните си крака.

Хрътките нападнаха.

В миг се хвърлиха към гърлото на коня, разкъсваха, дърпаха с острите си като бръсначи зъби. Фроги изпищя, човешки писък, издаващ неистов ужас. Трябва да я спася, помисли си Берил. Трябва да се преборя с тях и да ги прогоня. Ала краката й бяха като вкопани в земята. Не можеше да помръдне, само гледаше ужасено как Фроги падна на колене и рухна насред гората. Хрътките, оголили окървавени зъби, се извърнаха към Берил.

Тя се събуди задъхана, размахвайки ръце в мрака. Едва когато паниката й постихна, дочу Ричард да я вика по име. Извърна се и го видя на прага. Лампата зад гърба му беше запалена и осветяваше голите му рамене.

— Берил? — отново рече той.

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от последните лепкави нишки на кошмара.

— Будна съм — отвърна.

— Трябва да станеш.

— Колко е часът?

— Четири сутринта. Клод току-що се обади.

— Защо?

— Иска да се срещнем с него в полицейския участък. Колкото е възможно по-скоро.

— В полицейския участък? — Тя рязко се изправи. — Заради Джордан ли? Случило ли му се е нещо?

Едва долови кимването на Ричард в мрака.

— Някой се е опитал да го убие.

 

 

— Гениално изобретение — рече Клод Домие и остави химикалката на масата. — Подкожна игла, спринцовка под налягане. Едно убождане и веществото се инжектира в жертвата.

— Какво вещество? — попита Берил.

— Все още го анализират. Аутопсията ще бъде направена сутринта. Но е ясно, че каквото и да е било веществото, то е причина за смъртта. По тялото няма сериозни наранявания, които да водят към друго обяснение.

— Значи Джордан няма да бъде обвинен? — облекчено рече Берил.

— Едва ли. Ще бъде поставен в изолация, никакви други затворници, двойна охрана. Не би трябвало да има повече инциденти.

Вратата на стаята за конференции се отвори. Влезе Джордан, придружен от двама пазачи. Боже мой, той изглежда ужасно, помисли си Берил и стана да го прегърне. Никога досега не бе виждала брат си толкова раздърпан. Брадата му бе набола, затворническите дрехи бяха ужасно намачкани. Ала когато се отдръпна от него, Берил се взря в очите му и зърна познатите весели пламъчета, духът му бе все тъй несломим.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нямам нито драскотина. Е, може би няколко — поправи се Джордан и сведе поглед към охлузения си юмрук. — Напълно си съсипах маникюра.

— Джордан, кълна се, никога не съм наемала адвокат на име Жар. Този човек е бил измамник.

— Досетих се.

— Наех господин Лоран, за когото Реджи се кълне, че е най-добрият.

— Боя се, че дори най-добрият няма да успее да ме измъкне от тази каша — мрачно отбеляза Джордан. — Изглежда съм обречен да бъда дългогодишен обитател на това прекрасно място. Освен ако храната не ме убие преди това.

— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен?

— Опитай гулаша и пак ще си поговорим.

Берил се обърна към Домие:

— Ами мъртвецът? Кой е той?

— Според досието от ареста името му е Франсоа Парментие, портиер — отвърна Домие. — Бил е обвинен за нарушаване на реда.

— Как се е оказал в килията на Джордан? — попита Ричард.

— Изглежда адвокатът му Жар е подал специална молба двамата му клиенти да бъдат настанени в една и съща килия.

— Не е било само молба — поправи го Ричард. — Сигурно е имало и подкуп. Жар и мъртвецът са работели заедно.

— За кого? — попита Джордан.

— За същите хора, които се опитаха да убият Берил — отвърна Ричард.

— Какво?

— Преди няколко часа. С далекобойна пушка, насочена към прозореца на стаята й в хотела.

— И тя все още е в Париж? — Джордан се обърна към сестра си. — Край. Отиваш си вкъщи, Берил. Тръгваш веднага.

— И аз се опитах да й кажа същото — обади се Ричард. — Не желае да чуе.

— Разбира се. Скъпата ми малка сестричка никога не слуша! — Джордан се намръщи. — Този път обаче нямаш избор.

— Прав си, Джорди — рече Берил. — Нямам избор. Затова оставам.

— Можеха да те убият.

— Теб също.

Двамата бяха застанали един срещу друг, никой не желаеше да отстъпи. „Мъртва хватка, помисли си Берил. Той се тревожи за мен, аз се тревожа за него. А и двамата сме Тависток, така че никой от нас няма да се признае за победен. Но аз съм в по-изгодна позиция. Той е в затвора. Аз не съм.“

Джордан се извърна и се отпусна на близкия стол.

— За бога, Улф, поработи над нея! — промърмори той.

— Опитвам се — отвърна Ричард. — Междувременно, все още не сме отговорили на един основен въпрос — кой желае смъртта и на двама ви?

За миг всички замълчаха. Макар и на ръба на изтощението, Берил се взря в брат си с мисълта, че той е умният в семейството. Щом той не можеше да разреши загадката, кой ли би могъл?

— Ключът към всичко е Франсоа, мъртвецът — отбеляза Джордан и погледна Домие. — Какво друго знаем за него? Приятели, семейство?

— Само сестра — отвърна Домие. — Живее в Париж.

— Твоите хора говориха ли вече с нея?

— Няма смисъл.

— Защо?

— Тя е… как беше думата… — Домие се почука по челото. — Със забавено развитие. Живее в приюта „Свещено сърце“. Монахините казват, че не може да говори и здравословното й състояние е много лошо.

— Ами работата му? — попита Ричард. — Каза, че работел като портиер.

— В галерия „Аника“. Художествена галерия, в Отьой. Доста престижна. Известна е с колекцията си от произведения на съвременни художници.

— Какво казват от галерията за него?

— Говорих съвсем накратко с Аника. Твърди, че бил мълчалив човек, много надежден. Ще дойде по-късно сутринта да отговори на въпросите ми. — Той погледна часовника си. — Междувременно, предлагам всички да поспим малко. Поне за няколко часа.

— Ами Джордан? — попита Берил. — Как мога да съм сигурна, че ще бъде в безопасност тук?

— Както казах, ще бъде в единична килия. Пълна изолация…

— Това може да се окаже грешка — обади се Ричард. — Няма да има свидетели.

Ако нещо се случи с него… Берил потрепери.

Джордан кимна.

— Улф е прав. Ще се чувствам доста по-сигурен, ако деля килията си с някого.

— Но може да те затворят с някой друг наемен убиец — възрази Берил.

— Познавам подходящите хора, с които да споделя килията си — рече Джордан. — Двама напълно безобидни хулигани. Надявам се.

— Ще го уредя — кимна Домие.

Ужасно бе да се раздели отново с Джордан. На прага той спря да й махне за довиждане. Едва тогава Берил разбра, че тя приема нещата много по-зле от него. Но Джорди си е такъв, помисли си. Никога не губи чувството си за хумор.

Навън небето вече просветляваше и уличното движение бе подхванало сутрешното си кресчендо. Берил, Ричард и Домие спряха за миг на тротоара, и тримата на ръба на изтощението.

— Джордан ще бъде в безопасност — отбеляза Домие. — Ще се погрижа за това.

— Искам да бъде в още по-голяма безопасност — рече Берил. — Искам да го измъкнем оттам.

— За това ще трябва да докажем, че е невинен.

— Значи точно това ще направим — заяви младата жена.

Домие я погледна. Очите му бяха зачервени от недоспиване и преумора. Французинът изглеждаше някак остарял, бръчките по лицето му се очертаваха по-ясно.

— Това, което трябва да направиш, мила, е да си нащрек. И да не се показваш. — Той тръгна към колата си. — Довечера ще говорим пак.

Когато Берил и Ричард се върнаха в апартамента в Паси, Берил вече задрямваше. Напрежението я бе изтощило и енергията й бързо се изчерпваше. „Слава богу, че Ричард все още се движи на пълни обороти“, помисли си тя, докато слизаха от колата. Ако припаднеше, той щеше да я извлече нагоре по стълбите. Така и стана. Ричард почти я отнесе до спалнята, където я сложи да седне на леглото.

— Спи колкото дълго ти е нужно — рече.

— Една седмица ще ми стигне — промърмори Берил.

Ричард се усмихна. Вече доста сънена, тя зърна лицето му достатъчно ясно, за да си даде сметка за силното привличане помежду им. Припламваше като искра, готова всеки момент да се превърне в буен пламък. Дори сега, макар да бе изтощена, в съзнанието й изплуваха еротични образи. Спомни си как бе застанал без риза на прага на спалнята й и лампата осветяваше раменете му. Помисли си колко лесно би било да го покани в леглото си, да помоли за прегръдка, за целувка. А после и за много-много повече. „Твърде силното желание замъглява мозъка ми, пречи ми да се съсредоточа върху важните неща. Един поглед, едно вдъхване на аромата му и вече мисля само как да го примамя в леглото.“

Той нежно я целуна по челото.

— Ще бъда в съседната стая — рече и напусна спалнята й.

Твърде изтощена, за да се съблече, тя легна с дрехите. Отвън денят настъпваше, от улицата долиташе шумът на движението. „Ако този кошмар някога свърши, ще трябва да се разделя с него за известно време, помисли си. Просто за да дойда отново на себе си.“ Да, точно това щеше да направи. Щеше да се скрие в Четуайнд. Да изчака това лудо привличане помежду им да се уталожи.

Ала щом затвори очи, картините се върнаха, още по-ярки и изкушаващи отпреди. Преследваха я дори в съня й.

 

 

Ричард спа пет часа и стана малко преди дванайсет. Взе си душ, хапна набързо яйца с препечена филия и усети, че отново е готов за действие. Денят бе твърде кратък, трябваше да свърши прекалено много неща; спането щеше да остане на заден план. Надникна при Берил и видя, че още спи. Добре. Докато се събудеше, той щеше да се е върнал. Ала за всеки случай й остави бележка на нощното шкафче.

„Излизам. Ще се върна към три.

Р.“

Сетне извади пистолета и го сложи до бележката. Ако й потрябваше, щеше да й бъде подръка.

След като се увери, че двамата пазачи са по местата си, той излезе и заключи апартамента.

Първо се отби на улица „Мирха“ 66, сградата, където бяха намерили смъртта си Маделин и Бърнард. Беше прегледал отново доклада на парижката полиция, беше прочел няколко пъти показанията на хазяина. Господин Ридо твърдеше, че е открил телата следобед на 15 юли 1973 година и веднага бе уведомил полицията. При разпита бе заявил, че таванският апартамент бил нает от госпожица Скарлати, която използвала мястото много рядко и плащала в брой. От време на време чувал в апартамента стенания, пъшкане и мъжки глас, ала единственият човек, с когото се срещал била госпожица Скарлати, която винаги носела шал на главата и слънчеви очила, така че трудно можел да каже нещо повече за външния й вид. Въпреки това господин Ридо бил сигурен, че мъртвата жена в апартамента била наистина прелъстителката Скарлати. А мъртвият мъж? Хазяинът никога дотогава не го бил виждал.

Три месеца след даването на показанията господин Ридо продал сградата и заедно със семейството си напуснал страната. Тази последна подробност беше добавена само като забележка в долната част на полицейския доклад: „Хазяинът вече не е на разположение за показания. Напуснал е Франция“.

Ричард имаше чувството, че заминаването на хазяина от страната може да се окаже най-важната улика, с която разполагаха. Само да успееше да открие сегашното местонахождение на Ридо и да го разпита за събитията отпреди двайсет години…

Той почука на всички апартаменти в сградата, ала не стигна доникъде. Двайсет години бяха доста време; бяха се нанесли нови наематели, старите се бяха изнесли. Никой не помнеше господин Ридо. Ричард излезе навън и застана на тротоара. Покрай него прелетя топка, следвана от група дрипави дечица. Безкрайният футболен мач, помисли си той, загледан в плетеницата от мръсни ръце и крака. Над главите на децата забеляза възрастна жена, седнала на прага на къщата си. Беше поне седемдесетгодишна, прецени Ричард. Може би тя бе живяла тук достатъчно дълго, за да си спомня предишните обитатели на улицата.

Той приближи до жената и я заговори на френски.

— Добър ден.

Старицата разтегна устни в беззъба усмивка.

— Опитвам се да намеря някой, който си спомня господин Жак Ридо. Мъжът, който е бил собственик на онази сграда ей там. — Той посочи номер 66.

— Той замина — отвърна жената също на френски.

— Значи сте го познавали?

— Синът му непрестанно идваше у дома.

— Разбрах, че цялото семейство е напуснало Франция.

Тя кимна.

— Заминаха за Гърция. И как мислите, че успя да го направи, а? С тази негова стара кола! И дрехите, които децата им носеха! А ето че заминаха за вилата си. — Тя въздъхна. — А аз съм тук, където винаги съм била.

— Вила? — намръщи се Ричард.

— Чух, че имали вила близо до морето. Разбира се, може да не е вярно — момчето непрестанно си измисляше какво ли не. Защо изведнъж да започне да говори истината? Но твърдеше, че било вила с цветя, които се виели около колоните. — Старицата се изсмя. — Сигурно вече всички са мъртви.

— Семейството ли?

— Цветята. Не се сещаха да си полеят дори саксиите със здравец.

— Знаете ли къде точно живеят в Гърция?

Жената сви рамене.

— Някъде близо до морето. Но пък тя май цялата Гърция е близо до морето?

— Знаете ли името на селото?

— Защо да помня такива неща? Той не беше мой приятел.

Разочарован, Ричард понечи да си тръгне, когато изведнъж осъзна какво бе казала старицата.

— Имате предвид сина на хазяина — приятел на дъщеря ви ли беше?

— На внучката ми.

— Обаждал ли й се е? Писал ли й е писма?

— Няколко. После престана. — Тя поклати глава. — Така е при младите. Никаква преданост.

— Запазила ли е някои от писмата?

Жената се разсмя.

— Всичките. За да напомнят на съпруга й каква страхотна жена е хванал.

Ричард пусна в ход умението си да убеждава и най-сетне бе поканен в апартамента на старицата. Беше доста мрачно и тясно жилище. Две малки деца седяха на кухненската маса и дъвчеха филии хляб. Една жена — попрехвърлила трийсетте, ала с уморените очи на старица — хранеше с овесена каша малко бебе.

— Човекът иска да види писмата ти от Жерар — рече бабата.

По-младата жена изгледа Ричард с подозрение.

— Много е важно да говоря с баща му — обясни Ричард.

— Баща му не желае да бъде открит — отвърна жената и продължи да храни бебето.

— Защо?

— Откъде да знам? Жерар не ми каза.

— Има ли нещо общо с убийствата? На двамата англичани?

Жената застина с ръка във въздуха.

— Англичанин ли сте?

— Не, американец. — Ричард седна срещу нея. — Помните ли убийствата?

— Беше много отдавна. — Тя избърса устата на бебето. — Бях едва петнайсетгодишна.

— Жерар ви е писал писма. После е престанал. Защо?

Жената горчиво се засмя.

— Загуби интерес. С мъжете винаги е така.

— А може да му се е случило нещо. И да не е можел повече да пише. А много да му се е искало.

Тя не каза нищо.

— Ако отида в Гърция, мога да се осведомя вместо вас. Трябва ми само името на селото.

Жената се замисли за момент. Загледа се в двете хленчещи сополиви деца. Избърса отново лицето на бебето. „Копнее да избяга, помисли си Ричард. Иска й се животът й да бе протекъл по различен начин. Мисли за отдавна изгубения си приятел, за това какви са можели да бъдат нещата за тях двамата във вилата край морето…“ Жената стана и отиде в другата стая. След малко се върна и остави на масата малка купчинка писма. Бяха само четири — не можеше да се говори за голяма преданост. Всички бяха все още в пликовете. Ричард ги прегледа, бяха изпълнени с младежки копнежи. „Ще се върна за теб. Винаги ще те обичам. Не ме забравяй…“ До четвъртото писмо страстта очевидно се бе охладила.

Нямаше обратен адрес нито в писмата, нито на пликовете. Очевидно местонахождението на семейството е трябвало да се запази в тайна. Ала на един от пликовете печатът се четеше ясно: Парос, Гърция. Ричард подаде писмата обратно на младата жена. Тя ги задържа за момент, сякаш наслаждавайки се на спомените. Преди толкова много години, почти един цял живот и ето докъде стигнах…

— Ако намерите Жерар… ако все още е жив — започна тя, — попитайте го…

— Да? — подкани я Ричард.

Тя въздъхна.

— Попитайте го дали ме помни.

— Ще го попитам.

Тя задържа писмата още миг. Сетне въздъхна, остави ги настрана и отново взе лъжицата. Мълчаливо започна да храни бебето.

 

 

Ричард се отби още на едно място, преди да се върне в апартамента, този път в приюта „Свещено сърце“. Сградата беше доста по-мрачна от старческия дом, който Ричард бе посетил вчера. Тук нямаше лични стаи за пациентите, нито приятни монахини, които да разнасят лекарствата. Приютът бе малко по-хубав от затвор, при това доста претъпкан, с трима-четирима пациенти в една стая, повечето от тях — привързани към леглата. Жули Парментие, бавноразвиващата се сестра на Франсоа, заемаше една от най-мрачните стаи. Лежеше върху широк, покрит с найлон матрак, облечена само в дълга риза. Беше със защитни ръкавици, а около кръста й бе стегнат широк колан, с който бе привързана към леглото; можеше единствено да се върти настрани, но не и да сяда. Не обърна внимание на Ричард; само изстена и се втренчи в тавана.

— От доста години е така — обясни сестрата. — Злополука, когато е била на дванайсет. Паднала от едно дърво и си ударила главата в някакви камъни.

— Изобщо ли не може да говори? Да общува?

— Когато брат й Франсоа идваше, казваше, че се усмихвала. Настояваше, че е виждал усмивката й. Но… — Сестрата сви рамене. — Аз не съм.

— Той често ли идваше?

— Всеки ден. По едно и също време, в девет сутринта. Оставаше до обяд, после отиваше на работа в галерията.

— Правеше това всеки ден?

— Да. А в неделя оставаше до по-късно — до четири часа.

Ричард се взря в жената на леглото и опита да си представи как ли се е чувствал Франсоа да седи с часове в тази стая. Да посвещава всеки свободен час от живота си на сестра си, която не е можела дори да го познае.

— Истинска трагедия — рече сестрата. — Франсоа беше добър човек.

Излязоха от стаята и се отдалечиха от жалкото създание върху матрака.

— Какво ще стане с нея сега? — попита Ричард. — Ще се погрижи ли някой да остане в приюта?

— Вече няма значение.

— Защо говорите така?

— Бъбреците й почти не работят. — Сестрата погледна към стаята на Жули Парментие и тъжно поклати глава. — Ще издържи още месец, може би най-много два.

 

 

— Но сигурно знаете къде е отишъл — настоя Берил.

Френският агент само сви рамене.

— Не каза, госпожице. Каза само да пазим апартамента. И да се погрижим да не пострадате.

— Само това ли каза? И замина?

Мъжът кимна.

Берил разочаровано се върна в апартамента и прочете отново бележката на Ричард: „Излизам. Ще се върна към три“. Никакви обяснение, никакви извинения. Берил я смачка и я хвърли в кошчето. И какво би трябвало да направи сега? Да го чака цял ден да се върне? Ами Джордан? Ами разследването?

Ами обядът?

Вече умираше от глад. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Изумено се втренчи в съдържанието му: малко яйца, един хляб и изсъхнала наденичка. Никакви плодове и зеленчуци, нито дори обикновен морков. Без съмнение, беше го заредил мъж. Няма да ям тези неща, решително си рече Берил и затвори хладилника. „Но няма и да умирам от глад. Ще се нахраня както трябва — със или без Ричард.“ Хората на Домие бяха донесли багажа й от хотела още снощи. Тя избра от гардероба най-невзрачната си черна рокля, вдигна косата си под широкопола шапка и сложи слънчеви очила. Не е чак толкова ужасно, реши, щом се погледна в огледалото.

Излезе от апартамента и пристъпи на огряната от слънцето улица.

Пазачът отпред веднага я спря.

— Госпожице, не е разрешено да излизате.

— Но него сте го пуснали да излезе — възрази тя.

— Господин Улф специално нареди…

— Гладна съм — прекъсна го тя. — Ставам доста раздразнителна, като съм гладна. И нямам намерение да живея на яйца и препечени филийки. Така че ако ме насочите към най-близката станция на метрото…

— Сама ли смятате да тръгнете? — ужасено попита агентът.

— Да, освен ако не решите да ме придружите.

Мъжът притеснено огледа улицата.

— Нямам нареждания по този въпрос.

— Тогава тръгвам сама — заяви Берил и енергично се отдалечи.

— Върнете се!

Тя продължи да върви.

— Госпожице! — изкрещя мъжът. — Ще докарам колата!

— Аз черпя — извърна се тя и му се усмихна ослепително.

И двамата пазачи я придружиха до ресторант близо до Отьой. Берил предположи, че са избрали мястото не толкова заради качеството на храната, а заради малката трапезария и лесния за наблюдение вход. Самото ястие беше доста непретенциозно — лучена супа и парче агнешко. Берил обаче бе толкова гладна, че изяде всичко и хапна дори парче ябълков пай. Когато приключиха с яденето, двамата й придружители бяха в доста по-добро настроение. Май не беше чак толкова лошо да са телохранители, особено ако дамата беше склонна да черпи всеки ден. Двамата дори се съгласиха да спрат на връщане към апартамента. Няма да отнеме много време, увери ги Берил. Само ще разгледам най-новата изложба. В края на краищата може пък нещо да ми хареса.

И тъй агентите я придружиха до галерия „Аника“.

Залата беше огромна — три етажа, свързани площадки и вито стълбище. Слънцето струеше през стъкления купол, огрявайки колекцията от бронзови скулптури, изложена на първия етаж. Приближи да ги посрещне млада жена с изумително червена коса. Интересува ли се госпожицата от нещо специално?

— Мога ли просто да разгледам? — попита Берил. — Или пък да ме насочите към някои картини. Не прекалено модерни, предпочитам класическите художници.

— Разбира се — отвърна жената и поведе Берил и охраната й към витото стълбище.

Повечето от творбите, които видя изложени, бяха отвратителни. Пейзажи с деформирани животни. Птици с кучешки глави. Изгледи от града със странни кубически сгради. Жената спря пред една картина и рече:

— Може би тази ще ви хареса?

Берил хвърли поглед към голата богиня, стиснала мъртъв заек, и рече:

— Не ми се вярва. — Тя продължи, загледана в ексцентричната колекция от творби. — Кой избира какво да се изложи?

— Аника. Собственичката на галерията.

Берил застина пред доста гротескна маска — мъж с раздвоен език.

— Тя… има доста странен вкус.

— Предизвикателно, не мислите ли? Тя предпочита художници, които поемат рискове.

— Тук ли е днес? Много бих искала да се запозная с нея.

— Сега е невъзможно — тъжно поклати глава жената. — Един от работодателите ни почина снощи. Аника отиде да поговори с полицаите.

— Съжалявам да го чуя.

— Нашият портиер. — Жената въздъхна. — Беше доста неочаквано.

Всички се върнаха на първия етаж. Едва тогава Берил зърна творба, която я накара да се замисли. Бе една от бронзовите статуетки, вариант на Мадоната с младенеца. Ала щом приближи да я огледа отблизо, осъзна, че става дума за дете, което се храни от гърдата й. Детето е всъщност чакал.

— Доста интригуващо, не мислите ли?

Берил сви рамене и се загледа в червенокосата.

— Кой прекрасен ум го е измислил?

— Нов художник. Млад мъж, който сега си гради операцията в Париж. Уреждаме прием за следващия миг на слава. Може би ще се включите?

— Ако мога.

Жената протегна ръка и измъкна елегантно изработена покана. Сетне я подаде на Берил.

— Ако сте свободна тази вечер, моля те, отбий се.

Берил тъкмо се канеше нехайно да прибере визитката в чантата си, когато изведнъж зърна името на художника. Име, което тя разпозна.

„Галерия «Аника» ви представя:

Скулптурите на Антъни Съдърланд

17 юли, 7–9 часа вечерта“