Тес Геритсън
По техните стъпки (8)

Седма глава

— Не може да влезе — каза Берил. — Вратата е заключена.

— Сигурно ще имат ключ. Щом са успели да влязат по-рано…

— Какво ще правим?

— Стаята на Джордан. Тръгвай!

Тя веднага запълзя към междинната врата. Едва когато я достигна, осъзна, че Ричард не я следва.

— Хайде! — прошепна Берил.

— Ти върви. Аз ще ги задържа.

— Какво? — недоумяващо се взря в мрака тя.

— Първо ще проверят тази стая, за да видят дали не сме ранени. Ще ги забавя. Ти излез през апартамента на Джордан. Тръгни към стълбището и не спирай да бягаш.

Берил приклекна до междинната врата. Това е самоубийство. Той няма пистолет, няма никакво оръжие. Успя да различи силуета му до вратата. Готов за нападение.

Почукването на вратата я накара да подскочи.

— Госпожице Тависток? — извика мъжки глас. Берил не отговори, не се осмели да го стори. — Госпожице? — извика отново гласът.

Ричард трескаво ръкомахаше в мрака. Излизай! Веднага. Не мога да го оставя, помисли си тя. Не мога да позволя да се бие сам.

В ключалката изтрака ключ.

Нямаше време за преценка на риска. Берил сграбчи нощната лампа, добра се до Ричард и застана до него.

— Какво правиш, по дяволите? — прошепна той.

— Млъкни — изсъска тя.

Двамата се притиснаха към стената, щом вратата пред тях се отвори. Настъпи кратка тишина, сетне се чуха стъпки през прага и в стаята. Вратата бавно се притвори и в мрака се откроиха силуетите на натрапниците — двама мъже. Берил усети, как Ричард се напрегна до нея, почти чу беззвучното броене до три. Изведнъж той се хвърли към по-близкия мъж; от силата на удара и двамата се проснаха на пода.

Берил вдигна лампата и я стовари върху главата на втория натрапник. Той изстена и се свлече в краката й. Младата жена приклекна до него и започна да опипва дрехите му за оръжие. През сакото усети твърда буца под мишницата му. Кобур? Претърколи го по гръб. И в същия момент на ивицата светлина откъм полуотворената врата зърна лицето му и осъзна грешката им.

— О, господи — промълви тя. Хвърли поглед към Ричард, който бе сграбчил противника си за яката и го блъскаше към стената. — Ричард, недей! — извика тя. — Не го удряй!

Ричард застина, без да пуска яката на мъжа.

— Защо не, по дяволите? — изръмжа.

— Защото сме нападнали погрешни хора, затова! — Тя приближи до стената и светна лампата.

Ричард премига срещу ярката светлина. Втренчи се в управителя на хотела, сгърчил се в хватката му. Сетне се извърна и погледна мъжа, който стенеше на пода до вратата. Беше Клод Домие.

Ричард веднага пусна управителя, който страхливо се отдръпна.

— Извинявайте — каза Ричард. — Грешката е моя.

— Ако знаех, че сте вие, нямаше да ви ударя толкова силно — рече Берил и притисна торба с лед към главата на Домие.

— Ако знаехте, че съм аз — промърмори Домие, — надявам се, че изобщо нямаше да ме ударите. — Той се поизправи на дивана и хвана торбата, преди да се плъзне надолу. — За бога, какво беше това? Тухла?

— Лампа. При това не особено голяма.

Тя хвърли поглед към Ричард и управителя на хотела. И двамата изглеждаха доста разтърсени — особено управителя. Насиненото му око говореше доста красноречиво за силата на юмруците на Ричард. След като кризата бе преминала и всички бяха в безопасност, барикадирани в офиса на управителя, ситуацията се стори на Берил доста смехотворна. Старши агент от френското разузнаване, повален с лампа? Ричард все още търкаше охлузените си кокалчета. А горкият управител старателно се държеше на безопасно разстояние от същите тези кокалчета. Берил сигурно би се разсмяла, ако не бе толкова уплашена.

На вратата се почука. Младата жена веднага застана нащрек, ала миг по-късно се отпусна, щом в стаята пристъпи униформен полицай. Още не мога да се успокоя, помисли си тя, докато Домие и полицаят разговаряха на френски. Все още очаквам най-лошото.

Полицаят си тръгна и затвори вратата след себе си.

— Какво каза? — попита Берил.

— Стреляно е от сградата от другата страна на площада — отвърна Домие. — Открили са гилзи на покрива.

— А стрелецът? — попита Ричард.

Домие поклати глава.

— Изчезнал е.

— Значи все още е на свобода — заключи Ричард. — И не знам кога ще удари отново. — Той погледна управителя. — А телефонната линия? Кой може да я е прекъснал?

Мъжът отстъпи крачка назад, сякаш очакваше нов удар.

— Не зная, господине! Една от камериерките казва, че ключът й е изчезнал за няколко часа днес.

— Значи може да е влязъл всеки.

— Не и от нашия персонал! Всички са надеждно проверени. Както знаете, при нас отсядат важни хора.

— Искам всичките ви служители да бъдат проверени отново. Всеки един.

Управителят покорно кимна и излезе от офиса. Ричард разхлаби вратовръзката си и закрачи из стаята.

— Имаме натрапник, който прекъсва телефонната линия. Стрелец, разположен от другата страна на площада. Далекобойна пушка, насочена право към стаята на Берил. Клод, с всяка минута става все по-лошо.

— Защо ще се опитват да ме убият? — попита Берил. — Какво съм направила?

— Задаваш прекалено много въпроси, затова — отвърна Ричард и се обърна към Домие: — Прав си, Клод. Въпросът изобщо не е приключен.

— И двамата бяхме в стаята, Ричард — обади се Берил. — Откъде знаеш, че се е целил в мен?

— Не аз минах покрай прозореца.

— Но ти си от ЦРУ.

— Вече не работя за тях. Не съм заплаха за никого.

— А аз съм, така ли?

— Да. Заради фамилното си име, да не споменаваме любопитството ти. — Той погледна Домие. — Имаме нужда от сигурна къща, Клод. Можеш ли да го уредиш?

— Имаме един апартамент в Паси за защита на свидетели. Ще свърши работа.

— Кой друг знае за него?

— Моите агенти. Няколко служители от министерството.

— Прекалено много хора.

— Това е най-доброто, което мога да предложа. Има алармена система. Ще ви дам и телохранители.

Ричард спря, преценявайки риска. Накрая кимна.

— Ще свърши работа за тази вечер. Утре ще измислим нещо друго. Може би самолетен билет. — Той погледна Берил.

Този път тя не възрази. Бе започнала да се поуспокоява. Само преди секунди всяка фибра от тялото й бе готова за действие; сега самолетът за вкъщи й се струваше като разумно решение. Само кратък полет над Ламанша и щеше да бъде на сигурно място в Четуайнд. Беше толкова лесно, толкова примамливо.

А тя бе толкова уморена.

Сякаш някъде отдалеч чу Домие да провежда няколко телефонни разговора. Най-сетне затвори и рече:

— Колата и пазачите ви ще дойдат да ви вземат. Багажът на Берил ще бъде донесен в апартамента по-късно. А, и още нещо. Ричард, без съмнение ще имаш нужда от това. — Той посегна под сакото си и измъкна полуавтоматичен пистолет от кобура под мишницата си. Подаде го на Ричард. — На заем. Ще си остане между нас, разбира се.

— Сигурен ли си, че искаш да се разделиш с него?

— Имам друг. — Домие свали кобура, който също подаде на Ричард. — Помниш как се използва, нали?

Ричард провери пълнителя и мрачно кимна.

— Смятам, че ще си спомня.

Униформен полицай почука на вратата. Колата чакаше.

Ричард хвана Берил за ръката и й помогна да се изправи.

— Време е да изчезнем от поглед. Готова ли си?

Тя погледна пистолета в ръката му, забеляза колко опитно борави с него и как умело го пъхна в кобура. Професионалист, помисли си. Превъплъщението беше почти страховито. „Колко добре всъщност те познавам, Ричард Улф?“

Засега въпросът беше неуместен. Той бе единственият човек, на когото можеше да разчита, единственият, на когото трябваше да се довери.

Тя го последва навън.

 

 

— Тук би трябвало да сме в безопасност. Поне за тази нощ. — Ричард заключи вратата и се обърна към Берил.

Тя стоеше насред всекидневната, обгърнала раменете си с ръце, с леко замаян поглед. Това не е енергичната и твърдоглава Берил, която познавам, помисли си той. Тази жена бе преживяла истински ужас и си даваше сметка, че най-лошото все още предстои. Искаше му се да приближи към нея, да я вземе в прегръдките си и да й обещае, че докато той е наблизо, нищо няма да бъде в състояние да я нарани, ала и двамата знаеха, че вероятно няма да бъде в състояние да изпълни подобно обещание. Той мълчаливо обиколи апартамента, провери дали прозорците са затворени и завесите спуснати. Хвърли поглед навън и видя агентите да наблюдават сградата, единият пред входа, другият — пред вратата отзад. „Предпазна мрежа, помисли си. За случаите, когато вниманието ми отслабне. А това със сигурност ще се случи. Рано или късно, ще трябва да поспя.“

Доволен, че всичко е заключено, той се върна във всекидневната. Завари Берил седнала на канапето, мълчалива и неподвижна. Почти… победена.

— Добре ли си? — попита той.

Тя сви рамене, сякаш въпросът бе неуместен, сякаш трябваше да мислят за много по-важни неща.

Свали сакото си и го метна на облегалката на един стол.

— Не си яла. В кухнята има храна.

Погледът й спря на кобура под мишницата му.

— Защо си напуснал бизнеса? — попита тя.

— Имаш предвид Управлението ли?

Тя кимна.

— Когато те видях да държиш пистолета… изведнъж си спомних какъв си бил навремето.

Той седна до нея.

— Никога не съм убил човек. Ако това има някакво значение.

— Но си обучен да убиваш.

— Единствено при самозащита. Не е същото като убийство.

Тя отново кимна, сякаш полагаше усилия да се съгласи с него.

Той извади глока от кобура и й го подаде. Тя го погледна с нескрит ужас.

— Да, разбирам как се чувстваш — рече той. — Този пистолет е полуавтоматичен. Деветмилиметрови куршуми, шестнайсет патрона в пълнителя. Някои хора го смятат за произведение на изкуството. За мен е средство, към което прибягвам само в краен случай. Нещо, което искрено се надявам, никога да не се наложи да използвам. — Той го остави на масичката. — Вдигни го, ако искаш. Не е много тежък.

— Предпочитам да не го докосвам. — Тя потрепери и отмести поглед. — Не се боя от оръжия. Искам да кажа, имала съм си работа с пушки. Ходех да стрелям с чичо Хю. Но само по гълъби.

— Не е съвсем същото.

— Да, прав си.

— Попита ме защо съм напуснал Управлението. — Той посочи глока. — Това беше една от причините. Никога не съм убил човек и не изпитвам желание за това. За мен разузнаването беше игра. Предизвикателство. Врагът бе добре известен — руснаците, източногерманците. Но сега… — Той взе пистолета и замислено го задържа в дланта си. — Светът се превърна в откачено място. Вече не мога да кажа кой е врагът. И знаех, че рано или късно ще загубя тренинг. Почти го усещам.

— Тренинг ли?

— Заради възрастта. Като стигнеш четирийсетте, вече не реагираш така бързо, както на двайсет години. Ще ми се да мисля, че съм доста по-разумен, но всъщност съм само по-предпазлив. И доста по-неохотно поемам рискове. — Той я погледна. — За живота на когото и да било.

Тя срещна погледа му. Взирайки се в очите й, изведнъж му се прииска да бъбри какви ли не глупави неща. Да й каже, че единственият живот, който не би желал да излага на риск, е нейният. Кога точно тази задача престана да бъде обикновена роля на бавачка, зачуди се той. Кога се превърна в нещо много повече? В мисия. В мания.

— Плашиш ме, Ричард — промълви Берил.

— Заради пистолета е.

— Не, причината е в теб. Всички неща, които не знам за теб. Всички тайни, които не си ми казал.

— От сега нататък обещавам да бъда абсолютно честен с теб.

— Но всичко започна с полуистини. Не ми каза, че си познавал родителите ми. Че знаеш как са загинали. Не разбираш ли, детството ми сякаш се повтаря! Чичо Хю и неговите строго пазени тайни. — Тя въздъхна и отмести поглед. — А после те виждам с това… нещо.

Той докосна лицето й и нежно я обърна към себе си.

— Това е само временно зло — промълви. — Докато всичко свърши.

Тя не откъсваше поглед от него, очите й блестяха, косата й бе разпиляна по раменете. „Тя иска да ми се довери, помисли си Ричард. Ала се страхува.“

Не можа да се сдържи. Целуна я. Веднъж. Втори път. Усети как устните й се разтварят под неговите, почувства как цялото й тяло откликна на докосването му. Целуна я отново и зарови пръсти в косата й, мека като черна коприна. Въздишката й бе тъй подканяща, когато се отпусна назад на канапето.

Устните им отново се сляха в страстна целувка. Младата жена обви ръце около врата му и го притегли към себе си…

И в следващия миг трепна. Този проклет кобур. Беше притиснал гърдите й, грозно й бе припомнил за всичко случило се днес. За всичко, което предстоеше да се случи.

Ричард се взря в лицето й, в косата й, разпиляна по възглавниците, в очите й се четеше едновременно страх и желание. Не сега, помисли си той. Не по този начин. Бавно се отдръпна и двамата седнаха. За момент останаха един до друг на канапето, без да се докосват, без да говорят.

— Не съм готова за това — промълви тя. — Ще ти поверя живота си, Ричард. Но сърцето си… там нещата са по-различни.

— Разбирам.

— Тогава разбираш също, че не съм почитателка на Джеймс Бонд, нито на онези, които приличат на него. Не се впечатлявам от оръжия, нито от мъже, които ги използват. — Тя стана и демонстративно се отдалечи от канапето. От мъжа, седнал на него.

— Какво те впечатлява тогава? — попита той.

Тя се извърна към него и в очите й проблеснаха весели пламъчета. Предишната Берил, помисли си Ричард. Слана богу, тя все още е тук.

— Искреността — отвърна тя.

— Това и ще получиш тогава. Обещавам.

— Ще видим — рече тя, обърна се и тръгна към спалнята.

 

 

Джордан не беше ни най-малко впечатлен от адвоката си.

Мъжът беше с мазна коса и тънки мазни мустаци. Говореше английски с акцента на второразреден актьор в ролята на типичен французин. И все пак, помисли си Джордан, след като Берил го е наела, явно е един от най-добрите адвокати в Париж. През масата за разпити в затвора той се вгледа отново в господин Жар.

— Не се безпокойте — рече мъжът. — Ще се погрижа за всичко. Сега преглеждам документите и съм сигурен, че скоро ще постигнем споразумение да ви освободят.

— А какво става с разследването? — попита Джордан. — Има ли някакъв напредък?

— Върви доста бавно. Знаете как е, господин Тависток. В такъв голям град като Париж, полицията е затрупана с работа. Трябва да проявите търпение.

— А чичо ми? Успяхте ли да се свържете с него?

— Той е напълно съгласен с планирания начин на действие.

— Ще дойде ли в Париж?

— Ще се забави. Боя се, че работата го задържа вкъщи.

— Вкъщи ли? Но аз мислех… — Джордан замълча. Не каза ли Берил, че чичо Хю е напуснал Четуайнд?

Господин Жар се изправи.

— Бъдете спокоен, че всичко, което може да се направи, ще бъде направено. Уредих да ви преместят в по-удобна килия.

— Благодаря — рече Джордан, все още озадачен от забележката за чичо Хю. Когато адвокатът вече излизаше от стаята, Джордан извика: — Господин Жар? А чичо ми спомена ли случайно как… са минали преговорите в Лондон?

Адвокатът се извърна.

— Все още не са приключили, както разбрах. Но съм сигурен, че той лично ще ви осведоми. — Мъжът кимна за довиждане. — Приятна вечер, господин Тависток. Надявам се, че новата килия ще ви хареса повече. — Той излезе от стаята.

Какво става, по дяволите, зачуди се Джордан, докато вървеше към килията си — новата си килия. Един поглед към съмнителните типове, седнали вътре, и подозренията му към господин Жар се задълбочиха. Нима това беше по-удобна килия?

Джордан неохотно пристъпи вътре и потръпна, когато вратата се затвори зад гърба му. Пазачът се отдалечи, стъпките му отекнаха надолу по коридора.

Двамата затворници се взираха във фините му италиански обувки, които бяха в рязък контраст със затворническите дрипи, които носеше.

— Здрасти — поздрави Джордан.

— Англичанин? — попита на френски единият от мъжете.

Джордан преглътна.

— Да. Англичанин — отвърна също на френски.

Мъжът изсумтя и посочи едно от празните легла.

— Твое.

Джордан отиде до леглото, сложи вързопа с дрехите си в долната част и се изтегна на дюшека. Докато двамата затворници бъбреха на френски, той продължи да се чуди за мазния адвокат и да се пита защо го бе излъгал за чичо Хю. Само да можеше да се свърже с Берил, да я попита какво става…

Надигна се и седна при звука на стъпките, приближаващи към килията. Беше пазачът, който доведе още един затворник — оплешивяващ мъж с пълно приятно лице. Подобен добряк очакваш да видиш зад щанда в пекарната. Не изглежда като типичен престъпник, помисли си Джордан. Също като мен.

Мъжът влезе в килията и бе насочен към последното празно легло. Той седна и се огледа, поразен от обстоятелствата, в които бе попаднал. Казваше се Франсоа и доколкото успя да разбере Джордан с елементарния си френски, престъплението на мъжа беше свързано с незаконен секс. С малолетна проститутка може би? Франсоа очевидно нямаше желание да говори за това. Просто седеше на леглото и се взираше в пода. И двамата сме нови в това преживяване, помисли си Джордан.

Другите му двама съкилийници все така го наблюдаваха. Сърдити млади мъже, очевидно антисоциални типове. Трябваше да ги държи под око.

Пристигна вечерята — отвратителен гулаш с френско хлебче. Джордан се втренчи в блудкавата кафеникава каша и с копнеж си спомни за снощната си вечеря — варена сьомга и печена патица. Е, добре. Човек трябва да се храни, независимо от обстоятелствата. Колко жалко, че нямаше бутилка вино да прокара яденето. Хубаво божоле може би, или обикновено бургундско. Той хапна от гулаша и реши, че дори бутилка недотам хубаво вино щеше да свърши работа — каквото и да е, само да притъпи вкуса на гадния сос. Застави се да го изяде и се закле, че щом излезе оттук — ако излезеше оттук — първо щеше да се отбие в някой приличен ресторант.

В полунощ угасиха лампите. Джордан се изтегна върху одеялото и се опита да заспи, ала безуспешно. Първо, съкилийниците му хъркаха така, че можеха да събудят и мъртъвците. Второ, събитията от деня непрестанно се въртяха в съзнанието му. Пътуването с Колет от булевард „Сен Жермен“. Начинът, по който бе погледнала в огледалото за обратно виждане. Само да бе обърнал повече внимание на това кой ги следеше обратно към хотела. А сетне, противно на волята си, си спомни ужаса, когато я бе намерил мъртва в колата й, лепкавата кръв по ръцете си.

Обзе го безсилен гняв, неистова ярост заради смъртта й. Аз съм виновен, помисли си. Ако тя не бе прикрепена да ме наблюдава, да ме пази…

Но не затова е била убита, внезапно му мина през ума. Той не беше наблизо, когато се е случило. Тогава защо я бяха убили? Дали тя знаеше нещо, дали бе видяла нещо… или някого?

Мислите му поеха в друга насока. Колет сигурно бе видяла нечие лице в огледалото за обратно виждане, в колата, която ги следваше. След като го бе оставила при „Риц“, вероятно бе видяла отново този човек. Или пък той я е видял и е разбрал, че ще може да го разпознае. Което означава, че убиецът е човек, когото Колет е познавала. Някой, когото е разпознала.

Дотолкова се бе съсредоточил да подреди парчетата от пъзела, че не обърна внимание на изскърцването на пружините някъде в килията. Едва когато долови тихо движение, осъзна, че някой от съкилийниците му приближава към леглото му. Беше тъмно; едва различаваше силуета, който се движеше към него. Един от младите хулигани, помисли си, идва да грабне сакото ми.

Джордан остана да лежи напълно неподвижно, като запази дишането си дълбоко и равномерно. „Нека страхливецът си помисли, че все още спя. Когато приближи достатъчно, ще го изненадам.“ Силуетът безшумно се промъкваше в мрака. Два метра, метър и петдесет. Сърцето на Джордан блъскаше в гърдите, мускулите му се стегнаха, готови за действие. Още малко. Малко по-близо. Ще посегне към сакото в долната част на леглото…

Ала вместо това мъжът се насочи към главата на Джордан. Надвисна някаква сянка — ръка, готова да нанесе удар. Ръката на Джордан се стрелна точно в мига, когато нападателят атакува. Сграбчи китката му и чу изненадан вик.

Нападателят посегна със свободната си ръка. Джордан избегна удара и скочи от леглото. Без да пуска китката на нападателя, той яростно я изви, докато онзи извика от болка. Мъжът се бореше да се освободи, ала Джордан не го пусна. Нямаше да му позволи да се измъкне. Не и без да му даде хубав урок. Блъсна го назад и усети как тялото му удари стената. Мъжът изстена и рязко дръпна ръка в опит да се измъкне. Джордан го блъсна отново. Този път и двамата се стовариха върху някакво легло, право върху лежащия там мъж. Нападателят на Джордан започна да се извива, да се дърпа. Джордан веднага осъзна, че мъжът вече не се бореше да се освободи. Бе изпаднал в конвулсии.

Дочу звук от стъпки, след което лампата в килията светна. Пазачът му извика нещо на френски. Джордан пусна нападателя си и изненадано се отдръпна. Беше Франсоа. Мъжът лежеше проснат на леглото, крайниците му се гърчеха, очите му бяха избелени. Младият хулиган, върху който бе паднал Франсоа, трескаво се измъкна изпод тялото му и с ужас се втренчи в агонизиращия.

Франсоа изхърка за последен път и застина. Няколко секунди всички го гледаха в очакване да се раздвижи отново. Той не помръдна.

Пазачът извика за помощ. Дотича още един пазач. Изкрещяха на затворниците да се отдръпнат, втурнаха се в килията и се наведоха над безжизнения Франсоа. Сетне бавно се изправиха и погледнаха Джордан.

— Мъртъв е — каза единият на френски.

— Това… това е невъзможно! — възрази Джордан. — Как може да е мъртъв? Не го ударих толкова силно!

Пазачите само се взираха в него. Другите двама затворници гледаха Джордан с уважение и се отдръпнаха в далечния край на килията.

— Нека го огледам! — настоя Джордан. Мина покрай пазачите и коленичи до Франсоа. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че са прави. Франсоа наистина беше мъртъв. — Не разбирам… — поклати глава Джордан.

— Господине, идвате с нас — нареди единият от пазачите.

— Не е възможно да съм го убил!

— Но сам виждате, че е мъртъв.

Джордан внезапно зърна тънка струйка кръв, стичаща се по бузата на Франсоа. Приведе се над него. Едва тогава забеляза тънката като игла стреличка, забодена в скалпа на мъжа. Беше почти незабележима сред прошарената коса на слепоочието му.

— Какво, за бога… — промърмори Джордан. Бързо огледа пода за спринцовка, пистолет за стрелички — нещо, което може да е инжектирало острието. Не видя нищо на пода, нито на леглото. Сведе поглед към лявата ръка на мъжа и зърна нещо между стиснатите му пръсти. Разтвори ги и предметът падна върху леглото. Химикалка.

Пазачите го дръпнаха назад и го блъснаха към вратата.

— Върви! — рече единият. — Тръгвай!

— Накъде?

— Там, където няма да можеш да нараниш никого. — Пазачът го бутна към коридора и заключи вратата на килията.

Джордан зърна за миг лицата на съкилийниците си, които го наблюдаваха със страхопочитание, след което го отведоха в единична килия, очевидно запазена за най-опасните затворници. С двойни решетки, без прозорци, без мебели, само един бетонен блок, на който да легне. И безмилостно светеща от тавана лампа.

Джордан се отпусна на бетонния блок и зачака. Какво, зачуди се той. Ново нападение? Нова криза? Възможно ли бе кошмарът да стане още по-страшен?

Мина един час. Невъзможно бе да заспи, не и при тази светлина над главата му. Стъпки и дрънкане на ключове го известиха за нов посетител. Вдигна поглед и зърна пазача, придружен от елегантно облечен джентълмен с куфарче.

— Господин Тависток? — попита мъжът.

— Тъй като тук няма никой друг — промърмори Джордан и се изправи, — боя се, че сигурно съм аз.

Вратата бе отключена и мъжът с куфарчето влезе. Изумено огледа спартанската килия.

— Тези условия… Ужасни са — рече той.

— Да. Дължа ги на чудесния си адвокат — отвърна Джордан.

— Но вашият адвокат съм аз. — Мъжът протегна ръка. — Хенри Лоран. Щях да дойда по-рано, но бях на опера. Едва преди час получих съобщението на господин Вейн. Разбрах, че случаят е спешен.

Джордан объркано поклати глава.

— Вейн? Реджи Вейн ли ви изпраща?

— Да. Сестра ви е поискала незабавната ми намеса. А господин Вейн…

— Наела ви е Берил? Тогава кой, по дяволите, беше… — Джордан замълча, когато изведнъж намери обяснение за странните събития. Ужасяващо обяснение. — Господин Лоран — рече Джордан, — преди няколко часа, тук дойде един адвокат, за да се срещне с мен. Господин Жар.

Лоран се намръщи.

— Никой не ме уведоми за друг адвокат.

— Той твърдеше, че сестра ми го е наела.

— Но аз говорих с господин Вейн. Той ми каза, че госпожица Тависток е поискала моите услуги. Как казахте, че е името на другия адвокат?

— Жар.

Лоран поклати глава.

— Не познавам адвокат по наказателни дела с такова име.

Джордан изумено замълча. Сетне бавно вдигна глава и погледна Лоран.

— Смятам, че трябва да се свържете с Реджи Вейн. Веднага.

— Но защо?

— Тази вечер вече се опитаха да ме убият веднъж. — Джордан поклати глава. — Ако продължава така, господин Лоран, до сутринта може да съм мъртъв.