Тес Геритсън
По техните стъпки (11)

Десета глава

Амиел Фош седеше в откритото кафене, отпиваше от еспресото и наблюдаваше преминаващите туристи. Не беше обичайната тълпа от старци, отбеляза той, загледан в привлекателна червенокоса жена. Това трябва да беше седмицата на младоженците, тръгнали на меден месец. Беше пет часът и последният ферибот до Парос тръгваше след половин час. Ако госпожица Тависток възнамеряваше да напусне острова тази вечер, трябваше да се качи на този ферибот. Щеше да държи под око подвижното мостче.

Приключи със сармите и се зае с десерта, орехова торта, полята обилно със сироп. Любопитно бе как изпълнението на някоя задача винаги раздразваше апетита му. За други хора проливането на кръв разбуждаше либидото им, жаждата за страстен секс. Амиел Фош жадуваше за храна; нищо чудно, че имаше проблеми с теглото. Ликвидирането на стария французин Ридо се оказа лесна работа; убийството на Улф и жената нямаше да е толкова просто. По-рано днес бе обмислял възможността за засада, но къщата на Ридо беше разположена на пуст плаж, до нея се стигаше единствено по седемкилометров прашен път и нямаше къде да скрие колата си. Нямаше подходящо място, където да легне и да чака, без да бъде забелязан. Фош имаше едно правило, което никога не нарушаваше: винаги си оставяй път за бягство. Къщата на Ридо насред голия плаж не предоставяше подобна възможност за измъкване. Ричард Улф бе въоръжен и щеше да бъде нащрек.

Амиел Фош не беше страхливец. Ала не беше и глупак.

Много по-разумно бе да изчака нова възможност — може би в Пирея с оживените улици и хаотичния трафик. Пешеходци загиваха непрестанно. Злополука, двама мъртви туристи — едва ли щеше да възбуди интерес.

Вниманието на Фош се изостри, щом следобедният ферибот спря в пристанището. Слязоха малко пътници; остров Парос все пак не беше на обичайния туристически маршрут Миконос-Родос-Крит. В долния край на подвижното мостче вече се бяха събрали към трийсетина души, готови да се качат на борда. Фош бързо огледа тълпата. За своя изненада не забеляза нито жената, нито Улф. Знаеше, че днес са били на острова; свръзката му ги бе видяла в една таверна тази сутрин. Дали се бяха измъкнали по друг маршрут?

Изведнъж забеляза мъж в избеляло яке и черна рибарска шапка. Макар да бе привел рамене, не можеше да прикрие ръста си — беше висок поне метър и осемдесет и доста атлетичен. Мъжът се обърна настрани и Фош зърна лицето му с неколкодневна набола брада. Наистина бе Ричард Улф. Но като че ли щеше да пътува сам. Къде беше жената?

Фош плати сметката и се насочи към мостчето. Присъедини се към чакащите пътници и започна да се взира в лицата им. Имаше доста жени, загорели от слънцето туристки, гръцки домакини, облечени в черно, няколко хипита в сини джинси. Берил Тависток не беше сред тях.

Усети лека паника. Нима жената и Улф се бяха разделили? Ако бе така, възможно бе никога да не я открие. Изкуши се да остане на острова, да я намери…

Пътниците започнаха да се качват.

Той прецени шансовете си и реши да последва Улф. По-добре да следва плячката от плът и кръв. Рано или късно Улф щеше да се срещне отново с жената. Дотогава Фош щеше да изчаква, да не предприема нищо.

Мъжът с рибарската шапка се качи по мостчето и влезе в кабината. Фош го последва и седна през два реда зад него, до един старец със сандък осолена риба. Не след дълго двигателите забучаха и корабчето се отдели от дока.

Фош се приготви за пътуването, приковал поглед в главата на Улф. Прилоша му от миризмата на гориво и изсушена риба. Фериботът подскачаше по водата и обядът от сарми и еспресо заплашваше да излезе обратно. Фош стана и излезе навън. Застанал до парапета, вдъхна малко свеж въздух и изчака гаденето да премине. Най-сетне се успокои и неохотно се върна в кабината. Тръгна по пътеката, покрай Улф…

Или покрай мъжа, когото смяташе за Улф.

Носеше същото избеляло яке, същата рибарска шапка. Ала този мъж бе гладко избръснат, по-млад. Определено не бе същият!

Фош огледа кабината. Улф го нямаше. Бързо излезе на палубата. Отново не го откри. Изкачи стълбите до горната палуба. Нито следа от Улф.

Обърна се и зърна остров Парос да изчезва в далечината. Яростно изруга. Всичко бе нагласено! Двамата бяха все още на острова — трябваше да са там.

„А аз съм в капан в този кораб за Пирея.“

Фош удари парапета и се прокле за собствената си глупост. Улф отново го бе надхитрил. Старият професионалист бе извадил торбата с фокуси. Нямаше смисъл да разпитва мъжа в кабината; вероятно бе някой местен, нает да размени местата си с Улф за пътуването.

Погледна часовника си и пресметна колко време ще му отнеме да се върне на острова с наета лодка. С малко късмет можеше да ги довърши още тази вечер. Ако все още бяха тук. Щеше да ги открие, закле се той. Улф може да е професионалист. Но пък и той не му отстъпваше.

 

 

От вътрешността на близкото кафене Ричард проследи как корабчето отплава и въздъхна с облекчение. Старият номер с примамката и размяната бе сполучил; никой не го бе последвал на слизане от лодката. Подозираше един мъж — оплешивяващ, с непретенциозни туристически дрехи. Ричард бе забелязал как онзи огледа качващите се пътници, как погледът му спря за миг на лицето на Ричард.

Да, той беше. Примамката бе поставена за него. Размяната стана невероятно бързо.

Щом се озова в кабината на ферибота, Ричард захвърли шапката и якето на седалката, мина по пътеката и излезе от другата врата. Както се бяха уговорили предварително, братът на София — висок малко над метър и осемдесет и с черна коса — се бе настанил на същото място, бе нахлузил шапката и якето и бе закрил лицето си с длани, сякаш спеше. Ричард изчака зад някакви сандъци на палубата, докато всички пътници се качат на борда. Сетне просто слезе на брега.

Никой не го последва.

Той напусна кафенето и се качи в колата на София.

Заливчето беше на осем километра. София и братята й бяха с „Мелина“, семейната рибарска лодка, готова да отплава, двигателят работеше, котвата бе вдигната. Ричард се качи по въжената стълба на борда на „Мелина“.

Берил го чакаше. Той я притисна в прегръдките си, целуна я.

— Всичко е наред — промълви. — Изплъзнах му се.

— Боях се, че ще те загубя.

— Никакъв шанс. — Той се отдръпна и се усмихна.

С черната си коса, развяна от вятъра и кристалнозелените си очи с цвета на Егейско море, тя му заприлича на гръцка богиня. Цирцея, Афродита. Жена, която би могла вечно да държи един мъж в плен на магията си.

Братята на София обърнаха лодката и я насочиха към открито море.

Плаването започна доста бурно, летните ветрове бяха силни и постоянни, морето бе като нагънат килим от бабуни. Ала към залез-слънце небето притъмня до червено, вятърът изведнъж утихна и водата застина като стъкло.

Берил и Ричард стояха на палубата, загледани в тъмнеещите силуети на островите.

— Ще пристигнем късно тази вечер — рече София.

— В Пирея ли? — попита Ричард.

— Не. Твърде оживено е. Ще спрем на Монемвасия, където никой няма да ни види.

— А после?

— Вие тръгвате по своя път, ние по нашия. Така ще е безопасно за всички ни. — Тя погледна двамата си братя, които се смееха и се тупаха по гърба. — Вижте ги! Смятат, че това е хубаво малко приключение! Ако бяха видели бащата на Жерар…

— Ти ще се справиш ли?

София я погледна.

— Тревожа се повече за Жерар. Може да го търсят.

— Не мисля така — каза Ричард. — Той е бил още момче, когато е напуснал Париж. Свидетелските му показания не могат да им навредят.

— Спомни си достатъчно, за да разкаже на вас — възрази София.

Ричард поклати глава.

— Но не съм сигурен какво означава всичко това.

— Може би убиецът знае. И ще потърси Жерар. — София погледна към острова. Към Жерар, който бе отказал да избяга. — Твърдоглавието му ще го убие — промълви тя и се отдалечи към кабината.

— Какво мислиш за разказа му? — попита Берил. — Тази работа с ниския мъж с куфарчето? Дали е било само отплата за Ридо, за да мълчи?

— Отчасти.

— Смяташ, че в куфарчето е имало и нещо друго. Освен парите.

Той се обърна и се взря в лицето й, огряно от залеза, срещна настойчивия й поглед. Съобразителна е, помисли си. Знае съвсем точно какво мисля.

— Сигурен съм, че е имало още нещо — рече. — Смятам, че любовникът на загадъчната госпожица Скарлати се е оказал в доста неприятна ситуация. Двама мъртъвци в неговия апартамент, полицията със сигурност е щяла да бъде уведомена. И ето че той вижда възможност да се измъкне едновременно от две кризисни положения. Изпраща този мъж да плати на Ридо с молбата да не го идентифицира пред полицията.

— А другото кризисно положение?

— Статутът му на двоен агент.

— Делфи?

— Може би е знаел, че разузнаването ще го разкрие. Затова поставя документите в куфарчето…

— И изпраща наетия мъж да подхвърли куфарчето в апартамента — довърши Берил. — Близо до тялото на баща ми.

Ричард кимна.

— Точно това се опитваше да ни каже инспектор Брусар — нещо за куфарчето. Помниш ли полицейската снимка на местопрестъплението? Той непрестанно сочеше едно празно място близо до вратата. Ами ако куфарчето е било подхвърлено, след като е била направена първоначалната снимка? Инспекторът е разбрал, че е станало по-късно.

— Но не е могъл да разплете нещата, защото френското разузнаване е конфискувало куфарчето.

— Именно.

— Предположили са, че баща ми е донесъл документите в апартамента. — Тя го погледна, очите й блестяха, изпълнени с решимост. — Как ще го докажем?

— Ще идентифицираме любовника на госпожица Скарлати.

— Но единственият ни свидетел беше господин Ридо. Жерар е бил малък. Почти не помни как е изглеждал мъжът.

— Ще отидем при друг източник. Човек, който знае истинската самоличност на Делфи — източногерманския му началник. Хайнрих Лайтнер.

Тя го изгледа изненадано.

— Знаеш ли как да го намерим?

— Той е в строго охраняван затвор в Берлин. Бедата е там, че немското разузнаване няма да ни позволи свободен достъп до своите затворници.

— А като дипломатическа услуга?

Той се изсмя скептично.

— Един бивш агент на ЦРУ не е сред любимците, на които биха правили услуги. Освен това Лайтнер може да откаже да говори с нас. И все пак ще използваме тази възможност. — Той се взря в потъмняващото море.

Усети я да приближава към него, почувства близостта й така силно, както топлината на залязващото слънце. Подлудяваше го мисълта да е толкова близо до нея и да не може да я люби. Улови се, че брои часовете до мига, когато отново ще останат сами, ще може да я съблече и да я люби страстно. „А преди време я смятах за твърде богата за мен. Може би наистина е. Може би това е треска, която ще премине, като ни остави по-тъжни и по-разумни. Но засега тя е всичко, за което мисля, всичко, за което жадувам.“

— Значи там отиваме — прошепна Берил. — В Берлин.

— Ще бъде рисковано. — Погледите им се срещнаха в здрача. — Нещата може да се объркат…

— Не и когато си с мен — тихо рече тя.

„Надявам се да си права“, помисли си Ричард и я притегли в обятията си. „Искрено се надявам да си права.“

 

 

Заровете се удариха в стената на килията и спряха на пет и шест.

— А-ха! — извика Джордан и победоносно вдигна юмрук. — Какво прави това? По десет хиляди франка?

Съкилийниците му Лерой и Фофо кимнаха примирено.

Джордан протегна ръка.

— Плащайте, господа. — Две парчета хартия шляпнаха в дланта му. На всяко едно бе изписано числото десет хиляди. Джордан се ухили. — Още един рунд?

Фофо разклати заровете, хвърли ги към стената и изстена. Три и пет. Лерой хвърли двойки.

Джордан хвърли отново пет и шест. Съкилийниците му подадоха още две парчета хартия. „Ей, до утре ще стана милионер“, помисли си Джордан, загледан в листчетата. На хартия все пак. Взе заровете и тъкмо щеше отново да ги хвърли, когато чу приближаващи се стъпки.

Реджи Вейн стоеше пред килията с кошница пушена сьомга и солени бисквити.

— Хелена ги изпраща — рече той и плъзна кошницата през малкия отвор в долната част на вратата. — А, има и чисти кърпи, салфетки и всичко останало. Човек не може да яде както трябва върху хартия, нали?

— Не, разбира се — съгласи се Джордан и с благодарност прие кошницата вкуснотии. — Ти си истински приятел, Реджи.

— Да… — Реджи се усмихна и прочисти гърлото си. — На всичко съм готов за детето на Маделин.

— Някаква вест от чичо Хю?

— Все още няма връзка с него според вашите хора в Четуайнд.

Джордан разочаровано остави кошницата.

— Това е много странно! Аз съм в затвора. Берил изчезна. А чичо Хю вероятно е на някаква строго секретна мисия за МИ6. — Той закрачи из килията, без да забележи, че Фофо и Лерой жадно се нахвърлиха на съдържанието на кошницата. — Ами разследването за бомбите? Нещо ново?

— Двата взрива определено са свързани. Устройствата са изработени от един и същ човек. Изглежда някой е взел на мушка Берил и семейство Сейнт Пиер.

— Смятам, че мишената е била Мари Сейнт Пиер. — Джордан спря и погледна Реджи. — Да допуснем, че Мари е била мишената. Какъв е мотивът?

Реджи сви рамене.

— Тя не е от жените, които си печелят врагове.

— Би трябвало да откриеш отговора. Двете със съпругата ти са най-добри приятелки, в края на краищата. Хелена би трябвало да знае кой иска да убие Мари.

— Не мога да твърдя, че има някакви… е, доказателства — погледна го погледна обезпокоено.

Джордан приближи към него.

— Какво смяташ?

— Просто слухове. Нещо, което Хелена може да е споменала.

— За Филип ли?

Реджи сведе поглед.

— Не е много… джентълменско да го казвам. Случило се е преди години.

— Какво?

— Любовната афера. Между Филип и Нина.

Джордан се втренчи в него през решетките. Ето го, помисли си той. Ето го мотива.

— Откога знаеш за това? — попита той.

— Чух преди петнайсет-двайсет години. Не можех да разбера защо Хелена е изпълнена с такава неприязън към Нина. Беше едва ли не… омраза. Знаеш как е понякога с жените, всички тези котешки погледи. Предположих, че е завист. Моята Хелена никога не се е чувствала добре сред… по-привлекателни жени. Всъщност само да погледна някое хубаво лице и тя става ужасно раздразнителна.

— Как е научила за Филип и Нина?

— Мари й казала.

— Кой друг е знаел?

— Съмнявам се, че са били много. Горката Мари не е от тези, които ще разгласят унижението си. Да имаш съпруг, който се мъкне с… с багаж като Нина!

— Да, тя не е разтрогнала брака си с Филип през всички тези години.

— Да, проявила е лоялност. Пък и какво би спечелила, ако се разчуе? Да съсипе кариерата му? Сега той е финансов министър. Има шансове да стигне до върха. И Мари ще бъде с него. Така че в далечен план си е заслужавало.

— Ако доживее да го види.

— Да не смяташ, че Филип би убил собствената си съпруга? И защо сега, след толкова години?

— Може да му е дала ултиматум. Помисли за това, Реджи! Ето го на няколко крачки от поста на премиер-министър и Мари заявява: „Или любовницата ти, или аз. Избирай“.

Реджи се замисли.

— Ако избере Нина, ще трябва да се отърве от жена си.

— Да, но какво става, ако избере Мари? И Нина остане на сухо?

Двамата се спогледаха през решетките.

— Обади се на Домие — рече Джордан. — Кажи му за историята. И го помоли да сложи опашка на Нина.

— Нали не смяташ, че…

— Смятам, че през цялото време сме гледали от погрешен ъгъл — заяви Джордан. — Взривът не е бил политически акт. Всички тези глупости за „Космическа солидарност“ са били само димна завеса, за да прикрият истинската причина за нападението.

— Искаш да кажеш, че е било лично?

— Убийството обикновено е лично — кимна Джордан.

 

 

Самолетът до Берлин беше наполовина празен, така че единствената логична причина опърпаната двойка пасажери на втория ред да пътува в първа класа бе, че са платили таксата, факт, който стюардесата трудно можеше да повярва, като се съдеше по външния им вид. И двамата бяха с тъмни очила, омачкани дрехи и без съмнение капнали от умора. Мъжът беше с набола едноседмична брада. Жената бе доста изгоряла от слънцето, а черната й коса бе разрошена и покрита с прах. Единственият им багаж бе чантата на жената, овехтяла сламена торба, покрита с пясък. Стюардесата погледна бордните им карти. Атина-Рим-Берлин. С пресилена усмивка ги попита дали ще желаят да си поръчат коктейли.

— Блъди Мери — рече жената с перфектно произношение.

— Роб Рой — поръча мъжът.

Стюардесата отиде да донесе напитките. Когато се върна, мъжът и жената се държаха за ръце и се гледаха усмихнато като оцелели след катастрофа. Взеха напитките си от подноса.

— За наше здраве? — попита мъжът.

— Определено — отвърна жената.

Ухилени, двамата отпиха от чашите си.

Стюардесата докара металната количка с омари, агнешко печено, гарнирано с ориз и гъби. Двойката изяде по две порции от всичко и го поля обилно с вино. После, като две изтощени кученца, двамата се сгушиха на седалките и заспаха.

Спаха през целия път до Берлин. Едва когато самолетът спря, двамата се събудиха и веднага застанаха нащрек. Докато пътниците слизаха, стюардесата наблюдаваше дрипавата двойка от Атина. Не можеше да прецени какви са и какво са намислили. Пасажерите от първа класа обикновено не пътуват по света, облечени като скитници.

Двойката слезе последна.

Стюардесата ги последва до рампата и ги проследи, докато вървяха към малката тълпа посрещачи. Успяха да стигнат до чакалнята.

Двама мъже им препречиха пътя. Двойката спря и се извърна, сякаш да побегне към самолета. Други трима мъже се появиха изневиделица, блокирайки пътя им за бягство. Двойката бе хваната в капан.

Стюардесата зърна уплашеното лице на жената, мрачното изражение на мъжа, издаващо поражение. Сигурна беше, че имаше нещо нередно около тези двамата. Може би бяха терористи или пък международни крадци. И ето че полицията щеше да ги арестува. Видя как ги поведоха през тълпата. Определено не бяха първа класа, помисли си със задоволство. О, да, винаги можеше да познае.

 

 

Ричард и Берил бяха въведени в стая без прозорци.

— Стойте тук! — наредиха им и затръшнаха вратата зад тях.

— Чакаха ни — рече Берил. — Откъде са разбрали?

Ричард приближи до вратата и пробва бравата.

— Секретна брава — промърмори. — Заключени сме здраво. — Започна да обикаля из стаята, търсейки друг изход. — По някакъв начин са разбрали, че идваме в Берлин…

— Платихме билетите в брой. Няма начин да са разбрали. Онези бяха охрана от летището, Ричард. Ако искаха да ни убият, защо ще си дават труда да ни арестуват?

— За да не пострадате от някой куршум — чу се познат глас. — Затова.

Берил се извърна изумено към пълния мъж, който тъкмо бе отворил вратата.

— Чичо Хю?

Лорд Ловет се намръщи, зърнал намачканите дрехи на племенницата си и разбърканата й коса.

— Изглеждаш чудесно раздърпана. Откога си приела тази циганска външност?

— Откакто прекосихме половин Гърция на автостоп. Между другото, кредитните карти не са предпочитан метод за плащане в малките гръцки градчета.

— Е, успяхте да стигнете до Берлин. — Той погледна Ричард. — Добра работа, Улф.

— Малко помощ щеше да ми бъде от полза — изръмжа той.

— И с радост щяхме да ти я предоставим. Но нямахме представа къде да те намерим, докато не говорихме с твоя човек Сахаров. Осведоми ни, че си тръгнал за Берлин. Току-що разбрахме, че сте пътували от Атина.

— Ти какво правиш в Берлин, чичо Хю? — попита Берил. — Мислех, че си заминал на някоя нова секретна мисия.

— Търся отговори. Които, надявам се, ще ми предостави Хайнрих Лайтнер. — Той погледна отново дрехите на Берил и въздъхна. — Да идем в хотела да ви почистим и двамата. Сетне ще посетим хер Лайтнер в затворническата му килия.

— Имаш разрешително да говориш с него? — изненадано попита Ричард.

— С какво мислиш се занимавах през последните няколко дни? Угощавах подходящите служители. — Той им махна да тръгват. — Колата чака.

В апартамента на чичо Хю двамата измиха тридневния прахоляк и пясък от Гърция. Пиколото им донесе чисти дрехи — делово облекло, подходящо за посещение в строго охраняван затвор.

— Откъде знаем, че Лайтнер ще ни каже истината? — попита Ричард, докато пътуваха с лимузината към затвора.

— Не знаем — отвърна Хю. — Не знаем дори колко може да ни каже. Наблюдавал е парижките операции от Източен Берлин, така че е запознат с кодовите имена, но не и с лицата, стоящи зад тях.

— Тогава може да се окажем с празни ръце.

— Като на риболов, Улф. Понякога измъкваш стара гума. Понякога сьомга.

— В този случай, къртица.

— Ако ни съдейства.

— Готов ли си да чуеш истината? — попита Ричард. Въпросът беше отправен към Хю, ала погледът му се отмести към Берил. Все още бе възможно Делфи да е бил Бърнард или Маделин.

— Точно сега бих казал, че незнанието е много по-опасно — отбеляза Хю. — А трябва да мислим и за Джордан. Имам хора, които го пазят. Но винаги съществува възможност нещата да се объркат.

„Нещата вече се объркаха“, помисли си Берил, загледана през прозореца към мрачните сгради на Източен Берлин.

Затворът беше още по-отблъскващ — масивна бетонна крепост, заобиколена от огради с електрически ток. Най-добрата охрана, отбеляза Берил, докато минаваха през постовете и детекторите за метал. Очевидно очакваха чичо Хю и той бе посрещнат със смразяващото презрение на враг от Студената война. Едва когато стигнаха кабинета на началника, към тях бе проявена известна любезност. Поднесоха им чаши горещ чай, на мъжете предложиха пури. Хю прие, Ричард отказа.

— Досега Лайтнер не желаеше да съдейства — рече началника и си запали пурата. — Първо изцяло отричаше ролята си. Ала нашите досиета потвърдиха, че е отговарял за парижките операции.

— Назова ли Лайтнер имена? — попита Ричард.

Началникът изгледа Ричард през облака дим от пурата си.

— Вие сте работили в ЦРУ нали, господин Улф?

Ричард само кимна.

— Беше преди години. Напуснах бизнеса.

— Но разбирате какво е да бъдеш преследван от предишните си връзки.

— Да, разбирам.

Началникът стана, приближи до прозореца и погледна бодливите огради, заобикалящи затворническото му кралство.

— Берлин е пълен с хора, които бягат от собствената си сянка. От стария си живот. Дали е било за пари или заради идеология, те са служили на един господар. А сега господарят е мъртъв и те се крият от миналото.

— Лайтнер вече е в затвора. Няма какво да загуби, ако говори с нас.

— Но хората, които са работили за него — онези, които изобличи — те ще загубят всичко. Сега досиетата в Източна Германия са отворени. И всеки ден някой любопитен гражданин разлиства едно от тези досиета и открива истината. Осъзнава, че приятел, съпруг или любовник е работил за врага. — Началникът се обърна и спря поглед на Ричард. — Ето защо Лайтнер нямаше желание да назовава имена — за да предпази старите си агенти.

— Но напоследък е по-отзивчив, така ли?

— През последните седмици, да.

— Защо?

Началникът замълча.

— Болно сърце, казват докторите. Отпада малко по малко. След два, може би три месеца… — Той сви рамене. — Лайтнер вижда приближаващия край. И в замяна на последни някои удобства, понякога е склонен да говори.

— Значи може да ни даде някои отговори.

— Ако е в настроение. — Началникът се обърна към вратата. — Е, да видим в какво настроение е днес хер Лайтнер.

Последваха го по охраняваните коридори, покрай камерите и мрачните пазачи в самото ядро на комплекса. Тук нямаше прозорци; самият въздух изглеждаше херметично изолиран от външния свят. Оттук няма бягство, помисли си Берил. Освен чрез смъртта.

Спряха пред килия номер пет. Двама пазачи, всеки със свой ключ, освободиха отделните ключалки. Вратата се отвори.

Вътре, на дървен стол седеше старец. От ноздрите му излизаха тръбички за кислород. Затворническото облекло висеше върху съсухреното му тяло. Флуоресцентните лампи придаваха на лицето му жълтеникав оттенък. До стола на мъжа лежеше кислородна бутилка; освен съскането на преминаващия през тръбичките газ, стаята бе съвсем тиха.

— Добър ден, Хайнрих — поздрави началникът.

Лайтнер не отговори. Само по лекото проблясване на очите стана ясно, че е чул поздрава.

— Днес съм довел лорд Ловет от Англия. Познато ли ти е името?

Сините очи на стареца отново проблеснаха.

— МИ6 — прошепна той едва чуто.

— Точно така — потвърди Хю. — Вече пенсиониран.

— Аз също — долетя отговорът, нелишен от хумор. Лайтнер премести поглед към Берил и Ричард.

— Племенницата ми — обясни Хю. — И бивш колега. Ричард Улф.

— ЦРУ? — попита Лайтнер.

Ричард кимна.

— Също пенсиониран — добави.

Лайтнер успя да се усмихне леко.

— Колко различно се наслаждаваме на пенсионирането си. — Погледна отново Хю. — Светско посещение при стар враг? Колко любезно.

— Не е точно светско посещение — рече Хю.

Лайтнер започна да кашля и усилието като че ли му дойде твърде много; когато най-сетне отново се отпусна на стола, лицето му бе придобило синкав нюанс.

— Какво искате да знаете?

— Самоличността на двойния ти агент в Париж. Кодово име Делфи.

Лайтнер не отговори.

— Името със сигурност ви е познато, хер Лайтнер. През годините Делфи е предавал безценни документи. Той е бил връзката ви с операциите на НАТО. Не помните ли?

— Това беше преди двайсет години — промърмори Лайтнер. — Светът се промени.

— Искаме само името му. Нищо повече.

— За да пъхнете Делфи в подобна килия? Да го затворите далеч от слънцето и въздуха?

— За да можем да спрем убийствата — обади се Ричард.

Лайтнер се намръщи.

— Какви убийства?

— Случиха се в последно време. Френска агентка, убита в Париж. Мъж, застрелян в Гърция. Всичките са свързани с Делфи.

— Това не е възможно — рече Лайтнер.

— Защо?

— Делфи беше приспан.

— Искате да кажете, че е мъртъв? — намръщи се Хю.

— Но това не се връзва — каза Ричард. — Ако Делфи е мъртъв, защо убийствата продължават?

— Може би няма нищо общо с Делфи — предположи Лайтнер.

— А може би лъжете — заяви Ричард.

Лайтнер се усмихна.

— Винаги съществува такава възможност. — Той внезапно се закашля отново; беше гъргорещ звук като на човек, давещ се в собствените си секрети. Когато най-сетне успя отново да заговори, то беше само между вдишванията на кислород. — Делфи бе платен агент. Не работеше по убеждение. Предпочитаме агентите по убеждение. Те не струват толкова скъпо.

— Значи го е правел за пари? — попита Ричард.

— Доста солидна сума през годините.

— Кога спря?

— Когато стана рисковано за всички замесени. Тогава Делфи прекрати сътрудничеството. Покри всички следи, преди вашето контраразузнаване да затвори кръга и да го разкрие.

— Затова ли бяха убити родителите ми? — попита Берил. — Защото Делфи е трябвало да покрие следите си?

— Родителите ти ли? — намръщи се Лайтнер.

— Бърнард и Маделин Тависток. Застреляни са в апартамент на „Пигал“.

— Но това беше убийство и самоубийство. Четох доклада.

— Или пък и двамата са били убити? От Делфи?

Лайтнер погледна Хю.

— Не съм давал подобна заповед. Това е истината.

— Което означава, че нещо от казаното досега не е било истина? — попита Ричард.

Лайтнер вдиша дълбоко кислород и мъчително издиша.

— Истина, лъжи — прошепна. — Какво значение има сега? — Отпусна се назад на стола и погледна началника на затвора. — Искам да си почина. Отведете тези хора.

— Хер Лайтнер, ще попитам за последен път — настоя Ричард. — Делфи наистина ли е мъртъв?

Лайтнер срещна погледа му спокойно, без да трепне ни най-малко, сякаш без съмнение щеше да каже истината. Ала отговорът бе най-малкото озадачаващ.

— Спящ — рече той. — Тази дума бих използвал.

— Значи не е мъртъв.

— За вашите цели е мъртъв — усмихна се Лайтнер.