Тес Геритсън
По техните стъпки (1)

Пролог

Париж, 1973 г.

Закъсняваше. Подобно нещо не бе в стила на Маделин, изобщо не беше в неин стил.

Бърнард Тависток си поръча още едно кафе с мляко, изпи го, без да бърза, като често оглеждаше откритото кафене с надеждата да зърне съпругата си. Нищо не смущаваше обичайната за левия бряг на Сена атмосфера: туристи и парижани, карирани червено-бели покривки, водопад от летни багри. Ала ни следа от гарвановочерната коса на съпругата му. Закъсняваше вече половин час; нямаше начин да е заради натоварения трафик. Бърнард се улови, че потропва, обзет от нарастващо безпокойство. През всичките години на брака им Маделин рядко бе закъснявала за среща, и то само с няколко минути. Другите мъже недоволстваха и въртяха очи, отчаяни от вечно закъсняващите си съпруги, ала Бърнард нямаше подобни оплаквания — благословен бе със съпруга, която се отличаваше с точност. Красива съпруга. Жена, която дори след петнайсетгодишен брак продължаваше да го изненадва, очарова, изкушава.

Но къде беше сега, за бога?

Той огледа булевард „Сен Жермен“.

Притеснението му прерасна в тревога. Дали бе претърпяла катастрофа? Или пък бе получила предупреждение в последния момент от свръзката им във френското разузнаване Клод Домие? През последните две седмици събитията се развиваха с трескава бързина. Слуховете за изтичане на информация от разузнаването на НАТО — за двоен агент сред техните редици — ги бяха накарали да се озъртат през рамо и да се чудят кой ли бе човекът, който не заслужаваше доверието им. Вече дни наред Маделин чакаше инструкции от МИ6 в Лондон. Може би в последната минута бе получила съобщение.

И все пак, в такъв случай тя щеше да го уведоми.

Бърнард се изправи и тъкмо щеше да се насочи към телефона, когато забеляза, че сервитьорът Марио му маха с ръка. Младежът бързо си проправи път покрай масите в препълненото кафене.

— Господин Тависток, има телефонно съобщение за вас. От госпожата.

Бърнард въздъхна облекчено.

— Къде е тя?

— Казва, че не може да дойде за обяд. Иска вие да се срещнете с нея.

— Къде?

— Този адрес. — Сервитьорът му подаде парче хартия, омазано с доматена супа. Адресът бе надраскан с молив: Улица „Мирха“ 66, ап. 5.

Бърнард се намръщи.

— Това не е ли на „Пигал“? За бога, какво прави тя в онзи квартал?

Марио сви рамене, типично по галски, с отметната глава и леко повдигнати вежди.

— Не зная. Тя ми казва адреса, аз записвам.

— Благодаря. — Бърнард извади портфейла си и подаде на младежа няколко банкноти, като прибави щедър бакшиш.

— Благодаря — засия сервитьорът. — Ще се върнете ли за вечеря, господин Тависток?

— Ако успея да открия жена си — промърмори Бърнард и тръгна към мерцедеса си.

Подкара към площад „Пигал“, като не спря да мърмори по целия път. Какво, за бога, я бе накарало да отиде там? Не бе най-безопасната част на Париж за една жена, нито пък за мъж, като си помисли човек. Успокои се с мисълта, че неговата обична Маделин можеше прекрасно да се грижи за себе си. Тя беше много по-точен стрелец от него, а и автоматичният пистолет, който носеше в чантата си, винаги бе зареден — предпазна мярка, за която бе настоял след едва избегнатия провал в Берлин. Потискащо е, че не можеш да имаш доверие на собствените си хора напоследък. Некомпетентни служители имаше навсякъде, в МИ6, в НАТО, във френското разузнаване. И ето че Маделин се бе оказала хваната в капан в онази сграда, заедно с източните германци, без никакво подкрепление. Ако не беше пристигнал навреме…

Не, нямаше никакво желание да съживява отново онзи кошмар.

Тя си бе взела урок. И зареденият пистолет вече бе постоянен аксесоар от гардероба й.

Той зави по улица „Шапел“ и поклати глава, отвратен от долнопробните нощни клубове и полуголите жени, подпрени на ъглите. Те зърнаха мерцедеса и му махнаха да приближи. Отчаяно. Янките наричаха този квартал „Алеята на прасетата“. Тук идваха хора, които търсеха бърза наслада и непозволени удоволствия.

„Маделин, помисли си той, да не си полудяла? Какво ли би могло да те доведе тук?“

Зави по булевард „Байе“, сетне по улица „Мирха“ и паркира пред номер 66. Недоумяващо се взря в сградата и зърна три етажа олющена мазилка и полуразрушени балкони. Нима тя наистина очакваше да се срещне с нея в тоя капан? Сградата беше истинско буре с барут. Бърнард заключи мерцедеса с мисълта, че ще извади голям късмет, ако го намери, като се върне. Сетне неохотно влезе в сградата.

Ясно се забелязваше, че постройката е обитавана: на стълбите се търкаляха детски играчки, в един от апартаментите свиреше радио. Бърнард пое нагоре по стълбите. Въздухът бе напоен с миризмата на пържен лук и цигарен дим. Номера три и четири бяха на втория етаж; мъжът продължи да се изкачва по тясното стълбище. Номер пет бе таванският апартамент; ниската врата бе хлътнала между стрехите.

Бърнард почука. Отговор не последва.

— Маделин? — извика той. — Това не е някаква груба шега, нали?

Отново никакъв отговор.

Той опита вратата; не беше заключена. Бутна я навътре и пристъпи в малкия апартамент. Тънки ивици светлина се процеждаха през венецианските щори на прозорците. До стената имаше голямо месингово легло, завивките бяха все още разбъркани от някой предишен обитател. На масичката отстрани имаше две мръсни чаши, празна бутилка от шампанско и множество гумени изделия, които деликатно биха могли да бъдат наречени „брачни помощни средства“. Цялата стая миришеше на алкохол, пот и страст.

Бърнард озадачено премести поглед към долната част на месинговото легло, към дамската обувка с висок ток, захвърлена на пода. Той се намръщи, приближи и забеляза, че обувката лежи сред проблясваща яркочервена локва. Щом заобиколи леглото, мъжът застина, неспособен да повярва на очите си.

Съпругата му лежеше на пода, абаносовочерната й коса бе разпръсната като разперени гарванови криле. Очите й бяха отворени. Върху блузата й се открояваха три кървави петна.

Той падна на колене до нея.

— Не — промълви. — Не. — Докосна лицето й, страните й бяха все още топли. Притисна ухо към гърдите й, към окървавените гърди, не усети нито удари на сърцето, нито дишане. От гърлото му се изтръгна ридание, вик, изпълнен със скръб и отчаяние. — Маделин!

Щом ехото заглъхна, иззад гърба му се дочу друг звук — стъпки. Тихи, приближаващи…

Бърнард се извърна. Объркано се втренчи в пистолета — пистолетът на Маделин — сега насочен към него. Вдигна поглед към лицето над дулото. Беше немислимо — напълно немислимо!

— Защо? — попита Бърнард.

В отговор дочу само тихото изпукване от заглушителя. Бърнард падна на пода до Маделин. За няколко секунди усети тялото й до себе си и копринения допир на косата й до пръстите си. Протегна се и немощно прислони главата й.

„Любов моя, помисли си. Скъпа моя.“

Сетне ръката му се отпусна безжизнено.