Памела Симпсън
Партньори във времето (5)

Глава IV

— Ах! — възкликна Луси, загледана благоговейно в Сам. — Истински пътешественик във времето! Усетих го веднага, щом ви видях. В излъчването ви имаше нещо съвсем различно. То бе наситено тюркоазно, което е цветът на една по-висока съзнателност…

— Мамо! — сряза я Си Джей. — Не го окуражавай!

Тя и Сам се бяха върнали в офиса само преди няколко минути, спорейки яростно. Когато Луси полюбопитства за какво е спорът, Сам разказа своята смайваща история за пътуването във времето.

Сега Си Джей се обърна към него с глас, който показваше, че вече действително е на края на нервите си.

— Нима действително очаквате някой — някой нормален човек — да повярва в подобна налудничава история?

Сам не можеше да не се усмихне вътрешно, като я гледаше как крачи напред–назад. Изглеждаше направо бясна, но не би могъл да я обвинява. В края на краищата, историята му наистина не бе за вярване. Но за нещастие бе истинска.

Си Джей продължи:

— Господин Хакет…

— Можете спокойно да ме наричате и Сам, след като работим заедно по този случай.

— Ние не работим заедно!

Сам се размърда и подпря петата на единия си обут в ботуш крак в коляното на другия.

— Аз също не съм кой знае колко щастлив от всичко това. Никога не съм допускал, че ще се примиря да работя с жена. Разбира се, случиха ми се още доста други неща, които никога не съм допускал.

— Да се примирите с жена! — почти изкрещя Си Джей.

Сам поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва.

— Не, това наистина надминава всичко. По един или друг начин, макар и да са минали цели сто години, аз продължавам да се занимавам с хора от фамилиите Трегър и Прескот. Само дето сега ми се окачи и жена на шията. Но не виждам начин да го избегна. Аз не познавам района, а вие го познавате.

Той се приведе напред и погледна Си Джей право в очите.

— Тъй че нямам нищо против засега нещата да останат така — само докато приключим тази история с Трегър.

Подрънквайки с огромните си златни обеци — халки, Луси се намеси.

— Представяте ли си каква сензация би предизвикало това в пресата? Шериф от Дивия Запад пътува във времето, за да хване своя човек! „Нешънъл инкуайърър“ би платил цяло състояние за това и би му посветил извънредно издание.

— Задръж малко! — прекъсна Си Джей остро майка си. Обърна се към Сам, като се опитваше да овладее гласа си. — Господин Хакет, очевидно раната на главата ви е доста по-сериозна, отколкото е предположил докторът. Смятам, че ще е най-добре, ако се върнете в болницата за по-нататъшни изследвания. А по отношение на съвместната ни работа — аз винаги работя сама. И доста добре се справям с ангажиментите си.

Сам я изгледа продължително.

— Преди малко не се справихте кой знае колко добре. Не сте дори достатъчно разумна да носите оръжие.

— Не ми трябва оръжие!

Сам изпръхтя презрително.

— Много убедително ми звучи. И какво щяхте да правите с онова лошо момче, което извади нож, ако не бях там?

— Щях да се оправя чудесно, благодаря. Мога да се грижа за себе си. Може и да си мислите, че жените са безпомощни, господин Хакет, осмелявам се да ви кажа, че грешите. Обучавана съм в самоотбрана. И нямам нужда от някакъв червендалест мачо–идиот, който да скача и да ме спасява всеки миг, когато се обърна нанякъде.

— Убеди ме, няма що — промърмори Сам.

Си Джей рязко спря и го изгледа втренчено. Той продължи.

— И какво лошо има в това да бъдеш мачо? Говоря малко испански и знам какво значи това. Значи да бъдеш мъж. Какво лошо има?

— Ами да — пропя Луси, сините й очи палаво заблестяха. — Какво лошо има в това?

— Отклонихме се от темата — рече Си Джей, опитвайки се отчаяно да овладее гнева си. — Господин Хакет…

— Сам. Между другото, аз как да ви наричам?

— Миз^[1] Грант — отвърна тя хладно. Сам озадачено вдигна едната си вежда.

— Миззз? — проточи той неумело окончанието на думата.

— Това е дамският еквивалент на „мистър“ — обясни Луси.

— Какво не е наред с „мис“ или „мисис“^[2]?

— Те са сексистки — отвърна Си Джей.

— Какво значи това?

— Че отразяват отношението, което мъже като вас имат към жени като мен.

— Слушайте, откъде пък вие може да знаете какво е отношението ми към жените? Аз уважавам всички жени, от проститутките до учителките.

Той се обърна към Луси.

— Винаги ли е толкова докачлива?

Луси се ухили.

— Ако смятате, че сега е лошо, би трябвало да я видите, когато я хванат нервите.

— Това има ли нещо общо с „миззз“?

— Схващате много добре. — Тя се обърна към Си Джей. — Може да е сто години по-стар от нас, но е бърз.

Си Джей й хвърли смразяващ поглед.

— Да се върнем на въпроса, господин Хакет. Вчера преживяхте тежък удар в главата. Това може да причини дезориентация и халюцинации.

Виждайки недоумението в очите на Сам, Луси обясни накратко:

— Тя не вярва, че сте от 1882 година.

Той стана и се изправи пред Си Джей.

— Искате да кажете, че нещо не съм в ред?

— Искам да кажа, че трябва да отидете на лекар.

— Ей, ей! — Луси застана между тях. — Си Джей, погледни го по-внимателно! Начинът, по който е облечен, начинът, по който говори, начинът, по който върви. Това не е някой от онези типове, които винаги можеш да срещнеш в своя щастлив час в „Хамбургер Хамлет“. Той е различен. Той е… — Гласът й омекна. — Един истински мъж.

За миг настана пълна тишина.

Сам се надигна, взе пушката, която бе подпрял до стената, и се запъти към вратата.

— Къде отивате? — запита Си Джей.

— Вярно е, че не знам как, по дяволите, се озовах тук, и не ми е съвсем ясно как стават работите във вашето време, но знам едно — имам да върша една работа и смятам да се заема с нея.

— Как?

— Като се върна в онова студио и поговоря с онези хора. Сега е точно краят на работния ден, а Емет Трегър каза, че тогава можем да ги разпитаме. Разбира се, аз съм само един федерален шериф, а вие сте частен детектив и може би имате по-добра идея.

Тя се опита да отвърне нещо унищожително, но не можа. Дори и да беше луд, той беше прав. Време беше да се връщат в студиото и да започнат да задават трудни въпроси.

 

 

— Изобщо не мога да си представя как е станало — повтори за трети път Хари Джоунс, внушителният сивокос отговорник за реквизита.

Той седеше в провиснал стар кожен стол в своя фургон срещу Сам и Си Джей и мрачно клатеше глава. Огромният фургон беше снабден с шкафове, полици и гардероби и натъпкан до пръсване с невероятен арсенал от всевъзможни неща.

Си Джей забеляза един заключен шкаф с надпис „Боеприпаси“ и запита:

— Имате ли тук истински патрони?

— Да. Понякога ни трябват и такива. Полицията ми мля доста сол на главата за това. Изглежда си мислеха, че съм могъл да сбъркам истинския патрон с халосния. — Хари бе видимо обиден. — Като че ли след четиридесет години в тоя занаят не знам какво правя. Както казах и на тях, истинските патрони стоят на съвсем различно място от халосните. Няма никакъв начин да бъдат сбъркани случайно.

— И вие проверихте револверите преди сцената?

— Разбира се. Проверих всички револвери онази сутрин, около час преди да снимат, и всичко беше наред. Навсякъде имаше само халосни.

Той тъжно поклати глава.

— Бедният стар Дан. Славно момче беше той. Понякога след работа пийвахме заедно по нещичко и си разказвахме истории за старите дни. — Той се намръщи. — Изобщо не разбирам как е могло да стане.

— Някой друг би ли могъл да се добере до револвера и да смени патроните? — запита Сам.

— Да, предполагам. — Хари замислено чешеше брадичката си. — През деня не заключвам фургона, защото непрекъснато влизам и излизам от него.

— Видяхте ли някой да влиза тук тогава? — запита Си Джей.

— Не и някой, който да ми направи впечатление, ако това имате пред вид. Хората от персонала, актьорите, режисьорът — те всички влизат тук по едно или друго време.

— И все пак, как точно са го направили? — Сам се намръщи недоумяващо. — Как някой би могъл да знае с кой точно револвер ще се стреля в Прескот?

— Статистите вземат просто който и да е стар револвер, но тези на актьорите са белязани. В сцената, когато Дан беше застрелян, актьорът — Ланс Форд — използваше същия колт 44, с който би трябвало да се появява през целия филм. Но полицията го взе за доказателство и аз трябваше да намеря друг, който напълно да прилича на него.

— Други хора знаеха ли кой револвер използва Форд? — попита Си Джей.

— Вероятно. Искам да кажа, че не беше тайна. Но вижте, ако искате да кажете, че Дан е убит нарочно, това наистина е трудно да се повярва. Защо някой би искал да убие един безобиден стар статист?

— Защо наистина? — промълви Си Джей. — Дан Прескот имаше ли врагове?

— Едва ли точно врагове. Но не беше приятен на някои хора, това е всичко.

— На кого? — запита тя бързо.

— Ами, на режисьора например. Обикаляше наоколо и разправяше, че оня се мъчи да измисли поновому Американския Запад. Но ако ме питате официално, нищо не знам. Дан се опитваше да му каже това–онова, да му помогне, но този тип изобщо не искаше да го слуша. Той е един от ония аматьори, които мислят, че киното — това са те. — Хари изпръхтя презрително. — Бих искал да го видя как ще направи сам един филм — без сценарий, без актьори и без екип.

— Той и Прескот караха ли се? — запита Сам.

— Понякога. В деня преди Дан да умре, режисьорът му каза, че уронва авторитета му и му нареди да престане да коментира решенията му пред екипа. Каза, че ако се е нуждаел от мнението на един „никой“, щял да му го каже. Можете ли да повярвате? Дан знаеше за Стария Запад повече, отколкото оня би могъл да научи през целия си живот.

— Как прие Прескот всичко това?

Хари сви рамене.

— Изобщо не му пукаше. Той знаеше какви са режисьорите. Невротици, ако питате мен.

— Имаше ли още някой, който не се разбираше с Прескот?

— Ами, онова младо магаре, Ланс Форд, имаше няколко сблъсъка с Дан. Ако ме питате, майката на Форд е трябвало да го пердаши по-често. Абсолютен досадник е. И кой знае защо си е внушил, че е нещо особено. Но можете да ми вярвате, че не е.

Си Джей се намеси.

— Като казвате сблъсъци, какво имате пред вид — че са се карали или че наистина са се били?

— Повече се караха, но онази сутрин наистина се стигна до бой. Дан постави хлапето на мястото му, а това никак не се хареса на Форд. Каза на режисьора да уволни Дан. Но този ден и без това снимаха последната сцена на Дан и режисьорът не го направи. В противен случай би трябвало да заснемат наново още няколко сцени, а това струва пари. Както вървят нещата, този филм и без това вече надхвърли бюджета си.

— Значи има проблеми около филма? — запита Си Джей.

— Аха. Господин Трегър идва вече няколко пъти в екипа и говори с режисьора. Даде на всички да разберат, че студиото не е много щастливо от развоя на нещата.

Сам се намръщи.

— Трегър. — Той произнесе името много бавно. После се обърна към Хари: — Какво мислите за Трегър?

— Умен е, наистина. И си знае работата. Разбира се, семейството му е във филмовия бизнес от времето на никелодеона.

— Откъде семейството му притежава това студио?

— Прадядо му е бил собственик на земята. Той построил студиото някъде в началото на века. Мъжете от фамилията Трегър винаги са били ловки предприемачи.

— Дааа — съгласи се Сам мрачно.

Си Джей не знаеше до какво се опитва да се добере Сам, но бе време да тръгват. Свечеряваше се и наоколо нямаше почти никой.

— Вече трябва да си вървим. Благодарим ви.

— Няма защо, мадам. Ако с нещо мога да ви помогна, ще съм щастлив да го направя. Дан беше добър приятел. Липсва ми. Ще се радвам, ако хванете оня, който го уби.

— Убеден ли сте, че е било убийство?

Хари хвърли скептичен поглед на Си Джей.

— Със сигурност не е било нещастен случай.

— Благодаря, господин Джоунс. Пак ще ви потърсим.

По-късно, когато вече излизаха с колата от снимачния терен, Сам каза:

— Най-добре ще е още утре заран отново да поговорим с Трегър.

— Утре заран първо ще отидете в болницата, за да ви направят изследвания.

— Няма.

Си Джей за миг отклони очи от пътя и го изгледа смаяно.

— Защо сте се вкопчил така в Емет Трегър?

— Познавах неговия прадядо, а те и двамата са еднакви — лоши хора. Тъй че ако ме оставите да се оправя с този случай и спрете да се навирате…

— Да се навирам! Я чакайте малко — вие сте този, който се навира! И случаят е мой! Джули Прескот е моя клиентка. Дори и да сте федерален шериф, не съм сигурна, че изобщо имате някаква работа…

— Трегър е моя работа — прекъсна я Сам. — Замесен е в това, знам го.

Си Джей раздразнено стисна устни.

— Шефовете на студия понякога вършат злоупотреби, но не и убийства.

— Неговият прадядо бе търсен за убийство. И грабеж. Така фамилията се е сдобила с парите за закупуването на тази земя. Казвам ви, Трегър има нещо общо с убийството на Прескот!

— Нямате абсолютно никакво доказателство.

— Доказателство! По дяволите, миз, аз имам моя инстинкт, а това е повече от всяко доказателство. Понякога той е бил всичко, на което съм можел да разчитам. И неведнъж ми е спасявал кожата.

Си Джей рече смразяващо:

— В това отношение приличате на майка ми. Тя също не желае да приема реалностите.

— Майка ви може и да изглежда малко смешна и да има някои странни идеи, но иначе е окей. Тя може да различи истината от лъжата. Което не бих могъл да кажа за вас. Знаете ли какъв е вашият проблем?

Си Джей тежко въздъхна.

— Да. Вие.

Сам продължи:

— Вашият проблем е, че не виждате под повърхността на нещата. Този тип изглежда добре и вие смятате, че той наистина е добър. Никога ли не са ви казвали, че не бива да съдите за хората само по външността им, а да се опитвате да видите онова, което се крие вътре в тях?

Си Джей побесня.

— А вие връхлитате изневиделица в живота ми, демонстрирате абсолютно превъзходство и се опитвате да ме учите как да си върша работата…

— Това е нещо друго. Вие се опитвате да вършите една мъжка работа. А не е редно.

Тя буквално зяпна от изумление, после ядосано стисна устни.

— Да ме вземат дяволите, изобщо не съм длъжна да слушам подобни тъпотии!

— Не подобава на една дама да ругае. Това просто ви принизява.

Си Джей бавно преброи до десет. Но и това не помогна. Все още искаше да убие Сам.

— А вашият мозък е точно колкото на един неандерталец. И мястото ви наистина е в друго време!

Той се облегна назад и се загледа право пред себе си. После промърмори:

— По този въпрос имате право.

— Не мога да понеса всичко това. — Тонът на Си Джей даваше ясно да се разбере, че тя е опасно близо до ръба. — Преживях земетресение, изгубих хонорар от хиляда долара, защото колата, която трябваше да върна, се изгуби някъде, приютих един психопат, който трябва да бъде спешно лекуван, приех случай, който вероятно изобщо не е случай, а на всичко отгоре ме правят и на глупачка! И не съм яла не знам откога.

Без да я погледне, Сам лаконично изрече:

— Аз самият също бих хапнал нещо. Ще ви купя вечеря.

— Чудесно! И веднага след това се връщате в болницата.

Без да обръща внимание на последната забележка, Сам запита:

— И тъй, къде можем да ядем?

— В едно място наблизо, което се казва „Кръчмата“.

Сам се усмихна и за миг Си Джей си помисли колко красив наистина е той.

— Кръчма? Добре. — После изведнъж му хрумна една тревожна мисъл. — Кажете ми, хората все още ли ядат пържоли?

— Някои хора — да.

Той въздъхна облекчено.

— Като имам пред вид доколко се е променило всичко, нищо не би ме изненадало.

 

 

„Кръчмата“ беше малко непретенциозно заведение в една стара сграда с дървена облицовка. Летящите врати водеха към слабо осветен салон. Когато влязоха вътре, Сам се закова на място. Тук всичко бе успокояващо познато. По пода имаше разпръснати стърготини, месингов парапет обгръщаше дългия извит бар. В ъгъла пианистът свиреше стара мелодия. Сервитьорките бяха облечени като всички други момичета от кръчмите, които той някога бе познавал — в дълбоко изрязани и силно набрани сатенени рокли с много грим на хубавите си личица.

Разбира се, другите хора тук изглеждаха странно, но Сам не им обърна внимание. Единственото, което имаше значение бе, че се чувстваше като у дома.

А когато малко по-късно разряза една дебела и сочна пържола, той се почувства още по-добре. Изобщо не подозираше, че е чак толкова гладен. Светкавично изгълта пържолата и пържените картофи.

После погледна любопитно към Си Джей, която намръщено ровеше в салатата си.

— Само това ли ще ядете?

— На диета съм.

— Това значи ли, че не ядете, а само… пасете?

Си Джей не можа да скрие усмивката си.

— Да — призна тя. — Предполагам, означава точно това.

— И защо го правите?

— За да отслабна, разбира се.

Сам я огледа критично.

— Бих казал, че и така сте си достатъчно слаба. Спокойно можете да си сложите някой друг килограм.

Тя го погледна смаяно.

— Подигравате ли ми се?

— И защо? Както знаете, мъжете не харесват слаби жени. Няма за какво да се хванеш.

Сервитьорката им се беше върнала.

— Ще желаете ли някакъв десерт? Имаме домашен ябълков пай.

Лицето на Сам светна.

— Със сирене ли?

— Да. Какъвто вие поискате.

Сервитьорката се обърна към Си Джей.

— За вас?

— Не, не би трябвало.

— О, стига — настоя Сам. — Тия зелени листа едва ли са ви нахранили.

— Е…

Той се обърна към сервитьорката:

— Донесете и на нея едно парче.

— Със сирене или а ла мод?

— А ла мод — рече бързо Си Джей.

Малко по-късно, когато приключиха с пая, тя рече с чувство на задоволство:

— Божичко, това наистина ми дойде добре. Толкова отдавна не съм си позволявала подобен лукс като десерт. Но не съжалявам за нито една калория.

— Какво е калория? — попита Сам.

Си Джей го погледна изненадано.

— Наистина ли не знаете?

— Ако знаех, нямаше да питам.

— Откъде сте всъщност? — загледа го втренчено.

— Искате да кажете — къде съм роден?

Тя кимна.

— Абилийн, Канзас. Родителите ми вече са мъртви, но имам там няколко братя и една сестра. — Той се намръщи. — Или поне имах.

— С какво се занимават те?

— Братята ми се грижат за фермата. Сестра ми също живее наблизо.

— А тя с какво се занимава?

Сам озадачено вдигна вежди.

— С какво се занимава ли? Искате да кажете — дали е омъжена?

Си Джей го погледна накриво.

— Искам да кажа, има ли някаква професия или работа?

— Тя е омъжена и има пет деца. Това е достатъчно работа за една жена.

Си Джей направи гримаса.

— Наистина имате нужда да ви се повиши съзнанието.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Защо не останахте във фермата с братята си?

— Това просто не беше за мен. Исках да видя нещо повече от тази страна от една мръсна ферма в околностите на Абилийн. — Той мрачно поклати глава. — Но май че видях доста повече, отколкото изобщо съм си представял.

— А как стигнахте до съдебната институция?

— Ако си добър с револвера, както аз винаги съм бил, имаш само два пътя пред себе си — или със закона, или срещу него.

Си Джей се изненада от отговора му. Повечето от полицейските служители, които познаваше, имаха силно развито чувство за добро и зло. Небрежният отговор на Сам сякаш подсказваше, че той като нищо би поел и в другата посока.

— И защо не тръгнахте срещу закона? — полюбопитства тя.

— Защото моите хора са ме възпитали правилно, предполагам. Във всеки случай далеч по-забавно е да преследваш някого, отколкото да преследват теб. Можех да спра и да си почина, когато аз реша. А когато те гонят, трябва винаги да бягаш и да се оглеждаш през рамо. Не мисля, че това би ми харесало.

Си Джей не можеше да разбере дали той говори сериозно или просто пробва чувството й за хумор. Сам замълча, после запита:

— А вие?

Тя срещна погледа му.

— Какво аз?

— Разкажете ми за семейството си.

Си Джей отпи глътка кафе.

— Е, вече се запознахте с майка ми. Вярно е, че тя винаги си е била доста щура. Омъжвала се е три пъти. Все още се опитва да проумее как е могла.

— А баща ви?

Това бе по-труден въпрос, на който би предпочела да не отговаря. Но вече знаеше колко упорит може да бъде Сам. По-добре щеше да е да се справи и с това. Отговори възможно най-равнодушно:

— Той е красив, очарователен, не кой знае колко грижовен и като толкова други мъже — някой, който просто минава през живота ти. Въпреки всичките му недостатъци обаче мисля, че майка ми никога няма да превъзмогне чувствата си към него.

— А вие?

Тя го изгледа сепнато.

— По някакъв начин се справих с това. Научих, че повечето мъже са просто случайни минувачи. — Решена да смени темата, продължи: — Както и да е, от доста отдавна сме сами, мама и аз. Тя работи много, за да успея да завърша филмовото училище.

— Филмово училище?

— Исках да стана актриса.

— Защо тогава сте частен детектив?

Си Джей се усмихна.

— Отначало си казвах, че ще го правя само за да подпомогна актьорската си кариера. Не е лесно да започнеш. После открих, че съм добра и дори понякога мога да използвам актьорския си талант. Харесвам това, което правя.

— Имате ли братя или сестри?

— Не. — Тя се засмя. — Засега ще трябва да се задоволите само с мен. Мама казваше, че ако е имала повече деца, е щяла да избяга от къщи. Между другото, баща ми също не се задържаше наоколо достатъчно дълго, нито пък някой от другите й съпрузи беше типа на бащата.

Сам се наведе през масата, дългите му пръсти внимателно обгърнаха кафената чашка.

— Какво значи „типът на бащата“?

— Е, знаете — оня тип мъж, който, става добър баща за децата си.

Той сви рамене.

— Не виждам защо да е чак толкова трудно. Храниш ги, обличаш ги, учиш ги кое е добро и кое лошо и ги обичаш много.

Си Джей го погледна замислено. Той умееше да прави нещата прости и ясни.

— Изненадвате ме, шерифе.

— Защо?

— Не бих и помислила, че човек като вас и с работа като вашата би искал да се обвързва със семейство.

— Е, това показва само, че вие още далеч не знаете всичко, нали? — отвърна Сам с крива усмивка. — Семейството и корените са единствените неща, които имат значение, когато всичко друго е казано и свършено.

Преди тя да успее да зададе някакъв друг въпрос, той рече:

— Си Джей не е подходящо име за жена. Защо се наричате така?

Тя не можеше да повярва на ушите си. Всеки път, когато започнеха да водят истински разговор, той казваше нещо, което да я вбеси.

— Защото го предпочитам — изрече през зъби.

— И какво означават тези инициали?

— Катлийн и Джейн.

— И двете са много хубави. Това са силни имена, имена, с които можеш да се гордееш. И не би трябвало да се крият зад инициали.

— Вижте, при моята работа така е по-лесно. Хората ме приемат по-сериозно, особено при кореспонденция, когато не знаят, че съм жена — обясни Си Джей и моментално се намрази, задето изобщо взе да се оправдава.

Сервитьорката отново се появи.

— Желаете ли още нещо?

Си Джей поклати глава:

— Само сметката, моля.

Когато момичето я сложи на масата, тя посегна към нея, но Сам беше по-бърз.

— Казах, че аз ще платя вечерята — напомни й той.

Извади от джоба си един сребърен долар и го сложи върху сметката.

Сервитьорката взе монетата и я огледа любопитно.

— Гледай ти — сребърен долар от 1882. Никога не съм виждала толкова стара монета. Много мило, че ми я давате. Благодаря.

Си Джей проследи как келнерката прибра сребърния долар. Не беше кой знае какъв експерт, но знаеше, че подобна монета сигурно има доста голяма стойност. Погледна към Сам и се запита откъде ли, за бога, я е взел. И защо ли я дава като бакшиш?

Забелязала очакващия и вече леко нетърпелив поглед на сервитьорката, Си Джей взе сметката от Сам, прегледа я набързо, извади кредитната карта от портмонето си и я подаде на момичето.

— Ей сега се връщам — отвърна усмихнато то.

— Чакайте малко — рече Сам на Си Джей, — какво правите?

— Плащам с кредитната си карта. Не се безпокойте, сметката е само четиридесет и пет долара.

— Четиридесет и пет долара! — извика Сам.

Хората от съседните маси се извърнаха към тях.

— Това чисто и просто е обир! Четиридесет и пет долара за пържоли, картофи и парче пай! Защо, след като във всеки уважаван ресторант това би струвало само един долар?

— Моля ви, не го споменавайте повече — настоя Си Джей. — Не съм си и мислела, че ще можете да платите вечерята.

Сервитьорката се върна с кредитната карта. Си Джей подписа квитанцията, после изведе бързо Сам от ресторанта, преди той да успее да направи още някоя сцена. Когато се качиха в колата, той поклати глава и промърмори:

— Четиридесет и пет долара… Може би не трябваше да ям тоя пай.

 

 

— Изглежда мама е тук — рече Си Джей, когато половин час по-късно спря на алеята пред жилището си. — Качвайте се горе, аз ще се върна след малко.

Сам я погледна любопитно.

— Да не би да възнамерявате да ме оставите да спя пак на онази кушетка, Кати?

— Кати?

— Звучи по-добре от Си Джей, не мислите ли?

Тя изпъшка.

— Вижте какво, имам да правя някои покупки. Ще се върна скоро.

— Добре. И гледайте отново да не изпаднете в беда, когато не съм наоколо да ви помогна.

Тя понечи да му каже, че никога, преди да го срещне не е била в истинска опасност, но само потегли толкова рязко, че гумите изсвистяха.

В главната зала на обществената библиотека в Санта Моника тя тръгна право към гишето за справки.

— Имате ли някакви книги за пазителите на закона в Дивия Запад? — запита тя младата библиотекарка.

— Разбира се. Но най-старите могат да се ползват само тук и не се дават за вкъщи.

— Добре, аз само искам да погледна нещо.

— Моля, попълнете тази карта с името и адреса си и аз ще ви донеса един от най-пълните справочници. Ако там не намерите онова, което търсите, донесете ми го отново тук и ще ви потърся други.

През следващите два часа Си Джей прелистваше книга след книга за Стария Запад. Постепенно историите за бандити и хора на закона, за заселници и каубои я погълнаха напълно. Какъв живот, мислеше си тя. Суров, понякога жесток и винаги пълен с предизвикателства. Времена, когато мъжете са били мъже, а жените са били или „учителки“, или „спортни“ момичета.

„Това е абсурдно“ — рече си тя най-сетне, затваряйки още една книга. Не беше сигурна какво прави тук. Не че вярваше на неговата налудничава история. Само дето той наистина ходеше, говореше и се държеше точно като някой, дошъл направо от онова време. Бе толкова убедителен. „Но повечето умопобъркани може би също са“ — предположи тя.

А и оня сребърен долар…

Тя не знаеше дали Сам е бил такъв преди удара по главата. Знаеше единствено, че макар и без съмнение да бе луд и често вбесяващ, той също беше и завладяващ. В него имаше нещо, е, да речем, героично. И по някакъв начин винаги се оказваше на мястото си, когато тя действително се нуждаеше от него, за разлика от повечето други мъже, които се бяха появявали и изчезвали в живота й.

И все пак, той явно беше някакъв нещастен луд, загубил способността да различава фантазията от реалното. Вероятно бе чел много книги и бе гледал много филми за Дивия Запад и бе решил, че предпочита да живее в оня свят, отколкото в съвременния. Най-доброто, което можеше да направи за него, бе да го върне обратно в болницата.

Си Джей отнесе книгата обратно на гишето и я подаде на библиотекарката.

— Благодаря. Това е достатъчно.

— Има още една книга — каза библиотекарката. — Отне ми известно време, докато я открия. Искате ли да я видите?

Си Джей се поколеба. Вече беше късно, бе уморена, а и трябваше да пазарува, както и да премисли твърде много неща — за Сам и за случая Прескот. Някак не се чувстваше добре след взетото решение да го отведе в болницата, след като той явно не искаше да ходи там. Но предвид всички обстоятелства, вероятно това бе най-мъдрото, дори и да беше спасил живота й. И то два пъти.

Проблемът беше, че Сам Хакет си имаше свой начин да й влиза под кожата. Особено като я наричаше Кати. Начинът, по който го казваше с този дълбок глас и леко провлечен изговор, го правеше да звучи някак особено, почти като ласка. Никой не я беше наричал така от времето, когато беше в гимназията. Това я караше да се чувства като обичано малко момиченце, вместо като коравата самоуверена жена, която бе станала по необходимост.

Вдигна очи към библиотекарката, която я гледаше в очакване.

— Окей. Дайте да я видя.

Тази книга бе дори по-стара от другите. Кожената подвързия бе избледняла и напукана, страниците едва се крепяха. Заглавието „Хората на закона в Дивия Запад“ почти не се четеше.

Си Джей бързо прелисти страниците. Имаше снимки на различни служители на закона и на престъпниците, които те бяха убили — или на престъпниците, които бяха убили тях. Уаят Ърп беше тук, заедно с Док Холидей, Бат Мастерсън и много други, за които Си Джей никога не бе чувала. Снимките бяха репродукции от стари дагеротипи. Бяха избледнели, но детайлите се виждаха забележително ясно — личаха дори дупките от куршумите върху някои от труповете.

Тя потръпна, прелиствайки набързо страниците.

После изведнъж спря и сякаш остана без въздух.

Една снимка показваше надупченото от куршуми тяло на някакъв бандит, наречен Пит Сплескания нос. Точно под него се виждаше снимка на смущаващо красив мъж. Мъж с тъмнокестенява, почти черна коса и гъсти мустаци. На снимката бе невъзможно да се отгатне цветът на очите му, но Си Джей знаеше, че те са синьо–зелени.

— О, боже! — прошепна тя, когато прочете надписа под снимката:

„Федерален шериф на САЩ Сам Хакет.“