Памела Симпсън
Партньори във времето (18)

Глава XVII

Си Джей стана преди разсъмване.

Сам още спеше, ръката му бе протегната към мястото, където бе лежала тя. Пръстите му леко се свиха, сякаш дори в съня си искаше да я задържи. Болката, която я връхлетя миналата вечер след съобщението на Луси, стана още по-силна сега, когато го гледаше.

Опитала се бе да я заглуши, като се изгуби в Сам. Любеха се отново и отново. И всеки път бе ново и различно. Толкова неща откриваше у него. Дори когато се сливаха един с друг, а после се отпускаха изтощени, тя продължаваше да го иска. И знаеше с абсолютна сигурност, че никога няма да му се насити.

Тази мисъл я оттласна от топлината на тялото му към хладната сивота на утрото край плажа. Никога не се бе чувствала по този начин с другите мъже, които бе познавала. Всички те се бяха оказали само прелюдия към този мъж, това време и тази страст.

Докато скиташе сама по плажа в кратките мигове между нощта и деня, тя съзна, че именно времето е ключът. Винаги бе смятала, че няма нищо по-важно от това да уловиш мига. Не бе вярвала нито в късмета, нито в кармата, нито в предопределението, съдбата или всички онези странни приумици, в които майка й бе така дълбоко убедена. А именно във времето, в способността да уловиш мига, в който всичко съвсем лесно и естествено ще дойде на мястото си.

Времето бе събрало нея и Сам. И ако Луси и Рави за пръв път бяха налучкали нещо вярно в разпиляния си и вятърничав живот — а Си Джей имаше ужасяващото предчувствие, че е точно така — времето щеше да раздели нея и Сам завинаги. Не че тя би го спряла да си отиде, дори и ако можеше. Просто не смяташе, че има право да се меси в живата на друг човек, да го манипулира и да го кара да се съобразява с нейните желания. Сам имаше право да се върне в своето собствено време.

Неговото собствено време. Усмивката на Си Джей бе горчиво–сладка, когато заби пръстите на краката си в мокрия пясък до водата и си спомни една фраза от Библията.

„За всичко има време под небето.“

И това именно бе тяхното кратко време под небето. Сега то изтичаше.

Разбира се, съществуваше и възможността теорията на Луси и Рави да не проработи и Сам да не се върне в 1882–ра година. Дори той сам бе казал, че идеята му се струва абсурдна. И всеки нормален учен би я оспорил.

Както и всеки нормален учен би оспорил идеята за пътуване във времето изобщо.

Си Джей беше казала, че няма да отиде със Сам и Луси. Реши, че няма смисъл, защото и без това не вярваше в глупавите теории на майка си. Но истината бе, че се боеше да не би един-единствен път тя да се окаже права.

Във всеки случай мразеше сбогуванията. Сбогувала се бе по свой собствен начин със Сам тази нощ. И не би понесла една официална, учтива раздяла.

Реши повече да не мисли за това, хукна по плажа и тича дотогава, докато мускулите я заболяха и краката й се разтрепериха от изтощение.

Небето бе бледо сиво–синьо, когато тръгна към дома си. Хладен бриз повяваше откъм водата. На плажа се появиха и други хора — подранили сърфисти, ентусиасти на случайния джогинг, някакъв мъж с грамадно куче.

Си Джей прекоси улицата, която разделяше къщите от плажа. Вдигна поглед и видя Сам, облегнат небрежно на рамката на вратата. Облечен бе само в джинси и беше бос. Неочаквано я порази мисълта, че той би могъл да е, който и да е съвременен мъж, включително и с чашата за кафе, която държеше в ръката си.

Но той не беше, който и да е мъж. Той бе мъжът, когото бе търсила през толкова самотни години и когото вече не бе очаквала да намери. „Къде можеш да намериш един наистина страхотен мъж?“ — се бе питала тя отново и отново. Отговорът бе прост. В едно друго време.

— Събудих се, а теб те нямаше — каза Сам и потърси погледа й. — Добре ли си?

Тя знаеше, че той има пред вид чувствата, а не нещо друго. Не бе очаквала подобен въпрос от някого, който толкова старателно прикриваше душевните си преживявания. Сам нямаше навик да анализира чувствата си. Поради онова, което беше, и поради времето, от което идваше, той просто не бе такъв тип човек. И самият факт, че сега й задаваше този въпрос, показваше колко се е променил.

Си Джей знаеше, че тя също се е променила. Никой от двама им никога вече нямаше да бъде същия.

Тя се загледа към океана, неспособна да срещне очите му, и отвърна:

— Не можах да спя. Измъкнах се тихо, за да не те събудя.

На лицето му се появи закачлива усмивка.

— Това не те притесни особено, когато ме събуди в полунощ и после отново в три часа.

Тя рязко се извърна към него и цялата се разтопи. Той бе така невероятно секси и сладък, и тя го искаше толкова много! Изведнъж си даде сметка как изглежда тя самата — потна и цялата в пясък от дългото тичане. Спешно се нуждаеше от душ.

Тогава й хрумна нещо. Взе с няколко скока стъпалата, хвана Сам за ръката и го дръпна вътре.

— Ела. Искам да те посветя в истинското удоволствие от банята.

— Вече взех душ — опита се да протестира той.

— Но не и като този.

 

 

Същото важеше и за нея, даде си сметка Си Джей два часа по-късно, когато вече седеше в офиса си и актуализираше данните в папката си по случая Прескот. Сам бе тръгнал по плажа с Нюман. Редфорд се бе сгушил в кошницата. Беше само осем часът, Луси още не бе дошла и Си Джей бе сама.

Възползвайки се от този рядък момент на уединение, тя се обади на Том Гейтс и двамата решиха как да организират големия удар над Емет Трегър. После позвъни в дома на Трегър и се уговори да се срещне с него в офиса му същия следобед. Тъй като знаеше каква ще е реакцията на Сам, се постара да уреди всичко, преди да се е върнал.

Гласът на Трегър по телефона бе спокоен и овладян, макар и с лек нюанс на изненада. Тъй или иначе след онази среща не се бяха разделили с най-добри чувства. Си Джей му каза, че трябва да го види, за да обсъдят новото развитие на случая Прескот — което в известен смисъл дори бе вярно. Той се съгласи да се срещне с нея в три часа, веднага след обедната почивка.

В един часа трябваше да бъде при Том, за да я „свържат“. Той щеше да я снабди с мъничък скрит микрофон и да й обясни какво точно трябва да каже на Трегър. Критичната точка бе да го накара да признае, че е убил Прескот и Глория Еймс. Тя искаше да хване Трегър — искаше го толкова много, както Сам бе искал да хване един друг Трегър.

Да се изправи сама пред един убиец и да се престори, че се опитва да го изнуди, бе най-голямото предизвикателство, което Си Джей някога бе приемала като актриса. Само можеше да се надява, че ще успее да се справи. Винаги си бе казвала, че е добра — сега щеше да разбере дали е истина.

Сам се върна от разходката си, като държеше Нюман на ръце.

— О, боже, какво е станало? — възкликна Си Джей и се втурна към него.

Сам сложи Нюман на канапето в приемната.

— Проклетото глупаво куче едва не ме уби.

— Какво се е случило? — Тя взе няколко салфетки и попи кръвта от драскотините по главата на Нюман.

— Сдави се с някакъв пес на име Рамбо.

Си Джей познаваше Рамбо много добре. Той бе един от най-злите покрай плажа — кучето побойник на „Венеция“.

— Нюман никога не е бил особено умен. И никога не би се отдръпнал, за да си спести неприятностите.

— Така ли? — запита кисело Сам. — А после, след като се намесих и го спасих, той отказа да се върне с мен. Просто стоеше там, гледаше ме и махаше опашка.

Си Джей се разкиска.

— Представям си ви, как обсъждате случая.

— Това — Сам посочи Нюман, — е едно безполезно куче.

— Тогава защо го донесе със себе си? — попита усмихнато тя.

Сам сви рамене.

— О, по дяволите, просто е дружелюбен.

Когато Си Джей седна до Нюман, който се нуждаеше повече от успокоителна ласка, отколкото от медицински грижи, тя вече знаеше, че трябва да каже на Сам какво смята да прави. Нямаше да успее да го излъже. Той просто виждаше през нея.

Пое си дълбоко дъх и започна направо:

— Обадих се на Том и още днес ще отида при Трегър.

Изражението на Сам моментално се помрачи.

— Защо някой друг да не го направи?

— Аз съм единствената, която е в състояние да постави нещата така, че да се стигне до признание от негова страна. Това е единствения начин да го хванем. Засега нямаме никакво доказателство, което да издържи в съда. Том ще ме снабди със скрит микрофон.

Видяла — за кой ли път — неразбиращия поглед на Сам, обясни:

— Това е едно приспособление, което ще позволи на Том да слуша моя разговор с Трегър от друго място и да запише всичко. Ще се престоря, че искам да изнудвам Трегър, също като Глория Еймс, и се надявам да го накарам да признае нещо.

— Идвам с теб.

Знаеше, че той ще го каже. Първата му реакция винаги бе да я защити. За нещастие, този път нямаше начин да му го позволи.

— Сам, чуй ме, няма да стане, ако не съм насаме с него. Той няма да признае нищо, ако и някой друг, а особено ти, си там.

— Опасно е!

Тя срещна погледа му.

— Да. Но това е единственият начин да го хванем. Ако не направя това, ще смятам, че съм се провалила в работата си. Че съм провалила и Джули, моята клиентка. Както и себе си.

— И защо трябва да стане точно по този начин? — настоя той.

— Защото вече не ни позволяват просто да им доставяме лошите хора, все едно живи или мъртви. Трябва ни доказателство. И аз съм единствената, която може да го получи.

Той дълго мълча, като явно обмисляше думите й.

Си Джей преглътна измъчено. Всичко зависеше от това как Сам ще приеме нещата. Ако решеше, той можеше да й попречи да го направи — или поне през този ден. И което бе още по-важно, щеше да разруши крехкото разбирателство, което се бе установило помежду им. Той трябваше да приеме, че работата й е част от нея и че е не по-малко важна, отколкото неговата. Ако не приемеше това, те щяха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали — един мъж и една жена, които не можеха да говорят един същ език.

Прочете вътрешната борба в очите му. За силен и горд мъж като Сам сигурно бе трудно, почти невъзможно, да отстъпи от онова, което считаше за свой дълг — да защити жената, която обичаше. Той се бе променил твърде много през краткото време на познанството им. Въпросът беше дали се е променил достатъчно.

Устните на Сам бяха здраво стиснати. Най-сетне той се отпусна.

— Добре.

Си Джей го изгледа смаяно.

— Какво?

— Знам, че ще го направиш, независимо дали съм съгласен или не.

— Трябва да го направя, Сам!

— Имам само едно условие — да бъда колкото е възможно по-близо, без да влизам в офиса на Трегър с теб.

Тя се засмя.

— Това ми харесва.

 

 

Към един часа, от нерви, Си Джей вече бе изяла две шоколадови блокчета. Шоколадът я зареди с почти толкова енергия, колкото и малкото електронно приспособление, скрито между гърдите й.

Миниатюрният микрофон бе закрепен за гръдния й кош посредством кабел, увит около ребрата й и закачен за малък, но мощен усилвател. Последният беше необходим заради разстоянието, което трябваше да измине разговорът й с Трегър. От тридесетия етаж, където се намираше офисът му, до полицейската кола без опознавателни знаци на улицата долу.

Когато Си Джей, Том, помощникът му и Сам влязоха в асансьора на Щатските филмови студия, Том каза:

— Помни, че ще бъдем на площадката на стълбището, точно под фоайето до офиса на Трегър. Ще слушаме разговора заедно с момчетата от колата. Ако нещо не е наред, само за секунда ще бъдем при теб.

— Как се чувстваш, Кати? — запита загрижено Сам.

— Малко като Франкенщайн с всички тези електроди и кабели.

Понечи да обясни набързо кой е Франкенщайн, но Сам я прекъсна:

— Ясно, чел съм книгата на Мери Шели.

„Ти никога няма да престанеш да ме изненадваш, Сам Хакет“ — помисли си тя.

Асансьорът стигна тридесетия етаж и вратите от хром и матирано стъкло се отвориха. Със закъснение й хрумна, че за пръв път Сам не се изплаши от пътуването с асансьора. Том и помощникът му се насочиха право към площадката откъм фоайето, но Сам се поколеба. Малките бръчици в ъгълчетата на очите и устните, които придаваха онази сурова привлекателност на лицето му, сега се бяха вдълбали от тревога. Си Джей съзна колко изплашен бе той за нея.

Тя сложи длан върху бузата му.

— Добре съм. Не се безпокой.

— Не си длъжна да го правиш. Защо не позволиш на някой друг да опита?

— Можеш ли да го направиш?

Той въздъхна.

— Просто не ми се иска да отиваш там сама.

— Знам.

— Не забравяй с какъв човек си имаш работа, Кати. Трегър е безпощаден и хитър.

— За кой Трегър всъщност говориш? — запита тя, леко усмихната.

— Няма значение. И двамата са еднакви. Разбрах го веднага, щом видях този тип. Съвсем същият е като прадядо си.

Си Джей се надигна на пръсти, за да целуне Сам.

— Обещай ми едно — прошепна тя.

— Какво?

— Ако загазя, просто изпрати кавалерията. — Смутеното му изражение я поразведри. — Просто ела колкото може по-бързо.

— Ще дойда — обеща той.

Сам не тръгна към стълбището, преди тя да завие към офиса на Трегър.

Там секретарката я поздрави.

— Добър ден, госпожице Грант. Господин Трегър ви очаква. Влизайте направо.

Тя дълбоко си пое дъх, помоли се микрофонът все още да работи и влезе във владенията на Трегър.

— Как си, Си Джей? — стана да я посрещне той.

Когато протегна ръце към нея, тя го заобиколи и се приближи до стъклената стена зад бюрото му.

— Изгледът оттук наистина е великолепен — изрече дрезгаво, като се надяваше гласът й да не издаде колко е нервна.

Той се намръщи, явно изненадан от студенината й.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — запита учтиво и се приближи до вградения бар, скрит зад огледални врати. Докосна един бутон и пред погледа й се откри разточително изобилие от бутилки.

— Не, благодаря — преглътна нервно. Всъщност едно силничко питие би й дошло чудесно, но точно сега не можеше да си го позволи.

— Кажи ми — Трегър й наля малко перие в една кристална чаша, — все още ли обикаляш наоколо и разпитваш хората за този измислен случай?

Си Джей си наложи да го погледне в очите.

— Всъщност, вече не.

— Реши да се откажеш, така ли? Сигурно е за добро. Така или иначе само си губеше времето. Сега можеш да се заемеш по-големи и по-добри неща. — Той иронично вдигна като за наздравица чашата си с минерална вода. — Бих казал, Си Джей — продължи той в своя плавен, копринен маниер, с който така успешно манипулираше хората, — че трябва да преосмислиш решението си за актьорската кариера. Мога да поговоря с някои хора, които да ти предложат подходяща роля.

Дали това трябваше да бъде наградата й, задето се е отказала от случая, запита се Си Джей, или пък подкуп, който да гарантира, че няма да се занимава с него в бъдеще? Стисна зъби. Сам беше прав. Трегър бе мазен, направо хлъзгав, помисли си тя с внезапно прозрение, защото в един кратък период наистина бе успял да й замае главата.

— Приключих с ролите — отвърна тя. Разбира се, като се изключи тази, която играеше в момента. — Смятам, че случаят Прескот ще се окаже толкова доходен, че никога отново няма да ми се наложи да работя.

Изражението му едва доловимо се промени.

— О? И как така?

— В началото и аз не мислех, че изобщо има „случай“ — призна Си Джей. — Но в хода на разследването непрекъснато се връщах към нещо, което вие твърдяхте.

Той леко вдигна вежди.

— Аз ли?

Си Джей бавно крачеше из големия офис, но нито прекалено близо до Трегър, нито твърде далеч за микрофона, който трябваше да улови гласа му. Тя нежно прокара пръсти по една майсенска ваза, после продължи:

— Вие твърдяхте, че смъртта на Прескот е била нещастен случай.

— Точно така. И наистина беше.

— Това не изглеждаше особено убедително. Според всички Прескот е бил изключително внимателен с оръжията. Винаги ги е проверявал, преди да се заснеме някоя сцена. Ако отговорникът за реквизита е направил грешка, Прескот е щял да я засече. И след като не я е засякъл, това вече означаваше, че някой друг е сменил халосния патрон с истински. Тогава не би било нещастен случай. А нещо преднамерено.

Дали си внушаваше, или ръката на Трегър наистина стисна кристалната ваза? Тя продължи:

— После се случиха и други неща.

— Например?

— Някой претърси офиса ми. Там няма нищо ценно, а и крадецът не беше взел нищо. Смятам, че е търсил моята папка по случая Прескот. А после дойде инцидентът на прощалното празненство.

— Който също бе случаен — настоя Трегър.

— Още една нещастна случка? Съвпаденията станаха твърде много. Реших, че някой се опитва да ме изплаши.

— Продължавай. — Гласът на Трегър се бе променил. В него имаше някаква нова острота.

— Говорих с Глория Еймс. Усетих, че тя или е убила Прескот, или знае кой го е направил. После Глория беше убита от някакъв шофьор, който избягал от местопроизшествието. Още един нещастен случай.

Гледайки съсредоточено Трегър, Си Джей добави:

— Имало е свидетел през нощта, когато Глория бе убита.

— Трудно ми е да го повярвам. Според полицейския доклад не е имало никакви свидетели.

— Полицията е пропуснала този свидетел. Той ни даде пълно описание на колата и регистрационния й номер — дванадесет, двадесет и седем, тридесет и девет.

Видя, че той се вцепени, а тя започна да се отпуска и дори да се забавлява.

— Колата ми бе открадната рано онази вечер — натърти Трегър. — Часове преди да блъснат Глория. Подадох оплакване в полицията.

— Постъпил сте както трябва, Емет. Но колата ви не е била открадната, нали? И онази нощ сте я карал вие.

Си Джей забеляза мигновения поглед, който той хвърли към вратата на съседния апартамент. И за момент се обезпокои, да не би да смята да избяга през нея. Но това нямаше значение. Сам стоеше отвън и нямаше начин Трегър да мине покрай него.

Тя продължи с нараснала увереност:

— Свидетелите са ви видели да изоставяте колата наблизо до мястото, където е била убита Глория.

Очите му опасно потъмняха и той стовари чашата върху бюрото си. Водата се разплиска върху изящно шлифования гранит.

— И кои са тези така наречени „свидетели“?

Без да отговори на въпроса му, Си Джей продължи:

— Знаех, че трябва да има някакъв мотив. Предположих, че сте убил Глория, защото тя се е опитала да ви изнудва заради смъртта на Прескот. Но защо ви е трябвало да убивате Прескот? Както сам казахте, той е бил само един уморен стар играч, просто никой.

— Нямам време за подобни абсурдни разговори. — Трегър посегна към вътрешния телефон на бюрото си.

Си Джей не биваше да му позволи да повика някой бодигард, който да я изхвърли. Наведе се над бюрото и хвана ръката му. Впери поглед в лицето му и тихо каза:

— Намерих нотариалния акт, Емет.

Привидно лекото му раздразнение мигновено изчезна.

— Къде е? — запита той грубо.

Тя се отдръпна назад.

— Невероятно, нали? Когато прадядо ви накарал Роли Прескот да му прехвърли земята, това вече не е могло да стане по законен начин. Прескот я е бил прехвърлил на жена си, но не е имал време да й каже, преди прадядо ви да го убие.

Си Джей посочи към студиото, което се виждаше зад сградата, и продължи:

— Всичко това — един от най-скъпите имоти в Лос Анжелис — принадлежи на фамилията Прескот. А не на фамилията Трегър.

— Това никога няма да издържи в съда.

— Така ли? Тогава защо убихте Прескот, когато предяви претенциите си? — Тъй като Трегър не отговори, Си Джей продължи безжалостно: — Глория ви е видяла да влизате във фургона онази сутрин, нали? И се е опитала да ви изнуди.

— Опита се — изсъска Трегър. — И не само за пари. Тъпата кучка всъщност искаше да й дадем главна роля. Можеш ли да си представиш?

Си Джей отлично можеше да си го представи. Бедната Глория сигурно си бе мечтала за една нова кариера, която отново да привлече прожекторите към нея. Трогателна фантазия с твърде фатална цена.

— И тъй, вие я убихте.

— Така е. Нейната смърт и смъртта на Прескот не ми създадоха проблеми. — Той бавно поклати глава. — Но вие няма да се откажете. — С леден глас той запита: — Какво искате?

— Искам да идете на електрическия стол.

Си Джей не разбра кой пръв от Том, помощникът му и Сам нахлу през вратата. Само преди миг тя и Трегър бяха застанали един срещу друг, в следващия вече Сам беше до нея, а Том четеше на Трегър правата му.

— Емет Трегър, арестуван сте за убийствата на Глория Еймс и Дан Прескот. Имате право да не отговаряте. Всичко, което ще кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда.

Си Джей погледна Сам.

— Чу ли всичко?

Той кимна.

Тя се ухили до уши.

— Успяхме.

— Не — поправи я той, — ти успя.