Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Partners in time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka(2012)
Разпознаване и корекция
Tyurlyu-gyuvech(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Памела Симпсън. Партньори във времето

ИК „Слово“, В. Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN:954-439-302-1

История

  1. —Добавяне

Глава VIII

— Така е изглеждал Холивуд в годините на неговия блясък — възторгваше се една възрастна жена, окичена с диаманти, с лек розов оттенък на побелялата си коса.

— О, да — съгласи се също така възрастният й компаньон с неприкрита носталгия. Той направи жест към огромните прозорци, от които се разкриваше зашеметяваща гледка към града. — Само погледни натам — към хълмовете и океана. Същият изглед, който имахме от „Трокадеро“.

— Но „Трокадеро“ отдавна го няма — рече тъжно жената.

Придружителят й изведнъж просия.

— И все пак, все още имаме „Сейнт Джеймс“, а той притежава почти същия стар холивудски блясък.

Сам и Си Джей стояха зад двойката, която чакаше да бъде настанена в ресторанта. Сам се взираше с благоговение в безсрамния лукс на неотдавна преустроения клуб „Сейнт Джеймс“. Приютен в разточително реставрираната „Кула на Залеза“, главната забележителност на „Булеварда на залеза“ от 1929 година, „Сейнт Джеймс“ беше изискан частен клуб–хотел, декориран съответно с мебели в стил „Ар деко“.

Си Джей бе идвала в клуба още когато го откриха. Мъжът, с когото имаше среща тогава, типичен млад юпи–адвокат със задължителното порше и модерен апартамент в Уест сайд, предвидливо бе резервирал стая за след вечерята. Не си бе направил труда дори да я попита преди това. Увереността му, че тя има намерение да спи с него още при първата им среща, му коства връзката им и невъзвратимата загуба от сумата, платена за така и неизползваната стая.

Метр д’отелът с осанката на Кари Грант и съответния английски акцент настани възрастната двойка. После се върна и поздрави Сам и Си Джей.

— Добре дошли в „Сейнт Джеймс“. — Той го произнесе „Син Джеймс“.

— Нямаме нужда от маса — обясни Си Джей, — ще се присъединим към господин Дени.

Метър д’отелът кимна с вдигната вежда, после ги преведе през ресторанта на терасата, целият в мебели от ракита, стилизирани палмови дървета и живи цветя, към една маса в ъгъла, където Алън Дени, режисьорът на „Сурова страна“, седеше сам. Келнерът тъкмо прибираше остатъците от вечерята му, докато Дени отпиваше нещо, прилично на коняк.

Той ги изгледа не особено приветливо, което бе дискретен намек за първоначалния му отказ да се срещне с тях, когато Си Джей му се обади преди малко. Едва когато Сам взе телефона и съвсем ясно му обясни някои неща, като например това, че е федерален шериф, Дени най-сетне отстъпи и се съгласи за тази среща. Той не пожела да ги покани в къщата, която бе наел в Малибу за времето, докато снимаше филма, но неохотно се съгласи да им отдели няколко минути от времето си след вечеря.

Сега, когато Сам и Си Джей седнаха, Дени каза със своя силен английски акцент:

— Хайде по-бързо да приключваме с това, искате ли? Трябва да се връщам в студиото, за да прегледам заснетото през деня.

Си Джей го озари със своята възможно най-прелестна, но изключваща всякакви възражения усмивка, която можеше да се изтълкува по един-единствен начин — дори и времето да бе кратко, тя искаше отговори. От опит знаеше, че режисьорите можеха да бъдат по-капризни и от примадоните. Дени едва ли щеше да опровергае подобно твърдение. Изражението му подсказваше, че той нямаше нито време, нито желание да се занимава с тях.

— Ценя времето ви, господин Дени. Бих искала да знам точно какво се случи в деня, когато бе убит Дан Прескот.

Той я изгледа хладно.

— Вече обясних всичко на полицията. Няма нищо, което бих могъл да добавя.

Си Джей леко забарабани с пръсти по ленената покривка на масата. Знаеше си, че с него няма да е лесно.

— Известно ми е — отвърна тя спокойно, — но искам отново да възстановя всичко. Може би има някой дребен детайл, който сте пропуснал да съобщите на полицията.

Тънките устни на Дени изтъняха още повече, той се намръщи.

— Е, добре тогава. Както обясних, през онзи ден всичко беше съвсем обикновено. Тъкмо бяхме заснели една сцена без всякакви проблеми и започвахме втората. Когато Дан падна, аз си помислих, че страхотно преиграва, но после някой каза, че наистина е ранен.

Си Джей знаеше, че нещата не бяха протекли точно така.

— Разбрах, че Дан се е сбил с Ланс Форд малко по-рано.

— О, това ли? — Дени сви тесните си рамене. — Не беше точно сбиване в истинския смисъл на думата. По-скоро, някакъв незначителен сблъсък, дребна препирня.

— И как се стигна до нея? — намеси се Сам, който явно не бе готов да приеме версията, че е било нещо чак толкова незначително.

Дени махна с ръка, сякаш гонеше някакво досадно насекомо.

— Прескот каза нещо на Ланс, а то явно не му хареса. Посбутаха се малко, но един друг мъж от екипа се намеси и сложи край на разправията. Ланс се прибра в гримьорната си за няколко минути да се успокои, после се върна в съвсем приемливо настроение и завършихме сцената. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Сам явно все още не бе доволен.

— Какво каза Прескот на Форд?

— Велики боже, наистина не помня. — Гласът на Дени издаваше крайно раздразнение.

— Опитайте се да си спомните — настоя Сам с тон, който даваше да се разбере, че няма да е в негов интерес, ако не опита.

Дени се вцепени.

— Казах, че не помня — повтори той с подчертания си английски акцент. — Е, ако това е всичко, наистина трябва да тръгвам. — И без да изчака съгласието им, той махна на сервитьора за сметката.

Като актриса Си Джей често се бе сблъсквала с хора като Дени. На повечето от тях им доставяше голямо удоволствие да я отпращат най-безцеремонно. Но сега нещата бяха малко по-различни. Искаше някои отговори и имаше намерение да ги получи.

Тя се приведе над масата.

— Това все още не е всичко, господин Дени — уведоми го хладно. — Какво ще ни кажете за Ланс Форд? Той сам ли беше в гримьорната си?

— Откъде мога да знам? Не е възможно да съм навсякъде. Би трябвало да попитате него.

— О, разбира се, че ще го направим, господин Дени. Но сега бих искала да ми отговорите на още няколко въпроса.

— Казах ви всичко, което знам. И нямам намерение да губя повече време в този безполезен разговор.

Сам се надвеси над масата с недвусмислен заплашителен жест.

— Съветвам ви да не отказвате съдействие на дамата.

— Всичко е наред, Сам — увери го Си Джей, когато видя, че лицето на Дени стана бяло като покривката на масата. Тя потисна една доволна усмивка. Двамата със Сам наистина се сработваха чудесно в ролите на доброто ченге и лошото ченге.

Възползвайки се от моментното колебание у Дени, тя запита:

— Колко време Ланс отсъства от екипа?

— Петнадесет или двадесет минути. Не повече. — Той остави салфетката си на масата, когато сервитьорът се появи със сметката. — Е, ако това наистина вече е всичко, налага ми се да тръгвам.

Преди да успее да стане, Си Джей запита:

— Вярно ли е, че филмът е надхвърлил бюджета си и студиото не е доволно от вас? — Това бе директна атака. Тя го погледна право в очите и Дени трепна.

— Надхвърлили сме само с малко бюджета, което не е толкова важно — информира я студено: — Единственото, което е от значение, е целостта на филма. Човек не може да слага цена на изкуството, госпожице Грант.

Устните на Си Джей се свиха в крива усмивка.

— О, смятам, че студиото може да му сложи някаква цена. В края на краищата, това са техни пари.

С чувство на дълбоко удовлетворение додаде пренебрежително:

— Това е всичко засега, господин Дени. Благодарим, че ни отделихте от времето си. Разговорът ни бе изключително… полезен.

Без да каже нито дума повече, Дени се надигна, завъртя се на пети и се отдалечи със скована походка и ръце, плътно изпънати до тялото.

— За какво беше всичко това? — запита някак безпомощно Сам. — Да не би да съм пропуснал нещо в разговора? Ни най-малко не ми се стори полезен.

— Прав си — съгласи се Си Джей, загледана след Дени. — Той не ни каза нищо. И именно затова разговорът беше полезен.

— Това вероятно е едно от онези неща на двадесетия век, за които още не съм дорасъл — промърмори Сам.

Си Джей се замисли.

— Режисьорите обикновено са много проницателни хора, дори и онези, които са абсолютно нетърпими като Дени. Работата им е да се грижат именно за детайлите и те обикновено знаят всичко, което става в един снимачен екип.

— Значи смяташ, че той крие нещо?

— Може би. Ясно ми е защо Дан Прескот не се е разбирал с него. И без съмнение лъже, че сблъсъкът между Прескот и Форд не е бил сериозен. Като режисьор той естествено не иска никакви неприятни истории около скъпоценния си филм.

Сам потъна в мисли. Той явно прехвърляше в ума си различните възможности.

— Допускаш ли, че Дени би могъл да убие Прескот, защото той го е критикувал?

Си Джей поклати глава, тънките й вежди се сключиха на челото от усилието да проумее ситуацията. След като бе третирана като парцал от толкова много режисьори, не би имала нищо против да си отмъсти на един от тях, като го обвини в убийство. Но колкото и да не й бе приятен този дребен егоист, не вярваше, че той би имал куража да извърши нещо подобно.

— Съмнявам се. Режисьорите имат невероятно развито его. И той едва ли се е интересувал от мнението на Дан Прескот. — Тя замислено сви устни. — Онова, което действително искам да знам, е какво Дан е казал на Ланс Форд.

— Значи смяташ, че може да е бил Форд? — Тонът на Сам ясно подсказваше, че счита това за малко вероятно.

— Той е могъл да се промъкне във фургона с реквизита и да сложи истинския патрон, без да предизвика каквото и да било подозрение. — Тя вдигна очи и улови критичния поглед, който им хвърли метр д’отелът, който за втори път минаваше край масата.

— Май вече нарушаваме добрия тон — каза тя на Сам. — Най-добре ще е да си тръгваме.

Навън беше ясна и топла лятна нощ, изпълнена с очарованието на лекия бриз откъм океана, който бе само на няколко мили. Застанала до Сам, Си Джей си даде сметка, че те двамата някак изненадващо бързо се сработиха. Предвид обстоятелствата това бе просто изумително.

— Ти се справи с тоя Дени като едното нищо — поздрави я той, когато излязоха на паркинга.

Тя му подари самодоволна усмивка. Може би все пак имаше някаква надежда за Сам Хакет. Въпреки всичко.

— Вече се опитах да ви го кажа, господин шериф. В наше време една жена може да се грижи за себе си.

Сам замислено втренчи поглед над дясното й рамо.

— А може ли една жена да различи изток от запад?

Тя го погледна изненадано.

— Разбира се. Като момиче бях в скаутски отряд.

— Не знам какво е това, но ако не греша, Дени пое в погрешна посока — обратна на тази към студиото.

— Какво?

Сам посочи към другия край на паркинга, откъдето един бял линкълн тъкмо се измъкваше и поемаше нагоре по булеварда. Той имаше знака на кола под наем и се насочи в посока, противоположна на студиото.

Пазачът на паркинга пристигна с колата на Си Джей. Той й хвърли неодобрителен поглед, който ясно подсказваше, че ще е най-добре да му даде голям бакшиш, дори само за това, че са го видели в такава бракма. Но тя нямаше време нито за бакшиши, нито за снобски претенции. Припряно скочи зад волана, докато Сам се настаняваше до нея, рязко включи на първа и изкара мустанга от паркинга, впускайки се по следите на Дени.

Последва го на дискретно разстояние, като остави помежду им една кола. Когато той зави на север, по пътя, който водеше към „Холивуд хилс“, тя изчака малко, преди да продължи.

Не бе никак лесно да маневрира по тесния, виещ се и лошо осветен път и й се наложи да намали. След около половин миля Дани паркира в алеята пред една двуетажна къща в испански стил.

Си Джей спря малко встрани от пътя, изключи фаровете и проследи с очи как режисьорът слезе от колата и забърза към входната врата. Виждаше го съвсем ясно в светлината на фенера, когато той натисна звънеца.

Само след миг вратата бе отворена от млада жена в бяла копринена роба. Тя целуна Дени страстно и продължително и после го дръпна навътре.

Сам се ухили на седалката до Си Джей.

— Явно е имал пред вид нещо по-добро за тази вечер, отколкото да работи до късно. Чудя се защо изобщо си направи труда да ни лъже.

Си Джей изобщо не се чудеше.

— Може би защото това момиче е Лайза Кенеди, актрисата, която играе главната роля в „Сурова страна“. — Тя забарабани с пръсти по волана, докато разсъждаваше трескаво.

— И защо трябва да бъде тайна? — запита Сам.

Си Джей присви очи, загледана в отсрещната страна на улицата.

— Защото тя е сгодена за Ланс Форд. — Видя как очите на Сам проблеснаха на светлината, идваща от командното табло на колата.

— Искаш да кажеш, че му е дала обет?

— Да, точно това исках да кажа. Имаше го навсякъде из професионалните. — Съзнавайки, че Сам не знае какво са „професионалните“, обясни: — Пишеше го във „Варайъти“ и в „Холивуд рипортър“ — вестниците на филмовата индустрия. Годежът им бе ознаменуван с голямо и шумно празненство. Въпросът е — продължи да разсъждава гласно — дали това е баналната история на една актриса с ограничен талант и безгранични амбиции, която си проправя по гръб път към върха, или пък има нещо общо с нашия случай?

Сам замълча за момент. Бе невъзможно да се разгадае изражението му в полумрака на колата. Най-сетне рече с привидна небрежност:

— Знаеш ли, че за пръв път каза „нашият случай“?

В гласа му имаше нещо, което дълбоко я трогна — нещо необичайно нежно и дълбоко вълнуващо, сякаш това бе от голямо значение за него. Тя бе едновременно смутена и доволна. Бе доста объркващо чувство и Си Джей избегна погледа на Сам. За първи път от много време просто не знаеше какво да каже.

Той продължи:

— Предполагам, това означава, че следващият човек, с когото трябва да говорим, е Лайза Кенеди. Не смяташ ли?

— Да, още утре заран.

— Значи не искаш да я разпиташ тази вечер? — Тонът му бе натежал от горчива ирония.

— Кой знае защо — тя пусна колата по инерция на известно разстояние надолу по улицата, преди да я запали — мисля, че сега моментът не е най-подходящ.

До нея Сам се разсмя.

— Точно така. И тъй, какво ще правим дотогава, Кати?

Тя зави обратно и се спуснаха надолу по „Холивуд хилс“. Бе прекалено късно да търсят някой от останалите заподозрени. Нямаше нищо друго, което биха могли да свършат тази вечер. Но бе и прекалено рано да се върнат вкъщи и да си легнат.

Погледна към Сам. Покривът на колата бе свален и лекият бриз рошеше тъмната му коса. Той се взираше в нея с онази напрегната съсредоточеност, която бе толкова смущаваща.

Всъщност, всичко в него бе смущаващо — начинът, по който я наричаше Кати… начинът, по който я гледаше понякога, наистина я гледаше, сякаш се опитваше на всяка цена да я проумее… начинът, по който се държеше с нея — сякаш тя винаги имаше нужда да бъде защитавана… начинът, по който очакваше тя да живее според неговите ценности, колкото и старомодни да изглеждаха те.

„Не ругай, това не подобава на дама.“

„Жените не би трябвало да пушат.“ На моменти той я вбесяваше толкова, че й идеше да закрещи. Но в същото време я караше да се чувства…

— Кати?

Тя му хвърли бърз поглед, когато се вляха в натовареното движение на „Булеварда на Залеза“. Караше я да чувства всевъзможни неща, които изобщо не бе изпитвала някога. И просто не знаеше какво да мисли. Усмихна се, за да прикрие смущението си.

— Имам една идея. Ти бе дотолкова зает да свикнеш с промените около теб, че дори нямаше възможност просто да седнеш някъде и да се огледаш. Просто да наблюдаваш хората ей така, знаеш ли. Това е най-доброто образование на света.

— Добре. Какво имаш пред вид?

Докато се бореше със завоите и криволиците на булеварда, тя отвърна:

— Знам едно място точно за тази работа. Един район на града, който се нарича „Уестуд“.

„Уестуд вилидж“ бе малък квартал, притиснат между „Бевърли хилс“, „Санта Моника“ и „Бел еър“. Някога обикновено селце, сега то се бе сляло със студентското градче на Калифорнийския университет на Лос Анжелис и бе прочуто с многото си кина, ресторанти, тротоарни кафенета и магазинчета, които през почивните дни стояха отворени до полунощ. Това действително бе един от малкото квартали, където хората оставяха колите си и тръгваха да се разхождат пеш.

Мястото бе свързано и с някои спомени за Си Джей. Тя посочи към театъра „Бруин“ и каза на Сам:

— Когато учех в колежа, работех тук по няколко часа на ден, на бюфета за сладкиши.

Той я погледна изненадано.

— Била си в колеж?

— Да, защо?

Сам й хвърли дълъг, преценяващ поглед.

— Просто никога не бях срещал жена, която е учила в колеж.

Тя се засмя.

— В наши дни има доста такива. Свиквайте, господин шериф.

Той поклати глава, докато гледаше хората, които минаваха покрай тях.

— С много неща ще трябва да свиквам.

Той се вглеждаше заинтригувано във витрините, където бе изложено какво ли не — от тениски с налудничави надписи, до модели на прочути дизайнери. За нейна изненада той прояви особен интерес към книжарниците. Прекараха повече от час, ровейки се из местния „Уолдънбукс“. Лицето му светна, когато видя издания на Марк Твен и Брет Харт.

— Хората все още ли четат това? — запита той.

— Разбира се, те са класици. Твен е един от любимите ми автори — отвърна Си Джей, изненадана, че са му познати.

— Също и на мен. — Сам поклати глава. — Не мога да повярвам. Аз съм чел тези книги преди сто години и ти си правила същото през 1989–та.

На Си Джей също й се струваше изумително, но по друга причина. Кой знае защо, досега никога не си бе представяла, че Сам обича да чете книги.

— И коя е любимата ти история от Марк Твен? — запита той с почти детско любопитство.

— „Хъкълбери Фин“ — отвърна тя без колебание. — Майка ми ми я подари за Коледа, когато бях малка, и ми направи голямо впечатление.

— На мен също ми харесва най-много. Преподобният Портър ми я даде преди няколко години. Препрочитал съм я толкова пъти, че подвързията вече почти се е разпаднала. — Сам изведнъж замълча, осъзнал какво току-що е казал.

— Всъщност, преди доста повече от няколко години — заключи той.

За момент погледът му помръкна. После сякаш се затвори в себе си и каза само:

— Както и да е, все пак ми е приятно да знам, че някой ден пак ще мога да си я купя.

Си Джей взе книгата от ръката му и се запъти към касата. Когато се върна, я подаде на Сам.

— Вземи, това е за теб.

Той изглеждаше напълно смаян.

— Чакай малко. Аз просто не мога да я приема.

— Защо не? — Тя се бе изправила съвсем близо до него и го фиксираше с вдигнати нагоре очи.

— Защото откак дойдох тук, ти плащаш всичко. Просто не е редно, Кати — рече той в своя прям маниер. За Сам нещата бяха редни или нередни, без никакви междинни нюанси.

— Ако чак толкова държиш, можеш да ми я платиш, когато се сдобиеш с пари. А междувременно искам да направя нещо приятно за теб, така че просто я приеми и не говори повече.

За миг те просто останаха така, като се гледаха упорито един друг. После Сам избухна в смях.

— Добре, но все пак смятам да ти я платя.

— Съгласна съм.

Гласът му се смекчи.

— Благодаря, Кати.

— Няма защо, Сам.

Лицето му се озари от такава зашеметяваща усмивка, че Си Джей остана без дъх и за момент забрави за всичко наоколо.

— Знаеш ли, че за пръв път ме нарече по име? Това ми хареса, Кати. Много ми хареса.

Каза го толкова простичко, и все пак то стигна право до сърцето й.

Тя съзна, че Сам сигурно много рядко се разкриваше по този начин, но когато го правеше, бе наистина много вълнуващо. Нервно прокара пръсти през разчорлената си коса.

— Какво ще кажеш да пием по едно кафе в онова кафене от другата страна на улицата? — предложи с леко запъване. И добави, защото знаеше, че е важно: — Ти можеш да платиш.

— С удоволствие.

Останаха в кафенето близо час, като отпиваха от кафето, което младата келнерка им долива няколко пъти. Сам не можеше да откъсне поглед от пъстрата тълпа от хора, която се носеше покрай тях — млади и стари, богати и бедни. Доста от по-младите през тази топла лятна нощ носеха съвсем оскъдно облекло — шорти, го бе нарекла Си Джей. Те сякаш изобщо не се притесняваха от голотата на челата си. След като размисли, Сам реши, че това не е нещо лошо. И със сигурност бе за предпочитане пред лицемерието, с което се бе сблъсквал в своето собствено време.

Постепенно той започна да усеща, че хората, които минават покрай тях, не са чак толкова различни от онези в неговото време. Повечето изглеждаха наистина щастливи, някои угрижени или уморени. Откъслеците от разговори, които достигаха до него, бяха успокояващи, защото го увериха, че хората все още говорят за почти същите неща, както някога:

— Много се тревожа как върви той в училище. Оценките му са лоши и сякаш нищо не го интересува…

— Толкова ми липсва, но какво мога да направя? Та той спи кажи–речи с половината училище…

— Майка ми и баща ми ще ме подлудят. Никога няма да повярваш какво направиха тоя път…

За пръв път откак се бе събудил в болницата и се бе озовал в един странен нов свят, Сам почувства, че би могъл да се оправи тук. Наистина, всичко все още бе твърде различно и той копнееше за близките и познати неща от своето време. Но поне вече не бе ужасен от онова, което в следващия момент би могло да му се случи.

Кати без съмнение се чувстваше като у дома си. Естествено. Та нали това бе нейното време. Той още не можеше да се съвземе от факта, че тя му купи книгата. Това бе повече от щедро от нейна страна, беше наистина сладко.

В обичайния случай той не би употребил дума като „сладко“ за една „миз“ Си Джей Грант. Безразсъдна, може би. И вироглава, несъмнено. Той едва сега започваше да разбира, че у нея има много повече неща, отколкото бе свикнал да открива у една жена. Понякога тя бе способна да действа смело и решително като мъж, в други моменти проявяваше нежност и чувствителност, които бяха чисто женски.

Със сигурност не бе познавал нито една жена като нея в своето време. Питаше се дали всички жени сега бяха такива или тя бе нещо особено.

Си Джей се прозя и каза:

— Нагледа ли се достатъчно на хора за тази вечер? Сам кимна.

— Да, така мисля. — После, когато тръгнаха към колата, добави: — Наистина беше интересно.

— Знам. Понякога аз също го правя. Когато бях актриса, наблюдавах хората, за да мога да възпроизведа маниерите им за някоя роля. А сега просто ги намирам интересни.

По обратния път към „Венеция“ тя му разказа как се бе прехвърлила от киното в криминалистиката, за Хари Карлучи и агенцията, и му довери някои от най-ексцентричните случаи, по които беше работила. В замяна на това научи за бандитите, които Сам бе преследвал или убил, и за градовете, в които той единствен е бил законът и редът на стотици мили наоколо.

Когато се върнаха в къщата, те вече разговаряха като всеки двама души — заинтригувани един от друг, доволни, че са заедно, и съвсем непринудено. Си Джей спря колата в алеята и каза:

— Има още нещо, което досега не си правил, а без него в обучението ти ще има сериозен пропуск.

Сам застана нащрек.

— И какво е то?

— Плуване в океана — заяви тя и се плъзна навън от колата. — Обзалагам се, че никога досега не си го правил.

— Не, но…

Сам замълча, затруднен да обясни, че не би могъл да се къпе гол на публично място. Макар и плажът да бе почти пуст по това време на вечерта, тук-там се виждаха хора, събрани на групички покрай запалените огньове на открито, да не говорим за жителите на околните къщи и блокове.

— Какъв е проблемът, господин шериф? Да не би да не можете да плувате? — подхвърли му Си Джей с добродушен смях.

— Разбира се, че мога да плувам — отвърна той малко раздразнено. — И не това ме притеснява.

Не пожела да обясни по-подробно, а просто остана на мястото си, с ръце ядно мушнати в джобовете. Тя го изгледа за миг, после изведнъж разбра.

— Не се безпокой. Вкъщи има едни мъжки плувки, с които мога да ти услужа. Останаха от един приятел, който така и не си направи труда да дойде да прибере нещата си.

— Плувки ли? Да не искаш да кажеш — ония изрязани долни гащи, които съм виждал да носят други мъже? — Изражението му вече не бе смутено, а неотстъпчиво.

Си Джей се ухили.

— Всички ги носят. Ти също би могъл да свикнеш. Какъв е смисълът да носиш някакви измишльотини, които ще те завлекат на дъното.

Тя се извърна и понечи да се качи по стълбите, когато забеляза, че лампата на бюрото в офиса й свети.

— По дяволите. Луси сигурно е забравила да угаси, преди да излезе. Не е за чудене, че винаги плащам толкова много ток. — Тя тръгна към офиса, ровейки из връзката с ключовете, но когато стигна до вратата, видя, че е леко открехната.

— Браво! Всички къщи наоколо се залостват по-яко и от държавния затвор, а тя оставя вратите широко отворени — мърмореше си Си Джей.

— Да ти помогна ли нещо? — запита Сам.

— Не, ей сега идвам.

Той изчака, докато тя си проправяше път в тъмното през предната стая на офиса. След като изгаси лампата на бюрото, тя се върна обратно и заключи здраво вратата зад себе си.

Горе влезе в спалнята и след малко се върна с плувките.

— Той не беше висок колкото теб — обясни тя, — но беше малко по-тежък, тъй че сигурно ще ти станат. Можеш да се преоблечеш в банята. Ще те чакам долу.

Сам взе плувките и след моментно колебание влезе в банята. Не бе съвсем сигурен какво трябва да направи. Но истината бе, че обичаше да плува, и още първия път, когато видя океана, му се прииска да се гмурне в него.

Смъкна дрехите си, навлече плувките и се опита да се огледа в малкото огледало над мивката. Не можа да види кой знае какво и само се надяваше плувките да не изглеждаха толкова странни, колкото ги усещаше. Каза си, че не би трябвало да се смущава от онова, което Кати би могла да помисли за вида му, и бавно се спусна по външното стълбище.

 

 

Си Джей вече беше във водата. Когато Сам прекоси топлия мек пясък, тя излезе на брега и закрачи към него. Той видя сепнатото й изражение, когато съзря плувките, закриващи твърде малко от тялото му.

Не можеше да откъсне очи от нея. Банският костюм бе изрязан високо над нежно извитите бедра и доста дълбоко на гърдите. Тялото й бе мокро и проблясваше матово на лунната светлина, озарила водата и пясъка.

Тишината се нарушаваше само от тихия плясък на вълните, които се разбиваха в брега, и от далечния шум на колите по крайбрежния път.

Си Джей спря на няколко крачки от него, двамата замряха неподвижно, приковали погледи един в друг.

Сам не знаеше какво да каже. Не беше се чувствал така от момчешките си години, когато момичетата го привличаха силно, но изпитваше ужасно притеснение, щом се изправеше пред тях. Много вода бе изтекла от времето, когато не бе знаел какво да прави с една жена в топла и тъмна нощ. Смаяно осъзна, че мисли за нея по този начин, и се смая още повече, когато си даде сметка, че реагира така, както и в своето време. Изглежда бе вярно — някои неща просто не се променяха.

За да прикрие обърканите си чувства, запита с глас, далеч по-неуверен от обикновено:

— Студена ли е водата?

— Малко. — Си Джей сякаш бе останала без дъх.

Сега, когато тя бе толкова близо и нищо друго не го разсейваше, Сам забеляза някои подробности, които бе пропуснал — малкия белег на рамото й, очертан на фона на светлата кожа, начинът, по който късо отрязаната коса се навиваше, когато бе мокра, трепета на малките й обли гърди, докато си поемаше дъх.

Той отдръпна поглед от нея и се взря в океана и вълните, пенещи се покрай брега.

— Май че ще е най-добре веднага да се гмурна.

— Сигурно — съгласи се Си Джей.

Когато Сам се поколеба, тя продължи усмихнато:

— Хайде, господин шериф, щом аз можах да го направя, какво остава за вас!

Извърна се и със смях хукна обратно към водата. Сам я последва и с дългите си крака лесно ликвидира разстоянието помежду им. Заедно се потопиха във водата и изскочиха само на сантиметри един от друг. Сам едва усети шока от студената вода, толкова бе погълнат от вида на Кати.

— И тъй, какво ще кажеш за Тихия океан? — запита ухилено тя.

Той тръсна глава и от косата му се разлетяха водни капчици.

— Не е чак толкова студен като потоците в Скалистите планини, но е доста по-голям.

Тя се усмихваше, водата изтичаше през пръстите й.

— Трябва да дойдеш тук денем, когато е горещо. Чудесно е. — После рече с внезапно въодушевление: — Ще те науча да караш сърф.

— Сърф? — Гласът му бе несигурен, той ту се отдръпваше, ту се приближаваше към нея.

Си Джей отстъпи няколко крачки, после се гмурна и изплува точно пред него.

— Вярвате или не, господин шериф, но има някои неща, които можете да научите от мен.

Сам се разсмя и се съгласи без ни най-малко колебание.

— О, сигурен съм в това, госпожице Грант. — С тези думи той се хвърли напред и заплува с широки, мощни удари. Гмурна се под водата, после изплува там, където трябваше да бъде тя — но не я намери.

Той се завъртя във водата.

— Кати?

Долови само шепота и въздишките на вълните, които прииждаха към него, после отново се надигаха, за да изригнат в кълба от пяна до брега, двадесетина метра по-нататък. Обграждаше го плътна тъмнина.

— Кати? Къде си? — Сам се изви във водата и се ослуша, тъй като не виждаше на повече от метър разстояние. Сияйната луна отгоре очертаваше тясна пътека над вълните. Паниката започна да се надига в гърдите му и той отново извика.

Кати бе загрижена дали той може да плува. И само защото тя така естествено се гмурна, без изобщо да се бои, и защото живееше съвсем до водата, той бе предположил, че е добър плувец — а не биваше. Сега безпокойството се сгъсти в истински страх. Дори и най-добрите плувци можеха да изпаднат в беда. Той си спомни един млад каубой, който се опита да пресече река, но бе хвърлен от коня си и повлечен към дъното от течението. Тежките дрехи се оказаха неговата гибел. Намериха тялото му надолу по реката, заплетено в някакви коренища.

— Проклятие, Катлийн! Къде си, дявол да те вземе? — Той отново се завъртя.

Си Джей изпръхтя и едва не се задави от смях.

— Какво има, господин шериф? Като че ли сте обезпокоен?

— Къде беше, мътните да те вземат? — Гласът на Сам проряза студения нощен въздух.

— Не знаеш ли, че трябва да се пазиш от чудовищата, които идват от дълбините? — Тя сякаш не разбираше колко ядосан е Сам.

— Заслужаваш да те напляскам за това. — Той посегна към нея, но тялото й му се изплъзна.

— Защо, господин шериф? Да не би да сте се тревожил за мен? — В тона й се четеше нещо средно между неверие и учудване.

— Ако само те пипна, веднага ще ти дам да разбереш какво мисля по въпроса — заплаши я той, като все още усещаше металния вкус на страха в гърлото си.

Неочаквано тя отново изчезна.

— Катлийн?

— Ето ме, господин шериф — обади се гласът й отнякъде близо до брега. — Винаги ли сте толкова бавен?

Сам се плъзна под повърхността на водата. Щеше да й покаже как се играе тази игра.

— Ей, господин шериф! По-добре се поразмърдайте, иначе ще посинеете от студ!

В отговор до нея достигна само неуморният плавен шум на вълните. Си Джей се извърна и наостри уши, опитвайки се да различи звука от движенията на плувец. Тъкмо се канеше да се втурне към близкия бряг, когато той изплува до нея.

— Винаги ли сте толкова бавна, госпожице Грант? — Голямата му ръка хвана главата й и я натисна под водата.

Си Джей изскочи над повърхността, пръхтейки. На всичко отгоре… той се опитваше да я потопи! Но когато се огледа, Сам го нямаше, дочу само силните удари, с които той се отдалечаваше към брега.

— Ще ти го върна, Сам Хакет! — извика тя след него и също пое нататък.

Той я чакаше на плажа. На неясната светлина от една близка къща тя видя дяволитата му усмивка.

— Ще трябва да се научите да се пазите откъм гърба, госпожице Грант. Не бива да оставяте възможност да ви издебнат от засада. — Подаде й кърпата.

Тя я дръпна от пръстите му.

— Ще се опитам да го запомня. И наистина се проявих като глупачка, като се уплаших за теб. Има ли изобщо нещо, което не можеш да правиш, независимо дали в 1882–ра или в 1989–та?

Сам за момент се замисли.

— Не мога да карам кола — засега. И… — той се поколеба и стана сериозен, — все още не съм хванал моя човек.

Игривото настроение от къпането се стопи.

— Може би ще се наложи да се откажете от това, господин шериф. Главният изпълнителен директор на компанията Емет Трегър не е престъпникът Емет Трегър. Това са двама твърде различни мъже.

Сам попи водата от доста поизраслата си коса. После вдигна поглед към нея:

— Никога не отстъпвам и никога не се предавам, Кати. Дори не знам значението на тези думи.

Тя му повярва. Всичко, което бе открила за Сам Хакет от момента, когато той буквално нахлу в живота й, можеше да се сведе до тази фраза. Не, човек като Сам Хакет не отстъпваше и не се предаваше. Беше чела истории за кодекса на честта на Запада и за личния кодекс на всеки човек. Сам вярваше в това. В неговото време хората бяха живели или умирали с тези думи.

— Сега не е 1882–ра, Сам. — Тя потръпна и обви хавлията около раменете си.

— Не, не е. — Той вдигна ръка и бръсна една капка вода от носа й. Жестът бе неволен, но пръстите му се забавиха върху кожата й. — Но не знам друг начин.

— Значи ще продължиш да го преследваш — прошепна Си Джей със свито сърце, разбирайки, че всичко, което той бе научил за двадесетия век през изминалите няколко дни, не означава нищо.

— Ще продължа да го преследвам — рече той просто и разпери пръсти върху хладната кожа на бузата й. Палецът му проследи очертанията на чувствената долна устна, после се върна обратно. Устата му бе толкова близо до нейната, когато се наведе напред, че тя можа да усети дивата горещина на дъха му.

— И нищо друго ли няма значение?

— Разбира се, че има, прекрасна Кейт. — Гласът му бе тих като въздишка. — Всичко има значение, но това е най-важното. Защото то е онова, което съм, Кати.

Искаше тя да разбере. Но нямаше да се моли. Това бе най-многото, което можеше да направи.

— Добре, господин шериф. — Сега гласът й бе по-спокоен, тя отстъпи крачка назад, създавайки физическа и емоционална дистанция помежду им. — Вероятно трябва да приема това. Ако и вие приемете същото по отношение на мен.

Усмивката, която караше сърцето й да спира, проблесна в тъмнината.

— Вече съм го направил, Кати. А сега какво ще кажеш да се връщаме в къщата? Ще ми замръзне… — Той се сепна. — Тук е студено, а и откъм водата се надигна вятър.

Си Джей му хвърли палава усмивка. Сега, след като вече бяха на позната територия, тя се чувстваше по-уверена и встрани от тревожни неща като това колко красив беше Сам, колко добре тези леко тесни плувки очертаваха тялото му и как играеха мускулите под гладката му кожа. Извърна се и хукна, преди мислите й да успеят да я вкарат в още по-голяма беля.

— Прав си — викна тя през рамо, докато тичаше по пясъка. — Тук е студено. Ще ми замръзне задникът.

— Кати!?

Тя тичаше с всички сили. Бе останала без дъх, когато Сам най-сетне я настигна в алеята до къщата.

Тя погледна покрай него към прозореца над външната стълба.

— Това е, което съм аз, Хакет — хвърли тя собствените му думи в лицето му. Но изведнъж замълча, загледана в стълбището.

— Колко странно.

Сам бе точно зад нея.

— Какво има?

Тя посочи към офиса.

— Изгасих онази лампа, преди да отидем да плуваме. — Мина покрай него и се насочи към вратата. Сграбчи бравата и тя бавно се отвори. — Но нали я заключих! — Си Джей неспокойно се взря в тъмнината на предверието към личния си офис, където лампата върху бюрото светеше. Понечи да влезе вътре. Пръстите на Сам остро се впиха в рамото й и той застана пред нея.

— Остани тук.

Тя нямаше намерение да „стои там“. Когато Сам мина през празната предна стая към нейната, тръгна плътно зад него. Сграбчи ръката му.

— Внимавай, там все още може да има някой. Дали направо да не се обадим на полицията?

— Който и да е бил тук, вече си е отишъл.

— Сигурен ли си?

— Излезли са през предната врата. Затова беше отключена, след като ти я заключи. — Сам пристъпи встрани и за пръв път тя можа да се огледа вътре, без широките му рамене да й пречат.

Офисът й бе напълно опустошен. Столовете бяха преобърнати, възглавниците на евтиното канапе до стената разрязани, чекмеджетата на бюрото измъкнати и изсипани на земята, но това не бе най-лошото. Рафтовете на огнеупорната каса също зееха празни. Папките на клиентите й бяха измъкнати оттам и разпръснати върху бюрото и из цялата стая.

Си Джей не бе особено старателна с доста неща, но папките на клиентите й бяха нещо свещено. Хари Карлучи я беше научил, че една пълна и педантично подредена папка обикновено вече съдържа решението на случая. Въпросът бе само да се сортира информацията, за да се стигне до отговора. Папките й бяха единственото нещо, на което тя държеше фанатично. Веднъж една съвсем дребна подробност я бе насочила къде да търси местонахождението на отвлечено дете. Тя непрекъснато попълваше папките си, подреждаше ги и ги заключваше.

— Велики боже! — едва успя да промълви тя, а после го повтори, защото в момента то бе единственото, което бе в състояние да каже.

А си беше помислила, че Луси е забравила да заключи, когато е излязла. Това наистина понякога се случваше на майка й. А освен всичко друго, Си Джей не притежаваше нищо, което да си струва да бъде откраднато… до тази вечер.

— Тук няма нищо ценно. Пишещата машина и факсът са все още в предния офис. Какво би търсил някой тук?

— Сведения — отвърна просто Сам, застанал зад бюрото и загледан в бъркотията върху него.

Си Джей заобиколи бюрото.

— Какви сведения? Нещата в папките имат стойност единствено за мен.

— С изключение на това. — Сам посочи към една папка, останала непокътната. Тя беше разтворена върху бюрото. Името на Джули Прескот бе изрядно написано на етикета. — Тук няма кой знае какво. Къде държеше бележките си по разследването?

Мислите й наподобяваха разбъркан пъзъл, който не може да се подреди.

Сам я хвана за раменете.

— Слушай ме, Кати! Тази вечер някой е идвал тук и е търсил сведения за разследването на смъртта на Дан Прескот. Положил е доста усилия, за да се добере до тях. Какво е намерил?

Тъмните очи на Си Джей сякаш се бяха вцепенили. Истината за онова, което се бе случило, едва сега започна да прониква в съзнанието й. Който и да го бе направил, сигурно е бил в офиса и преди, когато тя се върна да изгаси лампата.

— О, боже! — За пръв път осъзна опасността, в която са били и двамата. Премигна два пъти, после постепенно се отърси от шока и се застави да мисли.

— Папката… аз… не я държах тук. — Тя прокара ръка през косата си. — Под седалката е.

— Каква седалка? За какво говориш?

— Държах папката в колата си, защото имахме толкова много срещи с хората от екипа, където е работил Дан. Сложих я под седалката, защото не исках вятърът да духне листите нанякъде.

— Значи не са намерили нищо?

— Не, тук бе само протоколът от първия разговор с Джули. Нямах дори копието от доклада на полицията.

Сам посочи бъркотията наоколо.

— Какво се прави обикновено в случай като този?

Си Джей го погледна едва-едва.

— Вярвай или не, но това обикновено не се случва. Мисля, че би трябвало да се обадя на полицията. Те ще искат да вземат отпечатъци, да оформят рапорта и всичко останало.

Сам кимна.

— Добре. Можеш да им се обадиш отгоре. Остави всичко както е. Хайде.

Полицията не успя да им помогне много. Който и да го бе направил, бе достатъчно умен, за да не остави отпечатъци. Когато Си Джей приключи разговора си с полицаите, вече бе много късно, а тя физически и психически напълно изтощена. Страшно й бе дори да си помисли, че някой, когото познаваше и с когото бе говорила във връзка със смъртта на Дан Прескот, бе отчаян дотам, че да претърсва офиса й за сведения по случая. Това доказваше, че смъртта на Дан не е била нещастен случай. На всичко отгоре този човек дори се бе крил тук, когато тя влезе да угаси лампата. Чудеше се колко близко ли бе минала покрай него.

Побиха я студени тръпки, въпреки че доста отдавна бе свалила мокрия бански. Главата силно я болеше.

Когато Сам я зави в леглото, тя се опита да протестира.

— Никой не го е правил, откак бях малко момиченце.

Сам пренебрегна протеста й в своя тих, но настойчив маниер. Той също се бе облякъл, преди да дойде полицията. Сега крачеше из спалнята й бос, по джинси и риза. Нагласи възглавниците, зави я до брадичката и се пресегна да изгаси лампата. Тя съзря колта, мушнат в колана на панталона му.

— Ще бъда точно зад тази врата — рече той меко.

Тя плахо се опита да се пошегува.

— Значи поемаш първата вахта? — Шегата не прозвуча никак весело. Усещаше страха в гласа си и се мразеше затова. Не понасяше слабостта у себе си. Прехапа долната си устна, опитвайки се да прикрие факта, че не иска да остава сама точно сега. Очите на Сам проблеснаха към нея на слабата светлина, идваща от съседната стая. — Моля те, остани още малко, Сам. — Думите неохотно се откъснаха от нея.

Той седна на ръба на леглото.

— Ще се върнат ли пак? — запита тя тихо.

— Вероятно не тази нощ. Но за всеки случай ще остана буден.

Той се облегна на таблата на леглото и сложи колта на нощното шкафче. Дясната му ръка хвана нейната. Пръстите им съвсем естествено се преплетоха.

— Заспивай, Кати.

— Не забравяй да ме събудиш за следващото дежурство — промърмори сънливо тя, като се сгуши до него. Само след няколко минути вече спеше.

Сам се усмихна, когато главата й се намести под брадичката му. По някакъв начин тя се бе отместила от възглавницата си и се бе озовала в ръцете и върху гърдите му.

Той зарови лице в меките й коси и вдъхна уханието им. За първи път откак се бяха срещнали я бе видял уязвима. Но тя не се огъна, не започна да хленчи или да крещи истерично. А просто заспа в ръцете му. Миз Си Джей Грант наистина бе страхотна жена.