Памела Симпсън
Партньори във времето (7)

Глава VI

„385 Мелроуз“ беше един от редицата шикозни модни бутици, които се намираха от двете страни на „Мелроуз авеню“ в Западен Холивуд. Известен дори и само поради местоположението си, той предлагаше изискано мъжко облекло на известни европейски дизайнери и бе посещаван най-често от млади актьори и рок–звезди.

Миналата година Си Джей бе разследвала една кражба от магазина, по поръчка на собственика. Баналният случай прерасна в нещо доста по-сложно, когато се оказа, че откраднатите облекла се намират у един от редовните клиенти, уважаван банков служител от Бевърли хилс. Отначало цялата случка изглеждаше лишена от всякакъв смисъл. Банкерът беше консервативен, с добра репутация, и спокойно можеше да си плати дрехите. А на всичко отгоре те не бяха и неговият размер.

По-нататъшните разследвания показаха, че банкерът, който иначе имаше щастлив брак, бе давал дрехите на своя млад любовник. Боял се да ги купи по обичайния начин, да не би някой да се досети за срамната му тайна.

Нито Си Джей, нито клиентът й искаха да съсипят репутацията на човека. Стигнаха до споразумение банкерът да плати откраднатите дрехи и за в бъдеще да купува каквото желае при най-голяма дискретност от страна на персонала.

Си Джей получи щедър хонорар, вечната благодарност на собственика и доживотна отстъпка при покупки от магазина му. Понякога вземаше оттам по нещо за себе си. Обичаше удобните дълги мъжки ризи. А мъжкият модел джинси стоеше по-добре на дългите й бедра и тесния ханш, отколкото дамският.

Но този път не идваше в бутика за това. Сам я следваше нерешително, критично оглеждайки стоките. Ако питаха нея, ситуацията беше направо отчайваща. Струваше й се, че ако трябва само още един ден да гледа износените му джинси, избелялата риза, да не говорим за окъсаното и мръсно палто, ще започне да крещи. Наполеонките сами по себе си бяха цяла една друга история. В Лос Анжелис, и то посред лято, те бяха смехотворен анахронизъм.

Бари, младият продавач, когото Си Джей познаваше добре, грейна, щом я видя. Той беше по-нисък от нея, набит, с проредяла руса коса и огромни тъмни очи с неизменни торбички под тях. Винаги напомняше на Си Джей дребно ловджийско кученце, а и имаше съответния добродушен и не кой знае колко интелигентен нрав.

— Си Джей, страхотно! — възкликна Бари, като целуна въздуха покрай дясната й буза. — Толкова, толкова отдавна не сме ви виждали. — Той изгледа Сам с неприкрит интерес. — А кой е този?

След като погледът на Бари се придвижи няколко пъти от върховете на ботушите на Сам до широките му рамене и обратно, Си Джей отговори:

— Това е господин Хакет. Той има нужда по малко от всичко — ризи, панталони, чорапи и така нататък.

— Имате ли предвид някакъв определен стил?

Си Джей хвърли бърз поглед на Сам. Някак не си го представяше в гардероба на Армани, както се обличаше Емет Трегър. Нито пък беше типът на кожените якета. Мина й през ума, че изобщо не се поддава на типизиране — той бе уникален и самобитен.

Тя погледна към Бари и отвърна напълно сериозно:

— Нещо малко по-съвременно, предполагам.

Бари се загледа в Сам с присвити очи.

— А, да, разбирам какво имате пред вид. Макар че трябва да призная, това излъчване — толкова мъжествено, толкова земно, има нещо, което… просто е трудно да се определи.

През цялото време докато тя и Бари говореха за него, Сам стоеше мълчаливо. Явно все по-раздразнен от това, че го третират като шивашки манекен, той рече припряно:

— Хайде да приключваме с това, Кати, имаме и друга работа.

— Толкова съжалявам — заизвинява се Бари. — Веднага ще ви отървем от тези дрехи. — Видял сепнатия поглед на Сам, той добави: — За да ви облечем в нещо далеч по-великолепно, разбира се.

Когато Бари спомена, че ще го „отърве“ от дрехите, Си Джей си спомни първата нощ, когато срещна Сам и го разсъблече, докато той лежеше в безсъзнание. С Луси надвесена над рамото й, тогава се бе въздържала да го разгледа по-внимателно, но бе видяла достатъчно, за да разбере, че той ще изглежда чудесно в нещо елегантно прибрано и дори стегнато на съответните места. Обичайните клиенти на „385“ минаваха през истински ад в гимнастическите зали или с личните си треньори, за да постигнат тази жилава и стегната фигура, която бе дадена на Сам от природата.

Бари повдигна тънките си вежди.

— Имаме някои направо смайващи неща, които получихме само преди няколко дни. Италианска кожа. Трябва ли да обяснявам повече?

Си Джей едва не се разкиска, когато при тези думи продавачът съзаклятнически намигна на Сам.

— Донесете ми просто едни нови джинси и една риза — отвърна Сам. — И може би някакви наполеонки.

— Наполеонки? — Веждите на Бари отхвръкнаха нагоре в изтънчено вълнение. — Копринени, разбира се. Мисля, че имам нещо, което ще ви хареса. И тъй, кой номер?

Си Джей пристъпи напред. Разпери малките си длани палец до палец и обхвана талията на Сам.

— Мисля, че е горе–долу тридесет и четири в талията, Бари, и дължина някъде тридесет и шест.

— Божичко, ама вие наистина сте голямо момче! — възкликна със сладко гласче Бари. — Ще донеса някои неща.

Когато Бари излезе, Сам погледна Си Джей.

— Това някакъв нов начин на вземане на мярка ли е?

Бузите й пламнаха.

— Ами… — запъна се неловко, опитвайки се ядосано да измисли какво да каже.

— Нещо не е наред ли, Кати? — запита той с леко развеселено изражение.

— Ти не си наред — сряза го тя, вбесена на себе си.

— Моля?

— Ти просто не пасваш. Идваш от 1882–ра право в 1989–та. Целият свят се е променил, нищо не е вече така, както е било при теб. И въпреки всичко все още не си полудял. А просто наваксваш всичко в движение.

— Това безпокои ли те?

Без да обръща внимание на въпроса, тя започна да рови из чантата си за цигарите, които предната вечер се бе заклела да откаже отново. Това беше още едно нещо в живота й, което не успяваше да овладее, наред с клиентите си, разследванията и Сам.

Дръпна силно и бавно издуха дима, опитвайки на всяка цена да не забелязва критичния му поглед.

Най-смешното от всичко бе, че тя вече се бе отказала от опитите си да създаде сериозна връзка с някой мъж. Казваше си, че не би понесла повече мъчителното очакване на някакво телефонно обаждане, което никога не идва, тревогата дали много избързва или много бави нещата, и дали тя го харесва повече, отколкото той нея.

Въпреки всичко сега един мъж, когото никога не бе търсила, беше тук и тя нито знаеше какво да го прави, нито пък как да се отърве от него.

Най-сетне вдигна поглед към него.

— Да, безпокои ме. Аз щях да бъда абсолютно куку, ако ми се беше случило подобно нещо.

— Не знам какво значи абсолютно куку, но горе–долу се сещам. И все пак мисля, че щеше да се справиш доста добре.

— Как? — запита тя.

Устните му се смекчиха в една от онези внезапни усмивки, които винаги я сварваха неподготвена.

— Приспособявай се и оцелявай, Кати. Животът е труден, независимо къде си. Винаги има нещо, с което трябва да се справиш. А точно сега това е тоя приятел Бари, който предпочита мъжете пред жените.

Си Джей го изгледа напълно поразена. Нямаше никаква представа как бе разбрал, че Бари флиртува с него. Сам непрекъснато й погаждаше този номер — всеки път, когато решеше, че вече го е разгадала, успяваше да я изненада. Може и да беше човек, който вярва в прости ценности, но в никакъв случай не беше прост човек.

Тя се усмихна със съжаление.

— Не предполагах, че си го забелязал.

— Забелязах го. Забелязах и нещо друго.

— Какво?

— Че когато се смееш, звукът е много приятен и сякаш идва някъде дълбоко от теб. Харесвам смеха ти, Кати.

Тя се изчерви до корена на косите си. Не беше се изчервявала от осми клас, когато едно момче, по което яко бе хлътнала, я чу да казва на приятелката си, че се чуди дали той целува хубаво.

Реши да насочи разговора към по-безопасни територии и запита:

— Към какво друго ти се е налагало да се приспособяваш и да оцеляваш?

— Ами, например към мустанг, който не е кон. Вярно е, че вози по-удобно и адски по-бързо, и все пак бих предпочел да е кон.

— И още?

— Ядене за четиридесет и пет долара.

— Продължавай.

— Крака.

— Крака ли?

— Аха. — Погледът му се спря на късата й пола.

— Друго?

Лицето му се помрачи.

— Бандити, които носят костюми и изглеждат като банкери.

Тя се намръщи.

— Емет Трегър.

— Може да е друго време и друг Трегър, но ти казвам, че у този човек има нещо. Не казвам, че той е убил Прескот, но не може да му се има доверие. Поне в това съм сигурен.

Си Джей сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Сам.

— Нямаш намерение да се откажеш от версията си, че Прескот е бил убит, независимо колко налудничава е тя, нали?

Той изобщо не се смути.

— Не, нямам. Много неща сега са други, но нямам намерение да променям правилата, по които играя.

— Правила! Искаш да кажеш — някакъв остарял кодекс на честта от Дивия Запад.

— Наричай го както искаш. Има правила, според които живеят хората. Онези, които ги нарушават, трябва да бъдат спрени.

Си Джей направи усилие да овладее надигащия се гняв и да внесе нотка на разум в спора.

— Но ние нямаме почти нищо, за което да се хванем.

— Имаме Джули Прескот. Тя не вярва, че смъртта на дядо й е нещастен случай. Нито пък оня човек от реквизита, Хари Джоунс.

— Но той не каза, че е убийство — настоя Си Джей.

— Не каза точно думата, но именно за това намекваше.

— Добре, и ако е било убийство, какъв е бил мотивът?

Сам я погледна неразбиращо.

— Мотив?

Си Джей обясни:

— Причината, поради която някой би искал да убие Прескот. — Тъй като той не отговори, добави: — Виждаш ли, няма такава.

— Трябва да има мотив. Просто още не сме го намерили.

Това вече наистина бе прекалено.

— По дяволите, Сам! — избухна тя. — Обзалагам се, че не би настоявал толкова, ако не беше замесен Трегър.

Той не повиши глас. А само рече тихо:

— Грешиш.

— О, така ли, така значи?

— Да, така.

— Почти се боя да попитам защо! — Тонът на Си Джей беше унищожителен.

— Инстинктът. Верният инстинкт.

В този момент Бари се върна, натоварен с панталони, ризи и слипове. Остави всичко в близката пробна кабина и каза:

— Да започваме ли? Защо първо не пробвате бельото?

Вдигна нагоре един копринен и твърде плитък слип.

Етикетът на дизайнера бе почти толкова голям, колкото и той самият.

Си Джей не можа да не се ухили на смущението на Сам.

— Какво е това?

— Имаш нужда от тях.

— За какво?

— За да заменят наполеонките. В Лос Анжелис е прекалено топло.

Очите на Сам се присвиха.

— Това някаква шега ли е?

Тонът на Си Джей бе самата невинност.

— Разбира се, че не.

Сам погледна недоверчиво Бари.

— Наистина ли мислите, че имам нужда от тях?

Бари кимна ентусиазирано.

— О, божичко, да!

Сам все още се колебаеше.

— Повярвай ми — рече натъртено Си Джей. — Верният инстинкт.

За миг й се стори, че Сам ще прихне да се смее. Но вместо това той каза:

— Бих предпочел първо да премеря панталоните.

Бари отвори вратата на пробната и Сам влезе вътре. Бари понечи да влезе след него, но Сам го спря.

— Ще се оправя и сам.

— Добре — рече Си Джей. — Само кажи на Бари дали имаш нужда от помощ при циповете.

— Какво е това „цип“? — попита Сам.

— Ще го разгадаеш. Адаптирайте се и оцелявайте, господин шериф.

 

 

Въпросът с дрехите приключиха компромисно. Той избра няколко чифта джинси, няколко обикновени ризи и едно сако, но запази ботушите и шапката си. Не можа обаче да се реши да пробва бельото и когато Си Джей настоя да купят някакво, той й каза, че никога няма да го носи. Топло или не, настояваше да си остане с наполеонките.

Когато се върнаха в къщата на Си Джей, тя установи:

— Май че имам клиент. — Посочи към очукания стар пикап, паркиран зад колата на Луси. — Но ще трябва да почака — добави тя. — Първо ще завъртя няколко телефона.

Не сметна за необходимо да уточни, че едно от тези обаждания щеше да бъде до Джули Прескот, за да й каже, че не вижда никакъв смисъл да продължава да се занимава със случая.

Докато Си Джей говореше, Сам се бореше с дръжката на автомобилната врата. Най-сетне успя със замах да я отвори и слезе през нея, вместо да я прескочи, както бе правил всеки път досега. Погледът, който хвърли на Си Джей, бе изпълнен с такава радост от постижението, че просто й отне дъха. В този миг у него наистина имаше нещо по момчешки очарователно.

— Хванах му цаката на това нещо — гордо обяви той.

— Охо! — усмихна се тя.

Докато Сам слагаше чантата с новите си дрехи на един стол в предната стая на офиса, Си Джей спря при бюрото на Луси, за да провери за някакви съобщения. Гласът на майка й долиташе от вътрешното помещение.

Си Джей и Сам влязоха и видяха Луси седнала зад писалището. Тя ги поздрави с широка усмивка.

— Здравейте, деца. Вече бях на път да ви обявя за безследно изчезнали. — Хвърли поглед към новите дрехи на Сам. — Били сте заети, както виждам. Казват, че дрехите правят човека, но в този случай ми се струва, че е обратното.

Погледът на Си Джей се плъзна покрай Луси към фигурата, отпусната в стола срещу бюрото. Коди, старият каубой от „Сурова страна“, измъкна от стола длъгнестото си тяло. Хванал с една ръка широкополата си шапка, той се приближи и протегна ръка.

— Добър ден, госпожице. — Кимна към Сам. — Надявам се, нямате нищо против, че се отбих насам.

— Разбира се, че не. — Си Джей се облегна по-удобно на бюрото си, тъй като Луси не даваше никакви признаци, че се кани да стане от стола й.

— В чудо се видях, докато ви намеря — продължи Коди с добродушно възмущение. — Имате някои много колоритни съседи. После Луси ме видя да обикалям наоколо и ме покани вътре. Много приятно си поговорихме.

Луси се усмихна като чеширска котка.

— Даже довечера ще се видим. Аз ще покажа на Коди моята колекция от кристали, а той ще ми разкрие някои от тайните на обяздването на диви бизони.

Си Джей в отчаяние вдигна нагоре очи. Да й прости господ, но наистина имаше моменти, в които й се искаше да бъде сираче.

Сам каза:

— Е, сигурно ще е много интересно и за двама ви.

Той заобиколи бюрото и се облегна на ъгъла му до Си Джей. Това бе незначителен жест, но подчертаваше решимостта му да не позволи да го изключат от случая Прескот. Смяташе да й бъде партньор, независимо дали тя го искаше или не.

Луси се надигна.

— Е, аз се връщам при работата си и ви оставям да си вършите вашата. — Тя махна на Коди. — Ще се видим по-късно.

Когато Луси излезе от стаята, Си Джей се обърна към каубоя:

— Какво ви води насам?

— Исках да поговоря с вас за смъртта на Дан. Разбрах, че сте идвала вчера в студиото. На мен ми се наложи да си тръгна по-рано, за да ида до ранчото, и сигурно сме се разминали.

Ранчото. Си Джей се усмихна. Коди беше истински каубой, от главата до петите. Той ходеше, говореше и по всяка вероятност живееше съобразно тази роля. Нищо чудно, че той и Сам веднага си допаднаха. Имаше поне един човек, с когото на Сам щеше да му бъде приятно, и който принадлежеше много повече на миналия век, отколкото на настоящия.

Като дете Си Джей обичаше каубоите. Никога не пропускаше уестърн с Джон Уейн. Добрите момчета бяха герои, на които тя можеше да се възхищава. Дори и да стреляха по тях, те никога не умираха. А само се отдалечаваха към залеза, за да се изправят срещу някой друг лош човек, в някой друг град.

Тя погледна към Сам. Не, те отдавна вече не ги правеха такива.

Коди обясни:

— Всъщност, ранчото не е мое. Става дума за старата къща на Дан в Кениън кънтри. Сега тя принадлежи на Джули.

— Дан Прескот е имал ранчо? — Си Джей беше изненадана. Кой знае защо, не си го бе представяла като собственик на нещо по-значително.

— То е стара фамилна собственост, която Дан е наследил от баба си. Едва ли има повече от стотина акра, само колкото да отглежда няколко коня и някоя друга глава добитък. За къщата изобщо няма какво да говорим — липсват й дори водопровод и електричество. Джули все се притесняваше, че той използва керосинови лампи и една стара печка на дърва, за да си готви.

— Той там ли живееше? Пътуваше ли до студиото?

— Да, допреди няколко месеца. Но явно му дойде твърде много да живее все сам там и да пътува цялото това разстояние всеки ден. След оная сърдечна криза, Джули го накара да се премести при нея в града, за да може да го държи под око, и ходеше до ранчото само през почивните дни.

— Джули не ми спомена нищо за ранчото.

— Дан я отгледа там, след като родителите й загинаха. Но за нея то бе отегчително място и тя просто нямаше търпение да порасне и да се премести в града.

Джули също бе пропуснала да спомене и това, че дядо й е имал проблеми със сърцето. Си Джей веднага се запита дали Прескот би избрал подобен драматичен начин да се самоубие поради лошото си здраве. Едва ли щеше да е първият човек на света, извършил подобно нещо.

Но Коди продължи:

— Не бива да оставате с погрешно впечатление. Сърдечната му криза не бе нещо чак толкова сериозно. Докторът просто беше казал на Дан да понамали темпото и да си пести ядовете. Но Джули наистина се разтревожи, защото дядо й бе всичко, което имаше, и искаше той винаги да бъде с нея. След като Дан умря, редовно ходя до мястото да се грижа за животните.

— Имотът има ли някаква по-сериозна стойност?

Коди поклати глава.

— Не. Не е място, където могат да се построят къщи или да се разработи земята. Ако Джули реши да го продаде, едва ли ще получи за него повече от няколко хиляди долара.

Той изгледа проницателно Си Джей.

— Ако мислите, че някой е убил Дан, за да се добере до земята му, не сте на прав път. Просто не би си струвало.

— Не, нямах пред вид точно това — отвърна тя.

— Чух, че се интересувате от смъртта на Дан.

— Говорих с отговорника по реквизита, Хари Джоунс — каза Си Джей.

Коди кимна.

— Хари е добро момче. Познавам го от години. Някои хора в тоя бизнес стават немарливи към подробностите, но не и Хари. Затова Дан обичаше да работи с него. И щом Хари казва, че револверите са били както трябва, аз му вярвам.

— Но каза също, че доста хора са могли да влязат във фургона, без той да ги забележи — рече Сам.

Си Джей знаеше отлично накъде бие той и реши незабавно да сложи край на това.

— Работата е там, че никой няма мотив за убийството на Прескот.

— Може би да. А може би не — отвърна Коди. — Но истината е, че аз също не вярвам във версията за нещастния случай.

— Нещастните случаи не са рядко явление по снимачните площадки. Преди няколко години загина един млад актьор, който си играел с револвер, зареден уж само с безобидни халосни патрони.

— Дан не си играеше с револверите, госпожице Грант. Имал си е работа с тях почти през целия си живот, получил е първия си „22“ още като хлапе и баща му го е научил да ги уважава.

Си Джей се върна към нещо, което Коди беше казал по-рано.

— А какво ще кажете за здравето му? Вие не смятате, че проблемът е бил сериозен, но е възможно Дан да е бил далеч по-депресиран, отколкото сте допускал.

— Човек, който се страхува да не умре, не прави непрекъснато големи планове за бъдещето.

— Какво искате да кажете? — запита Сам. — Какви планове?

— Големи планове — повтори Коди. — Знаете ли, на Дан винаги му беше мъчно, че не може да остави на Джули кой знае какво. И той като мен започна работа в студиото през славните му години, когато се правеха много уестърни. Не спечели чак толкова много пари, но поне имаше постоянна работа, някъде допреди последните петнадесет години. По онова време спряха да правят толкова уестърни и позакъсахме.

Си Джей напълно можеше да си представи как се е чувствал Прескот, като е виждал, че с напредването на годините пресъхват и източниците на съществуванието му, а е трябвало да се грижи и за осиротялата си внучка. От собствен опит знаеше, че актьорството бе несигурна професия, най-меко казано. Повечето артисти не успяваха да си осигурят дори що-годе сносно препитание. Тя попита предпазливо:

— И какво стана тогава с Дан?

— Някои от старите момчета по онова време излязоха от бизнеса, други, като мен и Дан, се хващаха, за каквато и да е работа, най-често в телевизионни шоута, и някак си преживяваха. Но беше трудно. Той нямаше пари да изпрати Джули в колеж или да й наеме хубав апартамент. После изведнъж се появи този филм и той беше много развълнуван.

— Сигурно за него е било нещо голямо отново да работи в подобна продукция.

— Нещо голямо? Да, по дяволите, наистина бе нещо голямо за него. Не че е имал някаква главна роля или нещо такова, но все пак си мислеше, че филмът ще му помогне да се измъкне.

— Да се измъкне ли? — запита Сам.

— Точно това имах пред вид, когато ви казах за големите планове на Дан. Този филм трябваше да бъде последният. След него смяташе да се оттегли. Разправяше, че иска да постегне ранчото, да настани Джули на някое хубаво място и даже да я изпрати в онова модерно театрално училище в Лондон, където тя винаги е искала да иде. Беше се навил да докара чистопороден добитък в ранчото и да започне да отглежда коне.

— Но нали казахте, че не е имал пари?

— Почти никакви — потвърди Коди. — Едвам успяваше да плаща данъците на собствеността си и да купува фураж за добитъка.

— И как тогава е смятал да осъществи грандиозните си планове? — запита Си Джей.

— Заел се бе с нещо. Нещо наистина голямо. Така ми каза.

Внезапно Си Джей си спомни онова, което Джули мимоходом бе споменала. Нещо в смисъл, че дядо й я уверявал как всичко изведнъж ще се промени. А после, само три дни по-късно, вече бил мъртъв.

Вдигна поглед и забеляза, че Сам внимателно я наблюдава. Седна на бюрото си и извади един жълт формуляр.

— Знам кои хора от екипа са били на терена в деня, когато е убит Дан. Необходимо ми е да знам всичко, което можете да ми кажете за тях.

Сам я гледаше съсредоточено.

— Значи ли това, че ти все пак допускаш да е убийство?

Не й бе приятно да признае, че той вероятно е бил прав, но тук като че ли наистина имаше нещо повече, отколкото й се бе сторило отначало. След всичко, което научи до този момент, вероятността смъртта на Дан да бъде нещастен случай или самоубийство изглеждаше все по-малка. Единствената възможност, която оставаше, беше убийството.

Тя се бе съпротивлявала на тази възможност, защото просто нямаше смисъл. Сега, срещайки погледа на Сам, призна:

— Да, така мисля.

Беше подготвена за едно самодоволно „Нали ти казах!“ от негова страна. Вместо това той бавно запита:

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Верният инстинкт — отвърна Си Джей без всякакво колебание.