Памела Симпсън
Партньори във времето (4)

Глава III

— Какво търсите в офиса ми? — отвърна ядосано Си Джей.

Сам се подпря с две ръце на бюрото и се наведе над нея. Изражението му бе заплашително.

— Къде е оръжието ми? — повтори той.

Си Джей погледна извинително Джули Прескот, която смаяно зяпаше Сам. После стана, заобиколи бюрото и го хвана за ръката.

— Горе е. Ще ви ги донеса веднага след като приключа с клиентката си. А сега, ако ни извините…

Сам издърпа ръката си.

— Искам го сега! — После се извърна към Джули и каза: — И искам да разбера какво знаете за Трегър.

Джули озадачено местеше поглед от Си Джей към Сам. После започна несигурно:

— Той твърди, че смъртта на дядо ми е нещастен инцидент и че студиото не носи отговорност.

Си Джей отново го хвана за ръка и го дръпна настойчиво.

— Проблемът е от конфиденциален характер, господин Хакет. Ако ме почакате горе, ще дойда при вас само след няколко минути.

Но Сам нямаше намерение да позволи да го отпратят.

— Студио? Какво студио? — запита той, като още веднъж издърпа ръката си от Си Джей.

— Господин Трегър е шефът на студиото — обясни бавно Джули. Хвърли смутен поглед към Си Джей, в който ясно се четеше: „Какъв е тоя тип? Да не би нещо да не е в ред?“

Си Джей се опита да обясни.

— Господин Хакет бе ранен при земетресението. Ранен в главата — подчерта тя.

Извърна се отново към Сам и категорично заяви:

— Господин Хакет, това е лична, поверителна среща между мен и моята клиентка. Тя не ви засяга и ще ви бъда много благодарна, ако ни оставите да довършим.

Без да й обръща внимание, Сам се приближи до Джули и се надвеси над нея.

— Щом засяга Трегър, значи засяга и мен. Какво общо е имал Трегър с дядо ви?

Извън себе си от гняв, Си Джей си помисли със стиснати зъби: „На всичко отгоре и да разпитва моята клиентка!“

Тя се закова между Сам и Джули. Направи последно усилие да се овладее, скръсти ръце пред гърдите си и впери яростен поглед в него. Изгледа Сам Хакет по цялата му дължина, приблизително метър деветдесет и нещо, от издрасканите ботуши и изтърканите джинси, очертали дългите стройни бедра, до широкия гръден кош, разкрит отчасти от разкопчаната риза. При своя ръст тя бе свикнала да гледа повечето мъже право в очите, особено когато бе на токчета. Кой знае как, Сам я караше да се чувства мъничка и уязвима, почти като малко момиченце.

Гласът й не бе чак толкова твърд, колкото би искала, но тя продължи:

— Тези неща не ви засягат.

— Засягат ме, щом са свързани с Трегър. Преследвам го от шест месеца.

— Какво трябва да означава това?

— Аз съм федерален шериф.

— Ау! — възкликна Джули.

Си Джей не беше чак толкова доверчива.

— Наистина ли очаквате да повярвам в това?

Сам сви рамене.

— Не държа чак толкова да ми повярвате. Единственото, което ме интересува, е да намеря Трегър.

Си Джей не прие нито дума от изявленията му. Този тип явно бе много по-недодялан, отколкото първоначално бе предположила.

— Вижте какво, това е моето разследване…

— Вие разследвате Трегър? — В изражението на Сам се смесиха удивление и насмешка.

— Разследвам смъртта на Дан Прескот.

— Прескот? — запита бързо Сам. — Някаква връзка с Роли Прескот?

— Той е бил мой пра–прадядо — отвърна изненадано Джули. — Дядо ми е разказвал, че е бил човек извън закона.

Си Джей се опита да даде вид, че все още владее положението.

— Господин Хакет, това е моят офис, моята клиентка и моят случай.

— Не точно, мадам. Както виждате, аз представлявам федералните власти тук.

— Властите ли! — избухна Си Джей. Какво нахалство имаше този тип, какво безочие, каква наглост! И то след всичко, което бе направила за него! Пред очите й притъмня от гняв. И той просто си стоеше там, като мъжа от рекламите на „Марлборо“, така спокоен, така невъзмутим, толкова сигурен в себе си. Прииска й се да изтрие този самодоволен израз на превъзходство от лицето му.

Той продължи със своя бавен, провлечен изговор:

— Да, мадам. Като федерален шериф аз имам по-висок ранг от всеки друг служител на закона. Мога да ходя навсякъде, да задавам въпроси и да арестувам всеки, който се опитва да ми попречи.

— Заплашвате ли ме?

— Съвсем не, мадам. Просто се опитвам да сложа нещата на местата им.

Си Джей се вцепени.

— Чудесно. Предполагам, имате някакъв документ за самоличност?

— Документ за самоличност ли? — Сам я погледна неразбиращо.

— Така и предполагах — заключи тя. — Е, сега ако ни извините…

— Имам това — прекъсна я той и измъкна шерифската значка от джоба на панталона си. Подаде я на Си Джей.

Беше тежка. И изглеждаше истинска. Как, по дяволите, не я беше забелязала, когато пра дрехите му миналата вечер? Разбира се, защото беше много късно и тя бе много изтощена.

Е, това поне обясняваше оръжията, макар че тя би очаквала той да носи нещо по-внушително, като магнум например. Може би оръжията и странните дрехи бяха само за маскировка. В някои свои случаи тя също се бе дегизирала.

Но неговата маскировка надминаваше всичко, което някога бе опитвала. Обикновено, когато трябваше да се дегизира, тя го правеше така, че да не бие на очи, за да отклони вниманието от себе си. А в този си вид Сам Хакет бе всичко друго, но не и незабележим.

Усети победоносния му поглед върху себе си. По дяволите, не й бе приятно да признае, че е сгрешила.

Сякаш усетил неудобството й, Сам се извърна и се съсредоточи върху Джули.

— Какво ще рече това — той се поколеба — … студио?

— Щатските филмови студия в Западен Лос Анжелис — отвърна прилежно Джули, явно респектирана от Сам.

— Далече ли е оттук? — запита той.

Си Джей не можеше да повярва. За федерален шериф той наистина не беше кой знае колко осведомен.

— Не е далеч. Десетина минути с кола.

Джули изведнъж просия.

— Госпожице Грант, след като федералните власти преследват Трегър, той може би има нещо общо с убийството на дядо ми?!

— Емет Трегър е шеф на студиото и наследник на огромно богатство. Съмнявам се, че би се замесил в убийство.

— Но ще се заемете със случая, нали?

Си Джей се поколеба. Нещата ставаха все по-комплицирани с всяка изминала минута. Погледна предизвикателно Сам.

— Може би господин Хакет не иска да се навирам в неговия случай…

За миг очите им се срещнаха. Тя не успя да разгадае изражението му, но той явно водеше някаква гигантска вътрешна битка. Мълчанието се слегна между тях и стана толкова плътно, че можеше да бъде разрязано с нож.

Когато най-сетне заговори, думите му бяха в пълен, разрез с онова, което бе очаквала, съдейки по досегашното му държание.

— Предполагам, бих могъл да се възползвам от помощта ви.

Е, това наистина бе страхотно великодушно от негова страна!

— Окей — отсече тя. — Да вървим.

— Къде отивате? — запита Джули, когато Си Джей грабна чантата си и се насочи към вратата.

— В полицията. Искам да прегледам доклада за смъртта на дядо ви.

Сам следваше Си Джей по петите. Когато излязоха от офиса, той я запита със странно колеблив тон:

— Ъъъ… как ще отидем до там?

— Мустангът ми е отзад — отвърна тя. — Изкарах го рано тази сутрин.

Зад гърба си тя чу, че Сам въздъхна облекчено.

— Слава богу — промърмори той.

Те се качиха по стълбите към апартамента и Си Джей извади пушката и револвера му от шкафа, където ги бе прибрала предната вечер.

Когато Сам ги взе, го запита:

— Защо искате да работите по този случай заедно с мен? Това едва ли е обичайната процедура, не мислите ли?

За нейна изненада, нещо подобно на усмивка смекчи чертите на лицето му.

— Точно сега нищо не е съвсем обичайно. А между другото, вие познавате града, а аз — не. Имате с какво да се придвижвате, а аз нямам. Съвсем просто е.

— Чакайте малко, аз не съм таксиметров шофьор на федералните власти!

— Такси… метров какво? — запита той.

Си Джей не можеше да повярва. Ударът по главата явно бе засегнал паметта му. Той сякаш не си спомняше най-обикновени неща. Но тя не се задълбочи във въпроса за таксиметровите услуги. Ако го дразнеше прекалено много, той можеше да я прехвърли на Вътрешната данъчна служба, а там много лесно щяха да стигнат до оня твърде съмнителен въпрос с отбива на представителните разходи в данъчната й декларация за миналата година.

Сам провери револвера и пушката си с такава факирска ловкост, че й стана малко страшно. Явно беше напълно свикнал с оръжията.

Когато понечи да мушне револвера в кобура на бедрото си, Си Джей изненадано го запита:

— Наистина ли смятате да го носите съвсем открито?

Сам се поколеба.

— Искате да кажете, че сега това не се прави?

— Не и в Лос Анжелис. Във всеки случай, мислех, че хората от вашите служби използват раменни кобури.

— Раменни кобури ли?

— Да. Нямате ли такъв?

Той поклати глава.

— Вижте, смятам, че те наистина не ви трябват там, където отиваме — настоя Си Джей.

— Все пак ще ги взема — отвърна Сам.

Явно не смяташе да отстъпи по този въпрос.

— Окей — въздъхна безпомощно тя.

— Да вървим — настоя той нетърпеливо.

Си Джей започваше да разбира, че Сам е мъж, който говори малко и действа бързо. Той вече бе излязъл и се спускаше по стъпалата, докато тя едва бе успяла да затвори вратата. Продължи да го наблюдава и забеляза, че във всяко негово движение има някаква първична, почти животинска ловкост. За какво ли й напомняше всичко това?

Последва Сам към задната страна на къщата, където колата бе паркирана пред отворения гараж. Покривът бе свален и в този кристално ясен слънчев ден тя не си направи труда да го вдигне. Седна зад волана и завъртя ключа. Както обикновено, моторът не можа да запали веднага. Недоволно си каза, че наистина е крайно време да закара колата в сервиза. Всъщност, казваше си го вече почти от две години.

Изведнъж си даде сметка, че Сам стои до колата и я гледа втренчено.

— Казахте, че имате мустанг.

Си Джей го погледна обидено.

— Е, вярно е, че се нуждае от малко ремонт. Но е класически модел. И върви. Така че се качвайте.

Сам остана на мястото си. Изражението му бе почти комично, той сякаш се бореше с някаква вътрешна дилема. Най-сетне, сякаш взел съдбоносно решение, с котешка гъвкавост се метна през затворената врата на седалката до нея. Стисна пушката между краката си и се хвана с две ръце отстрани за седалката. Изглеждаше също толкова нервен както предната нощ в таксито.

Си Джей си сложи предпазния колан и зачака и Сам да направи същото. След като той не помръдна, рече нетърпеливо:

— Няма ли да го сложите? Както знаете, законът го изисква.

Той погледна нейния колан, после своя, който бе пуснат на седалката до него. Засуети се несръчно, докато тя най-сетне се пресегна вбесена. Когато щракна закопчалката, Си Джей усети как тялото му се напрегна, също както предната вечер. Вдигна поглед към него и си помисли: „Той е изплашен. Сигурно неотдавна е преживял тежка катастрофа.“

Искаше да го успокои, че всичко ще е наред и че тя наистина е много внимателен шофьор. В един момент изглеждаше толкова груб и откровено арогантен, а в следващия — безпомощен като изгубено дете. Това бе невероятно объркващо.

Поеха мълчаливо покрай „Венеция“, към полицейското управление на Западен Лос Анжелис. През цялото време Сам стискаше дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха, докато другата се бе впила в края на седалката.

Едва когато стигнаха полицейското управление и тя спря на паркинга за посетители, той видимо се отпусна.

— Ако начинът, по който шофирам, ви изнервя толкова — започна Си Джей, — нямам нищо против вие да карате.

Сам изглеждаше огорчен.

— Не… не, всичко е наред, чудесно го правите.

Вътре Си Джей получи от служителя копие от полицейския доклад по случая и двамата със Сам го прочетоха набързо. В него нямаше нищо ново или изненадващо. Дан Прескот, шейсет и шестгодишен, беше починал моментално от една-единствена огнестрелна рана при заснемането на иначе съвсем рутинна сцена за филма „Сурова страна“. В оръжието, с което било извършено убийството, нямало други патрони. Някой бил сложил в револвера истински вместо халосния, който трябвало да бъде използван.

Докладът свършваше със заключението, че смъртта на Прескот е нещастен случай, дължащ се на небрежността на някой, свързан с продукцията, но нямало достатъчно доказателства, за да бъде обвинено конкретно лице.

Случаят бе приключен.

Си Джей поклати глава.

— Не виждам никакъв смисъл. Защо някой ще иска да убива един застаряващ, незначителен актьор?

Сам я изгледа съсредоточено.

— Вие никога досега не сте преследвала убиец, нали?

Не й бе кой знае колко приятно да признае, че не е. Досега се бе занимавала най-вече с бракоразводни дела, застрахователни измами, промишлен шпионаж — случаи, при които с помощта на компютъра човек можеше да стигне много по-далеч, отколкото с пистолет.

— Но може би в края на краищата все пак е било нещастен случай — настоя тя.

Сам присви очи.

— След като Прескот е пресякъл пътя на Трегър, значи е било убийство. Може да сте сигурна.

— Инстинктът ли ви го подсказва? — запита го с едва прикрит сарказъм.

Той кимна.

— Нещо такова.

— Тогава да поговорим с Трегър. Ще имаме нужда от разрешението му, за да отидем на мястото на снимките и да разпитаме хората, които са били в екипа през оня ден.

— Ще се срещна сам с Трегър — отвърна Сам с израз на упорита решителност.

— И как смятате да влезете в студиото?

Това го спря. Най-сетне се съгласи:

— Добре, може да дойдете с мен. Но аз ще водя разговора.

Половин час по-късно стигнаха до главния вход на Щатските филмови студия.

— При кого отивате? — запита ги пазачът от малката кабинка със служебен тон.

— Емет Трегър — отвърна тя. — Си Джей Грант и Сам Хакет. Имаме уговорена среща с него.

Беше се обадила на Трегър от полицейското управление. Отначало той отказа да й съдейства и едва когато му съобщи, че клиентката й е повдигнала обвинение за смърт поради небрежност от страна на студиото, неохотно се съгласи да се срещне с тях.

След като прегледа списъка с издадените пропуски, пазачът даде един на Си Джей и рече:

— Следвайте жълтата линия до най-задната част на терена. Там снимат „Сурова страна“.

Натисна бутона и вдигна бариерата. Си Джей навлезе в територията на студията.

Само минути по-късно предупредителна червена светлина спря цялото движение. Тя изключи двигателя и зачака светлината да угасне.

— Защо спряхме? — запита нетърпеливо Сам.

— Снимат някаква сцена — обясни Си Джей и посочи към хората с камери на известно разстояние. — Трябва да чакаме тук, докато угасне червената светлина.

Някакъв втори асистент–режисьор стоеше до сигналната лампа и говореше по радиостанция. В далечината снимките набираха скорост. Виждаха се актьори в полицейски униформи, операторът бе кацнал със своята камера „Панафлекс“ на един кран, навсякъде търчаха хора от екипа.

С печална усмивка Си Джей си спомни последното си участие във филм. Тогава игра труп и, естествено, нямаше реплики.

Сцената бе заснета и червената светлина угасна. Колите потеглиха. Движеха се покрай редици стари двуетажни административни сгради, масивни снимачни павилиони и обичайния декор — мегаполисни небостъргачи и прикътани улички на малки градчета. Както винаги, Си Джей си помисли, че студиото по нищо не се различава от всяка друга фабрика, само че това беше фабрика за мечти, произвеждаща продукта, от който бяха направени бляновете на публиката.

Със смайване видя каква голяма част от студиото вече е оголена. Чула бе слуховете, че фамилията Трегър, която го притежаваше, била решила, че земята, върху която е разположено, е един от най-скъпо оценяваните недвижими имоти в Лос Анжелис и струва много повече, отколкото самото студио. Така че те постепенно демонтираха постройките, свързани с киното, за да направят място за административни сгради и жилищни небостъргачи, както в останалата част на Сенчъри сити. Всичко, което щеше да остане от Щатските филмови студия след няколко години, щеше да е високата административна сграда от другата страна на улицата, срещу снимачните терени, с инициалите ЩФС, изписани с грамадни букви над входа й.

Това вече се бе случило с „Метро Голдуин Майер“, същото ставаше в момента и с „Туенти сенчъри фокс“. Си Джей знаеше, че е неизбежно, и все пак й бе тъжно, че едно студио, създавало филми в продължение на близо седемдесет години, скоро ще бъде само спомен.

Когато стигнаха екипа, при който трябваше да се срещнат с Трегър, Си Джей паркира колата. Тя и Сам се приближиха към мястото, където след малко щеше да започне заснемането на някаква сцена.

Бе като връщане във времето, в някакъв друг свят — костюмирани хора се разхождаха по една прашна улица, наоколо се издигаха дъсчени постройки, пред кръчмата бяха завързани коне. Имаше открити каруци и файтони. Жените носеха бонета и дълги памучни рокли над островърхите ботуши. Мъжете бяха в прашни джинси, карирани ризи и кожени елеци, тук-там с револвери по бедрата.

Си Джей знаеше, че всичко това е фалшиво — чиста илюзия. Калта, която покриваше улицата, беше докарана с камион и разпръсната с трактор. Сградите бяха само декори, изкуствени фасади, заковани за празни рамки. Ако някой минеше през вратата на кръчмата, от другата страна щеше да се озове в обикновен подвижен фургон. Мъжете и жените бяха актьори, статисти и каскадьори. Под грижливо възстановените исторически костюми се криеха ципове и пластмасови приспособления.

Но един снимачен екип си имаше своето очарование и Си Джей почувства познатото вълнение от самия факт, че се намира тук.

И тогава забеляза Сам. Той просто стоеше и се взираше някъде надолу по прашната улица, погледът му се бе спрял върху нещо, което само той можеше да види. Суровата отбранителна стойка на раменете му се бе отпуснала, сякаш цялото напрежение изведнъж се бе оттекло от него. Като че ли бе видял някой или нещо успокояващо познато.

— Ей, приятел — викна някакъв асистент–режисьор на Сам, — няма ли да идеш при другите статисти?

Си Джей понечи да каже:

— О, но той не е… — но Сам я прекъсна:

— Всичко това не е както трябва. Тия хора не бива да идват от оня край на града.

Асистент–режисьорът го погледна смаяно.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Преди Сам да успее да отговори, режисьорът — дребен, невзрачен човек в началото на тридесетте, с тънка русолява коса и воднисто сини очи — се нахвърли върху асистент–режисьора.

— Какво става тук, мътните да ви вземат? Тая сцена с престрелката трябва да бъде заснета именно днес!

— Този тук казва, че разстановката е погрешна.

Режисьорът се обърна към Сам.

— Един статист се опитва да ми каже как да заснема епизода?

Сам отвърна тихо:

— Не знам нищо за никакъв епизод. Само се опитвам да ви кажа, че никой нормален мъж не би влязъл откъм тази част на града, за да участва в престрелка. Защото ще трябва да гледа право в слънцето. А не можеш да се целиш точно, когато слънцето ти свети в очите. Би трябвало да го знаете, щом се опитвате да казвате на всичките тези хора какво да правят.

Режисьорът изглеждаше тъй, сякаш всеки миг ще получи удар. Бледото му лице пламна, очите му изскочиха.

— Това е моят филм, моята творческа концепция…

Някакъв възрастен мъж с прошарена коса и претенциозни мустаци, облечен като каубой, отпусна ръцете си, които до този момент бяха скръстени пред широките му гърди, и бавно пристъпи напред. Полюшващата се походка свидетелстваше, че той прекарва доста време на седлото.

— Човекът е прав — рече той делово. — Ако искате да се получи нещо автентично, преместете бандитите в другия край на града, за да бъде слънцето в гърба им. Това е стар разбойнически трик. Повечето от хората на закона са го научавали едва тогава, когато вече е било късно.

— О, Коди, какво ли знаеш пък ти… — промърмори вторият асистент–режисьор.

— Нямам време за никакви размествания — изръмжа режисьорът, докато се отдалечаваше. — Сцената да се подготви веднага! — викна той през рамо.

Коди сложи ръце на хълбоците си. Кожата му бе мургава и обветрена. Изглеждаше някак съвсем истински — един честен пред бога каубой — от върха на поизмачкания си „Стетсън“ до очуканите ботуши. Той протегна ръка на Сам.

— Казвам се Коди Уилкърсън. Като млад участвах в каскадите с коне. А сега казват, че имам характерно лице и ми дават работа като статист.

— Сам Хакет. Приятно ми е да се запознаем.

— Чудно, че знаете тоя номер със слънцето.

— Няма нищо чудно, ако си минал по тоя път — рече небрежно Сам.

Си Джей го гледаше смаяно. Този човек, който общуваше толкова трудно с нея, бе любезен и непринуден със стария каубой.

— Дядо ми е разправял за това — продължи Коди. — Виждал е Уаят Ърп и братята му в действие. Той си е изкарвал хляба, като преследвал престъпници, и много ми повлия. Заради него прекарах живота си на конско седло или опитвайки се да се измъкна изпод него. — Той замислено присви очи. — Как казахте, че се казвате, синко?

— Хакет.

— Хакет? Някъде съм чувал това име. Дядо ми е споменавал за един…

Си Джей вече едва се сдържаше. Това си бе неин случай, а Сам се държеше така, сякаш напълно я бе забравил.

— Господин Уилкърсън, познавахте ли Дан Прескот?

Той спря и я изгледа продължително. Най-сетне каза тихо:

— Да, познавах го. Дан и аз бяхме заедно в този бизнес близо петдесет години. Започнахме, като работехме за по долар на ден, плюс храната, и бяхме доволни да ги получим.

— Бяхте ли в екипа в деня, когато той загина?

Той кимна.

— Имате ли някаква представа как истински патрон би могъл да попадне в револвера?

— Има само един начин, не мислите ли?

Преди Си Джей да успее да продължи, асистент–режисьорът викна:

— Всички по местата! И тишина!

Уилкърсън кимна на Сам и Си Джей, после тръгна към мястото си, заедно с още неколцина статисти.

Сцената мина без всякакви засечки. Когато приключиха, асистент–режисьорът отново извика:

— Приключваме! Спираме за обяд.

Всички се разпръснаха, а Сам тръгна надолу по улицата към редицата фасади на магазини. Поколеба се пред една врата и после бавно я отвори. Когато видя, че зад нея няма нищо, изглеждаше смаян.

— Страхотно е, нали? — рече Си Джей зад него. — Като влизане в друг свят.

— Не е истински — промълви Сам, застанал в сянката на шперплатовата рамка, към която бе прикрепена фасадата на фалшивия магазин.

— Нищо в киното не е истинско — отвърна Си Джей. После добави замислено: — С изключение на куршума, убил Дан Прескот.

— Госпожица Грант?

Си Джей се извърна. Виждала беше снимки на Емет Трегър във „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“ и веднага го позна. Той беше млад, едва прехвърлил тридесетте, и бе считан за момчето чудо във филмовия свят, почти като Ървин Талбърг през тридесетте години. Оглавил беше студиото преди пет години, когато баща му почина от инфаркт, и бе създал цяла поредица кинохитове. Висок и строен, с тъмна коса и очи, той изглеждаше тъй, сякаш току-що е напуснал тенискорта и само набързо се е преоблякъл. Дрехите му бяха небрежно-елегантни, косата леко разчорлена, тенът му — абсолютно безупречен.

Той бе въплъщение на Новия Холивуд — умен, високообразован, млад и свирепо амбициозен.

Си Джей бе подготвена за мургавата му хубост, но не и за непринуденото му държание.

Той каза:

— Аз съм Емет Трегър. Знаете ли, госпожице Грант, вие сте първият частен детектив, когото изобщо съм срещал. А освен всичко друго сте и жена.

— Вие също сте първият шеф на студио, когото срещам — все едно мъж или жена.

Той я дари с опустошителна усмивка.

— Добре, значи сме квит. Прозвучахте ми така делово и компетентно, бих казал дори — неотстъпчиво — по телефона, че не очаквах да видя една толкова привлекателна млада жена. Предполагам, че ви изглеждам твърде предубеден. Простете.

— Прощавам ви.

Чак сега Си Джей си спомни, че Сам стои зад нея. Извърна се да го представи и се смая от изражението, с което той гледаше Трегър. Изумлението се бореше с някакво друго, по-силно чувство.

Тя рече:

— Това е федерален шериф Сам Хакет. Той също разследва смъртта на господин Прескот.

Тъмните очи на Трегър се присвиха.

— Федерален шериф? Не знаех, че някой друг, освен полицията се интересува от този злополучен инцидент.

— Това ли е официалното становище на студиото — че е било нещастен случай? — запита Си Джей.

— Разбира се. Какво друго би могло да бъде?

— Внучката му не мисли, че е било случайност.

Трегър поклати глава с разстроено изражение.

— Бедното дете. Разбрах, че освен него нямала никакви близки. Много тъжно. Мога да си представя колко е опечалена. Макар и адвокатите на студиото да побеснеят, ако научат, че съм го казал, трябва да ви призная, че според мен ние също носим известна отговорност. Ще направим всичко възможно да помогнем на момичето.

— Много мило от ваша страна, господин Трегър. Но, ако нямате нищо против, бих искала да довърша разследването си, преди да приема вашето заключение, че става дума за нещастен случай.

В погледа на Трегър се появи закачлива искра.

— Госпожице Грант, наистина ли вярвате, че някой би могъл да има основателна причина да убие един дребен статист, който, според всички тук, е бил безобидно и приятно старче?

— Вероятно сте прав. Но няма да бъда сигурна, докато не поговоря с всеки един от хората, които са били тук през онзи ден. Имам ли вашето разрешение да ги разпитам?

— Ако кажа „не“, ще ви спре ли това?

Си Джей се усмихна накриво.

— Не.

— Така си и мислех. Добре. Продължете разследването си. Само не пречете на работата по филма. Смъртта на Прескот разстрои всички и изостанахме с графика. Надявам се, че не изглеждам безсърдечен като го казвам, но работата не бива да спира.

— Шоуто трябва да продължи — забеляза Си Джей.

— Точно така. А има и още нещо. Не мога да ви разреша да прекъсвате снимките. Трябва да ви помоля да си отидете сега и да се върнете в края на работния ден, когато вече сме приключили. Така ще можете да разпитвате хората в тяхното свободно време, а не във времето на студиото.

— Съгласна съм.

— Добре. А сега, ако ме извините, оставям ви с вашата работа, за да се върна при моята.

Той кимна на Сам, усмихна се любезно на Си Джей и се отдалечи.

След като вече бе достатъчно далеч, за да не може да ги чуе, тя се обърна към Сам.

— Не ми помогнахте кой знае колко. Мислех си, че нямате търпение да стигнете до Емет Трегър.

Сам проговори за пръв път от десет минути.

— Това не е Емет Трегър.

— Това е Емет Трегър — отвърна Си Джей. — Кръстен е на дядо си, който е основал студиото. А вие кой Емет Трегър търсите?

— Някой, когото никога няма да намеря — отвърна бавно Сам.

 

 

По обратния път към плажа „Венеция“ Си Джей спря при един от банковите автомати, за да изтегли малко пари. Сам остана в колата, напълно притихнал, какъвто бе през цялото време след като напуснаха студиото. От момента, в който се срещнаха с Трегър, той изглеждаше напълно объркан, също както предишната вечер. Това безпокоеше Си Джей, но тя изобщо не знаеше какво да направи. Наистина, Сам си бе спомнил някои неща — например фактът, че е федерален шериф, но в същото време сякаш не си спомняше нищо друго, включително и адреса си.

Реши да го остави при себе си още една нощ. Но на другата сутрин щеше да го откара право във федералното управление на Западен Лос Анжелис и щеше да накара някой да се заеме с него.

Тъкмо бе взела една шепа двадесетачки от автомата и прибираше картата си, когато усети нещо остро да се опира в ребрата й.

— Дайте ми парите, госпожице!

Завъртя се рязко и се изправи лице в лице с някакъв млад дрипльо. Косата му беше дълга и сплъстена, дрехите раздърпани и по дивия израз на очите му Си Джей отгатна, че се е дрогирал с нещо. Но това сега не бе толкова важно. От значение бе единствено зловещият нож с дълго острие, насочен към нея.

— Окей. — Тя се опита да не изглежда толкова ужасена, колкото беше. — Ще ви дам парите, но не ме наранявайте.

— Хвърли ножа! — изрева нечий властен глас.

Си Джей погледна зад момчето и видя Сам, застанал зад него. За миг страхът й прерасна в паника да не би Сам да го изплаши и то да направи нещо необмислено.

— Да не сте луд? — викна му тя. — Той има нож.

Сам измъкна своя колт 44 от дълбокия джоб на палтото си.

— А аз имам револвер.

При вида на оръжието младият човек пребледня.

— Пусни патлака, човече, или ще я заколя тая кучка!

— Само я докосни и си мъртъв — отвърна Сам с ледено спокойствие.

Си Джей не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше кой я плаши повече — крадецът или Сам, който я излагаше на такъв риск.

Младежът се колебаеше, местеше поглед от Сам към Си Джей в отчаяно объркване. Този миг — когато тя не знаеше дали той ще се откаже или ще я нападне, сякаш се проточи безкрайно. Тя затаи дъх, неспособна да говори, неспособна да помръдне.

И изведнъж всичко свърши. Младият човек пусна ножа и хукна с всичка сила.

Сам се прицели ниско в петите му й изстреля един куршум, който мина само на сантиметри от тях.

Си Джей бе обхваната от гняв.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Давам му урок — отвърна лаконично Сам.

Тя му обърна гръб и забърза към колата. Сърцето й биеше като лудо, адреналинът й все още се качваше. Когато Сам дойде при нея, тя се разкрещя, отчасти като реакция на собствения си страх:

— Заради вас можеха да ме убият!

— Нямаше да му позволя да ви докосне.

Краткото изявление, произнесено с такова непоклатимо убеждение, я обезоръжи.

— Това е Лос Анжелис, а не Дивия Запад. — Запали мотора, излезе на заден ход от паркинга и потегли. — Не можете да се да стреляте по хората ей така, дори и по лумпени като този. Можехте да го улучите!

— Ако бях стрелял в него, щях да го улуча. Само исках да го поизплаша.

— Тези неща не се правят така тук.

— Може би, но това е начинът, по който ги правим ние там, откъдето идвам.

— А откъде всъщност идвате? — запита троснато тя.

— От 1882–ра година.

Си Джей рязко удари спирачките.