Памела Симпсън
Партньори във времето (3)

Глава II

— Къде… намери… този… тип? — запита Луси, останала без дъх.

— Само… измъкни… най-после… този… проклет… ботуш… — отвърна Си Джей, като се подпря с крак на канапето в малката си дневна, хванала крака на Сам, докато Луси теглеше ботуша. Сам беше проснат на канапето, изпаднал в безсъзнание.

Минаваше полунощ, тя беше преживяла едно земетресение и не беше върнала проклетия мерцедес. Беше смъртно уморена, болеше я ужасно глава. Сутринта щеше да се наложи да успокои нетърпеливата си клиентка и да опита отново. А непознатият, когото доведе вкъщи, припадна още щом пристъпи прага й.

Луси се изправи за миг, за да си поеме дъх.

— Тоя ботуш изобщо не ще да излезе. — Тя сбърчи капризно нос. — А като съдя по миризмата, не е събуван от седмици.

— Виж какво, той ми спаси живота, ясно ли ти е? Така че спри да се оплакваш и събуй ботуша.

След още няколко опита ботушът най-сетне излезе. Пет минути по-късно го последва и другият. Луси ги хвана предпазливо с два пръста и ги пусна на земята. Нюман ги подуши любопитно и веднага се оттегли.

Последваха ги ризата и панталона и Сам остана по мръсни бели памучни наполеонки.

Си Джей се поколеба дали да продължи.

Луси се ухили.

— Да вярвам ли на очите си? Наполеонки посред лято! Сигурно е турист. — После, оглеждайки широките рамене и дългите крака, промърмори: — О, боже, наистина е едричък, няма що.

— Мамо! Само ми помогни да сваля тия проклети неща.

Сините очи на Луси палаво проблеснаха.

— Както кажеш.

Докато дърпаха наполеонките, Луси продължи:

— Господи, този човек има отвратителен вкус. Виждала съм улични просяци, облечени далеч по-добре.

Без да обръща внимание на майка си, Си Джей дръпна наполеонките и ги пусна върху купчината други дрехи, предназначени за пералнята. Правеше всичко възможно да не гледа към Сам, особено към някои негови части, но очите й сякаш имаха своя собствена воля. Те се спряха първо на твърдите мускулести прасци, после на дългите стройни бедра…

— Си Джей.

… на широкия гръден кош…

— Си Джей!

Тя се сепна.

— Какво?

— Би ли погледнала тези пушки?

— Вече ги видях. Прибери ги някъде, където няма да се налага да ги гледам. Изнервят ме.

Въпреки че имаше разрешително за носене на оръжие и бе обучавана как да си служи с него, наличието на пушки и пистолети наоколо винаги я караше да се чувства крайно неспокойна. Много рядко носеше оръжие със себе си, защото почти никога не й се налагаше. В малкото случаи, когато бе изпадала в трудно положение, бе разчитала на ума си, а не на пистолета, за да се измъкне.

Луси продължаваше да настоява:

— Наистина ли ги погледна?

Си Джей хвърли едно одеяло върху Сам и духна кичур коса от очите си, докато се мъчеше да нагласи мускулестия му крак в по-удобно положение.

— Знаеш какво е отношението ми към оръжията — отвърна тя.

Луси поклати глава.

— Не съм кой знае какъв експерт, но тия изглеждат стари. Наистина стари. — Имаше нотка на благоговение в гласа й, когато прокара пръсти по гравираната дръжка на револвера.

Тя погледна към проснатия върху канапето Сам.

— Откъде смяташ, че тип като този би могъл да има автентичен револвер „Колт“ и пушка „Уинчестър“? Те сигурно струват цяло състояние. А той изглежда тъй, сякаш няма и един цент.

— О, стига вече, дай ми ги — сопна й се Си Джей. Тя сложи оръжията върху малката масичка. — Ще ги прибера по-късно.

Луси продължи:

— И какво е правил там, въоръжен до зъби? Не допускаш да е някой гангстер или търговец на наркотици, нали?

Си Джей я изгледа настойчиво.

— Не откачай. Пласьорите на наркотици се обличат по съвсем друг начин. — Тя изпъшка. — Беше дълъг ден. Мисля да си лягам.

Изпрати Луси до вратата.

— Лека нощ, мамо. Ще се видим утре заран.

— Бих могла да остана тук тази нощ. Ще събера няколко стола…

Си Джей решително я побутна към коридора.

— Лека нощ, мамо.

След като затвори вратата след нея, се извърна към Сам и го загледа замислено. Легнал там, мъртъв за света наоколо, той изглеждаше изненадващо уязвим. Суровото му изражение се бе смекчило, бръчиците около очите и устата се бяха отпуснали. Тя си спомни израза, който бе видяла по-рано в очите му, там, пред помещението на бърза помощ — тревожен, неспокоен, като на ранено животно, хванато в клопка.

Сам не можеше да бъде разгадан така лесно, както повечето индивиди, които тя срещаше. Артистичната подготовка я бе научила да се вглежда в хората, да отгатва скритите им чувства и мотиви. Обикновено бързо причисляваше човека към някой типаж, но Сам Хакет не се поддаваше на типизация.

Погледнато отстрани, той просто бе един непознат, който се бе оказал на съответното място и в съответното време, що се отнася до Си Джей. Дори и сега потръпна, спомняйки си какво можеше да се случи, ако не се бе появил там.

Но тя не желаеше да приеме тази повърхностна оценка. Само толкова странното му облекло бе достатъчно да я заинтригува. Дори и в град като Лос Анжелис, където най-невъзможните чудатости бяха банално ежедневие, той някак не беше на мястото си.

Би могъл да бъде каубой или статист в киното, както беше предположила отначало, но някак това не й изглеждаше особено вероятно. А и озадачаващата му реакция, когато дойде в съзнание в болницата? Той действително се държеше така, сякаш Си Джей и всички останали изглеждаха странно. Най-близкото до ума обяснение — че е бил на градус, беше бързо отхвърлено. В такъв случай едва ли биха го изписали от болницата. Не биха го изписали и ако е луд, тъй че това също не беше обяснение.

Тя безпомощно поклати глава. Нямаше смисъл да умува повече. Човекът все трябваше да има дом някъде. На сутринта състоянието му сигурно щеше да се подобри. Той вече нямаше да е чак толкова объркан и щеше да й каже къде живее. Щеше да го откара вкъщи и да приключи случая.

Това бе най-малкото, което би могла да направи за мъжа, спасил живота й. А после би могла вече да не мисли за него.

Си Джей влезе в спалнята си, приготви се за сън и изгаси лампата. Когато се мушна между завивките, й мина през ума, че той би могъл да има жена или приятелка, които да го чакат някъде. Толкова привлекателен мъж като него сигурно си имаше някого.

Но кой знае защо, тази мисъл не й се стори толкова естествена и в реда на нещата, както би трябвало да бъде.

 

 

Рано на другата сутрин — твърде рано за деня и нощта, които бе прекарала — Си Джей седеше в офиса си долу и слушаше една нова клиентка. Джули Прескот нямаше повече от двадесет години, бе тънка като сламка и със скандален пънкарски вид. В сравнение с нея Луси изглеждаше определено скромна. Оранжево–синята коса беше обилно намазана с лак и подредена в доста добра имитация на „Булката на Франкенщайн“, сините очи — оградени с тежки черни линии. Облечена бе в черна тениска и изтъркани джинси, и едното и другото артистично разкъсани на интересни места.

Въпреки несъмненото усилие да си придаде крайно екстремистки вид, у Джули имаше нещо сладко и крехко. Тя бе учтива, говореше тихо, на моменти гласът й сякаш съвсем й изневеряваше, и правеше дълги паузи. Си Джей се улови, че изпитва непреодолимо желание да я измие, изчисти и да я нахрани добре.

— Ди Ди Конрад ме насочи към вас — започна Джули със своето тънко детско гласче.

Си Джей се усмихна при спомена за оня случай, един от най-ексцентричните в кариерата й. Когато Ди Ди се развеждаше със своя невероятно богат и много по-стар съпруг, само година след сватбата, възникна голяма бъркотия въпреки съществуващото брачно споразумение. Ди Ди беше съпруга номер четири и на възрастта на Ръкстън Конрад много повече високоплатена компаньонка и бавачка, отколкото негова жена в истинския, библейски смисъл на думата.

През дванадесетте месеца на техния брачен благослов, Ръкстън бе задоволявал щедро всички възможни екстравагантни приумици на Ди Ди. Но тя, едва на двадесет и две години и със съвсем нормално либидо, бе решила, че има нужда и от някои странични занимания — като рекетбол и тенис, но най-вече тенисисти… Когато Ръкстън научил за спортния ентусиазъм на жена си на и главно — зад тенискорта, я изритал от имението на Хомбли хилс и подал молба за развод.

Двете страни враждуваха по имуществени въпроси. От особена важност бе едно функционално биде със солиден половинсантиметров обков от осемнадесеткаратово злато и декоративни орнаменти във формата на делфинчета на много стратегически места.

Ръкстън претендираше, че бидето е част от обзавеждането му и Ди Ди няма право върху него. Тя от своя страна твърдеше, че след като нейният бивш съпруг така или иначе не може да го използва и го е купил специално за нея през медения им месец във Венеция, Италия, то явно й принадлежи. Когато преговорите се провалиха, Ръкстън просто нареди да махнат бидето, със златните болтове за завинтване за пода и всичко останало, оставяйки зееща дупка в мозайката на импозантната баня.

Ди Ди нае Си Джей, за да намери бидето. След като установи местонахождението му, тя направи грешката да го съобщи на адвоката на Ди Ди в нейно присъствие. В четири часа на следващата сутрин Ди Ди беше засечена от един полицай да кара със седемдесет мили, в час на участък с ограничение до тридесет и пет, своето огненочервено ламборгини — подарък от Ръкстън за двадесет и първия й рожден ден. Носела черен пуловер с качулка, плътно прилепнал черен панталон, ботуши и ръкавици. Червените светлини на полицейския патрул се отразили в златното биде, сложено на седалката до нея, и тя веднага била откарана в затвора за кражба с взлом.

Сега, гледайки Джули Прескот, Си Джей широко се усмихна.

— Как е Ди Ди?

— Излезе от пандиза. Почти са стигнали до споразумение по развода. Но всъщност — призна Джули, — Ръкстън като че ли е склонен да размисли.

Кой знае защо, Си Джей не беше изненадана.

— Откъде познаваш Ди Ди?

— Учехме заедно в една школа по актьорско майсторство, преди тя да се омъжи. „Принципите на играта, основана на метода“. Страхотно беше. Научих как наистина да ровя надълбоко и да измъквам какво ли не от психиката си. — Джули завърши поверително: — Преподавателят ми казваше, че бих могла да съм Мерилин Монро на деветдесетте.

Сърцето на Си Джей се сви — не й трябваше още една неуспяла актриса за клиентка. Защото това означаваше или да й вземе парите предварително, или напълно да я отпише.

— Какво мога да направя за теб? — Гласът й издаваше леко неспокойство.

Усмивката на Джули моментално изчезна.

— Искам да намерите човека, който уби дядо ми.

Си Джей бе очаквала всичко друго, но не и това. С млади жени като Джули тя бе подготвена за евентуална сърцераздирателна история с някой пътуващ актьор или рок–музикант, който е изчезнал от живота й. Един убит дядо бе нещо съвсем друго.

— Разкажи ми какво точно се е случило.

Джули се впусна в дълъг и разпилян разказ за своя дядо, Дан Прескот, каскадьор и статист в уестърни. Започнал още през тридесетте години и играл с всичките — от Джон Уейн до Рой Роджърс — и според внучката му бе кажи–речи най-великия човек, който някога е живял.

— Той ме отгледа — обясняваше Джули, — след като мама и татко загинаха при автомобилна катастрофа, когато бях на осем години. Той беше цялото ми семейство, нямах си никого другиго.

Тя замълча и се втренчи в ръцете си, сплетени в скута.

— Как е загинал? — запита внимателно Си Джей.

Джули вдигна очи към нея и мекият й глас се втвърди.

— Полицията каза, че било нещастен случай, но не беше. Беше убийство.

Придаде на думата драматичен ефект.

— И какво точно се случи?

— Той не беше работил известно време. Нали знаете, напоследък не правят кой знае колко уестърни. Но после го наеха за този, новия, и той беше толкова развълнуван. Всичко вървеше чудесно до последния епизод, където той трябваше да бъде убит от главния герой. — Гласът на Джули заглъхна и тя тихо завърши: — Само че вместо халосни патрони в револвера се оказали истински.

Си Джей не знаеше какво да каже. Инцидентите по време на снимки всъщност съвсем не бяха нещо рядко. Вманиачени директори на продукции, които искаха драматичен ефект на всяка цена, небрежни хора от екипите, актьори, които не знаеха как се борави с огнестрелно оръжие и експлозиви — всичко това допринасяше за сериозни, понякога фатални инциденти.

Обвинението в убийство на Джули звучеше повече емоционално, отколкото разумно. Тя явно бе много привързана към дядо си и не бе в състояние да се справи със загубата му.

— Тъжното е — започна предпазливо, — че наистина стават нещастни инциденти, когато хората не са толкова внимателни, колкото трябва да бъдат.

— Точно там е работата — прекъсна я Джули. — Дядо ми е пораснал с оръжия. Знаеше за тях какво ли не и винаги бе много внимателен. Винаги е казвал, че е бил свидетел на прекалено много нещастия, за да остави живота си в ръцете на отговорника по реквизита. Той винаги лично проверяваше оръжията, за да бъде сигурен. Ако е имало грешка, той веднага би я засякъл.

— Значи ти твърдиш, че някой нарочно е сложил истински патрони в револвера, непосредствено преди да бъде заснета сцената?

— Точно така.

— Но защо този някой би го направил? Имаше ли дядо ти врагове?

— Не, всички го обичаха. Казах ви, той беше най-добрият, най-милият…

Тя безпомощно замълча.

Си Джей само можеше да се надява да не прозвучи коравосърдечно:

— Знам, че сигурно е ужасно да изгубиш дядо си по този начин, но…

— Вие мислите, че полицията има право?

Си Джей неохотно кимна.

Джули я изгледа упорито.

— Всичко, което знам, е, че някой от този екип уби дядо ми. Не знам кой или защо. И ви моля да го откриете.

Си Джей въздъхна. Безкрайно й беше жал за Джули и искаше да бъде мила, но знаеше, че най-добре е да се погледне истината в очите, колкото и сурова да е тя.

— Боя се, че трябва да се съглася с полицията. Вероятно е било трагична грешка. А всичко, на което ти можеш да се позовеш, е само някакво твое… чувство.

— Не е само чувство! В деня, преди да умре дядо ми каза, че ще се случи нещо наистина голямо. И ние ще се озовем там, където ни е мястото — на върха. Точно това бяха думите му: „Ние най-сетне ще бъдем там, където ни е мястото, Джули — на върха, вместо да работим за хора като Емет Трегър.“ Тогава той не пожела да ми каже нищо повече, но ме увери, че ако всичко стане както трябва, скоро ще ми съобщи нещо много важно. И на следващия ден умря. Това не би могло да е само съвпадение!

Какво можеше да каже Си Джей? Повече от ясно бе, че Джули подхожда към въпроса свръхемоционално и се хваща за сламки.

Момичето продължи:

— Има и нещо друго. През нощта след убийството му някой бе претърсил апартамента ми. Не бяха взели нищо. А и едва ли има какво да вземеш. Мислите ли, че това също е съвпадение?

Си Джей замълча за момент. Подбирайки внимателно думите си, тя обясни:

— Според моите правила се заемам само със случаи, при които наистина съм убедена, че мога да направя нещо. И не искам да ти взема парите, без сериозно да мисля, че мога да ти помогна.

Джули изведнъж я запита:

— Имате ли семейство?

Си Джей си помисли за майка си… за красивия си и очарователен баща, който влизаше и излизаше от живота й като свеж, но непостоянен вятър… за многобройните лели, чичовци и братовчеди… и за двете си овдовели баби, които я обожаваха.

Погледна Джули в очите и отговори:

— Да.

Момичето продължи:

— Искам да сключа сделка с вас. Ако успеете да ми докажете, че греша и че е било нещастен случай, аз ще го приема и… някак си ще продължа да живея. — Пълната й долна устна потрепери и тя добави: — Но ако не успеете да докажете, че е нещастен случай, тогава искам да ви наема, за да откриете убиеца на дядо ми.

Си Джей се намръщи. Знаеше, че трябва да отпрати Джули. Случаят беше безнадежден. Всичко бе прекалено ясно — Джули бе обожавала дядо си и след смъртта му се чувстваше напълно самотна и изоставена.

Най-добре щеше да е, ако Джули просто приемеше очевидното — дядо й бе загинал при трагичен инцидент вследствие нечия небрежност. Но ако се съдеше по упорито вирнатата й брадичка и напрежението, сковало цялото й тяло, тя явно не бе склонна да направи такова нещо. Ако Си Джей й откажеше, вероятно щеше да намери някой друг детектив, някой, който щеше да й поиска далеч по-голяма сума и накрая да стигне до същия резултат — нещастен случай, а не убийство.

— Моята такса е тридесет долара на час плюс разноските — рече с надежда това да обезкуражи момичето.

Джули изглеждаше разтревожена от цифрата, но настоя:

— Ще ви платя. По някакъв начин.

Си Джей изпъшка. Просто не виждаше как да се отърве.

— Добре — рече бавно. Придърпа един жълт служебен бележник и взе писалката. — Ще ми е нужна известна информация.

 

 

Сам бавно отвори очи. Ярка слънчева светлина струеше през огромния прозорец. Мигновено усети, че не е сам. Извърна бързо глава и видя някаква жена, седнала на един близък стол. Нажежена до бяло болка прониза главата му от рязкото движение. Той протегна ръка и опипа превръзката, опасала челото му.

— Май здраво сте се ударил по главата — рече приветливо жената.

Когато погледът му постепенно се проясни, Сам се взря в нея. Тя беше дребничка, с дълга огненочервена коса и живи тъмносини очи. Изглеждаше малко по-възрастна от него и не приличаше на никоя жена, която бе виждал досега, дори и в танцувалните салони. Затвори очи и реши, че ще е най-добре да почне отначало.

— Къде съм? — запита с дрезгав глас.

— Не си ли спомняте?

Той бавно поклати глава.

Тя се засмя и от това малките кристални камбанки, които висяха от едното й ухо, весело звъннаха.

— Аз също съм се събуждала на някои странни места едно време, но винаги си спомнях къде съм. Между другото, аз съм Луси, майката на Си Джей. Знам, че ще ви е трудно да го повярвате. Хората винаги ни вземат за сестри — рече тя със закачлива усмивка.

Сам отвърна учтиво:

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо.

Очите й се разшириха в някаква смесица от изненада и одобрение.

— Ето това наричам аз маниери! Вкусът на Си Джей видимо се подобрява. Вие сте съвсем различен от оня хеви–метъл китарист, който тя домъкна вкъщи последния път. Вижте, сигурна съм, че имате нужда от едно кафе.

Устата му бе абсолютно пресъхнала и нещата все още не се подреждаха ясно в главата му. Кафе, това наистина звучеше чудесно. Кимна предпазливо.

— Да… благодаря, госпожо.

— Няма нужда всеки път да ме наричате госпожо, макар и да съм достатъчно възрастна да ви бъда… — Тя замълча, после махна с ръка и добави: — По-голяма сестра. Наричайте ме Луси. Както всички останали.

Тя стана, прекоси малката дневна и продължи:

— Знаете ли, вие със сигурност не сте от онзи вид хора, които Си Джей обикновено води вкъщи. Кой е вашият знак?

Той я погледна неразбиращо.

— Знак?

— Искам да кажа зодията, астрологичния знак. — Тъй като той продължаваше да я гледа смутено, поясни: — Кога е рожденият ви ден?

— Двадесет и четвърти юли — отвърна Сам, като внимателно опипваше превръзката на главата си.

— Ах, Лъв — усмихна се широко Луси. — Това обяснява нещата. Си Джей е Близнаци. Помежду ви би възникнала много интересна връзка. Защо не вземете един душ? Кафето ще стане веднага щом сте готов.

Тя посочи една врата от другата страна на стаята.

— Банята е там. Надявам се, че Си Джей се е сетила да си прибере бельото и е оставила чисти кърпи. Викнете ми, ако имате нужда от нещо.

Щом Луси изчезна в кухнята, Сам седна в леглото. В този миг осъзна, че е напълно гол под одеялото. После видя дрехите си сгънати старателно на една малка масичка. Посегна към тях и откри, че имат някакъв странен аромат, различен от оня, когато ги переше със сапун от луга.

Обгърна с бърз поглед стаята и викна на Луси:

— Къде ми е оръжието?

Тя се показа на вратата.

— Не знам. Трябва да питате Си Джей. — После отново изчезна във вихър от ярки цветове.

Си Джей? В съзнанието на Сам се появи някакъв неясен образ от миналата нощ. Млада жена с къса коса, обута в джинси. Имаше още нещо, нещо много тревожно, но сега той не можеше да си го спомни.

Направи усилие да стане. Главата му сякаш всеки миг щеше да се търкулне от раменете. Но нямаше да позволи това да го спре. Той трябваше да се облече, да вземе оръжието си и да се маха, по дяволите, оттук. Нещо странно ставаше, но сега нямаше време да се занимава с него. Трябваше да намери следата на Трегър.

И все пак, мисълта за баня и чаша горещо кафе бе изкушаваща. Почти не можеше да си спомни кога за последен път бе имал и двете. Трегър вече бе набрал солидна преднина. Десет минути повече, за да дойде на себе си, не бяха чак от толкова голямо значение.

Сам уви одеялото около долната част на тялото си, взе дрехите и тръгна към помещението, което му бе посочила Луси. По дяволите, то изглеждаше също толкова странно, както и гостната, където бе спал. Вместо обичайната кръгла месингова или метална вана, по средата имаше продълговата бяла вана, прикрепена на отсрещната стена. Чучурът беше още по-високо на стената, почти на височината на брадичката му.

Отне му няколко минути, докато разгадае как действа всичко и едва не ощави кожата си с врялата вода, която рукна от чучура.

Душ, велики боже! Виждал бе подобно нещо в един моден хотел в Денвър, но той бе нищо в сравнение с този. Застанал под топлата струя, Сам трябваше да признае, че усещането е много приятно. Взе калъпчето сапун и се натърка здраво. Натрупаната от седмици мръсотия, прах и кал постепенно се смъкна от тялото и косата му.

Райско блаженство бе да стои тук и да се наслаждава на горещата вода, плискаща се по тялото му. Но трябваше да се размърда. Времето летеше. А Трегър беше някъде там, навън.

След като се облече бързо, той хвърли поглед към множеството шишенца на полицата под огледалото над мивката — пудри и парфюми, както и съвсем непознати неща.

Взе малко шишенце парфюм и внимателно го помириса. В паметта му изникна споменът за жената, която бе срещнал миналата вечер, и го изненада със своята яснота.

Жени, помисли си развеселен. Те изглежда не разбираха, че мъжете изобщо не държат на тези неща. От значение бе единствено онова, което е вътре в жената — характерът и силата й. И дали тя е готова да бъде винаги с мъжа, в добри и лоши времена.

Сам се вгледа по-внимателно в шишенцата и се намръщи. Не разбираше какво е това. Втвърдител за нокти — защо една жена би искала ноктите й да са по-твърди? Емулсия за почистване на грим. Нещо, наречено дезодорант. Ухаеше доста забавно, сякаш на много цветя. Имаше още някакви малки хапчета, надписани „Витамин Е“, и нещо, наречено депилатоар, и балсам за коса със слънцезащитни съставки. Какво ли, по дяволите, означаваше „слънцезащитни съставки“?

Клатейки глава, той отвори вратата и веднага усети аромата на прясно кафе. Луси седеше до ниската масичка в гостната и го наливаше от една странна кана в чашата.

— Как го предпочитате? — запита тя.

— Черно, госпожо… ъъъ… госпожице Луси.

Тя се усмихна.

— Само Луси е напълно достатъчно. Заповядайте. — Тя му подаде чашата.

Сам отпи голяма глътка, без да обръща внимание, че пари.

Луси го погледна изненадано.

— Май наистина сте имал нужда от това. Преживяванията от миналата нощ са ви са се отразили доста.

Той избърса устата си с ръкав.

— Да, госпожо. Искам да кажа — Луси.

— По време на земетресението ли се случи? — Тя посочи към превръзката на главата му.

— Земетресение?

— Да, земетресението.

— Значи това е било?

Луси се усмихна накриво.

— Разбира се. Добрият стар рокендрол. Сигурно сте отскоро в Лос Анжелис, щом не сте разпознали признаците му.

— Да, пристигнах само преди няколко дни.

— Така изглежда — рече малко пренебрежително Луси. Тя се вгледа в доста изтърканите му джинси, батистената риза и износените каубойски ботуши. — Откъде сте? От Бейкърсфийлд?

— Бейкърсфийлд? — Никога не бе чувал за него. — Не. Последното място, където всъщност съм имал дом, е Санта Фе.

— Каубой, уху! Така си и мислех. Това обяснява дрехите и провлачения ви говор. Да не би да сте и родео състезател? Някога познавах един — за четири незабравими дни… и нощи.

— Аз съм федерален шериф.

Сините очи на Луси смаяно се разшириха.

— Шегувате се! Колко интересно. Това пък обяснява оръжията.

Сам рязко стана, опитвайки се да игнорира болката, врязала се между очите му.

— Трябва да вървя. Благодаря за кафето. Ако само попитате дъщеря си къде е оръжието ми, ще тръгна веднага, госпожо.

— Луси. Си Джей е долу в офиса и говори с някакъв клиент. Тя е частен детектив, знаете ли?

„Госпожа Пинкертон?“ — помисли си изненадано Сам. Господи, Лос Анжелис наистина беше необикновен град.

Луси продължи:

— Не е нужно да бързате чак толкова. Тази цицина върху главата ви съвсем не изглежда безобидна.

— Съжалявам… Луси. Но най-добре ще е да тръгвам. Къде е този офис…

— Надолу по стълбите, вдясно. Нямам нищо против да останете. В случай че не ви харесва тук, при мен има достатъчно стаи.

Ако главата не го болеше толкова ужасно и нещата не изглеждаха и без това достатъчно объркани, Сам би могъл да си помисли, че тя му прави някакво предложение. Но въпреки смешните си дрехи, Луси несъмнено беше дама. И едва ли ставаше дума за това.

— Все пак благодаря, госпожо — рече той в учтив отказ.

— Е, радвам се, че се запознахме, господин…

— Хакет. Сам Хакет.

— Е, господин Хакет. Ако някога отново дойдете в Лос Анжелис, обадете ми се. Записана съм в указателя в раздела „Мистици и ясновидци“. Всъщност аз съм към „Връзки с други светове“, но телефонната компания не беше сигурна как да ни класифицира нас, професионалистите на новото време.

Сам не разбра много от това, но нямаше намерение да започва да задава въпроси. Вместо това тихо последва Луси вън от апартамента.

На малката площадка той замръзна на мястото си. Докъдето стигаше погледът му, се простираше широка ивица пясък, а отвъд нея — Тихият океан. Но не това, че за първи път виждаше Тихия океан, спря Сам. А хората, облечени в нещо подобно на съвсем оскъдно бельо, налягали по пясъка или пляскащи из водата.

Сам помнеше блажените летни дни от детството си, когато вилнееше заедно с другите дечурлига из вировете на малката рекичка близо до градчето. Но никога не бе виждал възрастни хора да се забравят така и това го изненада. Още повече го изненада музиката — някак странна и груба, идваща сякаш отникъде. Доколкото можеше да види, наоколо нямаше нито оркестър, нито дори виктрола^[1].

Долови неясен шум от мотор някъде в далечината. Спомни си силния, доста стряскащ шум от предишната вечер, но сега той сякаш идваше някъде над главата му. Вдигна очи и видя нещо ужасно — машина с огромни перки профуча ниско над покривите и се насочи към брега.

Сам инстинктивно посегна към револвера си, но откри, че той не е у него.

Пред него Луси засенчи с длан очите си и се загледа в странната машина.

— Тези проклети плажни патрули винаги летят много по-ниско, отколкото би трябвало — промърмори тя.

В същия миг друг звук проряза слуха на Сам — кола без коне се движеше покрай плажа на четири дебели колела. Напълно различна от онази измишльотина, на която Сам се бе возил миналата вечер, тя приличаше на стоманена кутия. В нея седяха двама мъже. Носеха шапки с надпис „Л. А. Плажен патрул“. Същите думи бяха написани и отстрани на колата.

В шемета, причинен от всичко току-що чуто и видяно, Сам изведнъж си спомни — събуждането си в болницата, хората, облечени в странни дрехи, и вестникът с дата 1989–та година.

Сграбчи Луси за рамото и надвика шума от въздушната машина.

— Коя дата сме днес?

Луси го погледна учудено.

— 28–ми юни.

— Не, годината!

Тя се поколеба.

— Здраво са ви ударили по главата, няма що! Годината е 1989–та и, ако питате мен, отлична година за космическа трансмиграция. Разбира се, в случай че Калифорния преди това не потъне в океана.

— Сигурна ли сте, че е 1989–та?

— Разбира се, че съм сигурна. Тази година ще окръгля петдесетте. Не че това има някакво значение. Човек е на толкова години, на колкото се чувства.

— Значи 1989–та — промълви Сам. Потисна болката в главата си и нарастващото чувство на отчаяние. Това сигурно беше някакъв номер.

Луси го хвана за ръката.

— Кажете ми, спомняте ли си кой сте?

Той кимна.

— Сам Хакет.

Луси просия.

— Добре. А случайно да си спомняте дали сте женен?

— Не… не, не съм женен.

Луси се ухили.

— Добре. В такъв случай не сте забравил нищо важно.

Но Сам не я слушаше. Исусе, 1989–та! Какво, по дяволите, ставаше? Коли без коне във всякакви размери и форми, летящи машини, хора, облечени в странни дрехи…

Ще се отправиш на пътуване, което няма да прилича на никое досега.

Думите на стария шаман се върнаха и отекнаха в съзнанието му. Изведнъж той си припомни всичко — Трегър, пансиона, улицата, момчето и котенцето. Спомни си как земята се раздвижи под него и паниката, която последва.

Луси продължи, видимо загрижена:

— Имате ужасна рана на главата. Май ще е най-добре да се върнете вътре и да си легнете.

Сам се намръщи.

— Не. Трябва да видя Си Джей.

— Добре. Слезте внимателно по тези стълби.

Сам бавно се спусна по стъпалата, които водеха към приземния етаж, като се мъчеше да проумее ставащото около него. Краката му се подгъваха, беше като замаян, но знаеше, че не е от раната.

„Това трябва да е сън“ — помисли си той, като се взираше в плажа в очакване всичко изведнъж да се промени и да се превърне в нещо познато.

Но това не се случи.

Той не сънуваше. Всичко беше истинско. По някакъв начин се бе отправил на пътуването, предречено от шамана — пътуването, по-различно от всички, които бе предприемал някога.

Долу той намери офиса на Си Джей и чу гласовете, идващи откъм една вътрешна врата. Не знаеше какво става, но поне в едно бе сигурен — искаше оръжията си. Без тях се чувстваше съвсем уязвим.

Когато влезе в офиса, чу една млада жена да казва:

— Емет Трегър този ден също е бил с екипа.

Името фокусира всичко в замаяното съзнание на Сам, блокира болката и объркването. С няколко едри крачки прекоси предверието, влезе във вътрешната стая и се изправи лице в лице със Си Джей, седнала зад бюрото.

— Къде е Трегър? — запита той. — И къде, по дяволите, са оръжията ми?