Памела Симпсън
Партньори във времето (20)

Епилог

Си Джей седеше на бюрото в офиса си, пиеше кафе и четеше вестника. Но мислите й не бяха заети с историята за пожара в 24–ти павилион или със смайващата трансформация на Джули от гладуваща бъдеща актриса в могъщ холивудски могул. Мислеше за Сам.

Тя се усмихна на себе си. Щяха да отпътуват за известно време. Мустангът вече бе натоварен и готов да се отправи извън града. Си Джей просто чакаше Сам да слезе. За някой, който имаше толкова малко вещи, той наистина се бавеше прекалено дълго, каза си усмихнато.

Докато го чакаше, обмисляше маршрута. Можеха да се отправят на юг, към Мексико, или на север, към Мендосино. Не че имаше чак такова значение къде ще отидат, след като щяха да бъдат заедно. Имаше нужда от време със Сам, време, в което да дойде на себе си от водовъртежа на тази връзка, която бе преобърнала из основи живота й. Изобщо не бе сигурна, че Луси ще успее да се оправи сама тук известно време, но нямаше друг вариант, освен да поеме риска.

При мисълта за майка си забеляза, че вече е станало почти девет, а Луси все още не е дошла на работа. „Това е проблемът, когато човек назначи майка си за свой служител — помисли си с въздишка Си Джей. — Няма как да я уволни.“

Сам влезе, прескочи Редфорд и едва не се препъна, когато котаракът рязко реши да стане.

— Проклета котка — промърмори той. Сложи някаква книга пред Си Джей и се подпря на края на бюрото.

— Какво е това? — запита тя.

— Една от книгите от библиотеката, които майка ти взе за мен. Кати, има нещо, което трябва да ти кажа, но първо исках да проверя една идея, която ми бе хрумнала.

Тя се облегна назад и му се усмихна.

— Добре, какво искаш да видя в тази книга?

— Преди да ти го покажа, трябва да ти кажа нещо, което може да ти подейства като шок. — Той нежно взе ръцете й в своите. — Когато аз се отказах да се върна назад, Луси и Коди решиха те да опитат. Тя ме помоли да се грижа за теб и да ти кажа, че те обича. След това те заедно се отправиха към миналото.

— Какво? — смая се Си Джей.

Сам бързо продължи.

— Успокой се, нищо лошо не им се е случило.

Тя не знаеше дали да се ядосва или да тъгува. Издърпа ръцете си от Сам, скочи от стола и се втренчи в него.

— Бог е свидетел, че майка ми е правила много щури неща в живота си, но как можа да направи това? Да изостави единственото си дете? Нима не я е грижа за мен? Понякога наистина беше ужасно досадна, но тя ми беше майка, а майките са длъжни да бъдат при децата си! А не да се шляят из времето, да вършат бог знае какво и да свършат бог знае къде!

Тя внезапно прекъсна тирадата си, когато Сам отвори книгата на една голяма фотография и я поднесе пред очите й.

— О, боже! — възкликна Си Джей. — Не може да бъде! — Пред нея, на великолепна фотография в черно и бяло, беше прочутата собственичка на някакво голямо заведение Мадам Луси, облечена в блестяща копринена рокля и пера в пищната си прическа. До нея стоеше съпругът й, някой си Коди Уилкърсън, който изглеждаше съвсем непринудено в бродираната си копринена жилетка.

— Те са се справили там, Кати — продължи нежно Сам.

Гласът на Си Джей бе тих и безпомощен:

— Но… мислиш ли, че някога ще я видя отново?

Сам се ухили.

— Доколкото познавам Луси, бих се обзаложил, че да. — Остави книгата и я прегърна. — А междувременно трябва да спазя обещанието си към нея. Смятам да се грижа за теб, и то доста добре.

Тъкмо щяха да се целунат, когато…

— Хмм… хмм… Извинете ме.

Си Джей вдигна поглед и видя един сивокос, около шестдесетгодишен мъж, застанал на прага на офиса й. Нисък и оплешивяващ, с добре оформено шкембе, той й напомни за учителя й от пети клас, господин Ейвъри, когато тя бе обожавала.

— Извинете, че нахлух така, но вратата беше отключена.

— С какво мога да ви помогна? — Си Джей се постара да придаде нотка на деловитост на разтреперания си глас.

— Вие ли сте госпожица Си Джей Грант?

— Да.

— Същата Си Джей Грант, която разследваше случая с убийството на Прескот?

Тя кимна и рече бързо:

— Боя се обаче, че няма да мога да ви бъда полезна, защото излизам в отпуск. Ако е възможно, елате след няколко дни. — Тя погледна към Сам. — Хм, исках да кажа — няколко седмици.

Човекът неспокойно продължи:

— Но аз нямам няколко седмици. И без това вече е доста късно.

Той седна на стола пред бюрото и сложи върху него един стар албум.

— Бих искал да намерите тази жена. Жизненоважно е. Ще ви платя всичко.

Сам се намеси твърдо:

— Мис Грант отива на своето сватбено пътешествие. Сега не й е възможно да се заема с никакъв нов случай.

Си Джей го погледна изненадано. Досега не бяха говорили за брак.

Извърна се към мъжа и съкрушеният му вид накара сърцето й да се свие.

— Може би… ако успеете бързо да ни обясните вашия проблем, господин…

— Спенсър. Чарлз Спенсър. За пръв път я видях през 1944–та. Частта ми се намираше в Англия и се подготвяхме за деня „Д“. Тя дойде с една от американските трупи, които изнасяха представления пред войниците. Казваше се Джейн Рандолф. Пееше като ангел и танцуваше тъй, сякаш имаше криле на краката си.

Си Джей бе трогната от поетичния полет на фантазията му. „Господин Спенсър — помисли си тя — сигурно е хлътнал страхотно по това момиче.“

Той продължи:

— След войната гледах първия й филм — „Имай своя малка мечта“. Беше чудесна в него. След това гледах всеки неин филм и изрязвах всяка статия за нея. Всичко е там — историята на кариерата и на живота й.

Си Джей не разпозна нито името, нито снимките в албума. Джейн Рандолф едва ли бе надхвърлила класата на второразредните актриси.

Спенсър добави тъжно:

— Последният й филм излезе през 1957–ма. След това тя се оттегли в Кармел.

— Господин Спенсър, не разбирам…

— Госпожице Грант, аз се влюбих в нея още като момче. Юношеско увлечение, бихте казали вие, но аз продължих да я обичам и през следващите четиридесет и пет години. И все още я обичам. Бях си обещал, че някой ден, независимо как, ще се срещна с нея. Събрал съм известна сума пари и съм готов да дам и последното пени, за да я открия.

— Но след като знаете, че тя живее в Кармел, защо просто не отидете там? — запита Си Джей.

— Направих го. Но тя от месеци не е там. И никой не знае къде е отишла.

Си Джей безпомощно погледна към Сам, който стоеше до нея и клатеше глава.

— Съжалявам, господин Спенсър, но…

Той внимателно я прекъсна:

— Вече не съм млад, госпожице Грант. И не искам да умра, без да срещна жената, която обичах цял живот.

Независимо от всичко Си Джей бе заинтригувана.

— Добре, господин Спенсър, ще видя какво мога да направя. Случай като този, в който е замесена известна личност, не би трябвало да е прекалено труден. — Забелязала раздразнения поглед на Сам, продължи бързо: — Убедена съм, че няма да отнеме повече от няколко дни. После ще мога да взема отпуската си.

— Благодаря ви, госпожице Грант. — В очите на Спенсър имаше сълзи.

— Мога ли засега да задържа албума?

— Разбира се. Но го пазете. Той означава много за мен.

Тя се усмихна.

— Разбирам ви, господин Спенсър. Ако ми оставите адреса и телефона си, ще ви се обадя колкото е възможно по-скоро.

Когато Спенсър си тръгна малко по-късно, Сам се намръщи.

— Кати!

— О, Сам, как можех да му откажа? Няма да ни отнеме много време, а после можем да заминем за нашата ваканция.

— Меден месец.

— Ваканция — настоя тя, взе чантата си и тръгна навън. Когато се качиха в колата, продължи: — Досега не сме говорили за брак. Все още не съм сигурна.

— Аз съм сигурен. Не можеш ли просто да не се занимаваш с този случай? — настоя той, докато тя изкарваше колата от гаража.

— Не, не мога.

— Добре — съгласи се Сам неохотно. — Ще я намерим тази Рандолф. Но веднага след това ще се оженим. А когато дойдат децата, аз ще се занимавам с агенцията, а ти можеш да си останеш вкъщи.

— Чакай малко — рече Си Джей с внезапно раздразнение. — Няма да се откажа от работата си. И изобщо не съм сигурна дали искам деца.

— Разбира се, че искаш. Пет или шест би било чудесно. Харесвам големите семейства.

Тя се насочи към Тихоокеанската магистрала.

— Нека още сега се разберем по един въпрос, Сам Хакет. Ти няма да ми казваш какво искам или какво не искам. Ясно ли е?

Той смъкна надолу шапката си, за да предпази очите си от утринното слънце.

— Добре. Съгласен съм на компромис по отношение на децата. Ще имаме четири. Но това е последната ми дума.

— О, така ли?

— Аха.

Си Джей рязко настъпи педала на газта и го отхвърли назад в седалката.

— Ще видим кой ще има последната дума, господин федерален шериф.

Мустангът се понесе като стрела по магистралата.