Памела Симпсън
Партньори във времето (13)

Глава XII

Ранчото на Дан Прескот се намираше на два часа път от „Венеция“, прикътано в един селски район в подножието на хълмовете с името Кениън кънтри. Павираният път внезапно свършваше пред една широка желязна порта и ограда. От другата страна на портата един черен път изчезваше зад малкото възвишение.

Когато Си Джей и Сам спряха пред портата, минаваше десет часа сутринта и вече бе доста топло. Но горещината тук бе различна от градската. Чистият въздух ухаеше на сухи треви, а не на бетон, асфалт и автомобилни газове.

Когато Си Джей надникна зад портата, Сам запита явно развеселен:

— Мислиш ли, че това нещо ще мине по този път?

За пръв път някой от двамата бе проговорил, откак тръгнаха от града. Пътуваха в тягостно мълчание, като мислеха за предишната вечер, но не искаха да го признаят дори пред себе си. Си Джей не бе спала кой знае колко и подозираше, че същото е и със Сам. На няколко пъти той преглътна прозявката си, под очите му имаше тъмни кръгове.

Тя изпита облекчение, че той най-сетне се опита да поразсее напрежението. Знаеше много добре какво си мисли сега — при известни обстоятелства, на коня можеше да се разчита много повече, отколкото на колата.

Тя се намръщи.

— Чудя се дали службите по поддръжката на пътищата плащат обезщетение за повреди, причинени от копки, пълни с кравешки мръсотии.

Сам нахлупи още по-ниско шапката си, за да се предпази от слънцето.

— Службите по поддръжката?

— Няма значение. Едва ли ще се наложи. Колата ми ще издържи. — В тона й имаше повече надежда, отколкото сигурност. — Би ли отворил тази врата, моля те.

Когато той слезе от колата и тръгна към портата, тя се замисли колко ли ново изглежда всичко на Сам. Дори най-дребните и обикновени неща ставаха някак особени, когато ги погледнеше през неговите очи. Това я накара да осъзнае до каква степен тя самата считаше за гарантирани всички онези удобства, които правеха поносим живота в края двадесетото столетие.

Сам разтвори портата и я задържа, докато Си Джей прекара колата. После я затвори и отново се качи.

— Коди каза, че къщата е на около десет мили по този път. Какво ще кажеш аз да карам?

Тя го погледна сепнато.

— Ти?

— Защо не? Луси ме учеше в онази нейна малка червена количка.

Той хвърли на Си Джей поглед отстрани, очите му придобиха един по-тъмен оттенък на зеленото. Протегна ръка и я сложи върху нейната на скоростния лост.

— Първа скорост, втора, трета и четвърта. Задната тук е на друго място.

— Защото моята кола е различна — обясни Си Джей, докато ръката на Сам леко притискаше нейната. Тя усети лекото одраскване на мазолестата му длан, загрубяла от тежък труд и сурови времена. Но от начина, по който пръстите му внимателно обгръщаха нейните, долавяше, че в тези ръце, освен сила има и необичайна нежност. Те някак я караха да се чувства сигурна и защитена.

Погледна към Сам и за миг затаи дъх. Бе също като миналата нощ на плажа, когато очите му сякаш я пронизваха цялата. Тогава бе тъмно, светлината избухваше само на моменти от фойерверките и огньовете, но тя можа да види как очите му смениха цвета си и зеленото затъмни синьото, когато настроението му се промени.

Той я гледаше така, сякаш виждаше у нея нещо, което другите мъже не успяваха да видят.

— Защо се цупиш, Кати?

Ето пак — този израз в очите му, промяната на гласа. Беше като подарък, нещо много особено, само за нея.

Дойде й твърде много. Насочи вниманието си върху шофирането по неравния изровен път и рязко отвърна:

— Не се цупя.

Устните на Сам се извиха в лека усмивка, сякаш току-що си бе направил шега с някого. Си Джей не бе съвсем сигурна дали този някой бе тя или самият той.

— Просто карай, Кати, и се опитай да удържиш това нещо върху пътя или върху онова, което е останало от него.

Тя натисна до край педала на газта и с тръпка на задоволство усети как задните колела на мустанга заораха в калта и забуксуваха сред облак мръсотия. Когато колата поднесе и заподскача по нанадолнището, Си Джей с удоволствие забеляза, че Сам се опря на арматурното табло и видимо пребледня.

Познаваше доста добре Кениън кънтри. През последните години в района се бяха заселили много актьори, които искаха да живеят сравнително близко до студията, но не в типичния холивудски стил. Техните „ранчос“ обикновено не надхвърляха пет акра. Но ранчото на Прескот беше истинско — стотина акра заградени пасища и поляни в подножието на хълмовете, осеяни с вековни дъбови дървета и гъст храсталак.

Коди им беше казал, че къщата е на повече от сто години и че няма нито електричество, нито течаща вода. Но когато стигнаха до нея, на нея й се стори още по-примитивна, отколкото бе очаквала. Поклати смаяно глава, докато оглеждаше „нужника“, както го нарече Сам — малка барачка на стотина метра зад къщата. Като в декор от някой стар уестърн на едната му стена бе нарисуван полумесец, а на другата — слънчев кръг.

Къщата бе истинско старовремско ранчо с дървена предна веранда, която обикаляше западната страна и гледаше към плевнята и ливадата зад нея. Имаше три малки стаи и килер, свързан с кухнята откъм сенчестата страна. Си Джей бе заинтригувана от онова, което Сам нарече „зимник“ — голям шкаф, отворен навън и покрит с мрежа, за да държи винаги хладно — всъщност, нещо като старовремски хладилник.

Печката на дърва в кухнята очевидно бе използвана за отопление на цялата къща, както и за готвене. Кухнята, която служеше едновременно за трапезария и дневна, бе широка около четири и дълга близо пет метра. Тъкани мексикански одеяла покриваха канапето и люлеещия се стол. До едната стена имаше лавици с книги и голям сандък за пушки.

На горния кат имаше една малка спалня.

В продължение на следващия един час Си Джей внимателно огледа къщата. Прерови всяко едно чекмедже, прочете всяка хартийка и набързо прелисти книгите, за да види дали нещо не е скрито в тях. Провери дъсчения под за тайни скривалища и разряза дюшека.

Най-накрая — прашна, изтощена и отчаяна — се отказа. Тук нямаше нищо необикновено, нищо, което да ги насочи към обяснението за убийството на Дан Прескот.

Тя излезе на верандата точно когато Сам се зададе от близкото пасище, където се бе погрижил за добитъка — два коня, няколко крави и една коза. Докато наблюдаваше как той изкачва малкото възвишение пред къщата, изведнъж я обзе някакво странно чувство. Сякаш тя беше пътешественикът във времето, озовала се извън своята собствена среда и внезапно захвърлена в неговата.

Сам изглеждаше съвършено естествено, когато се приближи със своята уверена, леко небрежна походка и шапка, бутната назад. Той й се усмихна.

— Кати.

Както винаги, й се стори странно да я наричат така. Не лошо, а странно, просто малко смущаващо. И в същото време й бе приятно.

Неспособна да издържи на погледа му, непохватно пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в пейзажа.

Той застана до нея на верандата и запита:

— Откри ли нещо?

— Не. А ти?

Сам се ухили, късното утринно слънце хвърляше плътна сянка върху суровите му черти.

— Малко изгладнял добитък и един жълтеникав жребец, който трябва да бъде поязден. Тревата вече не е достатъчна по това време на лятото. Дадох им малко зоб от плевнята.

Той изглеждаше съвсем спокоен, такъв, какъвто не го бе виждала никога по-рано. Напрежението бе изчезнало, тялото му се бе отпуснало. Тя съзна, че тук, в тишината и покоя на ранчото, в една обстановка твърде близка до дома му, вече не му бе нужно да е непрекъснато стегнат и готов да посрещне поредната изненада.

— Липсва ли ти вашата ферма? — запита го предпазливо.

С облекчение видя, че въпросът й не го разтревожи особено. Той отвърна небрежно:

— Да работиш земята и да гледаш добитък са две доста различни неща. Земеделието не ми липсва. Никога не успях да се заинтересувам от преобръщането на парчета кална земя. Но да имаш ранчо е нещо друго. Особено ако успееш да се снабдиш с хубави животни и започнеш да отглеждаш силни породи.

— Както се е канел да направи Дан Прескот?

— Може би.

Той замълча, после каза:

— Наистина е много спокойно тук. — Изведнъж застана нащрек. — Чу ли?

Тя се вслуша внимателно, но не чу нищо. Тъкмо се канеше да свие рамене, когато долови някакво съскане, последвано от пукот.

— Змия ли е? — запита нервно.

Той широко се ухили.

— Тук наоколо вероятно има и змии, но това, Кати, по една случайност е яребица. Коди каза, че тук чудесно може да се ловува.

Си Джей незабавно си представи мили малки яребичета с пухкави главички, които изведнъж биват покосени от стоманен дъжд, както си припкат в редичка.

— И защо някой би искал да ги убие?

— За храна, естествено. Яребицата е много вкусна, ако се опече на открит огън или бавно в печката.

Си Джей не си представяше, че би могла да яде нещо, ако не е опаковано в полиетилен върху пластмасова подложка.

— Мисля, че ще се откажа от яребицата.

Сам я погледна закачливо.

— Приспособявай се и оцелявай, Кати.

— Не мога да ям нещо, което ще ме гледа обвиняващо.

— Да не би да предпочиташ онази пластмасова храна, която ядохме на… как се казваше онова място? Мак… или нещо такова.

— Не храната беше пластмасова, а обзавеждането. — Сменяйки темата, тя продължи: — Дали да не претърсим плевнята? Прескот може да е скрил нещо там.

Сам поклати глава.

— Вече погледнах. Няма нищо, освен сбруя и няколко седла. — Той я погледна замислено. — Коди каза да се чувстваме като у дома си. Мислиш ли, че би се справила с истински мустанг?

Си Джей си придаде такъв вид, сякаш бе яздила всеки ден през живота си.

— Разбира се.

— Има една миловидна кобила, която е приблизително на твоята възраст. Какво ще кажеш да пояздим?

Решена да не позволи на Сам да я изпревари в каквото и да било, тя отвърна игриво:

— Защо не? И без това вече няма какво да правим тук.

Всъщност, последният път, когато бе яздила кон, бе на седем години, при едно от малкото появявания на баща й в живота й. Той я заведе на панаир и тя язди в кръг едно пони, завързано за друго пони пред него.

Макар и да си даваше сметка, че Сам не би признал това за езда, тя си рече, че истинската едва ли е кой знае колко по-трудна.

През следващите три часа обаче откри именно колко по-трудно може да бъде, докато задните й части я заболяваха все повече и повече. Яздеха по границите на ранчото на Прескот, прекосяваха възвишенията, където тук-там се виждаха крави и съвсем малки теленца. Малко поточе се виеше бавно през рядката дъбова горичка.

Въпреки неудобството, Си Джей бе завладяна от красотата на местността. Тя бе толкова различна от Лос Анжелис и плажа „Венеция“. В обедната мараня небето изглеждаше синьо и древно, близките хълмове — кафяви и прашни. Над главите им кръжеше самотен червеноопашат сокол.

Тук нямаше нищо, освен добитъка, някой случаен заек или койот — и те двамата. Биха могли да бъдат единствените двама души на този свят. Колкото и да бе странно, това усещане бе приятно.

Сам изглежда се чувстваше чудесно. Когато Си Джей го срещна за първи път, той бе явно уплашен. После страхът се превърна в някаква постоянна напрегнатост, която не го напускаше никога, сякаш той непрекъснато се оглеждаше назад и чакаше нещо да се случи.

Разбира се, това бе съвсем естествено при възникналите обстоятелства. Прехвърлянето сто години напред във времето би притеснило поне малко всекиго.

Сега за пръв път Сам изглеждаше напълно спокоен. Тя виждаше това в усмивката му, която се появяваше съвсем непринудено, в лекотата, с която държеше юздите, оплетени между пръстите му, в ритмичното полюшване на тялото в синхрон с походката на жълтеникавия жребец.

Сам си беше у дома — или поне дотолкова, доколкото бе възможно в този век.

Той спря.

— По-добре ще е да оставим конете да починат, преди да тръгнем обратно.

Слязоха до малкия поток. Когато хвърли през седлото поглед към Си Джей, устните му се свиха в лека усмивка.

Очите му бяха засенчени от периферията на шапката и не бе възможно да се види изразът им. Но бе повече от ясно какво чувства — истинско, неподправено щастие.

Той върза коня за един нисък клон на дъба и се приближи, когато тя спря кобилата до същото дърво.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Разбира се, че не.

Сграбчи лъка на седлото, както Сам й бе показал по-рано пред къщата, и се опита да прехвърли десния си крак над гърба на кобилата. Позата далеч не бе от изисканите, положението се влошаваше и от факта, че краката й трепереха. Не, не беше във форма за подобни упражнения. Скованите й мускули мъчително протестираха, задните й части бяха напълно изтръпнали.

Ако още сега се чувстваше толкова зле, как ли щеше да е, когато се върнеха в къщата?

Както бе застанала несръчно хем на седлото, хем вън от него, убедена, че изглежда като глупачка, тя усети лекия натиск на пръстите на Сам върху лявото си бедро.

— Отпусни се назад — нареди той. — А сега се отдръпни и прехвърли десния крак над предната част на седлото, като в същото време извадиш левия от стремето, и просто се плъзни на земята.

— Просто така, а?

Бе унизена до смърт. Слава богу, че поне майка й не беше тук, за да види това. Още откакто се зае с аеробика, Луси я придумваше да започне и тя с тренировките. Си Джей твърдеше, че търченето, свързано с работата й, е напълно достатъчно, за да поддържа формата си. А сега всяка кост, всеки мускул и сухожилие от талията надолу предвещаваха, че никога вече нямаше да може да се движи.

Твърде изтощена и още повече притеснена, за да спори, тя последва указанията на Сам. Да преметне десния си крак над предната част от седлото не бе чак толкова трудно. После освободи левия от стремето и, както бе предсказал Сам, леко се плъзна от коня на земята.

Краката й трепереха толкова силно, че щеше да се свлече на жалка купчинка, ако ръцете му не се бяха сключили здраво около талията й.

— Нужно е време, за да свикне човек — каза той тихо.

Всеки друг, дори и майка й, би направил някоя саркастична забележка. А Сам просто стоеше до нея, държеше я здраво и пое тежестта й върху себе си, когато тя потърси опора.

— Ами… май че отдавна не съм яздила — призна пренебрежително тя.

В този топъл ден той бе навил ръкавите си нагоре и когато се подпря на ръцете му, Си Джей усети меките косъмчета и коравите мускули под кожата му. Вече стоеше по-сигурно на краката си, но вместо да я пусне, Сам продължаваше да я държи, пръстите му здраво стискаха талията й.

Желанието — нажежено до бяло като слънцето над главите им — я разтърси цялата. Сетивата й бяха изпълнени със Сам — със силата и нежността на тези загрубели ръце, с ясно доловимото ухание на мъж, примесено с острия мирис на кожа. С тревожна яснота тя си припомни вкуса му, когато се целуваха миналата нощ.

Искаше той да я целуне тук и сега, на това място, което не поставяше никакви бариери помежду им. Силата на това неочаквано желание я изплаши и тя се отдръпна от него.

Прокара пръсти през обърканата си коса, навлажни нервно пресъхналите си устни и рече:

— Аз… аз бих искала да пийна малко вода.

Сам се взира мълчаливо в нея в продължение на още един дълъг миг, после каза:

— Потокът изглежда достатъчно бистър. Тече доста бързо.

Си Джей се засмя, за да намали напрежението, сковало всеки мускул и жила по тялото й.

— Ти не знаеш каква е водата в Лос Анжелис. Но мисля, че тази е добра. Животните нямат вид на заболели.

Коленичи на един камък и наплиска лицето и врата си, после сръбна вода от шепата си.

— Кати.

Той също го беше усетил. Отгатна по дрезгавия тембър на гласа му.

Но не можеше да направи нищо. Една целувка на плажа, с тълпи от хора наоколо, беше едно, а това тук съвсем друго.

Тя рече припряно:

— Водата има съвсем различен вкус. Няма никакъв хлор.

Сам не каза нищо. Той напои коня си, после го върза за един дъб. Но продължаваше да я наблюдава със замислено изражение.

Нещо в този поглед я тревожеше все повече и повече. Никога преди не се бе чувствала по такъв начин с мъж. Това бе отвъд физическото желание и я плашеше.

Загърбвайки смущаващия поглед, тя намери една стоплена от слънцето леска и седна на края на потока. Взе няколко камъчета и започна да ги хвърля едно по едно към водата.

Сам се отпусна до нея и лениво задъвка стръкче трева. После бавно каза:

— Когато срещнах дядото на Дан Прескот, Роли, той живееше в града. Защо ли семейството се е преместило тук след смъртта му?

— Може би вдовицата му не е могла да си позволи къща в града.

— Но ако са продали това място, биха получили доста пари за него. Земята не е никак малко.

Си Джей бе отгледана от разведена майка, която се бе борила да я издържа почти без никаква подкрепа от баща й, и знаеше колко е трудно всичко за сама жена. Не бе лесно за нея и за Луси, и сигурно не бе било лесно за вдовицата на Роли Прескот и децата й.

— Възможно е тя да е смятала, че ще е по-добре децата й да израснат на село, далеч от града — предположи Си Джей.

— Тя е имала само един син. Как се казваше… Матю. И все пак, защо би го довела чак тук, където и земята не е особено подходяща за земеделие? Най-доброто, което би могла да направи, е да гледа няколко глави добитък. Но дори и да е било така, при тази суша през лятото, пак е щяло да й се налага да купува фураж. А той струва много. — Сам недоумяващо поклати глава. — Наистина не разбирам. Вдовицата на Роли е била в състояние да направи нещо по-добро за себе си и за сина си.

— Какво например?

— И аз не знам — призна той. После погледна към слънцето, което започваше да се спуска на запад. — По-добре е да се връщаме в къщата. Става късно.

Обратния път изминаха мълчаливо, като и двамата бяха доволни само да се вслушват в тишината на късния летен следобед, която поглъщаше гласовете на птиците, щурците и жабите. Какъв вълшебен покой цареше тук, помисли си унесено Си Джей. Колкото повече се приближаваха към къщата, толкова по-малко ставаше желанието й да се върне в града с неговите автомобили, шум и мръсотия.

Но тя имаше да решава един случай. И трябваше да се върне.

Пред къщата Сам разседла конете, после ги заведе в конюшнята и ги нахрани. След като прибра седлата в плевнята се приближи към Си Джей, която вече седеше в колата. Издължената му сянка се смеси с множеството сенки на вечерта, които постепенно се спускаха над околността.

Когато той се качи в колата, тя завъртя ключа на стартера. Моторът глухо изръмжа и замлъкна. Изключи и опита отново, като мислено прибави и нов стартер към дългия списък от неща, които трябваше да бъдат подменени.

Този път звукът бе още по-слаб и светлините на арматурното табло почти угаснаха. Си Джей бясно натисна педала на газта и завъртя отново ключа, после пробва още веднъж. Този път не последва никакъв звук.

— По дяволите!

Сам се намръщи.

— Какво има?

Си Джей му хвърли унищожителен поглед.

— Както виждаш, не иска да запали.

— И защо?

Тя понечи да отговори саркастично „Защото е повреден“, но се спря.

„Защо беше повреден?“ Само допреди няколко часа работеше както трябва.

Освен ако някой не бе бърникал нещо.

Си Джей разсъждаваше трескаво. Тя и Сам яздиха няколко часа — време повече от достатъчно някой да дойде дотук, да повреди колата и да си иде.

Защо?

Явно, за да заседнат тя и Сам тук, насред нищото, където нямаше телефон и начин да извикат помощ. В този миг тя би пожертвала цялата си колекция на „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“^[1] за едно-единствено телефонно обаждане.

— Страхотно! — изрече раздразнено. — Нито телефон, нито въже за теглене на колата, нито пък друга кола, дори и да имах въже.

Тя безпомощно скръсти ръце пред гърдите си.

Кой би им причинил подобно нещо?

Някой, който знаеше, че са дошли тук. Някой, който знаеше колко изолирано е ранчото и че нямаше телефон на мили наоколо.

Коди.

Не, не беше възможно. Не и Коди. Не и този мил стар каубой. Той бе приятел на Дан Прескот. Срещаше се с Луси. Въображението на Си Джей действително я подвеждаше. Колата й сама се бе повредила. Просто й бе дошло времето за това.

Сам каза:

— Май ще трябва да пренощуваме тук. Най-добре ще е да влезем вътре и да видим какво ще измислим за вечеря.

Когато влязоха в къщата, Си Джей си обеща да не става смешна. Изобщо нямаше от какво да се бои. И все пак не й излизаше от ума, че някой би могъл да е бърникал в колата. И ако е така, дали той все още беше наблизо и чакаше, наблюдаваше?