Памела Симпсън
Партньори във времето (12)

Глава XI

Полицията го нарече нещастен случай. В края на краищата, това беше само един стар филмов декор, който предстоеше да бъде демонтиран. С годините гредите се бяха износили и станали халтави и нестабилни, фактът, че само до преди ден множество хора и техника бяха стояли върху скелето без всякакви инциденти, не бе взет под внимание.

Не повярваха на Си Джей, че е била блъсната. Основанието бе, че когато Сам се качи при нея, горе не бе имало никой друг.

Тя спа малко, след като Сам я заведе вкъщи. Вече ставаха две нощи, през който й се събираха само четири часа сън. На всичко отгоре Сам също не бе особено доволен от нея.

Един от последните хора в списъка й, който трябваше да бъде разпитан, беше Карл Картрайт, директор на продукцията на „Сурова страна“. Възможността да поговорят с него изникна неочаквано на следващата сутрин и тя почувства нужда да получи одобрението на Сам. Сега наблюдаваше как той прокарва ръка през косата си, все още мокра от душа. Стоеше до прозореца гледащ към плажа, с гръб към нея. Гневът бе изписан във всяка от твърдите линии на тялото му.

— Трябваше да ми позволиш да дойда с теб на разговора с Картрайт.

Тя въздъхна измъчено.

— Нямаше никакъв смисъл и двамата да ставаме толкова рано. Нито един от нас не е спал достатъчно през последните дни. Той се канеше да ходи извън града за празниците около Четвърти юли и се съгласи да се срещнем само по това време.

Очите на Си Джей се присвиха, когато Редфорд, нейният оранжев котарак, предпазливо протегна лапа към поничката й с конфитюр. Тя грабна поничката и отхапа огромна хапка. Редфорд я удостои с нещо, което можеше да бъде окачествено само като презрителен поглед, нервно махна с опашка, скочи от бюрото й и величествено напусна офиса.

Тази сутрин тя явно успяваше да ядоса всичко мъжко около себе си. Нюман не се бе мяркал от сутринта. След като офисът й бе претършуван, тя му даде един урок за задълженията му като куче–пазач и той определено се засегна. Вероятно сега се размотаваше някъде по плажа и се опитваше да отмъкне нещо за ядене от първите летовници, които вече се събираха по пясъка. Нищо чудно, ако й се обадеха от плажния патрул да иде да прибере опакото си куче или пък да го откарат нанякъде.

А на всичко отгоре и Сам.

— Предполагам също така не си забелязала, че Картрайт се оказа невероятно бърз снощи, след твоя малък „инцидент“. Той първи се появи на местопроизшествието — напомни й Сам с дълъг проницателен поглед през рамо.

Си Джей въздъхна. Не си бе направила труда да му каже, че Коди бе този, който й предложи да се качи там и да се поогледа. Сам го харесваше и никога не би го заподозрял. Но тя беше длъжна да го направи. И то веднага, независимо че трябваше да се справи с гнева на Сам към Картрайт. Тя не обичаше да се обяснява, а през последните няколко дни бе правила това повече, отколкото през целия си живот.

— Добре, истината е, че не те вземам със себе си, защото ти го плашиш. Едва не му откъсна главата снощи.

Той се завърта към нея.

— По дяволите, Кати, ти съзнателно се изложи на опасност, като отиде там сама. Нима не виждаш какво става? — Замахна с юмрук във въздуха, за да подчертае думите си, сякаш към някаква невидима цел. — Първо, някой разпердушинва офиса ти и независимо от малката лъжа, която каза на Луси, че е търсил пари, ние и двамата знаем какво точно са търсили.

— Знам — призна Си Джей, вече съвсем без сили.

— А снощи някой се опита да те убие — рече той грубо и я накара да трепне.

— Не мога да го докажа.

— Не можеш да го докажеш! — Сам прекоси офиса с дълги, гневни крачки, ръцете му се протегнаха към нея, сякаш да я хванат и разтърсят, за да се вразуми. Вместо това сграбчи ръба на бюрото и се отпусна с цялата си тежест върху него. — Не искаш да разбереш, така ли? Стигнала си съвсем близо до нещо и някой се опитва да те спре.

— Точно така! — Си Джей скочи от стола си и се втренчи в него през бюрото. — И до този момент Глория Еймс е най-вероятният заподозрян. Тя е имала най-сериозен мотив — Дан е знаел за нейната търговийка с наркотици в екипа. Може би е заплашил да я изобличи. Могла е да изгуби тъй комфортния си начин на живот, а имам съвсем определеното впечатление, че тя няма намерение да се откаже от него.

— Тя е два пъти по-дребна от теб — забеляза Сам, — два пъти по-стара и далеч не толкова силна. Не мога да си представя да те хвърли от онзи балкон.

— Скеле — възрази тя.

— Здравейте, вие двамата! Съжалявам, че закъснях. — Луси връхлетя в офиса като водовъртеж от блестящи гривни и кристални висулки. — След всички вълнения снощи се успах.

Никой от двамата не й обърна внимание. Луси местеше поглед от Сам към Си Джей.

— И тъй, ще направим ли нашия обичаен пикник за Четвърти юли на плажа? — запита невинно тя, но не получи отговор.

— Добре! — Си Джей затръшна чекмеджето до себе си и заобиколи бюрото, уморена до смърт и изнервена до крайност. — Още от момента, в който започна да ми викаш, ти криеш нещо. Какво е то? Кажете най-сетне блестящото си мнение по този случай, господин шериф Хакет.

Луси ги гледаше с широко отворени очи.

— Виждам, че сега не е най-доброто време да обсъждаме пикника. Ще прескоча до пазара да купя това-онова. Ще го обсъдим по-късно.

Двамата се обърнаха към нея и изрекоха вбесено, в невероятен синхрон:

— Чудесно!

Отговорът бе само прошумоляването на облак тъмночервена коприна, когато Луси излетя през вратата. Си Джей отново се обърна към Сам.

— Защо не кажеш именно онова, което искаш да кажеш?

— Добре! — Сам приближи лицето си до нейното, разделяха ги само телефонът и факсът. — Трегър е човекът, когото търсиш, а ти дори не можеш да го проумееш.

— Значи отново дойдохме до това, пренебрегвайки факта, че Трегър няма абсолютно никакъв мотив!

— Има, Кати. Знам, че има. Само че още не сме го открили.

Си Джей безпомощно вдигна ръце. Телефонът иззвъня. С няколко подбрани ругатни на върха на езика си, тя не му обърна внимание. Той иззвъня отново и превключи към автоматичното устройство за оставяне на съобщения с нейния глас, който предлагаше да бъде оставен номер и име.

— Няма ли най-сетне да вдигнеш това проклето нещо? — запита рязко Сам.

— Разбира се — процеди тя през зъби. — Може би е Емет Трегър, който иска да ми отправи смъртна заплаха.

Това предизвика очакваната реакция и Сам отвратено се извърна от нея. Си Джей вдигна телефона, прекъсвайки записа.

— Да! — почти изкрещя в слушалката.

Сам стоеше с ръце, опрени на хълбоците. Имаше нужда от цигара, от нещо за пиене, но не можеше да реши от кое от двете повече. Исусе! Тя имаше способността да го вбесява като никой друг, до степен да иска да разбие нещо. Не му харесваше това чувство. Обикновено той контролираше гнева си. Един федерален шериф не можеше да си позволи да губи контрол. Често това бе единственото нещо, което го отделяше от човека, когото преследваше — тънката линия, разделяща закона и реда от насилието, доброто от злото.

Поне така беше в неговото време. Сега вече не беше толкова сигурен. Тази тънка линия сякаш бе изчезнала през последните сто години. Вече нямаше ясна разлика между доброто и злото. Това не му харесваше, и не му харесваше затова, че то има нещо общо с Кати.

Когато я чу да затваря телефона, той си спомни обаждането, на което бе отговорил по-рано, докато тя бе при Картрайт. Лин го бе потърсила с покана за вечеря.

— Кой беше? — запита я, все още борейки се с гнева, дошъл от съпротивата му да признае нещо, което вече му бе мъчително ясно.

— Беше Емет. Обажда се да разбере дали съм добре.

— Каква загриженост — произнесе ядно Сам. — Но разговорът като че ли бе малко по-дълъг, отколкото бе нужно да се осведоми за здравето ти.

— Покани ме за тази вечер по повод празника. — После безразсъдно продължи: — Ще вечерям с него.

Сам стисна зъби и я погледна твърдо. Знаеше какво прави тя и нямаше намерение да се хваща на въдицата. И двамата можеха да я играят тази игра.

— Добре. Сигурно поканата ти е добре дошла.

— Така е. — Си Джей вирна упорито брадичка. — Разбира се, това не значи, че ще стоиш сам тук. Ще се обадя и ще ти поръчам пица. На плажа ще има фойерверки. Сигурна съм, че ще ти хареса. Ще ти напомни за стрелбите с пушки.

— Не се безпокой — Сам тръгна към вратата за глътка чист въздух. — Излизам.

Той спря с ръка на бравата. После, имитирайки нещо, което бе видял във видеофилмите и което бе особено подходящо за момента, каза:

— Не ме чакай. Нямам представа кога ще се прибера.

Вратата се затръшна и Си Джей се загледа след него със студена ярост. Какво искаше да каже той с това, че излиза? И с кого собствено излизаше?

— По дяволите — промърмори тя на себе си и се извърна към бюрото. Вгледа се в телефонния секретар, върху който със светещи червени цифри бе изписан някакъв номер. Някой се бе обаждал, докато тя бе разпитвала Картрайт.

Натисна бутона, за да чуе съобщението, и се свлече зад бюрото си. Но щом чу съобщението, моментално се стегна. Беше от Лин Делвечио и изобщо не бе за нея. А за Сам.

Мамещият глас на Лин прозвуча от лентата, като молеше Сам да й се обади. После внезапно замлъкна, когато Сам вдигна слушалката. Тъй като не бе свикнал с манипулациите по апарата, не бе изключил звукозаписа. Целият му разговор с Лин се беше записал. Лин искаше той да й прави компания вечерта. Отначало Сам отговори колебливо. Гневът му от факта, че Си Джей го бе изоставила, пролича ясно от резките, лаконични отговори. Но Лин наистина умееше някои неща и в края на разговора той вече не можеше да откаже. Тя щеше да дойде да го вземе.

Си Джей затръшна телефона.

 

 

Една позната маникюристка оправи маникюра и педикюра на Си Джей. После тя взе назаем една плътно прилепнала рокля от друга приятелка, която работеше като модел. Когато се върна, вече минаваше шест. Времето едва щеше да й стигне да вземе душ и да изсуши косата си преди срещата с Емет.

В кухнята откри Луси и Коди, потънали до лакти в картофена салата и печени пилета. Луси се оглеждаше за кошницата за пикник.

— Надявам се, нямаш нищо против, че дойдохме насам, скъпа. Коди никога не е гледал фойерверките на плажа. Приготвихме си вечеря за пикника. — Тя надигна кестенявите си вежди и показа бутилка вино. — Ще стигне за всички ни. Между другото, къде е Сам?

Си Джей усети, че възелът в стомаха й се затяга — сигурен знак за връхлитаща тревога.

— Искаш да кажеш, че не е тук? — Опитваше се да говори спокойно, като в същото време открадна няколко зелени коктейлни маслини. Обичаше глупави неща — като например да изсмуква пълнежа им.

Луси леко се намръщи.

— Не, мислех, че е с теб.

— Малко вероятно. — Си Джей сви рамене, сякаш това изобщо не я интересуваше. — Има страхотна среща тази вечер. — Тя едва не се задави, изричайки го — но си каза, че сигурно е от киселината на маслините.

— Среща ли? — Луси се намръщи още повече. — С кого, за бога? Та той не познава никого.

— Вече познава. — Си Джей си отчупи малко от глазурата на тортата. Двоен шоколадов блат с пълнеж от фондан — любимият й. И нарязана диня. Луси бе помислила за всичко.

— И с кого е излязъл Сам?

— С Лин Делвечио — отвърна Си Джей, метна дрехата на раменете си и тръгна към своята стая.

Луси я последва.

— Лин Делвечио? Не е ли това твоята агентка?

— Беше, мамо. — Тя свали шортите и тениската си и навлече един къс халат.

— И как можа да позволиш това да се случи?

— Не съм бавачка на Сам. Той е свободен да прави каквото си иска. Както и аз. А сега, ако ме извиниш, аз също имам среща.

С тези думи тя влезе в банята и здраво затвори вратата зад себе си.

Дори и по-късно, когато вече се бе облякла и внимателно поставяше грима си, тя не преставаше да мисли за Сам, който сега беше някъде с Лин. Чудеше се къде ли го е завела. Лос Анжелис бе голям град и тази вечер всички щяха да празнуват. Биха могли да са навсякъде — в някой интимен малък ресторант на брега на Малибу, в изискан частен клуб на Булеварда на Залеза или — обезпокояваща мисъл! — в екстравагантно обзаведения апартамент на Лин.

Си Джей бе попадала вече веднъж там, на едно парти, и тогава си бе помислила, че мястото е създадено сякаш само за прелъстяване. Светлината бе мека и приглушена, без съмнение, за да прикрие издайническите бръчки на Лин, диваните и креслата, пръснати из огромната дневна — с прекалено големи възглавници и невероятно удобни, имаше дори и една овча кожа пред камината от черен мрамор.

Представяше си Сам там, изложен изцяло на милостта на Лин. Само че, както Лин често казваше, нейният девиз беше „Никаква милост!“

Когато на вратата се позвъни и тя тръгна да отвори, не мислеше за срещата си с Емет Трегър. Мислеше за Сам и какво ли прави той в този момент.

 

 

Вечерята беше добра, прецени Сам, макар и храната да му се стори малко мека за неговия вкус. Лин я бе нарекла френска кухня. Каквото и да беше, всичко бе полято със сосове и нямаше кой знае колко за ядене.

Безпокоил се бе как ще говори с Лин, но се оказа, че това не е проблем. Тя говореше за двама, най-вече за работата си и за хората, които познаваше. Държеше се така, сякаш Сам би трябвало да знае всичко, което тя споменаваше с толкова естествена непринуденост. Тъй че той просто казваше „О, така ли?“ всеки път, когато тя вмъкнеше някое ново име.

Някъде по средата на вечерята той разбра, че всичко бе ужасна грешка. Прие поканата на Лин, само защото бе ядосан на Кати, че е излязла сутринта без него. Тази нейна проклета мания за независимост рано или късно щеше да я вкара в беля.

Чудеше се дали всички жени от това време са като Кати. Няколкото часа, прекарани с Лин, дадоха несъмнен отговор на този въпрос. Тя му напомняше за самоуверени красавици, които бе познавал и които имаха твърде високо мнение за себе си. Поне това не се бе променило през изминалите сто години. Но беше голяма артистка, трябваше да й се признае. Проблемът обаче бе там, че мислите му непрекъснато се въртяха около Кати.

Нима тя не съзнаваше на каква опасност се излага? Не, истината бе, че не знаеше. Или отказваше да го разбере, също както отказваше да приеме, че Трегър вероятно стои зад цялата история.

„По дяволите! Всичко е толкова объркано“ — помисли си той. Кати го вбесяваше повече от всяко човешко същество, което бе срещал някога. Но трябваше да признае, че у нея имаше също топлота и съчувствие, че бе силна, честна и смела.

И докато седеше и слушаше как Лин обяснява надълго и нашироко коя е тя и какво може да направи за него, той откри, че Кати му липсва. Бе дълбоко и почти мъчително чувство, което го изненада.

Въпреки че се караха, въпреки че тя не бе особено разумна, когато ставаше дума за Емет Трегър, той предпочиташе да бъде с нея. Чувстваше се спокоен с Кати, сякаш бе открил рая в един странен и несигурен нов свят. Но не беше само това и той го знаеше. Срещал бе най-различни жени и, както бе открил при Лин тази вечер, времената можеше и да са се променили, но човешката природа едва ли. Само че Кати беше… е, тя си беше Кати и той искаше да бъде с нея.

Това бе ново чувство, което за момент сякаш го извади от равновесие. След Мария нито веднъж не бе изпитал истинско желание да бъде с някого. С някоя жена.

Той рязко се отърси от унеса си в момента, в който съзна, че Лин го бе запитала нещо. Не я бе слушал, докато говореше, и нямаше никаква представа какъв бе въпросът.

Лин се приведе към него и прошепна:

— Защо да си губим времето с празни приказки, а не пристъпим направо към действие?

Те седяха на дивана в дома й и Сам нямаше нужда да пита за какви действия в случая става дума. Макар и Лин да му бе дала да разбере съвсем недвусмислено, че се чувства привлечена от него, той все пак не бе подготвен, че тя точно сега ще започне да се съблича.

Очите й придобиха някакъв мек матов оттенък, когато ръката й се плъзна по предната част на блузата и започна да разкопчава копчетата едно след друго. Когато стигна до последното, тя навлажни устни, наведе се към Сам и взе голямата му ръка в своята. Очите й не се откъсваха от неговите, докато галеше пръстите му и бавно приближи ръката му до гърдите си. Докосването я накара остро да поеме дъх.

Единственото място, където бе виждал жени да действат така директно, бяха „спортните“ домове, и то след договорката за цената. Лин не бе и споменала за плащане и някак на Сам му се струваше, че няма и намерение да го прави, когато тя обви дългото си тяло около неговото.

Това нямаше нищо общо с парите. И след като се познаваха само от няколко часа, едва ли ставаше дума и за любов. Той усети само, че Лин много ловко разкопча ризата му и вече се бе заела с колана, докато притискаше едрия си бюст към гърдите му. Само след минута щеше да се окаже напълно гол.

Почувства, че тялото му откликва на докосванията й и на влагата на устните по врата му. Минало бе много време, откакто за последен път се бе любил с жена. А тази го искаше. И то много.

„Защо не?“ — каза си той. Изглежда това сега бе нещо съвсем обикновено. Нищо чудно Кати да правеше съвсем същото с Трегър в точно тази минута.

Никога не се бе чудил какво да прави с една жена. Знаеше, че понякога това няма нищо общо с любовта. Дали и Кати изпитваше същото към Трегър? Това изглежда бе част от онази нова независимост, на която жените толкова се радваха — свободата да спят, с когото искат и когато поискат.

Гневът се върна, остър и мъчителен. „Защо не? — помисли си отново. — Защо не?“

 

 

Клубът беше един от най-изисканите в града. Човек трябваше да е или много богат, или много прочут, а за предпочитане и двете, само за да припре до вратата. Портиерът махна на Си Джей и Емет Трегър да влязат, като в същото време задържаше нетърпелива опашка от хора, на които за момента бе отказан достъп. Си Джей трябваше да признае, че бе впечатлена. На всичко отгоре бе разпознала някои твърде известни лица на опашката — няколко изгряващи телевизионни звезди и един режисьор.

Салонният управител ги заведе право при една малка маса в ъгъла. Осветлението бе приглушено, обстановката — интимна и романтична. Това бе именно мястото, където човек започваше да забравя задръжките си една по една, докато накрая и последните изчезнеха в някоя спалня. Тя изобщо не се съмняваше, че точно такова е намерението на Трегър. Би се изненадала, ако е другояче. И трябваше да признае, че е поласкана. Единственият въпрос бе дали тя ще се поддаде на това грижливо подготвено прелъстяване.

По време на великолепната вечеря и шампанското Трегър поддържаше лек, занимателен разговор. Тя бе приятно изненадана от факта, че не говореше за себе си, нито пък за бизнеса, в който имаше такава значима позиция. Вместо това я разпитваше за самата нея, като изглеждаше искрено заинтригуван, мимоходом засягаше въпроси от актуалната политика, последните събития и дори философски теми. Накратко — бе превъзходен компаньон.

Случката от предишната вечер бе спомената съвсем бегло и деликатно. Той дори й подари един екзотичен джинджифил, специално поръчан за случая, като своеобразно извинение за онова, което той нарече още един „нещастен случай“.

Си Джей му даде висока оценка за оригиналност. Ако той бе погълнат единствено от себе си като толкова други мъже, които тя познаваше в развлекателния бизнес, или безинтересен като интелект, щеше да е лесно да му устои. Вместо това се почувства привлечена от него. Той бе атрактивен, интелигентен, интересен и доста начетен. Не отричаше, че е привлечена и от ореола на властта, който го обгръщаше.

Резервите й се стопиха, защитният й механизъм се разпадна. Беше й безкрайно приятно и не искаше вечерта да свършва.

Когато и последното шампанско от бутилката бе налято, Си Джей вече бе в страхотно настроение. Трегър предложи да отидат до плажа. Тя знаеше, че няма предвид някой от обществените плажове. Той имаше приказна къща край брега на океана в Транкас, северно от Малибу.

Погледна го право в очите и отвърна с глас, малко по-дрезгав от обичайното:

— Звучи прекрасно.

Неговият рейндж роувър изглеждаше спортен и практичен, но вътре бе тапициран с разкошна мека кожа, сложно изработено арматурно табло и съвършена стереоуредба. Трегър пусна един стар запис на Били Холидей и докато тя пееше блусовете така, както само тя можеше, поеха с голяма скорост по Тихоокеанската крайбрежна магистрала.

По време на четиридесет и петминутното пътуване и Си Джей, и Трегър мълчаха. Когато той зави в алеята пред дома си и каза „Стигнахме“, тя се сепна от звука на гласа му.

Къщата му беше на „Херон драйв“, един тесен път, който се отклоняваше от магистралата, към океана. Крайбрежните къщи бяха наредени покрай пътя, но тази на Трегър стоеше встрани от останалите. Двуетажната сграда, изградена от потъмняло червено дърво и стъкло, бе драматична и внушителна като архитектура, и като стойност.

Влязоха вътре през един страничен вход откъм алеята. Трегър натисна бутон и моментално цялата дневна потъна в ярка светлина. Тъмните, грубо изсечени греди, които подпираха високия като на катедрала таван, контрастираха с ярката белота на стените. Тази, която бе обърната към океана, бе с огромни френски прозорци от пода до тавана. През тези прозорци Си Джей видя водната шир да проблясва в сребро и абанос на лунната светлина.

Къщата без съмнение бе обзаведена от някой прочут дизайнер. Обстановката излъчваше мъжественост, но без излишна суровост — кожената гарнитура бе в цвят на слонова кост, с меки възглавници, по стените висяха смели модернистични картини. Естеството на работата на Трегър се долавяше, но никъде не се демонстрираше явно — в сценариите, натрупани небрежно по мраморната масичка за кафе, във фотографиите му в компанията на знаменитости, режисьори и продуценти от бранша.

Докато Си Джей се оглеждаше наоколо, той отиде до един вграден бар.

— Какво ще пиете?

— Нещо безалкохолно — отвърна усмихнато тя. — Не искам окончателно да ми се завие свят.

— Добре е човек да знае границите, в които може да се движи. — Трегър напълни две чаши, сложи лед и се приближи. — Доста хора не знаят тези граници и изпадат в беда.

Тя го погледна с нов интерес. Трябваше ли да приеме думите му и като намек за нещо друго? Внимателно отвърна:

— Пияните са толкова досадни.

Той се съгласи.

— Налага ми се да търпя много от тях, обикновено млади актьори, понякога и актриси, които твърде бързо са стигнали до успеха и не знаят какво да правят с него.

Това бе единствената реплика, свързана с работата му за цялата вечер. Прозвуча съвсем обективно, което хареса на Си Джей.

Той й подаде чашата с минерална вода и лед и продължи:

— И тъй, какво става с вашето разследване? Открихте ли някакви страшни тайни?

Си Джей сви рамене.

— Само няколко. Но ако трябва да бъда честна — нищо, което би могло да послужи като мотив за убийство. Поне засега.

Интересът му изглеждаше съвсем естествен.

— Говорихте ли с всички от списъка ви?

— Кажи–речи — отвърна уклончиво тя.

Трегър отвори една плъзгаща се врата към терасата от червено дърво и й направи знак да го последва. Навън каза:

— Ами ако не успеете да откриете нищо? Тогава ще признаете ли, че смъртта на Дан Прескот е била нещастен случай и ще престанете ли да се занимавате с това?

Си Джей се облегна на парапета от червено дърво и се загледа в блестящата ивица на лунната пътека над океана. Очите й се насочиха надолу по брега, към плажа „Венеция“. В ясна вечер би могла по-късно да види фойерверките там. После си спомни Сам и как отначало бе смятала да прекара вечерта с него. Но нещата невинаги ставаха тъй, както ги мислеше човек.

Извърна се към Трегър и рече:

— Аз никога не се отказвам.

Той се усмихна замислено.

— И аз имах това впечатление. Но стига сме говорили за този случай, който за мен всъщност не е никакъв „случай“. Вижте океана. Не е ли прекрасен тази нощ?

Наистина беше. Черен. Безкраен. Притихнал и все пак достоен за благоговение.

Трегър остави чашата си на парапета и пристъпи към нея. Тя усети упойващия мускусен аромат на одеколона му, видя желанието в тъмните му очи. Обаянието му, романтичната обстановка и фактът, че отдавна не бе спала с мъж, наситиха мига с огромно напрежение.

Защо не? — каза си, когато устните му срещнаха нейните.

Той за момент се отдръпна и я погледна в очите. Изведнъж й се стори, че нещо не е наред. С примряло сърце съзна, че точно в този миг не би искала да гледа в тъмните загадъчни очи на Трегър, а в тези на Сам.

 

 

Когато се върна вкъщи, Си Джей се постара да влезе колкото бе възможно по-тихо в дневната. Но щом се приближи до канапето, разбра, че напразно се е безпокоила. Сам не спеше върху него.

Някаква буца заседна в гърлото й. Мисълта, че Сам все още е с Лин, я прониза като нож. И тъй като минаваше единадесет часа, а Лин не бе от онези, които си губят времето, това можеше да означава само едно.

Но, разбира се, каза си огорчено Си Джей, какво друго можеше да очаква? Какво си бе мислила, че ще направи той? Например да каже: „Извинете, мадам, но това не е в моя стил.“? Тя беше глупачка. Пълна, готова за освидетелстване идиотка! Заслужаваше си всичкия лош късмет, който досега бе имала с мъжете, защото сама си го докара със своя глупав инат и наивност…

Ивицата светлина под вратата на кухнята привлече вниманието й. Изведнъж дочу гласове. Не, той не би посмял да доведе тук Лин, за да гледат фойерверките!

С нарастващ гняв си помисли: „Ще им дам аз едни фойерверки!“

Отвори със замах вратата и рязко спря.

— Здравей, миличка — поздрави я сърдечно Луси и вдигна нагоре лъжичка шоколадова торта. — Позабавлява ли се? Връщаш се твърде рано.

Си Джей измъчено се усмихна на майка си и на Коди.

— Да, беше много шик.

Но не беше толкова лесно да излъже Луси.

— Забавлявала си се почти толкова шикозно, колкото и Сам.

— Сам? Той върна ли се?

— Ммм… — отвърна Луси със самодоволно изражение. — Мисля, че е някъде наоколо.

— Не я дразни, Луси — ухили се Коди. — Той се разхожда по плажа. Каза, че иска да погледа фойерверките. Виж дали ще можеш да го настигнеш — намигна й той.

Си Джей се опита да си придаде съвсем незаинтересован вид и рече небрежно:

— Може и да го потърся. И без това тази вечер тук е твърде топло. Край водата сигурно е по-хладно.

— Всичко зависи от това, на какви фойерверки ще попаднеш — подметна Луси.

Си Джей погледна мрачно майка си, изхлузи официалните си обувки и ги ритна към коридора. После тръгна към плажа. Главата й се цепеше от въпроси. Защо Сам се бе върнал толкова рано? Трябваше ли това да означава, че Лин се е справила набързо с него, или точно обратното?

Обичайната тълпа за Четвърти юли и този път не бе изневерила на традицията. Дори и толкова късно, плажът беше пълен с народ. По пясъка горяха огньове. Хората седяха увити в одеяла и хавлии, пееха и се смееха. Поредният сноп фойерверки избухна в небето над нея и се разпръсна в дъга от цветове.

Всяка година илюминацията бе финансирана от Управлението на парковете и продължаваше някъде от девет до полунощ. През изминалите години хората оставаха на плажа дълго след като и последната ракета бе избухнала в букет от ярки цветове. Призори намираха изостаналите ентусиасти заспали върху пясъка в спални чували или направо върху одеяла.

Влюбени двойки се разхождаха ръка за ръка, деца тичаха наоколо, семейства довършваха вечерята на нощния си пикник. Си Джей едва не се върна. Бе абсурдно да мисли, че ще намери Сам в това море от хора, още по-абсурдно, когато се опиташе да си представи какво би могла да му каже. Но тя продължи да върви, пясъкът галеше краката й. Цветовете, избухващи в небето се отразяваха върху застигащите се вълни. Беше красиво.

И тогава го видя. Разпознала би навсякъде този тъмен силует. Стройната осанка, широките рамене, изпънати назад, тъй както се бе загледал нагоре. Океанският бриз рошеше дългата му коса и я отпращаше към лицето му. Ръцете му бяха върху хълбоците, тежестта му отпусната върху единия крак. Докато го гледаше, тя се питаше защо той бе толкова различен от останалите мъже, които се появяваха и изчезваха от живота й, оставяйки само един приятен спомен и малък емоционален белег.

Дали само защото беше от друго време? Или това бе особеното очарование на някой, който просто е малко по-различен? Не, той беше много по-различен.

Но не беше и това. Отначало тя го бе възприемала само като странен, но интересен феномен, невероятна приумица на природата и обстоятелствата. След изминалите няколко дни обаче, през които те двамата преживяха толкова неща, бе принудена да започне да се отнася към него като към човешко същество, не по-различно от всяко друго. Но като към същество от мъжки пол. И то твърде мъжествено същество.

Какво у него я привличаше така силно? Кое бе онова, което тя търсеше у мъжа и досега не бе открила у другите? Какво искаше всяка жена? Бог бе свидетел, че дори Фройд стотици пъти си бе задавал напразно този въпрос.

След като срещна Сам, на Си Джей започваше да й се струва, че налучква отговора на загадката. Може би жените искаха мъже, на които винаги могат да разчитат, но които да им позволяват те също да бъдат силни. Или мъже, които ги карат да се усещат много женствени. А което бе твърде вероятно, просто мечтаеха някой да бъде мил с тях.

Тя бе открила всичко това у Сам.

Той се извърна и я улови, че го наблюдава.

— Кати?

Начинът, по който произнасяше името й, направо й влизаше под кожата.

— Ти се върна! — Очите му бяха неразгадаеми в тъмнината, нарушавана само от трептящата светлина на близките огньове.

За момент тя не знаеше какво да каже.

— Да, върнах се. Мисля, че и двамата се върнахме.

Това бяха празни приказки от най-лошия вид и я накараха да се почувства още по-неудобно. Мълчанието продължи минута, после две, после три. Тя умираше да попита как е минала срещата му с Лин, но гордостта нямаше да й позволи да го направи.

Заобикаляше ги шумно плажно празненство, а Си Джей никога в живота си не се бе чувствала по-самотна. Най-сетне, когато мълчанието стана почти непоносимо, Сам каза:

— Тая Лин наистина си я бива.

Си Джей не бе очаквала точно това. Тъй като не знаеше как да го изтълкува, направо го сряза:

— Тя е истинска баракуда. Ако знаеше нещо за съвременните жени, веднага щеше да го разбереш. — В минутата, в която го каза, изпита желание да се ритне отзад. Последното нещо, което би искала, бе да звучи като натякваща, ревнива жена.

Светлината от близкия огън проблесна върху изваяните черти на Сам.

— О, мисля, че понаучих някои неща за съвременните жени. Не знам какво точно значи думата „баракуда“, но мисля, че се досещам.

Си Джей заби пръстите на краката си в писъка. „Кажи му всичко — рече си. — Кажи му всичко направо — и без никакви увъртания.“

— И още нещо — продължи тя, неспособна да се удържи, — трябва да знаеш, че тя само иска да те използва. За Лин мъжете не са нищо друго, освен играчки. И пукната пара не дава за никой от тях.

В ъгълчетата на устните на Сам се появи нещо като усмивка.

— Знам.

Си Джей се вцепени.

— Какво?

— Казах, че знам.

Тя се бе подготвила да спори с него. А и напоследък те двамата нищо друго не правеха. След последната му забележка просто не знаеше какво да каже.

— И тъй… какво стана…?

Неволно потръпна. Господи, какво правеше, нима Сам трябваше да се отчита пред нея! Какво й ставаше все пак?

— Ами, учтиво й поблагодарих за вечерята, макар че бях още гладен, и се прибрах у дома.

У дома! Тази единствена дума я разтърси дълбоко. Той мислеше за къщата й като за дом.

— Разбирам.

Сред тълпата на плажа настана някакво вълнение. Изглежда организаторите подготвяха заключителното шоу на вечерта. Тя сепнато се извърна, когато Сам повтори въпроса си.

— А как мина вечерята ти с Трегър?

Тя не видя гнева, но го усети, особено в изплющялото като камшик нетърпение в думите му. Въпросът трябваше да изглежда небрежен като нейния, но гласът му се втвърди около името на Трегър.

— Мина добре. — Тя чертаеше в пясъка кръгове с върховете на пръстите си. — Заведе ме в къщата си на брега.

— И?

Си Джей сви раменете си, оголени от вечерната рокля, взета назаем.

— Ами… изгледът оттук ми харесва повече.

Сам кимна, хвърли цигарата си в мокрия пясък и я стъпка. После замислено вдигна очи към нея.

— Може би сега вече ще разбереш, че съм прав за него. — Думите просъскаха над неуморния плисък на водата и гърмежа на фойерверките.

Тя изпъна рамене и упорито вирна брадичка. Отново се връщаха на същия спор.

— Може пък аз да греша по отношение на изгледа — произнесе тя сковано, извърна се и тръгна към къщи.

Сам протегна ръка и я спря. Стори й се, че е докосната от огън.

Зад тях последните ракети се врязаха в нощното небе. Въздухът се взриви от серия силни експлозии и брилянтни светлини. Хората ликуваха и сочеха към зашеметяващата панорама на нощното небе. Сякаш стояха под нощна дъга.

Сам пристъпи към нея, ръката му се плъзна по рамото й. В един безкраен миг и двамата застинаха, загледани в един друг. Си Джей потъваше в тези синьо–зелени очи, знаеше, че е изгубена, но това изобщо не я интересуваше.

Пръстите му се плъзнаха по бузата й, палецът погали устните. Докосването бе съвсем невинно, но я разтърси като ток. Когато другата му длан потърси лицето й, тя остана без дъх. Трябваше да се дръпне и да се отдалечи от него. Но би излъгала, ако се опиташе да накара някой, а най-малко самата себе си, да повярва, че не е мислила за този миг, не се е питала как ли ще бъде и не е копняла за него.

Смяташе, че познава Сам, или поне мъничко от него. Той бе суров човек, живял суров и безпощаден живот. Свикнал бе да е на ръба. И заради всичко, което бе той, бе очаквала първична страст, когато я докосне. Но нищо, което си бе мислила за Сам Хакет, не я бе подготвило за това.

Ръката му обгърна врата й, пръстите му се вкопчиха в меките вълни на косата й и дръпнаха главата й назад. Тя подпря ръце на коравите му мускулести гърди. Винаги си бе казвала, че търси у мъжа нежност, разбиране и духовна близост. Но нямаше нищо подобно у Сам в този момент. Само грубо мъжко желание, и нейният отклик на това желание.

Тя усещаше, че потъва. Застави се да го погледне в очите само секунди преди устните му да се затворят над нейните. В този миг яркото небе сякаш изчезна и тя се потопи в най-тъмната нощ.

Ръката му я обгърна и я притисна към тялото му, като не остави нищо от жаждата, която ги разкъсваше, да бъде допълвано от въображението.

Някога, когато бе на дванадесет, на границата между детството и пробуждащата се женственост, привлечена от едното и без желание да изостави другото, тя бе мечтала за целувки като тази. А някъде по пътя неохотно бе решила, че подобна всепоглъщаща страст просто не съществува.

Съществуваше.

Устата му беше върху нейната, езикът му я завладяваше и възбуждаше по начин, който не бе смятала за възможен. Обхвана я слабост, която бе считала за недопустима.

Ръцете й се вкопчиха в раменете му, когато нощта избухна около тях и вътре в нея. Усещаше горещината му едновременно със соления океански бриз и дъха на смачканата цигара. Тези усещания се смесиха в нещо тъмно и опасно. Зарови пръсти в дългата му гъста коса.

Сам бе устоявал на много предизвикателства, но да бъдеше проклет, ако устоеше на това. Защото то не бе от вчера. Всеки път, когато я погледнеше, всеки път, когато се обърнеше и откриеше тези тъмни очи с цвят на уиски, приковани в него без ни най-малко смущение или свян, бе разбирал, че ще се случи.

Въпреки Трегър и цялата лудост на своето идване тук, или може би точно заради това, той бе безсилен да спре ставащото сега. Винаги бе зависил само от себе си, винаги бе вземал онова, което пожелае, а после си бе отивал, свободен, владеещ положението, необременен от нежелани чувства. Но сега усети гневът да се разгаря в него. Искаше да я нарани заради това, че бе отишла при Трегър, искаше да я накаже. Но той бе този, който бе наранен, той бе наказания.

Си Джей тихо простена. Ръцете й обвиха врата му, привлякоха го по-близо, вътре в нея. А устата й… Исусе, тя беше като уиски — дива, тъмна, опияняваща. Искаше да се удави в нея. И като давещ се, той изплува още веднъж на повърхността и я оттласна от себе си.

— Предполагам, просто искаше да направиш сравнение с Трегър — произнесе той жестоко, очите му проблеснаха на последните светлини, избухнали в небето.

Си Джей го гледаше потресена, напълно неспособна да мисли. Механично навлажни леко изранените си устни.

— Не, аз… ти не разбираш… аз исках… — Понечи да каже, че е искала той да я целуне… че е искала него. Но гневът му я отблъсна.

Сам рече сурово:

— Е, сега знаеш.