Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (3)

Втора глава

— Хей, по-спокойно! — отдръпна се Трей от Мег Тагърт. Не се нуждаеше от първа помощ за няколкото драскотини, дори от жена с външността на съпругата на Джес Тагърт. Усети, че я засегна и добави: — Животът ми не е в опасност.

— Да, Меги — намеси се Том, като посочи разкрасеното лице на Трей, — твърде далече е от сърцето! — И се разкикоти, повече доволен, отколкото ядосан от снощното приключение на Трей.

— Но някои от раните са се разтворили — опита да възрази Мег с изискан бостънски акцент, а малките й ръце нежно докоснаха страните му. — Наистина трябва да отидеш на лекар. Състоянието ти може да се влоши.

— И какво от това? — Трей остана със сведен поглед.

— Всички мъже сте еднакви! — изрече на един дъх тя и сви гневно устни. Хвърли подгизналата от кръв кърпа в съда с вода и впери поглед в съпруга си, който не беше казал и дума до този момент. — Хайде, застани на негова страна!

— Какво да кажа? — сви рамене Джес. — Той е достатъчно възрастен, Меги. Може сам да прецени.

— В такъв случай, аз просто си измивам ръцете.

Мег прекоси ядосано стаята, вирнала високо брадичка. Тримата мъже не казаха нито дума в първия момент, но след това Джес избухна в смях, а Том се закиска весело, като тупаше Трей по болното рамо.

Калифорниецът се включи в общото веселие, но когато се успокоиха, ги попита с глас, който не звучеше толкова безгрижно, колкото му се искаше.

— Някой от вас да познава жена на име Лиз или може би Лизи?

— Жена, а? — ухили се Том.

— Лизи? — замисли се Джес. — Има една Лизи Годфелоу.

— Жена като от корица на списание! — продължи описанието Трей. — Около двайсет и пет годишна, висока, с буйна тъмна къдрава коса и страхотно тяло. Ходи с хлапак на име Леди.

— Леди! Той е много див! — изсумтя Том. — Никой не може да ти каже с кого излиза. Чух, че ходел с някакво момиче от Кристъл Спрингс. — Той го стрелна с поглед. — Много ли държиш на тази Лизи?

— Не много — излъга Трей. Всъщност интересът му беше по-силен от всякога.

— Вижте какво — намеси се Джес, — има нещо по-важно, за което трябва да поговорим, преди да замина утре с Мег и момчето за Бостън. — Той отиде до добре заредената с напитки количка. — По едно питие?

— Мисля, че не искам нищо, синко! — отказа старият фермер.

Трей също поклати глава и притисна кърпата към пулсиращата рана на челото си.

— Не си падаш по пиенето, нали? — Джес си наля, като внимателно наблюдаваше Трей.

— Алкохолът е вид наркотик — сви рамене Трей. — Не искам да тъпча тялото си с боклуци. — Почувства се неудобно от новата насока на разговора и хвърли кърпата в съда с вода. — Искаш да говорим за пикала ли? Оставих бележка, че го вземам.

— Пикапът ли? — смръщи гъстите си бели вежди Том.

— Да, свързах му жиците, за да го запаля — продължи Трей.

— Можеше просто да използваш ключовете. Когато не са в колата, ги оставям на пирон на задната порта. Всички в околността знаят, че винаги могат да използват моите коли.

Убеден, че Том се шегува, Трей весело се разсмя, но в следващия миг осъзна, че старецът говори напълно сериозно.

— Не става въпрос за пикапа — възобнови разговора Джес, — а за това какво ще стане, когато утре аз замина.

— Какво? Аха, схващам. Не искаш да оставиш дядо си сам с един натрапник или още по-лошо, с един добър актьор.

— Нещо подобно — повдигна вежди Джес.

— По дяволите, аз действително съм натрапник, но идеята беше негова — посочи той стареца. Колко ли пъти трябва да преживявам това, помисли си той. Преди да напуснат Калифорния, четирийсет пъти им повтори, че не е човекът, когото търсят. — Дойдох тук само заради последствията от злополуката и ти дяволски добре го знаеш — напомни той на Джес. — Имах силни болки и старецът се възползва от това. — Трей хвърли обвиняващ поглед към Том.

— Да, знам — съгласи се Джес, — но тъй като не съм напълно сигурен, реших да доведа още един човек, който да остане тук, докато се изяснят нещата.

— Няма проблеми! — Трей изгледа ледено Джес. Много хора потреперваха от този поглед, но Джес не беше от тях. — Казах ти, че не ми допада вашият проклет свят, познавам го добре от моята професия.

— Виж, момче, никой не казва…

— Не, Том! Знаеш, че съм прав. По дяволите, аз също не бих се доверил, ако бях на твое място.

Старецът изглеждаше съкрушен и Трей се почувства като негодник, но не отстъпи.

— Аз вярвам в теб — каза Том. — Нали си от фамилията?

— Не, не съм!

— Не искаш ли да имаш семейство? — попита без заобикалки старецът.

— Как бих могъл да знам това? Никога не съм имал.

Някога Трей искаше семейство повече от всичко на света, но много отдавна беше изоставил тази мечта. Твърде дълго бе живял сам и независимостта бе започнала да му харесва. Поне така беше доскоро, преди фамилията Тагърт да влезе с гръм и трясък в неговия живот, преобръщайки всичко с главата надолу.

По дяволите, той вече не знаеше какво да мисли. Погледна отново Джес и добави:

— Ако още някой ще се нанася в къщата, не е ли по-добре аз да изляза?

— Не! — Том тропна с крак, за да бъде по-убедителен.

— Искаш да си тръгнеш, така ли? — Джес повдигна въпросително вежди.

— Точно така! — Не че това имаше някакво значение, но от изражението му Трей не можа да разбере какво мисли младият мъж. — Ще напусна голямата къща и ще отида на палатка. Това устройва ли те?

Двамата мъже, толкова близки по възраст и интелект, но е толкова различен жизнен опит, останаха загледани един в друг и Трей почувства, че помежду им се установява някакво мълчаливо разбирателство. Лека усмивка пробяга по устните на Джес. Усмихна се и Трей.

— Ще се чувстваш ли по-удобно в къщата на управителя? — внимателно предложи Джес. — Намира се на завоя, след моста. Има собствен път, който излиза на магистралата, хубава е и уединена, ако това има някакво значение за теб.

— Да, има значение! — изсумтя Трей. — Все още искаш тук да дойде още някой, така ли?

— Да! — Джес погледна дядо си. — Приятел на семейството. Тя работи в местната библиотека и Том ще я помоли да обработи и подреди семейните архиви, както и да направи някои проучвания. Не само за теб, но и за нашата фамилна история. — Замълча многозначително, а след това добави: — Ще й бъде по-лесно, ако е тук и има достъп до всичко.

Точно от това имам нужда, помисли си Трей. От библиотекарка, която ще се мотае в краката ми и ще задава куп въпроси. Но поне няма да живея под един покрив с нея. Внимавай, Лизи!

— И в същото време ще следи да не изчезна със семейното сребро?

— Правилно си разбрал — сви рамене Джес.

— Ще харесаш Рейчъл — побърза да се намеси Том. — Както и нейното момче — хубаво хлапе, въпреки че е твърде питомен.

— Питомен? — повдигна вежди Трей.

— Да, аз предпочитам да е по-див. Нали знаеш поговорката: „Колкото е по-диво жребчето, толкова по-добър е конят“.

— Не, не съм я чувал — засмя се Трей.

— Е, вярна е и сега я чу. Момчето на Рейчъл е на дванайсет-тринайсет години, там някъде!

Рейчъл! Традиционно име. Щом има дете, значи е вдовица. А ако е разведена в това малко провинциално градче, значи е голяма досадница.

— Не ме интересува дали е добро, или лошо момче — заяви Трей, — след като не възнамерявам да го осиновявам.

Нито пък да живея у семейство Тагърт, добави наум.

 

 

Рейчъл седна на масата в кухнята, без да обръща внимание на чудесната слънчева утрин. Единственото, за което можеше да мисли, беше снощният скандал в „Аламо Кантина“, както и за малодушния начин, по който се измъкна през задната врата с блудния си брат и заряза онзи висок хубав янки в кашата, която бе забъркал Леди.

Чудеше се дали е успял да се справи. Вероятно, имаше вид на човек, който умее да се грижи за себе си и за близките си. Въпреки това не можеше да престане да мисли за него. Кой беше той, какъв е и защо дръзкото му предизвикателно поведение я смути толкова много?

Залитайки, Леди влезе в кухнята и тя го проследи с поглед как посяга с трепереща ръка към кафеника.

— Ти наруши обещанието си — рече уморено младата жена.

Хлапакът си сипа от кафето и разля по бюфета. Отпи глътка, изгори си езика и направи гримаса. Изглеждаше доста зле — небръснат, с тъмни кръгове под очите, раздърпан и бос.

— Не беше точно обещание — извъртя го той.

— Беше именно обещание! Каза ми, че ако пиеш, няма да караш…

— Не съм карал! — В тъмнокафявите му очи проблесна гняв. Приближи с несигурна крачка до масата и се стовари на стола срещу сестра си.

— Да, но само защото Върджил ти взе ключовете от колата. Смятал да отидете на стоп до „Жълтата роза“…

— Престани да ме поучаваш! — Той не искаше да я погледне в очите и се зазяпа кисело през прозореца. — Не съм карал колата. За какво си се развикала?

На Рейчъл й се искаше да закрещи от мъка. Беше уморена от споровете по повод непрекъснатото пиене на брат си. Въпреки това бе убедена, че той е в състояние да превъзмогне слабостта си. Не биваше да допусне Леди да свърши като баща им, градския пияница, предводителя на племето от бели бедняци.

По дяволите, беше направила толкова много, за да заличи позора. Том също й беше помогнал. И сега нямаше да позволи на никого, нито на сина си, нито на брат си да я завлекат отново надолу. В този град вече никой не трябва да открие и най-малкото петно в морала на семейство Кокс. Независимо от усилията, които щяха да й бъдат необходими.

Изведнъж Леди се усмихна и лицето му неузнаваемо се промени. Той беше невероятно хубав младеж, когато не се мръщеше и не пиеше.

— Сънувах ли, или ти действително носеше слънчеви очила в онзи мрачен бар посред нощ?

— Не исках да ме познаят! — каза тя рязко и почувства как страните й пламнаха.

— Но защо, по дяволите? Целият град вече знае, че си светица. Няма да навреди на репутацията ти, ако влезеш в бара и си поръчаш бира. Нормалните хора го правят непрекъснато.

— Млъкни! Нищо не разбираш! Всички само чакат да се проваля. Но по-скоро ще умра, отколкото да им доставя това удоволствие.

— Поне признай, че обичаш да ги предизвикваш. Харесва ти да обличаш каубойския си костюм и да ме измъкваш от баровете. Носиш у себе си онази дива семейна жилка и ти е необходим отдушник, за да не гръмнеш. По дяволите, това е единственото удоволствие, което ти е останало.

Тя се вледени от мисълта, че дори частица от казаното може да е истина. С годините все повече се тревожеше за това, което майка й наричаше „дивата кръв на семейство Кокс“.

— Имам достатъчно забавления — излъга Рейчъл и стана. — Искаш ли нещо за ядене? Канех се да приготвя закуска на Джейсън и…

— Господи, не! — Той изглеждаше ужасен. — Искам само кана кафе, преди да се върна в леглото. Ще работиш ли днес?

— Да. Библиотеката затваря в два. Ще си бъдеш ли вкъщи, когато се върна?

— Разбира се. — Главата му клюмна. Можеше всеки момент да заспи на масата.

— Важно е, Леди! — Беше обезпокоена, защото брат й бе нарушил последното обещание, което й даде. — Наистина трябва да поговорим за това, което се случи снощи.

— Да–а, съгласен съм. Но сега по-добре тръгвай.

Проследи го с поглед, докато той излезе от кухнята и се зачуди какво би могла да каже или да направи, за да му помогне.

Рейчъл наля от тестото за палачинки и погледна Джес.

— Сигурен ли си, че няма да си вземеш?

— Не, благодаря, нямам време да говоря и да ям едновременно. Дай на шампиона.

Той разроши косата на тринайсетгодишния Джейсън, седнал на масата и забил нос в книгата. Момчето го погледна разсеяно и отново се зачете.

— Както искаш. — Рейчъл подхвърли златистокафявата палачинка във въздуха и я улови в тигана. — Какво те води насам толкова рано в събота сутрин, Джес?

— Доста сложно е — въздъхна той и добави: — След като привършиш, ще можем ли да поговорим насаме?

— Разбира се! — Беше събудил любопитството й, но тя насочи вниманието си към палачинките и бързо напълни една чиния за сина си. — Мислиш ли, че ще ти стигнат, скъпи?

— Да, мамо, благодаря. — Без да сваля очи от книгата, Джейсън се пресегна, нави една палачинка и я напъха в устата си.

Рейчъл го погледна за момент, разкъсвана между гордостта от интелектуалните му способности и отчаянието от липсата на какъвто и да е интерес към всичко останало. Въздъхна тихо и се обърна към Джес:

— Грабвай кафето и да тръгваме, каубой!

Седнаха един срещу друг на люлките, завързани на големия стар дъб зад малката къща на Кокс. Баща й ги беше направил преди много години, когато тя беше по-малка и от Джейсън, в един от трезвите си периоди, които с течение на времето ставаха все по-редки.

Тя подръпна дългата си морскосиня пола. Скоро трябваше да тръгва за библиотеката и вече се беше облякла за работа. Непокорната й коса бе прибрана в строг кок, а гримът й беше съвсем дискретен, почти незабележим. Леди наричаше тъмните й лачени пантофки „обувките на мишлето Мини“, но тя ги харесваше, защото бяха ниски, удобни и непретенциозни.

— Как е Том? — попита тя накрая.

— Добре.

Рейчъл изведнъж се разтревожи. Познаваше Джес откакто се помнеше, както и всички останали от семейство Тагърт, но никога не го беше виждала да загуби дар слово. Ако не се отнасяше до Том…

— Джес, Бун добре ли е?

— Бун? — погледна я той с искрена изненада. — Да, добре е, доколкото знам. Все още е в Лондон.

— Ако не става въпрос за брат ти и за дядо ти, а ти вече ми каза, че жена ти и синът ти са добре, какво, за Бога, те тревожи? — Тя се отблъсна леко с крак и люлката се раздвижи.

— Най-добре е да го кажа направо — пое дълбоко въздух Джес. — Той го намери!

— Кой кого намери?

— Том откри мъжа, когото смята за последния потомък по линия на Роуз Тагърт. Сега той е в ранчото.

— Господи! — Тя спря да се люлее.

— Рейчъл, изглежда, тържествата по случай възникването на Шоудаун са неоснователни. Според дядо Легендата няма капчица истина. Роуз Тагърт не е избягала с шерифа, а с онзи стрелец.

— Шегуваш се! — вторачи се смаяно в него тя. Ако това е вярно… Боже мой! Обикновено в легендите винаги има нещо измислено, но всичко да е изградено върху лъжа… Градът е получил името си от публичния дуел между шерифа Джак и тайнствения стрелец Бун. Кой тогава лежи под онзи надгробен камък?

— Само един Бог знае, но очевидно е някой друг, а не тайнственият стрелец — каза Джес мрачно. — Между другото, той не е толкова тайнствен. Казва си Джеръми Едуард Бун Смит. А по-късно Джеб Смит, когато двамата с Роуз отиват в Калифорния и се оженват.

Разтърсена, Рейчъл се опитваше да осъзнае новината.

— Трябва да е грешка! — реши тя. — Ако тръгне слух като този, градът ще загине. Имаш ли представа колко пари носят на местната икономика празненствата по случай Дните на Шоудаун през юли всяка година?

— Вероятно са много. Почти съм сигурен, че това, което ти казвам, е истина, но остава и известна доза съмнение. Точно тук трябва да се намесиш ти.

— Аз? Какво мога да направя аз?

— Изясни цялата работа, Рейчъл! Заради града и заради Том. Той е решил да приеме младия непознат в семейството, а да ти кажа честно, не зная дали този човек е мошеник, или не.

— Мошеникът се представя за някой друг с користна цел — изрече бавно тя. — Искаш да кажеш, че човекът, когото Том е прибрал, е… хитрец? Че се е съюзил с частния детектив?

— Казвам ти, че не съм сигурен. — Изпитото лице на Джес изразяваше загриженост. — Знам само, че Том вече е вписал този янки в завещанието си и той ще има равен дял с мен и Бун. Аз нямам нужда от дядовите долари и пет пари не давам кой ще ги вземе, но не искам старецът да бъде измамен.

— Значи освен всичко друго този янки може би ламти и наследство?

— Кой може да ти каже? — сви рамене Джес. — Моля те да разгледаш историята от всички страни, справедливо и безпристрастно… Заради Том. Днес тръгвам за Бостън с Мег и Ранди. Дядото на Мег ни очакваше още преди седмица и ако отложим пак, ще излезе, че не искаме да го посетим. Настоях пред Мег да отида в Калифорния с Том, за да се срещнем с този янки и тя ме разбра, но търпението й се изчерпва.

— Какво ти е мнението за него?

— Дявол да го вземе, харесва ми… Но това не означава, че му вярвам. Бих останал тук, за да открия сам истината, но с Мег…

Гласът му леко заглъхна и Рейчъл довърши вместо него:

— Тъкмо сте се събрали отново и не искаш да разваляш нещата. — Както и всички останали в града, тя знаеше за отчуждението между Джес и съпругата му янки. Знаеше и колко нещастен беше той.

— Ами като че ли това е всичко. — Той изглеждаше облекчен. — Ако мислех, че старецът действително се намира в опасност… Искам да кажа, Трей не би му сторил нищо лошо.

— Добре тогава — кимна Рейчъл, — нека обобщим. Засега искаш да си мълча по този въпрос? Съгласна съм.

— Точно така.

— И искаш аз да… Да прегледам материалите, които е получил Том от детектива, всички документи на фамилията Тагърт и да проверя може ли да се установя самоличността на този човек, както и да преценя дали цялата легенда не е само жалка измислица? Правилно ли съм те разбрала?

— Винаги съм харесвал умните жени — подразни я Джес и кимна.

— Да, но не достатъчно — засмя се тя. Преди време беше влюбена в Джес. Той никога не го разбра, защото беше твърде заета с грижите около Джейсън, а и Кокс никога не са били достатъчно добра партия за един Тагърт. — Искаш също да наблюдавам как вървят работите в ранчото и дали онова момче не крои нещо. Добре ли съм разбрала всичко?

— Почти всичко. — Джес изглеждаше в значително по-добро настроение, отколкото при пристигането си. — Най-вече ми се иска да се погрижиш за Том. А това ще бъде възможно само ако се преместиш в ранчото. С Джейсън, разбира се. — Той скочи от люлката и лицето му грейна. — И така, кога се нанасяш?

 

 

Трей галеше жълтеникавата кадифена муцуна на коня и му шепнеше нежно на ухото. Погледна към Том над гърба на животното.

— Старият Бък ще се оправи — съобщи той със задоволство. — Доктор Вагнер каза, че ветеринарите в Калифорния упорито са настоявали да го застрелят.

Виждал съм коне в къде-къде по-лошо състояние да се оправят за няколко дни — кимна Том. — Нашият е скован изцяло, в рани е, но, по дяволите, същото се отнасяше и за теб, а никой не предложи да те отведем някъде и да те застреляме — присвиха се дяволито сините очи на стареца.

Усмивките, които си размениха, бяха спокойни и приятелски. Внезапен прилив на чувства обзе Том. Да купи коня, след като той бе вече отписан от филмовата компания, беше щедър жест. Да доведе Трей в Тексас за да се възстанови, знаейки, че шансовете му точно той да е изчезналият Тагърт са едно на милион, беше втори великодушен жест.

Трей започваше да опознава стареца, който явно обичаше да върши добри дела, без да има изгода за себе си. В крайна сметка може би няма да е толкова лошо да се окаже негов роднина.

Трей се отдръпна от коня и преди да тръгне, го потупа по шията. От целия си труден живот научи едно — само с желание, колкото и силно да е то, реалността не може да се промени.

— Значи колата, която видях да влиза в двора преди няколко минути, е на библиотекарката, така ли? — попита той.

— Да, тя е в къщата и те чака да се запознаете.

— Чудесно! — направи физиономия Трей. — Тя ще го направи ли?

— Дали ще се нанесе? — Том пое към къщата и Трей го последва. — Да, струва ми се. Сутринта Джес е говорил с нея, а после и аз я попритиснах. Не е особено доволна, но не можа да измисли достатъчно добър довод, за да ми откаже. Освен това на момчето ще му допадне животът тук и тя го знае.

— Е, добре! Аз вече си събрах багажа и мога да се изнеса от къщата още днес, стига да ми дадеш ключовете от другата.

— Тя не е заключена — засегна се Том. — Пикапът добре ли е?

— Добре за какво?

— За да ти върши работа, за какво друго? Имаш нужда от превозно средство, нали?

— Предполагам, но…

— Никакво „но“, момче. Ако си толкова бавен, колкото досега, Рейчъл със сигурност ще реши, че не си истинският, защото всички от фамилията действаме винаги с пълна пара.

Старецът отвори вратата и влезе в остъклената веранда.

— Рейчъл — обърна се той към жената вътре, — това е Трей Смит, загубената овца на семейство Тагърт. А сигурно трябва да кажа „черната овца“. Това май ти приляга повече, нали, момче?

Той отстъпи встрани и Трей срещна големите тъмнокафяви очи на библиотекарката на Глоудаун.